Джим Браун
24/7 (18)

18.

Остров Васа

Въпреки че частната практика на Нерин Келеман като ветеринар беше добра, пътят й не беше лек. Успешното завършване на училище се дължеше отчасти на отпусканите й стипендии, а в не по-малка степен и на работите, с които се захващаше, за да се издържа. Беше изкарала дори известно време във Вашингтон, където й дойде идеята да прави кариера в политиката. В края на краищата любовта й към животните я отведе до ветеринарната професия — решение, за което не съжаляваше.

Една от многото работи, през които беше минала за кратко, беше зареждането на различни улични автомати: за десерти, бисквити, чипс, дъвки. Някои от машините бяха инсталирани в дамски тоалетни и предлагаха дамски тоалетни принадлежности. Затова не й представляваше никаква трудност с един поглед да схване за какъв човек става дума, когато зае мястото на Рене в малката, свободна от камери тоалетна.

Гневът й заплашваше да излезе от контрол. В съзнанието си тя ясно носеше образа на прекрасния доктор Дютетър — човек, отдал живота си в помощ на другите. Неговата смъртна присъда беше гласувана от американските зрители за сметка на хора като Рене, които с лъжи и манипулации воюваха за спокойствието си.

През ума й минаха няколко варианта, докато накрая се спря на най-простия и най-непосредствено въздействащия. Изтича в Кръглия дом, застана пред камерата и обяви:

— Ще направя съобщение.

Зачака. Не беше сигурна какво. Бяха ли я чули? Някой щеше ли да й обърне внимание? Нямаше начин да разбере. Трябваше да приеме, че някой някъде я гледа.

Нерин си пое дълбоко дъх, за да се овладее и да потисне гнева си.

— Рене Белакур е в мензис. — После, за да избегне всякакво неразбиране, добави: — Това означава, че не е бременна. Повтарям, тя не е бременна. Тя лъже, за да ви подтикне да не гласувате срещу нея.

Обективът на камерата издаде някакъв звук. Гледаха я. Тогава целият й гняв, натрупван от смъртта на доктора, избухна. Насочен не само срещу Рене, но и срещу всички, допринесли за убийството му.

— Как смеете? — изкрещя Нерин към света. — Как смеете да раздавате присъди от удобната безопасност на топличките си спални и кабинети? Как смеете да издавате присъди за хора като доктор Дютетър? Не, не да издавате присъди, а да убивате — защото именно това направихте! Всеки един от вас, който даде гласа си срещу него. Всеки от вас, който натиска копчето, за да даде гласа си, е виновен в предумишлено убийство. Чувате ли ме? Всички вие сте убийци! — Тя извиси глас, докато той се превърна в продран писък. — Убийци…

И се строполи до стената, с ясното съзнание, че е подписала собствената си смъртна присъда.

 

 

Дана се почувства добре, без да знае точно защо. Със сигурност беше хубаво да разполагаш със средство за неутрализиране на десет процента от гласовете срещу теб, но това далеч не означаваше, че е в безопасност. И въпреки това се чувстваше страхотно. Защо?

Осъзна причината, докато слушаше как Феодора разказва на другите за приключението им: чувство на удовлетвореност. За първи път от идването й на острова и началото на кошмара тя беше взела нещата в ръцете си. Беше заела активната позиция и беше успяла.

А светът гледаше.

Изненада се колко бързо беше забравила за камерите, когато се оказа в напрегната ситуация. Иначе, независимо дали извършваше глупост, или постъпваше правилно, те бяха първото, за което се сещаше.

„Давам добър пример на Джена“ — помисли си тя. Което донякъде беше вярно. Но не ставаше дума само за това и в мислите си Дана го знаеше. Колко души я гледаха? Какво мислеха? Бившите й гаджета бяха ли залепени за телевизора, за да видят дали ще оцелее, или ще загине? Ами бащата на Джена?

Усети се, че мисли за учители, приятели и роднини, които не беше виждала от детството си. Гледаше ли телевизия някой от тях? Бяха ли видели как Дана се сдоби с първия си спасителен камък?

Даваше си сметка, че чувствата бързо се сменят. Но засега се опияняваше от малката си победа и извличаше сили от нея.

Същата нощ Джъстин дойде в леглото й, след като светлините бяха изгасени. Бившите й приятели гледаха ли и това? Мисълта я споходи малко преди сънят да прекъсне връзката й със света.

 

 

Феодора се събуди от студ.

Не беше прохладно, а именно студено. Ръцете й бяха изтръпнали, а зъбите й тракаха. Сякаш иглички се забиваха във върховете на пръстите й, а когато ги погледна, й се сториха сини. Тя седна в леглото и дръпна одеялото до брадичката си. Другите още спяха и никой не трепереше. Никой друг не беше посинял.

Разтърка ръце под завивката. Усещаше кожата си грапава. Не си спомняше какво е сънувала.

Пое бавно въздух и издиша, очаквайки от устата й да излезе пара. Нищо.

„Разбира се, че няма да излезе, момиче. В тропиците си.“

Започваше да се държи като клиентите си. Като най-лудите, които идваха при нея за послания от умрели близки, за разяснения на мислите на домашните си любимци или да питат за следващия тираж на тотото.

Числа от тотото? Ако можеше да ги предсказва, нямаше да мръзне на тоя проклет остров.

„Да мръзна? Не. Няма такова нещо. На тропически остров си, забрави ли?“

Грешка беше да говори с Дана за страховете си — така отново ги беше върнала в мислите си и нормалният й сън се беше нарушил.

Тя си легна отново. Затвори очи и занарежда мислено образите на изгарящо слънце над белия пясък на плаж. Топъл океански бриз. Лагерен огън.

Студено.

Този път не можеше да става и дума, че го бърка със сън. Нищо подсъзнателно. Просто си й беше студено. Щипещ студ. Изправи се в леглото и одеялото се свлече в скута й. Постави пръстите си върху страничните железа на койката и веднага ги отдръпна.

Що за идиотщини?

Металът беше толкова студен, че не можеше да се пипа. Тя се огледа, за да провери дали някой не зъзне като нея. Отговорът се състоеше в похъркване и дълбоко дишане. Отвън се чуваха нощните твари — жаби, насекоми, някоя и друга нощна птица. Никакъв вятър. Никакъв буреносен фронт. Нищо, което да понижи температурата.

С периферното си зрение забеляза движение. Не в стаята, а отвън. Сив силует до прозореца в южния край на помещението, неосветен от луната.

Мъжки силует, с гръб към спалното.

Тя присви очи. Движение. Мъжът се обръщаше. Джъстин? Фостър? Докато фигурата се обръщаше, върху нея падна случаен лунен лъч, преминал над покрива на спалното. Кестенява коса със сиви кичури. Жълтеникавобяла кожа. Дълъг прав нос. Тънки устни, трапчинка на брадичката. Тя зърна очите му…

Студено.

Мъжът се долепи до прозореца — гледаше вътре, вътре…

Студено.

От студ Феодора не беше в състояние да се движи. Да мигне. Да мисли. Сърцето й сякаш беше спряло да бие. Мъжът на прозореца вече се виждаше ясно — мигането на очите, дишането му.

Мъртвият баща на Феодора й се усмихна и й махна с ръка.

 

 

Вашингтон, окръг Колумбия

Тъкър затвори очи. Мускулите му се отпуснаха от облекчение. Жадуваше за сън, но мисълта му не знаеше покой. Безкрайна върволица от притеснения.

Безсънието винаги го беше измъчвало. Очите му отказваха да се затворят при наличието на труден проблем или нерешен въпрос. По ирония, отговорите най-често идваха в съня му. Отговори, които не можеха да се проявят, когато изтощението ги потискаше.

Когато беше на дванайсет Тъкър посети крайбрежието на Орегон с най-добрия си приятел и неговото семейство. Беше през февруари, в сезон на ужасни наводнения. През онази година дъждът просто беше забравил да спре.

Намираха се на магистрала 99, на път за град Флорънс, когато пътят просто изчезна, скрит зад плътна сива дъждовна пелена. Микробусът „Форд“ забави на ръба на истинска река, която течеше през магистралата. Последва грохот, който Тъкър никога нямаше да забрави; след него — вой на смачкан метал и пръскащо се стъкло.

Научи какво се е случило след три месеца, две седмици и четири дни, когато излезе от кома. Половин хълм се беше стоварил отгоре им. Микробусът беше станал на прах. Тъкър, който седеше зад шофьора, беше единственият оцелял.

Инцидентът му коства два счупени крака, счупена ръка, ключица и няколко пукнати ребра. До края на годината не можа да стане от леглото. Най-неприятното обаче беше усещането, че той е жив, докато всичките му спътници бяха загинали.

Точно по време на това принудително затворничество майка му му даде първия пъзел за нареждане. От него бързо се мина на кръстословици и логически загадки.

Превърнаха се в мания за него. Майка му започна да обикаля магазините в търсене на все по-сложни и все повече главоблъсканици.

Терапевтът обясни, че чрез тях Тъкър търсел отговор на подсъзнателната си нужда да разбере защо. Пълна глупост, по мнението на Тъкър. Той просто харесваше загадките и това беше всичко.

Една вечер майка му го помоли да обясни пристрастяването си. Той се замисли над въпроса й по същия начин, по който мислеше над някоя главоблъсканица. После й отговори с най-доброто, до което беше стигнал до момента като обяснение: „Харесва ми как карат да се чувства мозъкът ми“.

Чиста истина. Колкото повече загадки решаваше, толкова по-добре се чувстваше. И толкова по-добър ставаше.

Сега интуицията му подсказваше: в стаята има някой.

Тъкър скочи в леглото. Стаята тънеше в мрак. Той натисна копчето на нощната лампа. Стаята си беше абсолютно същата — в безпорядък. Дрехи по столовете и в дрешника, хартии по пода.

Беше сам. Изправи се бързо, навлече панталоните и се втурна покрай късата стена, разделяща мивката от спалнята.

Нищо.

И все пак безпокойството му не изчезна. Дори сега да нямаше никого, някой бе влизал в стаята.

Естествено, че някой беше влизал — но не да оправи леглото и да изчисти банята — все пак това беше хотел.

Само дето не мислеше, че е чистачката, а някой, когото познава.

Започна да си припомня последните си действия. Преди да си легне се беше преоблякъл, беше хапнал набързо поръчана в стаята храна и беше нахвърлял бележки в преносимия си компютър. Оттогава се беше появило странното усещане. Не му беше обърнал внимание в умората си.

Включи компютъра. Какво ли пък имаше за взимане оттам? Достатъчно беше внимавал да не изписва името на източника си.

Хрумна му нещо друго. Зареди програмата за текстообработка и отвори менюто FILE. Появиха се имената на четирите последни отваряни файла. Дневникът му, движението по сметката му, необработен вариант за репортаж и електронна поща. Не беше отварял никой от тях през последните дни. Значи някой беше влизал в стаята и бе чел файловете му.

Благодарение на часовата разлика в Сиатъл беше все още само малко след десет и той звънна в блока, където живееше. Обади се Доби, помощник-управителят, и Тъкър го помоли за услуга.

След двайсет минути телефонът в хотелската стая звънна. Беше Доби.

— В апартамента ти съм. Ей, няма ли някога да изпразниш тия кашони?

— Остави кашоните. Нещо да липсва?

— Може ли някой да каже в тоя хаос? Телевизорът ти е тук, също и микровълновата и уредбата ти за дискове.

— Виж в работната ми стая.

— Задръж. — По телефонната линия се разнесе звукът от преместване на кашони. — Компютърът е още тук. Както и книгите ти.

— Направи ми една услуга.

— Нали това правя.

— Направи ми още една. Седни пред компютъра и го включи.

Тъкър изчака да чуе характерния звук на стартирането.

— Иска парола.

— Пудинг.

Доби се изкиска.

— На мен ли викаш пудинг?

— Това е паролата, тъпако.

— Да де. Обаче що за парола може да бъде това?

— Вкусна. Компютърът е програмиран с променящ се ежедневно код. Понеже в Сиатъл още е преди полунощ, паролата все още е „пудинг“.

— Все ми е едно. Имаш ли някакво порно?

— Просто щракни върху старт менюто и иди на „ДОКУМЕНТИ“.

— Добре, готово. Дневник, бюджет, Ашли Джъд — ей, пич, ама ти имаш порно! Сладострастник такъв.

Тъкър усети как се изчервява.

— Тя е добра актриса. Какво друго?

Доби прочете общо десет названия. Тъкър не беше сигурен за последователността, но всичко изглеждаше нормално. Грешно ли беше предположението му за Сиатъл?

— Нищо — промърмори той. — Благодаря, Доби. Това е всичко. Можеш да загасиш компютъра.

— Добре, добре, чакай малко.

— Какво има?

— Ами не ми е лесно да го правя на обратно.

— Какво искаш да кажеш, на обратно?

— Мишката ти е на обратната страна на компютъра, пич. Не знаех, че си левичар.

Тъкър се усмихна.

— И аз.

В стаята си във вашингтонския хотел Тъкър сортира безпорядъчните късове информация в главата си. Параноята му не беше неоснователна. Някой беше влизал в апартамента му в Сиатъл и беше отварял файлове в компютъра му. Съвсем същото се беше случило и в хотела.

Нищо не беше взето, но не беше ли оставено нещо? Подслушвателно устройство например? Можеше ли да се доверява на телефоните? Нямаше начин слушалката на хотелския телефон да се отвори, без да се счупи. Което, разбира се, не означаваше, че е невъзможно да бъде подменен и зареден за подслушване целият телефон. Или просто да се сложи подслушвател някъде извън сградата.

Същото важеше и за мобилния му телефон. Ако знаеха честотата, можеха да подслушват всичките му разговори.

Но защо?

Той се сети за отпечатъка като от кутия на микрофон, върху седалката в бара. Кой ги слушаше? И пак — защо?

Ставаше нещо много опасно, определено застрашаващо кариерата, а вероятно и живота му. Бяха го направили част от сценарий или, най-малкото, го манипулираха.

Но какво беше събудило съмнението му, че има някой в стаята, когато се събуди? Беше убеден в това, както и че познава влизалия.

Тъкър кихна. После подуши въздуха. Ароматът беше слаб, но се усещаше. На познат лосион за след бръснене.

Не можеше да се сети само къде го е подушил.

Изгревът на слънцето го завари все още в размисъл за аромата. Тъкър си поръча лека закуска по телефона, изкъпа се и започна да се облича.

Нахлузваше панталоните си, когато на вратата се почука.

— Секунда. — Той закопча панталоните и дръпна ципа. — Идвам веднага.

Когато отвори вратата, в коридора нямаше никого. Тъкър се огледа в двете посоки — нищо.

Босият му крак стъпи върху нещо. Той погледна надолу. На прага лежеше дискета. Той я вдигна и я завъртя в ръцете си. На белия етикет бяха написани само четири думи: ТЪКЪР ТОРН — ПРОЧЕТИ МЕ.