Джим Браун
24/7 (30)

30.

Остров Васа

Морето примигваше.

Отначало Дана помисли, че е жертва на оптическа илюзия или на отражението на слънчев лъч върху метал или стъкло на някой от корабите. Но пет минути по-късно започна да различава повтарящи се сигнали и схвана, че става дума за съобщение.

Някой от блокадата им сигнализираше.

Обзе я вълнение, но нямаше с кого да го сподели. Нерин и Кори бяха в лазарета. Рене беше излязла на лов за спасителни камъни. А Феодора я нямаше още от вчера.

Тик-так, тик-так.

Дана погледна часовника си — 6:43 сутринта.

Нов ден, ново броене на часове и гласове.

Тик-так, тик-так.

След няколко часа някой от тях — Нерин, Кори, Феодора, Рене, Джъстин или тя — щеше да е мъртъв.

Тик-так, тик-так.

Двайсет години след като бе отброил последните мигове от живота на баба й, големият часовник не спираше. Този път отброяването беше за самата нея.

Морето продължи да мига.

Какво означаваше сигналът? От гледането на стари филми за войната беше научила, че корабите понякога комуникират помежду си със светлинни сигнали. Джъстин беше военен. Вероятно той би разбрал за какво става дума. Но къде беше пък той?

Беше споменал на Рене за някакъв план.

Какъв план? В съзнанието й проблесна образът на Кори, прелитащ от единия край на помещението до другия. Или може би нямаше план? Миналата нощ Джъстин беше събудил у нея страст, за която тя не си даваше сметка, че още носи в себе си, а тази сутрин беше изчезнал без обяснение. Защо?

Нямаше смисъл да се измъчва за неща, на които не можеше да влияе.

Ентусиазмът й се изпари. Какво щеше да каже преводът? „Стойте си там, където сте“? „Търпете“? „Мислим за вас“?

Тик-так, тик-так. Часовникът отказваше да млъкне.

 

 

Като описа във въздуха дъга, брадвата се заби дълбоко в съпротивляващия се леден блок. По пода се пръснаха парченца замръзнала вода. От острието на брадвата се откъснаха частици засъхнала кръв и оцветиха леда в кафеникаво. Джъстин замахна отново.

Беше неприятно, но необходимо.

Брадвата бе издълбала в леда триъгълник — подобие на уста, зяпнала в изненадана гримаса.

Трябваше да стигне до центъра на ледения блок. Ризата му бе натежала от пот. На гърба и на левия крак му напомняха за себе си две пресни рани. Малката аркада над дясното му око се отвори и отново започна да кърви. Той я обърса с ръкав.

Вратата на фризера зееше отворена — бе разбил заключалката с брадвата.

— Джъстин? — обади се Дана зад гърба му.

— Не влизай. — Джъстин отпусна брадвата. Въпреки че се беше почистил, доколкото може, не искаше Дана да го види така. Но тя беше втренчила поглед някъде покрай него и ужасът, който се четеше в очите й, едва ли се дължеше на гледката на засъхнала кръв. — Не гледай!

— Боже мой! Феодора?

— Дана, недей…

— Боже мой! — Тя се втурна напред.

Джъстин препречи пътя й към вътрешността на фризера.

— Не е за гледане.

— Феодора ли е?

Джъстин кимна.

— Боже мой! — Дана закри уста с ръката си.

— Случило се е през нощта. Съжалявам. Нямаше с какво да й помогна. — Той я прегърна и погали косата й. — Как ме намери? Искам да кажа — как я намери?

Дана се отдръпна и го погледне в очите.

— По миризмата.

Джъстин познаваше миризмата на умрелите, но тя не важеше в случая. Тялото на Феодора беше замръзнало.

— На амоняк — поясни Дана. — Спомних си я от първата ни обиколка на острова. Едва тази сутрин се сетих. Преди две години работих във фабрика за сладолед. И там миришеше на амоняк. Използваха го за хладилниците. А Феодора се страхуваше от студа. — По бузите й потекоха сълзи.

— Не плачи…

— Как е станало?

Той й разказа за спасителните камъни, замразени в ледения блок, до който беше намерил падналата Феодора.

— Трябва да я видя — каза Дана.

— Не. По-добре ще е, ако…

— Трябва. — Тя го блъсна и влезе във фризера преди той да успее да я спре. Джъстин забърза по петите й. Гледката на покритото със скреж тяло я потресе. Лицето беше сковано в израз на неизказан ужас. Феодора беше умряла от страх, колкото и от студ. — От какво се е уплашила?

— От него. — Джъстин посочи вратата, през която бяха влезли.

Този път тя не успя да сдържи уплашения си вик. От вътрешната страна на вратата беше застанал мъж на двайсет и няколко години, със същите едро изрязани черти и червена коса като Феодора.

— Баща й?

— Аз помислих, че е брат й.

— Не. Баща й. Самоубил се, когато била малко момиченце. Тя и сестра й останали заключени в колата с трупа му в разгара на снежна буря.

— Господи! — Джъстин потрепери.

— Но как… — започна Дана.

— Лесно е. — Джъстин посочи към тавана, който беше направен от метални плоскости, съединени с нитове с големината на орехи. — Ако се вгледаш, ще видиш, че три от нитовете всъщност са един вид прожектори — син, зелен и червен.

— Като кинематограф — каза Дана.

— Но много по-сложно. Холографски проектор. Ако се вгледаш, ще разбереш, че става дума за холографско изображение, но това без съмнение не е по силите на изтощен физически и психически човек. За нея баща й се е върнал от мъртвите. Предполагам, че са взели образа от някой семеен албум или нещо подобно.

— Тя ми каза, че видяла баща си в спалното. Зад прозореца.

— Обзалагам се, че ако огледаме там, ще намерим същите проектори.

— Каза също, че леглото й било студено.

— Лесно за постигане. Не знам дали си забелязала, но спалното ни, също като тази постройка, е много по-голямо отвън, отколкото отвътре. Натъпкано е с изненади. Защо не е казала нищо?

— Не искаше никой да си помисли, че изкукуригва.

— Тя и без това си беше психарка. — Джъстин веднага съжали за думите си, но те го подсетиха за друго. — Хм, камера за нощно виждане не би уловила прожектиран образ.

Дана разбра мисълта му.

— И ако някой я е гледал онази нощ в спалното, е щял да види как Феодора умира от страх от нищото.

 

 

Вашингтон, окръг Колумбия

 

Кръв.

За човек с по-малко от четири часа сън на денонощие изтощението е постоянен спътник. Но мисълта беше дотолкова натрапчива, че Тъкър не беше в състояние да я загърби.

Както си беше само по боксерки, Тъкър скочи от леглото си, включи осветлението, изтича до импровизираната си дъска и откачи купчина листове, захванати с черна щипка. Напряко на първата страница беше надраскана думата ДОСТАВКИ. Намери абзаца, който му трябваше, и разгледа списъка на нещата, поръчани за доставка на острова преди началото на играта.

От самото начало драмата на остров Васа занимаваше съзнанието му повече от всяка от загадките, с които беше упражнявал мозъка си. Насоките, подхвърляни му от доктор Лорик, често пораждаха повече въпроси, отколкото водеха до някакви заключения.

Защо?

Защото нямаха логическа връзка.

Миналата вечер разговорът с някои от най-великите социолози и криминолози в цялата страна по време на „Истината“ даде на Тъкър да разбере колко неравностоен е всъщност в цялата ситуация.

Той беше фотограф, беше му провървяло и бе успял да си издейства повишение с цената на изнудване. Без съмнение притежаваше умения в решаването на кръстословици и разни главоблъсканици. Но беше глупаво от негова страна да реши, че така нареченото му усещане за загадки може да се сравни с познанията на експерти с повече научни степени, отколкото чифтове бельо имаше той.

Беше заспал с неприятното чувство, че е изнудвач и глупак.

Беше го събудила една-единствена дума: кръв.

 

 

— Съжалявам, че ви безпокоя, докторе — каза гласът от монитора. — Знам, че сте си легнали късно снощи — страхотно шоу, между другото, но реших, че ще искате да видите това.

Лорик не слушаше. На екрана в ситуационната зала различаваше само сянка, която сякаш люлееше нещо.

— Кога?

— Преди по-малко от два часа.

— Местонахождение?

— Складът на пристана. Не главният, където са инструментите, запасите и лодката, а по-малкият до него.

— Където са заровени телата.

— Да, сър.

Първо Фостър Мерик, а сега и това. Флотът на Съединените щати още не можеше да преглътне факта, че рибарят беше пробил блокадата. Бяха го открили благодарение на миникамерата му. Вече мъртъв, пребит с камъни от някакво първобитно племе, чиито членове гледаха шоуто и се опитваха да се предпазят от вируса. Въпреки че начините на разпространение на вируса не бяха установени, Контролът по заболяванията беше отхвърлил със сигурност въздушния път. След убийството на Мерик островитяните бяха избягвали контакт с трупа му. Което, с голяма вероятност, беше спасило живота им.

Но това…

Той очакваше и предсказваше големи неприятности. Всеки би поддал на голям натиск, не само доведените до крайност като Бъртън Ръдиард, а абсолютно всеки. Но това, това надминаваше всякакви граници.

— Отново излязохте прав — каза младият мъж.

Човекът на видеозаписа не излизаше от сенките. Фенерчето в ръцете му откриваше чудесна гледка към намиращото се пред очите му — ред след ред трупове. Но от самия него не се различаваше нищо повече от силует. Складът не беше снабден с камера за нощно виждане.

— Господи! — хлъцна Лорик. Миникамерата показа как човекът вдига предмет с големината на пъпеш. — Това…

— Да. Човешка глава. Вижте. — И върна записа. — Не спря до пукването на зората. Овързал е лицето си с носна кърпа, вероятно заради миризмата, но точно на тръгване минава покрай прозорец, в който свети слънцето. — Записът се закова. — Тук.

На екрана бе Джъстин Рурк. Държеше отрязаната глава на Бъртън Ръдиард.

— Извинете, доктор Лорик. — Един мъж в безупречен черен костюм застана до него в очакване. Значката на ревера му подсказваше, че е от службата за охрана. — Имам заповед да ви придружа до президента.

— До президента? А, да, разбира се. — После, към монитора: — Мога ли да получа копие от записа?

— След минута ще е готово.

— Съжалявам, сър, президентът държи да ви види веднага.

— Да, да, но това ще отнеме само секунда, а уверявам ви, той ще иска да го види.

Агентът го хвана за ръката. Хватката никак не беше приятелска.

— Заповядано ми е да ви отведа веднага.

— Но касетата…

— Сигурен съм, че този млад човек няма да има нищо против да донесе на бегом записа в Овалния кабинет, когато го изготви.

 

 

Президентът на Съединените щати крачеше нервно в Овалния кабинет. Щом Лорик влезе, спря. Лицето му беше застинало в маска на гняв.

— Господин президент. — Лорик беше решен да запази самообладание, без значение, че насреща му стоеше вероятно най-влиятелният човек на света. Нямаше да допусне грубо командорене.

— Свободен си — каза президентът на агента от охраната си.

— Какво се е случило? — попита Лорик.

Президентът му отвърна със злобен поглед.

— Нещо лошо? — допълни Лорик.

— Сядай!

Лорик изпълни заповедта. Президентът остана прав.

„Запазва по-високото си положение“ — отбеляза мислено Лорик. Фактът, че президентът използваше такива елементарни прийоми, за да запази контролиращата си роля, развесели, дори поласка Лорик. Никога не се беше възприемал като респектираща личност.

За пълно удивление на доктора президентът запрати по него лист хартия. Листът падна върху сиво-синия килим недалеч от целта си.

Лорик се наведе и го взе.

— Как? Кой е написал това? — Отговорът му беше известен, но този път му се искаше да греши. Не грешеше.

— Приятелчето ти Тъкър Торн. Кучият му син си мисли, че може да изнудва президента на Съединените щати.

Лорик прочете написаното още веднъж. Въпреки нежеланието си трябваше да признае, че е впечатлен. Може би Гуен беше права. Тъкър беше по-умен, отколкото той бе склонен да признае поне досега.

— В случая мисля, че има изгледи да успее, господин президент.