Джим Браун
24/7 (16)

16.

Вашингтон, окръг Колумбия

Дори мекото жужене на компютрите в грамадното помещение сякаш намаля, отдавайки почит на поредната жертва на остров Васа. Кратка пауза, последвана от трезвото връщане към задълженията.

Доктор Лорик бавно се изправи, опрян на бастуна си. Силната му умора му напомняше, че тялото му протестира срещу безкрайната липса на почивка. Трябваше да му предостави поне кратка дрямка. Докато куцукаше към един от изходите, някой започна да ръкопляска. Към него постепенно се присъединиха всички, някои станаха на крака.

Странно.

Лорик си направи мислена бележка в папката с наблюдения за уникалността на човешката природа. Току-що беше убит човек. Със съучастието на американските зрители. Сега пък доктор Лорик получаваше овации на крака.

Той кимна, в знак, че приема показаното му уважение. Лицето му запази сериозния си израз. Позволи си да се усмихне чак когато излезе от стаята и никой не го виждаше. Анализирайки собствените си емоции, откри, че представляват смес от задоволство и вина.

Причината за неуместната почит беше вярното му предвиждане за жертвата четиридесет и пет минути преди гласуването.

 

 

Беше си взел стая във вашингтонски хотел, за да си спести дългото пътуване до и от къщи. В асансьора реши, че заслужава да се почерпи едно питие от минибара. Не защото го радваше смъртта на доктор Дютетър — нищо не бе по-далеч от истината. За хората на остров Васа положението вървеше от лошо към по-лошо. Но успешното му предвиждане означаваше, че логиката му намира реално покритие.

Беше успял в направата на психологически профил на цяла нация.

Вратата на асансьора се отвори, но Лорик не помръдна. Двама мъже в тъмни костюми и очила стояха от двете страни на вратата на стаята му. Единият я отвори, а другият го побутна да влезе.

След две крачки навътре Лорик отново замръзна и зина.

— Вие? — Цялото му показно самообладание се изпари.

Седнал в кресло, обградено от двете страни от също такива мъже в черни костюми, гостът му завъртя в ръцете си видеокасета.

— Появи се проблем — каза президентът на Съединените щати.

 

 

Остров Васа

Фостър Мерик отблъсна лодката от кея, скочи в нея и я остави малко да се отдалечи, преди да запали мотора. Слънцето печеше безмилостно, но пръските, които го обляха при движението на лодката, бяха освежаващи.

Фостър се усмихна и погледна единствената си спътничка. Бренда Сегар също му се усмихна.

Не бяха се отдалечили и на пет метра от кея, но той вече се чувстваше много по-спокоен. Махаше се от острова, слава богу. Още не беше съвсем уверен в достоверността на разигралите се събития, но не беше уверен и в обратното.

Ако беше вярно, че е заразен с вирус, мястото му беше в болница, а не на някакъв си проклет остров. Когато лодката заподскача по вълните, Бренда възкликна.

— Или се дръж за нещо, или скачай от борда. Ако паднеш, няма да си губя времето да те прибирам. И си сложи спасителната жилетка.

Бренда му хвърли злобен поглед.

— Нали каза, че лодката е сигурна.

— Сигурна е.

— Защо тогава ми трябва спасителна жилетка?

Фостър поклати глава.

— Лодката е сигурна, ти не си.

Засенчи очи с ръка и погледна към хоризонта. После увеличи оборотите и се насочи към блокадата.

 

 

Вашингтон, окръг Колумбия

Той изгледа отново края на касетата, заслушан внимателно в изявлението на Тъкър Торн, направено в пълен разрез с протокола. След като прекъсна водещия и заяви, че не саботаж е причината за разбиването на хеликоптера и самолетите, Тъкър на практика съвсем успешно опроверга предшестващите си обяснения и разби специално подготвения сценарий на Лорик.

— Е? — попита американският президент.

Лорик го погледна, все още непреборил се с изненадата да завари може би най-могъщия човек на света в хотелската си стая. Как се беше измъкнал от Белия дом? Защо просто не беше позвънил? Известно му бе, че президентът е маниак по детайлите. Това бе очевидно, когато накара Лорик да отиде с микрофон на срещата с Тъкър. Но да излезе от Белия дом? Лорик започна да променя мнението си за Върховния главнокомандващ.

— Очакват ме на брифинг в Пентагона — прекъсна размислите му президентът. — Толкова стига ли като обяснение? Сега за Торн.

Лорик се извини за разсеяността си и се стовари в стола срещу него.

— Доколкото си спомням, каза, че можем да го контролираме — продължи без заобикалки гостът.

— Така е. Благодарение на нас е репортер и му липсва всякакъв опит на национално ниво. Трябва да е податлив като пластилин.

Президентът посочи видеокасетата.

— Това никак не ми прилича на податливост. Мръсникът му с мръсник току-що съсипа версията ни. И ако някой отгатне истината…

— Няма да е от значение. Идеята за саботаж вече е подхвърлена и обективно погледнато, е най-доброто обяснение. Неговите притеснения звучат като прекалени преувеличения. Нищо не ги подкрепя и никое друго обяснение не се доближава до нашето.

Президентът не изглеждаше убеден.

— Може би не само ние го захранваме с информация.

Лорик вече беше възвърнал самообладанието си.

— Не. Вижте пак записа. Идеята определено му идва изневиделица. Сякаш веднага казва каквото му е на езика. Не му дават информация от другаде. Аз съм единственият му източник.

— Няма смисъл да ти напомням от каква важност е това.

Лорик не отвърна.

Президентът скочи на крака.

— Дръж го под контрол или ще се наложи да предприемем други стъпки. Разбираш ли ме?

Лорик също се изправи и остана прав, докато президентът и охраната му не напуснаха стаята. После се върна до леглото и се просна върху него.

„Тъкър Торн.“

Никога не беше изпитвал топли чувства към него. Не го мразеше. Той просто не беше подходящ за дъщеря му. Вбеси се, когато научи за годежа им. Накратко казано, Тъкър Торн стоеше по-долу от тях. Идваше от работническо семейство и държавно училище. Плебейски произход.

Но Гуен го обичаше.

— Просто не разбираш. Вкарваш го в калъп, татко. Тъкър е сладък и забавен и държи на мен. А също и умен, много умен. Може би не от образованието си, като теб, но научен от живота. Той е… той е невероятен. Има невероятни инстинкти. С един поглед знае отговора на нещата. Като че ли е Рейнман или нещо подобно.

— Чудесно — умен идиот.

— Не. Просто трябва да го видиш как решава загадки, всякакви загадки. Вече не ходим на такъв тип филми, защото той предварително знае края. Все едно гледа парчетата и вижда цялото. Наистина е невероятен.

Невероятен негодник според Лорик. Силно притеснен от мисълта, че невинното му момиченце ще бъде оплетено в схемата на този човек, каквато и да е тя, той си постави за цел да разруши връзката им.

— И голямо ли е търсенето на решавачи на загадки?

— Не е. Но! Той ще стане национален кореспондент. Само гледай. Той ще бъде прочут.

При този спомен Лорик изсумтя. Тъкър Торн беше станал репортер, но само и единствено защото Лорик го беше направил такъв. Само дето продуктът му не се управляваше лесно.

Откъде знаеше, че Лорик лъже за саботажа?

„Все едно гледа парчетата и вижда цялото.“

Възможно ли бе дъщеря му да е била права?

За доброто на страната се надяваше да не е.

 

 

Самолетоносачът „Джон Ф. Кенеди“

— Продължава да се приближава, сър. Отказва да промени посоката — докладва дежурният офицер.

Капитанът, застанал с ръце на гърба, огледа мостика. Кормчията, помощник-кормчията, боцманът и квартирмайстерът бяха вперили поглед в него.

— Не мисля, че възнамерява да спре — добави дежурният.

Един от старшите офицери дежуреше на мостика непрекъснато, когато корабът се намираше в открито море. Вахтата продължаваше четири часа, в течение на които дежурният носеше отговорност за всичко по състоянието на кораба — комуникации, рутинни проверки, инспекции и доклади. В края на всяка смяна изтощението на дежурния беше забележимо. Но настоящата смяна току-що беше започнала и капитанът спокойно можеше да се довери на наблюденията му.

В бинокъла на капитана много ясно се виждаше малката лодка с двама пасажери, мятаща се по вълните.

— Дайте ми микрофона!… Говори капитанът на самолетоносача от американския флот „Джон Ф. Кенеди“, Уесли Страуд. Предупреждавам ви, че сте навлезли в забранена зона. Ако не се върнете на острова, по вас ще бъде открит огън по заповед на президента на Съединените щати… — Връзката забуча от статичното електричество.

— Не се отклоняват, сър — докладва квартирмайстерът.

— Повтарям: променете курса си или по вас ще се стреля. Чувате ли ме?

Отговори бученето на радиовръзката.

— Ало? Капитан Страуд? Говори Фостър Мерик от борда на „Хич не ми пука“. Пригответе ми двата милиона долара, защото смятам да спечеля проклетото шоу.

— Да спечели ли? За какво говори тоя, мътните го взели? — излая капитанът.

— Мисли, че това е част от играта — поясни невярващо дежурният. — Мисли, че всичко е игра.

Гласът на Мерик изпълни стаята за свръзки:

— Трябва да ви кажа, че всичко досега беше режисирано страхотно, адски реалистично. Само вие не пасвате, господин капитан Уесли Страуд. На колко сте? Двайсет и една, двайсет и две? Не можаха ли продуцентите да наемат някой по-старичък актьор?

Коментарът предизвика усмивчици на мостика, но капитанът ги смрази с един поглед преди отново да включи микрофона:

— Мерик, слушай добре. Приближаваш се до зоната на военна блокада. Хубаво ни огледай. Да ти приличаме на бутафорни кораби? Казвам ти най-сериозно — това тук е флот на Съединените щати, а ти ще си обърнеш кротко черупчицата и ще се върнеш на острова или по теб ще се стреля.

Отговорът не дойде веднага.

— Да бе, истински кораби. Как точно са накарали флотът да се набърка тук? Доста мангизи ще да им е струвало. Сигурно затова не могат да си позволят по-добър актьор…

Дежурният прехапа устни, за да не се усмихне.

Капитанът се обърна към него:

— Свържи ме с командването. Всички кораби да се приготвят за стрелба. — Капитанът отново вдигна бинокъла, намери лодката и фокусира образа върху Мерик, който махаше с ръка. — И Господ да ни е на помощ.

 

 

Карибско море

Фостър се изсмя високо. Спътничката му не сподели веселието му.

— На мен ми приличат на съвсем истински кораби — каза Бренда Сегар.

— Разбира се, че са истински. Как иначе ще ни подведат?

Бренда сбърчи нос, сякаш надушваше неприятна миризма.

— Истинските кораби имат истински оръдия. Може би трябва да направим каквото ни казват и да се върнем на острова.

Фостър я погледна.

— Да не си полудяла? Почти стигнахме. Играта почти свърши.

— Ама ако са истински? Могат да…

— Какво? Какво могат? Да ни потопят? — Фостър поклати глава. — Смяташ, че американският флот ще открие огън и ще убие двама невъоръжени американски граждани? — Той докосна миникамерата си. — На живо по телевизията?

Бренда скръсти ръце и за момент се замисли.

— Да, може и да си прав.

— Разбира се, че съм прав. Прав съм сто шибани процента. — Фостър се разсмя от душа. В морето можеха да го чуят само Господ и рибите.

 

 

Самолетоносачът „Джон Ф. Кенеди“

Капитан Уесли Страуд очакваше да го свържат с прекия му началник. Вместо това се оказа, че говори с най-могъщия човек във флота, адмирал Дезмънд Дохърти.

— Обектът не приема командите, сър.

— Чуй ме добре. Твоят кораб участва във военна блокада и нищо, повтарям, нищо не трябва да се промъкне през нея, ясно ли е? — Гласът на адмирала се намираше в честотите между вик и крясък.

— Да, сър, но…

— Никакво „но“! Нищо не минава през вас! — Гласът му беше толкова силен, че звукът се накъсваше в колоните. — Нищо. Готови ли сте?

Капитанът преглътна сухо.

— Да, сър, всички кораби са готови за стрелба. Държим на мерник целта от десет минути.

— Добре. Свършете си работата, капитане.

Капитан Страуд застина за момент с микрофона в ръка. Хората му го наблюдаваха с изпълнено със страх любопитство. Никому не се искаше да изпълнява такава заповед. Но това им беше работата. Не им се полагаше да задават въпроси. Капитанът отново включи микрофона.

— Разрешение да говоря открито, сър?

— По-кратко — отряза адмиралът.

— Сър, тази лодка, тези хора — те са невъоръжени. Можем да ги затворим на борда и да ги отцепим на сигурно място.

— Не, капитане. Не знаем нищо за тоя вирус — как действа, как се предава. Казаха ми, че може да се пренася по въздуха. Ако това е вярно, с едно стъпване на борда, целият екипаж може да го прихване. Те не са невъоръжени. Телата им са тяхното оръжие. Затова ги спрете, преди да са поставили в опасност живота на целия екипаж и може би на цялата страна.

 

 

Остров Васа

Дана направи още една стъпка и спря. В стаята се разнасяше миризмата на плесен, смесена със сладко-киселия аромат на тропически гъби и мухъл. Нито приятна, нито натрапчива, просто различна, добавяща още един зловещ елемент в цялата зловеща история. Намираха се в дълга правоъгълна сграда. Минаваха през трета стая.

И Дана, и Феодора Кувие носеха фенерчета, чиито снопове жълта светлина минаваха през помещението, без да се задържат в определена точка. Също като предишните, и това беше абсолютно опоскано — без контакти, без ключове за осветлението или фасонки. Стените бяха окичени с паяжини, а по пода човек ходеше по откъртени парчета мазилка, които хрущяха като размазани буболечки.

Истинските насекоми не чакаха да бъдат премазани, а изчезваха по разни пукнатини или се разхвърчаваха раздразнено. Нещо се стовари на пода и веднага двата лъча се насочиха натам. Облак прах се вдигна от паднала дъска. Плъх с размерите на малко кученце се пъхна в една дупка на пода.

И двете жени дишаха учестено.

— Добре ли си? — попита Дана приятелката си, осветявайки я с фенерчето си.

Феодора беше поставила ръка на гърдите си.

— Господи, този е третият! Скоро ще им свикна.

— Не мисля. Забелязваш ли, че плъховете стават по-големи, колкото по-навътре влизаме?

— Защо ми го казваш?

— Извинявай. Искаш ли да продължим?

— Не, но ще го направим. Я пак ми кажи как се забъркахме в това?

— Казахме, че не ни е страх.

— А, да. Забравих какви идиотки сме.

— Започвам да ти вярвам.

Продължиха към следващата врата.

— Без съмнение, който ни гледа по телевизията, си мисли, че сме просто две малки бъзли.

— А бе нали ние сме тук? Ние оглеждаме. Бъзлите останаха в спалното.

„Играй играта“, беше казал Джъстин. И вече беше доказал, че спасителните камъни наистина помагат. Десет от тях гарантираха живота ти за един кръг. Продуцентите бяха обяснили, че камъните са пръснати из острова на места, свързани с някакво предизвикателство. В добавка към личното предизвикателство на всеки един, базирано на най-големия му страх. Стимулът за приемане на личното предизвикателство беше гарантираното намиране на пет спасителни камъка при благополучен изход.

Паяците бяха най-големият страх на Нерин, но тя не беше съумяла да го потисне така, че да намери камъните. В това беше успял Джъстин и сега разполагаше със застраховка, че може да неутрализира четиридесет процента от гласовете срещу него. А петте камъка, свързани с неговото лично предизвикателство, все още чакаха да бъдат открити.

Ето защо Дана и Феодора бяха тук.

Нещо под крака на Дана изпука. Тя светна с надеждата, че няма да види останките на някой от грамадните бръмбари, обитаващи острова. Беше пластмасова вилица, чиито зъбци беше счупила.

— По дяволите, можех да я използвам.

— След като някой плъх вероятно си е чистил зъбките с нея?

Вратата към следващата стая беше затворена, топката на бравата — ръждясала и не поддаваше. Дървото се беше разкривило и задираше в пода. Един по-силен натиск с рамо обаче и вратата се отвори.

Стаята беше по-малка от останалите и натъпкана с кутии и кашони, пълни с най-различни боклуци.

— Прилича ми на стаята ми в колежа — каза Феодора.

— Колеж?

— Да, колеж. Аз също мога да чета и пиша. — Феодора направи смразяваща физиономия.

— Извинявай, нямах това предвид. Просто…

— Просто реши, че на екстрасенс не се полага колежанска степен. Няма нищо. Аз също не си представях, че пилот може да има толкова сладък задник като Джъстин Рурк, при положение че му се налага да седи постоянно на него.

Двете се разсмяха високо.

За разлика от предишната стая, тази миришеше на машинно масло и на още нещо, което Дана не можеше съвсем да определи.

— Какво все пак става между вас двамата? — попита Феодора.

— Защо се страхуваш от студа? — отвърна Дана с въпрос.

— А, не, няма да те оставя да увърташ. Аз попитах първа. Хайде, признай си. И без това всеки с телевизор вече го знае. Ще ти навреди ли, ако разкажеш на Феодорчето?

Нещо сграбчи Дана за ризата. Тя изпищя и се дръпна. Платът се скъса и тя успя да се освободи. Лъчът на фенерчето показа стърчаща треска от една лавица за книги, на която сега беше кацнало парче от ризата на Дана.

— По дяволите! — Дана разтри ръката си, където я бе одрала треската. — Уплаших се, но това си струва получаването на спасителен камък — извика тя по адрес на стаята. Не получи отговор.

Продължиха напред.

— Чакам — каза Феодора. — Ти и Джъстин. Правите ли хубавите неща?

— Не — отвърна Дана. — Или може би. Някои от тях.

— Казвай, казвай.

Дана внимателно прекрачи един паднал рафт.

— Внимавай с дървенията.

— Не се тревожи за мен, момиче. Като козичка съм. Та какво значи „някои“?

— Целувахме се, това е.

— Само толкова?

— Е, гушкахме се малко, но това е всичко.

Феодора се засмя.

— Давай, момиче. Напред към островната любов.

— Радвам се, че имам одобрението ти. — Дана спря да види как да заобиколи едно безкрако бюро. — Окей, твой ред е. Какво си специализирала?

— Психология. Дори я завърших.

— И?

— Защо се занимавам с предсказване на съдбата? Знаех си, че ще попиташ.

— Талантът ти е направо невероятен. Внимавай с тия парчетии! Та защо се занимаваш с предсказания?

Феодора прескочи струпаните крака на бюрото.

— Първо — заради пари. Телефонът ми е непрекъснато зает. Освен това, честно казано, смятам, че повече помагам на хората като екстрасенс, отколкото бих могла като психоаналитик. А ти защо не се притесняваш да се изправиш в лице с най-големия си страх? — Дана и Феодора бяха решили да претърсват заедно, след като откриха, че имат общо — никоя не вярваше сериозно, че ще се сблъска с този страх.

Чу се буботене и двете спряха.

— Какво е това? — попита Феодора.

— Може би гръмотевица.

— Може би. — Феодора извърна глава надясно. Какъвто и да беше шумът, той престана. — Възможно е, но аз съм живяла в Калифорния. Заприлича ми на земетресение.

— Не усетих пода да се тресе.

— Понякога го усещаш само в костите си.

— О, да, сетих се. — Дана изсвири мелодията от „Досиетата X“. — Ти правиш нещо като предсказание. Ти си Мълдър, а аз съм Скъли.

— Много смешно. — Продължиха нататък. — Забравих, че си безстрашна.

— Не съм безстрашна. Просто не очаквам да се сблъскам с най-ужасния си страх. Нищо не може да ме уплаши повече от перспективата нещо да се случи на дъщеря ми, а тя е на сигурно място на хиляди километри оттук, с родителите ми. Ами ти?

— Мислех за това, когато ни подбираха. В него е част от причината да пожелая да се включа — защото смятам, че не могат наистина да ме уплашат. Две са нещата, които ми въздействат ужасяващо — баща ми и студът. Така че ако не осигурят сняг в тропиците или не върнат скъпия татко от мъртвите, при мен всичко ще е тип-топ.

В тъмното се чу драскащ звук, този път съвсем на близко. Разговорът, посветен на страха, бе направил тъмното още по-тъмно. Но лъчите на фенерчетата не показаха никакъв източник на звука.

— Толкова ли се боиш от студа? — Дана реши, че воденият разговор й действа успокояващо.

— Защо иначе мислиш ще живея в Калифорния? Мразя студа.

— Странно. И как се нарича тоя страх? Фобия на замръзналия задник?

Феодора се изкиска и мракът сякаш направи крачка назад.

— Стаята не е особено голяма — защо губим толкова време да минем през нея? — попита Дана. Следващото им препятствие беше напречно проснат шкаф. — Трябва малко да се върнем и да заобиколим.

— Просто искаш аз да съм отпред.

— Ако доловя пред нас студен въздух, обещавам ти веднага да те изпреваря.

— Невинаги ме е било страх от студа. Израсла съм в Уайоминг. Всяка зима до шията в сняг. Мама почина, когато бяхме малки. Аз бях на шест, сестра ми на пет. Баща ни дойде да ни вземе при него. Не го бяхме виждали доста време, което всъщност си беше за предпочитане. Баща ми беше чалнат. И не просто във веселия смисъл на леко откачен, а си имаше жълта книжка. Шизофреник. Това ми е добре известно сега, но по-рано знаех само, че е притеснен. Така го наричаше мама. „Татко ти е малко притеснен.“ Не можеше да се задържи на никаква работа, не можеше да спечели и стотинка, за да остави пари вкъщи, непрекъснато влизаше и излизаше от лудници. Тя никога не каза лоша дума за него.

— Та както и да е, мама умира и баща ми тутакси цъфва с вехтия си пикап, товари ни в него със сестра ми и ни подкарва кой знае къде. — Двете бяха спрели. — През първите два-три часа той не спря да плаче и да повтаря, че Господ взима сърцето му. Обичаше я. Може да беше луд, но наистина я обичаше. Бяхме навлезли в планината, когато му свърши бензинът. — Околните шумове и движения престанаха да им правят впечатление. — Татко седеше отпред, ние със сестра ми — на задната седалка. Слава богу, че поне тя гледаше в друга посока, когато се случи. Доколкото мога да си спомня, пистолетът се появи изпод седалката. На мен ми се стори, че просто се материализира в ръката му — голям, черен и по-студен от снега, който биеше по стъклата…

— Той ме погледна в очите, никога няма да го забравя. Тъжен и щастлив едновременно. Как е възможно човек да изобрази и двете неща? Не знам, но той го направи. Лапна дулото и дръпна спусъка.

Дана се протегна в тъмното, напипа рамото на Феодора и я притегли към себе си. Тя заплака тихо на гърдите й.

— Съжалявам. Нямах представа…

Феодора подсмръкна и вдигна глава.

— Това не беше най-лошото. Два дни прекарахме затворени в колата като в капан. Загубих два пръста на десния си крак, а дясната ми ръка не можа да възстанови напълно подвижността си. Два дни — на тъмно, студено и… с него. Или каквото беше останало от него.

За пореден път в тъмнината се разнесе дращещият шум. Феодора прекъсна разказа си, насочи лъча към източника на шума и изпищя. От ъгъла немигащо ги гледаше мъртвец.

— Олеле! — изкрещя и Дана и двете отклониха светлината. — А аз си мислех, че сме събрали всички тела.

— Явно никой не си е дал труда да надникне тук. Какво ли е търсил тоя нещастник?

Дана подуши въздуха. Смътно познатата миризма се беше засилила.

— На мен ми стига толкова — заяви Феодора. — Да се махаме.

— Защо трупът не мирише? — попита Дана и пак насочи фенерчето си към мъртвия.

— Да мирише? Не знам, може би е ползвал дезодорант. Аз изчезвам. Ти идваш ли с мен, или не?

Мъртвецът беше тъмнокос, с широко отворени, ужасени очи. Устата му беше зинала в нечут вик. Феодора се втурна покрай Дана. Виждаха се само главата и торсът на човека. Долната му половина се губеше под счупено бюро и кашони.

— Дана?

— Идвам, идвам. Хм, странно… — Дана се обърна и лъчът й попадна върху гърба на приятелката й. Феодора не помръдваше, светлината от фенерчето й описваше хаотични кръгове из стаята. — Нали каза, че се махаме?

Феодора дишаше учестено.

— Дана, къде е вратата? Къде е шибаната врата?

— Какво? Точно пред… — Дана млъкна, когато фенерчето й освети голата стена. — Ами нали…

— Няма я! — Лъчът на фенерчето й продължи бясно да подскача.

— Но как…

— А къде е другата врата? Тази, към която вървяхме преди малко?

Дана направи съответната бърза проверка. Стена, скрита зад всевъзможни боклуци. Нито вход, нито изход. Колкото и да изглеждаше невъзможно.

— Дана? — Фенерчето на Феодора се закова в една точка.

Дана премести и своето към същото място и хлъцна.

— Къде е мъртвецът? — Тялото, което разглеждаха допреди няколко секунди, също се беше изпарило.

— По дяволите! — Лъчът на фенерчето на Феодора започна да придобива все по-бледожълт цвят. Тя го удари няколко пъти в дланта си. Светлото кръгче на стената подскачаше в такт с ударите, после изчезна съвсем. — Край. Моето се сдуха. Добре че взехме две.

— Да-да. — И вторият лъч започна да избледнява.