Джим Браун
24/7 (21)

21.

Вашингтон, окръг Колумбия

Тъкър влезе във фоайето и с бърза стъпка тръгна към асансьорите — използва остъклените им врати, за да огледа терена зад гърба си. Беше непрекъснато нащрек, откакто преди два часа се бе върнал във Вашингтон. Ако някой го следеше, значи бе невидим.

Вратите се отвориха, той влезе и натисна номера на етажа си. Въодушевлението му от спасяването едновременно на живота на Нерин и на двете малки близначки се беше изпарило. Сега се чувстваше просто като пионка върху нечия дъска.

Дискетата, пусната пред вратата на хотелската му стая, съдържаше медицинските изследвания на Нерин и на близначките, удостоверяващи, че ветеринарката е направила анонимно тест за костен мозък скоро преди отпътуването си за остров Васа.

Тъкър много добре разбираше защо някой би пожелал да разпространи информацията. Но кой? Защо бяха избрали него? Как бяха разбрали номера на стаята му?

Излезе от асансьора и се поколеба, преди да използва картата за отключване на стаята. Какво щеше да намери вътре? Дали някой пак беше влизал? Ако да — с каква цел? Този път Тъкър беше взел лаптопа със себе си, за да не остави нищо, което би могло да се използва с каквото и да било намерение.

Стаята бе почистена. Леглото — оправено. На пръв поглед нищо не навеждаше на мисълта, че е влизал някой друг, освен персонала. Тъкър подуши въздуха. Нямаше следи от странния одеколон.

Тъкър обичаше загадките. Но тази имаше прекалено много части и прекалено много от тях липсваха.

Мобилният му телефон звънна и той подскочи. Пое си дъх, преди да отговори.

— Интересна история — каза доктор Шърман Лорик.

— Благодаря. Каква е вероятността да имаш нещо общо с нея?

Лорик не отвърна веднага.

— Предоставих единствено на теб информацията за саботаж при разбиването на хеликоптера и самолетите. Ти я опроверга. Искам да знам защо.

Тъкър имаше всички основания да вярва, че Лорик записва разговора им, при положение че беше записал предишния, и внимателно подбра думите си.

— Защото беше погрешна.

След дълга пауза Лорик попита:

— Ако няма да ми вярваш, защо да ти давам повече информация?

Тъкър реши да прибегне към директна атака. Как би постъпил ученият, ако внезапно опитната му мишка осъзнае, че е част от експеримент?

— Защото ти се налага. Част от плана ти е. Ти ме манипулираш, защото имаш нужда от мен.

Лорик изпуфтя презрително.

— И каква нужда имам от теб?

— Не знам засега. Важният въпрос е: защо трябва да вярвам на каквото и да било, казано от теб?

— Има колкото щеш репортери, готови да убият за информацията, която ти давам наготово.

Тъкър усети как гърдите му се стягат. Беше станал репортер единствено заради връзката си с източника. А си позволяваше да застраши тази връзка.

— Ами отивай при тях. — Независимо от начина, по който беше получил репортерския пост, Тъкър знаеше, че е добър в професията. Сега трябваше да го докаже. Нямаше да се остави в ролята на послушник, който се прави, че не забелязва кукловода, дърпащ конците зад сцената.

— Да се срещнем — каза Лорик. — След половин час в бара във фоайето.

 

 

Остров Васа

— Какво? — попита Дана, въпреки че бе чула много добре. Смъртта на Нора беше изцедила силите й и я беше хвърлила в депресия. Каквато и да беше причината — тъга, срам, вина, Дана се чувстваше като откъснаха от реалността.

„Дали така се чувстват хората, когато полудяват?“

Не беше ли чела някъде, че човек е доказано нормален, ако сам си задава въпроса дали всичко с него е наред? Лудите никога не се възприемаха като такива.

След гласуването Дана нарочно беше потърсила компанията на Феодора. Съвместното им преживяване предишния ден ги бе сближило. Имаше повече доверие само на Джъстин. Но сега, когато двете бяха застанали на „безопасното място“, Дана усети как отново потъва в мъглата на несигурността.

Феодора притисна ръце към гърдите си. Под зачервените й очи се бяха образували торбички.

— Знам. Знам, че е невъзможно. Може би съм полудяла.

Дана се усмихна.

— Сигурно е заразно. Току-що си помислих същото за себе си.

— Наистина ли? — Лицето на Феодора светна.

— Кой не би се усъмнил в нормалността си на тоя остров? Как да разпознаваме вече реалното от неестественото? Да речем, скорпионите — за тях няма съмнение, че бяха истински. Мога да се закълна, че плъховете в онази тъмна стая изглеждаха не по-малко истински. Само че не бяха!

— Ами какво ще кажеш за привидението на баща ми от снощи?

— Илюзия. Или е от изтощение. Или е било сън. Не можем да се доверим на възприятията си.

Очите на Феодора бяха неописуемо тъжни.

— Или един на друг — каза тя.

Едва ли в момента би могло да се каже нещо по-вярно. Самата Дана беше отправила обвинение към един от състезателите, че е съучастник на Контрол.

Въпреки това Дана се доверяваше на Феодора и Джъстин. Ами ако разказът за привидението беше измислен? За отвличане на вниманието? И защо се подхващаше темата за доверието? За допълнително отклоняване на подозренията? Ами Джъстин? Какво знаеше за него със сигурност? Нищо. Беше хубав, държеше се мило, имаше чувство за хумор и бързи реакции, но всичко това беше повърхностно и лесно за имитиране. Съвсем естествено би било съучастникът на Контрол да се старае да направи възможно най-добро впечатление.

— Как да разбирам думите ти? — попита Дана. — Че не искаш повече да действаме като екип?

Очите на Феодора се напълниха със сълзи.

— Не е нужно да си екстрасенс, за да се сетиш, че накрая ще се обърнем един срещу друг.

 

 

През стаята преминаваха за секунди ослепителни лъчи светлина с висок интензитет. Всеки лъч беше в състояние да прогори ретината, няколко поредни оставяха човек сляп. Дори затъмненото прозорче на вратата не даваше достатъчна защита срещу тях на гледащия отстрани.

Някъде в тази гола стая се намираха петте спасителни камъка на Джъстин.

Той беше на седем години, когато за първи път летя на самолет. Прекара във въздуха по-малко от два часа, но когато самолетът докосна земята, вече знаеше с какво иска да се занимава през остатъка от живота си. Имаше вродена дарба за авиатор. Често подозираше, че това е единственото нещо, което прави добре.

Любовта му към летенето беше огромна. Най-големият му страх бе никога повече да не лети.

А слепи хора не могат да управляват самолети.

— Разполагаш с петнайсет минути, които започват сега — каза Контрол.

При последното гласуване зрителите бяха показали ясно желание Джъстин да умре. Не знаеше дали гласуват срещу него, защото разполага със спасителни камъни, или защото не го харесват. Връзката му с Дана може би се възприемаше като възползване от ситуацията, използване за своя изгода на нечия слабост.

„Може би са прави.“

Четири камъка бяха спасили живота му. Сега, по-малко от двайсет часа преди следващото гласуване, той не разполагаше с нито един.

Проблемът беше в липсата на насочваща информация. Според първоначалната концепция на играта участниците щяха да получават насоки в Кръглия дом, след което разполагаха с три дни за намирането на спасителните камъни преди следващото гласуване.

Вместо инструкции обаче се получаваха животоспасяващи инжекции. Досега единственият начин за намиране на спасителен камък беше случайното натъкване на него. А местата за намирането им, след проверка на картата, се оказваха твърде много. Планът на Джъстин бе да обиколи всички сгради, да прегледа колкото е възможно по-голяма площ, в надеждата да задейства някакво предизвикателство. Но за това нямаше достатъчно време.

„Трябва да има обединяваща тема за всички ни — разсъждаваше той. — Нещо, около което да се базират насоките за намиране на камъните.“ Феодора неволно му беше подсказала отговора.

Но след като беше намерил личното си предизвикателство, Джъстин нямаше никаква представа как да се справи с него. Не бяха минали и пет минути, откакто бе влязъл в сградата, когато Контрол проговори:

— Твоите пет камъка са в съседната стая. След като вратата й бъде отключена, ще разполагаш с петнайсет минути да се сдобиеш с тях.

— И каква е уловката? — попита Джъстин и с въпроса си сложи началото на светлинното шоу. Ако използваше очите си, щеше да ослепее. Стаята беше празна и размерите й бяха колкото на половин футболно игрище. Прекалено голяма, за да разчита, че ще се оправи пипнешком.

— Ако не си навън след петнайсет минути, ще бъдеш заключен. И лазерите няма да спрат.

Джъстин погледна часовника си. Разполагаше с по-малко от тринайсет минути.

Той излезе от сградата.

 

 

Атланта, Джорджия

Създадени по време на Втората световна война за борба с маларията и понастоящем разположени в Атланта, Центровете за контрол на заболяванията и превенция включваха девет отдела и често работеха в сътрудничество с местни, щатски и дори международни агенции.

Именно в ЦКЗ беше открит източникът на легионерското заболяване, както и на потенциално смъртоносния синдром на токсичния шок. В момента СПИН беше врагът №1 на Центровете. Поне до донасянето на тялото на Бренда Сегар.

Най-големият медицински изследователски институт в света беше съсредоточил усилията си в разкриване на тайните на вируса от остров Васа — ВОВ.

Първият етап беше да се определи какво точно представлява ВОВ, вторият — начините на разпространението му: важен елемент за определяне степента на заплаха, която представляваше за останалия свят.

Като наука, биологията функционира по свое разписание. Природата не може да бъде пришпорвана. Дори с използването на всеки известен катализатор отглеждането и внимателното анализиране на вирусни култури отнема дни.

Въпреки че това противоречеше на стила му на учен да прави предположения, директорът на изследователския отдел уведоми кризисната група по случая „24/7“, че ВОВ носи белезите на изкуствено създаден и специално пригоден за определена цел. Цел, невъзможна за постигане без помощта на последния писък на технологията в тази област.

Определянето на мястото, където е бил създаден, беше първата стъпка за откриване на създателя му.

 

 

Остров Васа

Когато Джъстин се върна в залата, оставаха по-малко от девет минути от определеното време. Той откъсна десния ръкав на ризата си, сгъна го на две и здраво завърза очите си. И на практика лишен от зрение, влезе в стаята с ослепяващите светлини.

Почувства как лазерите преминават по тялото му. Червени светкавици подскачаха дори под стиснатите му клепачи, защитени от плата на ризата.

Джъстин извади шепа камъчета от джоба на ризата си, хвърли ги вдясно от себе си и се заслуша. Камъчетата изтракаха на циментовия под. Той повтори същото пред себе си и вляво.

Трак, трак, трак, трак.

Направи пет крачки напред, като внимаваше да не се подхлъзне върху вече хвърлените камъчета, и повтори упражнението. Когато джобът на ризата му се изпразни, започна да вади камъчета от джобовете на панталоните си.

По челото му се стичаше пот.

Колко време оставаше, преди вратата да се затвори и да го заключи вътре? Нямаше начин да се ориентира във времето. Струйка пот се процеди под маската към ъгълчетата на очите му.

Трак, трак, трак, трак.

Планът беше да имитира звуковото ориентиране на делфините. На теория, при удара си в стъкло, камъчетата щяха да произведат звук, различен от удара си в циментовия под. На теория.

Трак, трак, трак, трак.

Самоделната маска започна да подгизва от пот, което я правеше несигурна защита за зениците му.

Трак, трак, трак, чук.

Джъстин застина. Хвърли камъчета напред и вдясно.

Трак, трак, чук.

Малко по-вдясно.

Чук, чук, чук, чук.

Убеден, че не разполага с много време, Джъстин клекна и заопипва цимента.

Плетена торбичка. Той я стисна. Стъклените топчета се чукнаха едно о друго.

Инстинктът му подсказваше да бяга. Да се обърне към посоката, от която бе дошъл, и да спринтира към отворената врата. Той не му се подчини. Обръщането не беше толкова просто, колкото изглеждаше. Малко отклонение на една или друга страна и нямаше да уцели вратата; прекалено бързото обръщане пък можеше да доведе до падане и пълна загуба на ориентация.

Джъстин се завъртя бавно, колкото прецени, че е необходимо, и с помощта на цялото си самообладание закрачи спокойно към изхода.

Не беше сигурен, че ще успее, докато не се натъкна на прага. Падна на колене, когато масивната врата се затвори с трясък зад гърба му.

 

 

Вашингтон, окръг Колумбия

Тъкър слезе във фоайето на хотела преди да е минал половин час от разговора му с Лорик, за да установи дали докторът не е следен. Само че Лорик вече го чакаше на маса в дъното на бара и изобщо не изглеждаше изненадан от ранното му появяване. Дори да носеше микрофон, той беше скрит под сакото му и нямаше да остави отпечатък върху стола.

Лорик пиеше уиски. Изглеждаше остарял след последната им среща. Бръчките под очите му сякаш се бяха вдълбали в кожата.

— Искам веднага да направя едно пояснение — започна Лорик. — Това, което ще ти кажа, е неофициално. Не можеш да го използваш.

— Не ми помагаш особено — каза Тъкър след кратък размисъл.

— Нещата са много сложни. Имам ли думата ти?

Разбира се, спечели любопитството.

— Дадено — отвърна Тъкър.

— Електромагнитни пулсации — какво знаеш за тях? — попита Лорик.

— Страничен ефект при ядрен взрив. Унищожава ефективно компютърната памет. От години учените се опитват да създадат контролирани ЕМП без ядрена експлозия. Оръжие мечта. Да не би да искаш да кажеш, че това е причината за падането на самолетите?

Лорик вдигна чашата към устните си, задържа я, сякаш се двоумеше дали да отпие, после удари голяма глътка. Остави чашата на масата и попи устните си със салфетка.

Уязвимостта на версията за саботаж предполагаше, че истината е много по-неприятна и ЕМП се вписваха като такъв по-лош вариант.

— Не е съвсем убедително — каза Тъкър. — Спрямо пътнически самолети — да, но не и срещу военни. Те разполагат със защита срещу ЕМП.

Тъкър забеляза колко зачервени са очите на събеседника му и се почуди кое ли подред му е това питие.

Лорик блъсна чашата си настрани и се наведе над малката маса.

— Знам.

Най-накрая Тъкър загря: доктор Лорик беше ужасно уплашен.

— Искаш да кажеш, че някой е разработил оръжие, за което и най-сериозната защита не е преграда?

Лорик въздъхна.

— Тези самолети са направени така, че да могат да летят и след ядрена експлозия. И все пак нещо на тоя остров ги свали като врабчета.

— Но това означава…

— Означава, че вече не говорим за участниците или за вируса. Ако такова оръжие съществува, на карта е поставено самото оцеляване на Съединените щати. И на теб ти се забранява да произнесеш и дума за това, ясно ли ти е?

Тъкър се изненада, че способността му да изпитва шок явно още не е достигнала максималните си стойности.

— Ако обществото разбере, че съществува оръжие, годно да се справи с цялата ни военна железария, ще настане масова паника.

— И повече. Ще бъдат застрашени не само Съединените щати, но и всяка технологично напреднала страна. И не е задължително целите да са военни. Представяш ли си какво ще стане, ако оръжието се използва в Силициевата долина? Или на Нюйоркската борса? Или на което и да било летище по света? Какво ще стане, ако Китай реши, че е в интереса му да изтрие острова от лицето на земята? Или — още по-лошо, ако се опита да превземе острова и да сложи ръка на оръжието?

 

 

Остров Васа

Все още триумфиращ от успеха, Джъстин се съгласи да помогне на Кори Нестор да пробие в командното табло. Ако късметът продължеше да е на негова страна, щеше да се сдобие с нещо безкрайно по-ценно от спасителните камъни — с ваксини.

Кори, като специалист по компютърни системи, беше убеден, че може да отвори командното табло, ако се справи със защитите му.

— Командното табло има едновременно и отделна компютърна система, свързана към главната. Ако успея да спра компютъра му, ще прекъсна връзката му с централната система и ще го включа към компютър, контролиран от мен.

— Тоест?

— Тоест — вратата ще се отвори, когато й кажа: „Сезам, отвори се“. — На източеното му лице грееше момчешка усмивка.

— Страхотно! Давай да действаме.

Усмивката поизбледня.

— Има проблем.

— Знаех си.

— Таблото е защитено от мощна електрическа решетка под опасно за живота напрежение. Сигурно ще успеем да изключим основния източник, но ще се включи вторичен, който ще е по-труден за намиране.

— И какво ще правим? — попита Джъстин.

— Ще трябва да намерим и идентифицираме всеки кабел, влизащ в Кръглия дом.

— Това са доста изводи. По-добре да се хващаме на работа.

— „Следвай звездите и намери сърцето си, душата ти е свила гнездо между техните знаци…“ — издекламира Кори и усмивката му се върна. — Извинявай за отклонението, но това е от любимото ми стихотворение.

Джъстин се усмихна.

— А чувал ли си онова за мъжа от Нантъкет?

Както се предполагаше, работата беше бавна и досадна. След три часа, когато Дана им донесе храна и вода, Кръглият дом приличаше на труп, чиито части бяха в различен стадий на разложение. Навсякъде висяха оголени жици във всички цветове на дъгата. Дана отвори консерва боб и огледа помещението.

— Какво ще стане, ако сбъркате някоя жица и таблото спре да работи? Ще останем без ваксината.

— Много внимаваме — отговори Кори. — Затова ни отнема толкова време.

Джъстин извади картата си и я обърна от бялата й страна.

— Ако записваме какво вече сме прегледали, ще си спестим време, като избегнем повторните огледи.

— Добра идея.

— Имаш ли химикалка?

Кори докосна малката сребриста химикалка в джоба на ризата си.

— Съжалявам, не пише.

— Защо я носиш тогава?

— Ще ми се смееш, но си я пазя за късмет. Наричам я моята спасителна химикалка.

— Не ми се ще да ти го казвам, но май не върши особена работа.

— Знам.

Дана постави ръка около рамото на Кори.

— Имам предчувствието, че този път ще е различно.

Когато останаха сами, двамата мъже се върнаха към задачата си. Колкото минаваше времето, толкова повече Кори се отпускаше, а колкото повече се отпускаше, толкова по-приказлив ставаше. Познанията му за компютри, а и за всякаква електротехника, бяха впечатляващи. Но не повече от знанията му за телевизията в реално време.

— Нещо като хоби ми е — каза Кори.

— Хоби? — възкликна Джъстин. Кори току-що му беше изрецитирал имената и професиите на всички участници в американската версия на „Оцеляване“ от създаването на шоуто.

— Е, може би прилича по-скоро на мания.

За разлика от него, Джъстин не беше гледал и пет подобни шоупрограми, преди да бъде избран за „24/7“.

— Не е нужно да си гений, за да се сетиш, че идва моят ред. Участието ми ще продължи, докато се свършат спасителните ми камъни.

— Не е задължително — възрази Кори. — В първата година на излъчването на „Оцеляване“ на Руди — бивша барета, не му стигна само един глас да бъде изхвърлен още на първия племенен съвет. После стигна до финалната тройка.

— Само че там гласуваха самите играчи, а не публиката, нали?

Кори се усмихна.

— В „Големия брат“ положението е същото като при нас. Същото като с Руди се случи на един от съжителстващите, искам да кажа участниците — младия адвокат Къртис. Почти при всички зрителски гласувания беше номиниран за изгонване и пак остана един от последните трима.

— Откъде знаеш всичко това?

Кори се засмя.

— Извинявай, но ти пък как не знаеш всичко това? Телевизията в реално време е навсякъде.

— Може да се каже, че такъв е изборът ми. Като всички останали, и аз съм гледал. До „Живия живот“. Още си спомням свещеника — каза Джъстин.

Кори се намръщи — и той помнеше добре случая.

— Толкова симпатичен човек — продължи Джъстин. — Три деца, обичана жена, обичана работа. Убеден бях, че само той може да се опре на онази.

— Обаче и нея си я биваше.

— Престанах да гледам, след като свещеникът се наръга. Чудя се какво ли стана с Шерин?

— Тя също се самоуби — прошепна Кори. — Три месеца след края на шоуто. Публиката се отнасяше към нея като към убийца. Заплюваха я на улицата. Пращаха й заплашителни писма. Тя го направи единствено за тяхно развлечение, а те се обърнаха срещу нея. Те я създадоха и те я унищожиха.

Работиха, докато слънцето не започна да потъва зад хоризонта. Щом влязоха в спалното, Джъстин забеляза, че Дана я няма.

— Каза, че искала да остане сама и нямало да спи тук — обясни Феодора.

Разочарованието на Джъстин се смени с неприятно предчувствие.