Джим Браун
24/7 (37)

37.

Остров Васа

Дана гледаше невярващо как Кори пристъпи напред и погледна надолу към трупа си. В очите му имаше сълзи.

— Зодиак! — извика Тъкър. Думата беше толкова не на място и толкова високо произнесена, че имаше ефекта на автомобилна аларма. — Зодиак, зодиак, зодиак…

Живият Кори вдигна поглед от тялото на мъртвия и се усмихна.

— Много сте схватлив, господин Торн.

— А ти си зодия Близнаци — отвърна Тъкър.

— Браво. — Новият Кори се поклони артистично.

— Ти си близнак на Кори? — възкликна Дана.

— Но отгледан като единствено дете — уточни другият. — Майка ми, тоест майка ни, ни оставила за осиновяване съвсем невръстни. Осиновили са ме семейство Крест, от които получих положение и богатство, което утроих със създаването на „Крест Текнолъджис“. Брат ми нямаше моя късмет. В едно сгрешихте, господин Торн. Кори Нестор не е изфабрикувана личност. Съвсем истинска си е, но не е отгледан в толкова преуспяваща среда като моята. Затова, въпреки че като интелект в никакъв случай не ми отстъпваше, му липсваше самочувствие.

Крест отново погледна тялото. В очите му се четеше искрена тъга.

— Бях на петнайсет, когато го открих чрез Интернет. По-трудно се оказа да открием майка ни, която беше положила значителни усилия да се укрие. Но всичко бе въпрос на време, особено когато със задачата се заемат двама души със значителен коефициент на интелигентност.

Някъде на невидимия хоризонт изтрещя гръмотевица.

— Денят е много знаменателен. — Пистолетът ги беше приковал по местата им по-сигурно от вериги. — Каквато сте медийна курва, това ще ви хареса, господин Торн. С брат ми открихме майка ни по телевизията. Преди пет години, на осемнайсети ноември. Много важна вечер в историята на телевизията в реално време.

— „Живият живот“ — каза Дана. — Последното излъчване.

— Не беше предвидено да е последно. Можеше да продължи още поне месец, но не и след разигралото се на тази дата.

— Майка ти е била Шерин Бован от „Живия живот“ — каза Тъкър.

— И славата й все още е неувяхваща. Трябва да я разберете — до участието й в шоуто животът й е бил доста труден — все тежки и неблагодарни работи. До голяма степен като вашия, госпожице Кирстен. Затова не е пропуснала шанса да се включи в шоуто и бързо е станала звезда. Майка ми беше хубава, истинска красавица, и въпреки провалите си в работите, с които се захващала, в едно наистина я е бивало — в секса.

Дана си спомни Шерин прелъстителката. Никой не устояваше на уловките й.

— Включително и свещеникът — произнесе тя гласно, без да се старае да прикрие отвращението си.

Крест направи гримаса.

— Ама наистина, госпожице Кирстен, не е ли лицемерно да го чуя точно от вас?

Дана пламна.

— Джъстин и аз не бяхме женени. За разлика от свещеника.

— Да, той беше женен. Но след седмици на флиртуване доказа, че е слаб като останалите мъже. И затова майка ни се изсмя на ужаса му, когато той разбра, че е извършил грях пред телевизионна камера.

— Значи за първи път си видял майка си вечерта, когато е станала причина един човек да се самоубие? — попита меко Нерин. В гласа й имаше неочаквана симпатия.

— Точно така. Нямаше с кого да споделя мъката си, освен с брат ми. Самоубийството почти загроби телевизията в реално време. Почти. Само че подобно на гаден вирус, тя възкръсна по-силна отпреди. А „24/7“ е най-гадното гадно. Когато телевизионната компания се свърза с моята за софтуера, с брат ми решихме, че това е идеална възможност за отмъщение.

— Отмъщение срещу кого? И за какво? — попита Тъкър.

— За извършено убийство, господин Торн. — Очите на Крест се превърнаха в тъмни цепки. — Майка ми беше отхвърлена и преследвана от същата публика, която я беше направила известна. Два месеца след края на шоуто се самоуби със свръхдоза.

Дана преглътна в опит да изчисти враждебността от гласа си.

— Но защо ние? Ние нямаме нищо общо нито с шоуто, нито с майка ти. Защо си отмъщаваш на нас?

Крест се усмихна, но в усмивката му нямаше никаква доброта.

— Вие? Вие сте само злощастните жертви. Пушечно месо. Не, моето отмъщение е насочено към зрителите. — Крест посочи главната камера. — Срещу всички, които правят воайорството социално приемливо.

— И как наказвате зрителите?

Крест затвори очи. За секунда през ума на Дана мина мисълта да се хвърли върху него, но той ги отвори и мигът отмина.

— Тук е веселата част. Да накараш хората да видят ясно най-лошото в себе си. Уверихте се колко много гласуваха. Би ли предположил някой, че толкова много хора ще се превърнат в съучастници в убийства? Че толкова много хора ще заклеймят с действията си други човешки същества?

Дана мълчеше. Нямаше какво да се възрази.

— В сценария ми на американската публика се даваше възможност да избира дали да участва в шоуто, или не. Изградих огледалото, в което да се види. Принудих я да види истината за себе си. — Крест размаха пистолета.

— Но всичко свърши — каза Тъкър. — Дай ни лекарството против вируса. Експериментът ти приключи. С теб също е свършено.

Крест вдигна оръжието.

— И да, и не, господин Торн. С експеримента е свършено, с мен — не. Съвсем не. Имате ли представа колко пари и къде съм пръснал по света? Приключвам с живота си като Харлан Крест, което не е и истинското ми име, и изниквам в нова кожа и под ново име, за нов живот. За съжаление, същото не се отнася до вас.

Със скорост, която учуди дори самия него, Тъкър скочи, сграбчи ръката на милиардера и я удари в бялата циментова стена. Крест залитна, Тъкър го ритна в слабините с коляно и му взе пистолета. Отстъпи назад и го насочи към Крест.

— Сега ще ни кажеш къде е лекарството за вируса. Бързо!

Крест пъшкаше и се държеше за слабините.

— Веднага! — изкрещя Тъкър. — Казвай или се заклевам, че ще те убия, независимо как се казваш — Кори, Харлан или не знам кой си!

Прозвуча изстрел. За миг Тъкър помисли, че е стрелял той, но остра болка в дясната му ръка го принуди да изпусне пистолета и да стисне раната. Ръкавът му бързо подгизна от кръв.

— Казва се Бог — чу се глас зад него. Тъкър се обърна. На прага, в морска униформа, стоеше мъж — последното парче от пъзела. — А аз се казвам Елиот Кей Саймън.

 

 

Самолетоносачът „Джон Ф. Кенеди“

— Боже господи! — измърмори президентът на Съединените щати. Гласът му прелетя хиляди километри, за да стигне до самолетоносача и доктор Лорик. — Торн беше прав.

— Но не очакваше точно това.

— Дръж ме в течение. — Президентът затвори.

— Елиот Кей Саймън — прошепна капитан Страуд. — Откачалката, която хвърли във въздуха изследователския център?

— На „Крест Текнолъджис“ — поясни Лорик ненужно.

— Но нали беше мъртъв.

— Бил е, но е възкръснал. — Още една точка за Тъкър Торн. Лорик никога вече нямаше да се отнася пренебрежително към главоблъсканиците.

Никой не беше успял да обясни защо Саймън беше избрал сграда на „Крест“, особено като се знаеше, че именно Харлан Крест е платил по-голямата част от болничното му лечение. Сега Лорик знаеше защо.

По предложение на Торн Лорик беше издействал ФБР да провери яхтата, на която Саймън бе живял преди бомбения атентат. В цялото му жилище бяха пръснати съвсем малки подслушватели, които човек не би забелязал, освен ако не си е поставил за цел да ги открие. При наличието на достъп до терапията на Саймън не е било трудно да се убеди халюциниращия, че чува гласа на Бог.

При евентуално негово залавяне несвързаното му дърдорене само би допълнило картината на умственото му заболяване. Смърт при самоубийствен атентат беше дори по-добър вариант. Но Саймън беше надхитрил всички, включително ФБР, като бе поставил на свое място някакъв бездомник и по този начин бе изчезнал от полезрението на властите.

След заминаването на Крест за остров Васа гласът на Бога бе замлъкнал. Саймън беше решил, че Той е мъртъв, докато не бе чул по телевизията Кори, брата на Крест.

Капитанът затвори телефона и се върна.

— Капитане, сигурен съм, че разбирате защо обстрелът трябва да се отложи.

Лицето на капитан Страуд, за което Лорик първоначално бе решил, че издава възраст, по-малка от действителната му, сега изглеждаше състарено.

— Съжалявам, докторе. Говорих с адмирал Дохърти. Започваме обстрела след… — Той погледна часовника си — … пет минути.

 

 

Остров Васа

— Следвай звездите и открий сърцето си — мърмореше Саймън. — Душата ти е скрита между знаците…

— … красотата на непрогледната нощ, съдбата на дванайсетте, така преплетена… — продължи Крест.

Новият Бог. Гласът, който Саймън беше чувал в болницата и на лодката. Величественият глас, направлявал го при унищожаването на греховната „Крест Текнолъджис“. Бог беше мъртъв или поне той си мислеше така, преди да чуе прекрасния глас от собствения си телевизор. Тогава бе разбрал, че също като стария бог Зевс, новият Бог е приел човешка форма и се разхожда между смъртните. Но човешката форма означаваше уязвимост. Ето защо лошите го бяха пленили.

— Саймън. — Новият Бог благослови името му, като го произнесе.

— Тук съм. Чувам те. Знаех, че ме зовеш, и дойдох, за да те спася.

Радост, ярка като слънчев лъч, се излъчваше от новия Бог. Той сияеше. Как успяваха другите да държат очите си отворени пред прекрасното му сияние?

— … вечен кръг на Церберов живот, рог и дом, и чиста божественост… — каза Тъкър.

Тръна знаеше думите! И ги каза. Как? Как?!

— Стихотворение — каза Тръна. — Не особено добра поезия. Написано през хиляда деветстотин и трийсета от Ериксон Строноф.

— Думите?

— „Ан Франсис Робинс знае истината.“ Ти ми го каза. Ан Франсис Робинс е била астроложката на Нанси Рейгън.

— Робинс?

— Спомена също и Лао Дзъ. Друга важна фигура в историята на астрологията. Отне ми известно време да ги съчетая — Франсис, Лао Дзъ и стихотворението на Строноф. Представи си изненадата ми — както си гледам „24/7“, и Кори Нестор ми цитира същото малко известно стихотворение.

Новият Бог разчете обърканите мисли на Саймън, все едно че бяха изписани с големи букви на челото му.

— Злото често говори с лукав език.

Край на объркването.

— Би трябвало вече да го застрелям. — Саймън насочи пистолета към главата на Тъкър.

— Чакай — заповяда Богът. — Не съм свършил с него.

 

 

Изгарящата болка го държеше привързан към настоящето. За щастие куршумът само го бе одраскал. Кървенето скоро щеше да престане, но не и непоносимата болка. Тъкър я изтика от мислите си. Сега, повече от всякога, му бе необходима вътрешната му сила.

Елиот Кей Саймън беше последното парче от пъзела — това, което Тъкър не очакваше, че ще намери пътя до остров Васа. Стана му ясно предназначението на маската. Саймън беше карал сала. Тъкър подуши въздуха. Да, миризмата. Разпозна едва доловимия аромат на лосиона от апартамента си, склада и хотелската стая. Загадка оставаше само как се е добрал до самолетоносача.

Харлан Крест вдигна пистолета си от пода и приглади ризата си с ръка.

— Кажи ми, Торн, знаеш ли кой всъщност е този? — Той посочи Саймън.

Единствено на любопитството на Крест се дължеше фактът, че Тъкър все още е жив.

— Убиец. Много, много болен човек. Със Саймън се познаваме добре.

Саймън се усмихна, доволен, че са го познали.

— Залепих бомба за ръцете му. Но той не умря. Тогава разбрах, че е въплъщение на злото.

— Интересно. Но знаеш ли действителната му роля? — попита Крест.

— Да разруши изследователския център на „Крест Текнолъджис“ и с него — всяко свидетелство за създаването на вируса. Създателите му биха го разпознали в играта. Прикритието ти щеше да отиде на вятъра.

— На вятъра — повтори Крест. — Интересно казано.

Цевта на пистолета беше дълъг тунел, отвеждащ към нищото, към вечния мрак. Саймън гледаше изцъклено.

— Е, беше забавно — каза Крест. — Убий ги. Всичките, Саймън.

Секунди преди падането на първия снаряд се чу звук — нещо средно между изсвирване и изпищяване. Подът, таванът и стените на Кръглия дом потрепериха. Таванът хлътна навътре. Заваля бял дъжд от мазилка.

— Дванайсетият час — каза Тъкър.

Започваше унищожаването на остров Васа.

 

 

Вторият снаряд избухна по-наблизо.

Звуковата вълна беше като лавина. Застаналият до отворената врата Саймън прелетя през стаята, удари се в командното табло и се просна на пода. Екранът се откъсна и се стовари върху таблото. Разхвърча се мазилка, прах и всякакви боклуци — не се виждаше нищо.

Още един снаряд. Подът се разтресе и Дана падна на четири крака.

— Изчезвайте! — викна Тъкър.

Дана запълзя към изхода. Ръката й докосна нещо. Трупът на Кори Нестор. Отскочи като опарена. После й хрумна друга мисъл. Със стиснати зъби и потискайки погнусата си, започна да го пребърква, докато не откри онова, което търсеше.

Снаряд. Още по-близко попадение. Таванът започна да се рони. По гърба й заудряха парчета дърво и камък. Зад вихрушката от прахоляк за миг се показа изтърбушеният масив на това, което по-рано беше таблото.

Зейнало.