Джим Браун
24/7 (3)

3.

Вашингтон, окръг Колумбия

Слънцето напичаше Вашингтон със сбръчкваща кожата сила. Ветрец, който би действал разхлаждащо, където и да е другаде, тук само размърдваше праха и преместваше горещ, застоял въздух от едно място на друго. Това бе особено потискащо на международното летище „Дълес“, където доктор Шърман Лорик тъкмо беше свалил багажа си от колелото. Той разкърши рамене и разтърка врата си. Полетът от Близкия изток беше изтощителен и десният му крак пулсираше, така че трябваше да се опира на бастуна повече от обичайното.

— Доктор Лорик? Доктор Шърман Лорик? — Безупречно облечен млад мъж се отдели от една бяла лимузина. Кестенявата му коса беше късо подстригана, което подсказваше за принадлежност към военните или службите на реда. — Тук съм, за да ви посрещна.

Не военен, уточни мислено Лорик. Военен човек би добавил в края на изречението сър. Значи от службите.

— Не съм поръчвал кола.

— Знам. — Шофьорът отвори вратата на лимузината. — Изпратена е за вас.

— От кого?

— Моля ви, доктор Лорик, няма много време.

Прекалено уморен, за да спори, Лорик седна на задната седалка, а шофьорът сложи куфара му в багажника. Меката кожа на тапицерията го обгърна гальовно. След дванайсетчасово съжителстване със седалката в самолета, от което задните му части бяха изтръпнали, промяната не беше никак неприятна. Автомобилът беше произведен колкото да осигурява удобства, толкова и да бъде функционален. В добавка към телевизора и минибара предлагаше два телефона, факс и компютър.

— И така, за коя правителствена служба работите? — попита Лорик. — За някое от азбучните съкращения? ФБР? АБН^[1]? Моля ви, само не ми казвайте, че сте от СДК^[2].

Двигателят на колата се включи с мъркащ звук.

— Какво ви кара да мислите…

— Аз съм психиатър и социолог, а и освен това по принцип се бъркам в чужди работи. В работата ми влиза да мисля. — Лорик простена, докато нагласяваше по-удобно крака си.

— Добре ли сте? — попита шофьорът.

— Службата за сигурност. — Произнесено не като въпрос.

— Моля? А, да, всъщност наистина работя за Службата за сигурност. Как…

— Как разбрах ли? — довърши Лорик. — От значката на ревера ви. Знам, че разните служби имат различни значки, но, честно казано, никой вече не ги носи. Освен хората на Службата за сигурност.

— Много сте наблюдателен.

Лорик подмина комплимента.

— Трябваше да се сетя в момента, в който ви видях. Сигурно съм по-уморен, отколкото смятах. Но не е нещо, с което гореща вана, чашка бренди и здрав сън да не могат да се справят. Адресът ми е Уелшър Гардънс 1214.

— Съжалявам, доктор Лорик. Знам, че сте уморен, но ми е заповядано да ви откарам другаде.

— Другаде? Къде другаде, по дяволите? — поиска да узнае Лорик.

— В Белия дом.

 

 

Остров Васа

Кръглия дом

Сноп слънчева светлина разсичаше пода на Кръглия дом, подобно на Божия пръст, сочещ обвиняващо Купола. Умолителни хлипания и далечно биене на манастирски камбани отмерваха скръбта.

Дана Кирстен не плачеше. Чувстваше се, сякаш докосната от Бог така, че разумът да надделее над усещанията й. Сълзите й напираха, но инстинктът й подсказваше, че поддаването на емоциите е равнозначно на отказ от живота.

Щрак-бррррр.

Звукът на електромотор, задвижващ камерата под големия четиристранен екран. Наляво и после надолу — към Чарлз, счетоводителя. Той вече не приличаше на изправена пеперуда, а на купчина спаднати топки, струпани до измазаната в бяло стена. Лицето му беше плувнало в сълзи, като че ли сълзите можеха да отмият ненаситния вирус.

Бррррр.

Обективът се фокусира върху плачещия. „Кой ни гледа?“ — зачуди се Дана. След случилото се не можеше да си представи още да са в ефир. Но колко бързо бяха успели да дръпнат щепсела? Джена сигурно е гледала. Сърцето й се окъпа в кръв от мисълта, че Джена бе видяла този ужас — пък било то и през филтъра на телевизионния екран.

Щрак-бррррр.

Обективът отново се премести и спря върху ивицата светлина. Общ кадър, реши Дана и се взря в студеното черно око. То немигащо срещна погледа й.

— Някакви предложения, докторе? — попита Джъстин — човекът, накарал Дана да се разсмее точно преди светът да се килне и да ги изсипе в гърлото на заешка дупка, каквато дори и Алиса не можеше да си представи.

— Трябва да запазим спокойствие — отговори докторът. — Да сме спокойни и да измислим как да се борим с това нещо.

— Това е вирус — извика счетоводителят. — В кръвта ни е. В нашата кръв. Ще умрем също като останалите. — Гласът му премина в хленчене.

— Човек не е мъртъв, докато не умре. — Дебелите устни на автора на сентенцията бяха обрамчени от късо подстригана заострена брадичка и мустаци, за които можеше да се помисли, че са изписани с черен маркер. Върху табелката с името му пишеше: БЪРТЪН/ОКСИЖЕНИСТ — НОРТ ПЛАТ, НЕБРАСКА.

— Много добре казано. Страхотно ми помогна. Почакай, моля ти се, да го запиша в тефтерчето си с мъдрости. — Тъмните корени бяха най-чистата част от късата коса на блондинката, която направи жлъчния коментар. По нея нямаше грим и не изглеждаше да й минава през ум някога да го използва. — Нужни са ни отговори, а не сладкарски бисери.

Бъртън развъртя масивните си рамене и изсумтя:

— Отворен съм за предложения, маце.

— Бренда. Казвам се Бренда Сегар и не съм ти маце.

— Самата шибана истина — съгласи се Бъртън.

Бренда го изгледа злобно. За нейна професия беше посочено транжорка. И Дана лесно си я представи как с наслаждение кълца огромни късове говеждо на по-приемливи порции със сатър с размерите на табла за сервиране.

Джъстин пристъпи между тях.

— Сега не му е времето да се дърлите.

Дана се възползва от възможността да прочете цялата му табелка: ДЖЪСТИН/ПИЛОТ — ДАЛАС, ТЕКСАС. Пилот? Интересно. Очите им се срещнаха. Тя първа отклони поглед.

— Някаква идея що за вирус е това, докторе? — попита Джъстин. — Какво да очакваме от него?

Докторът поклати глава.

— Не. Никога не съм виждал нищо подобно.

Джъстин посочи колоните на стената.

— Електронният глас спомена Ебола.

Докторът стисна устните си с палец и показалец. Белите му вежди бяха надвесени над удивително ясни кафяви очи, подобно на плътни летни облаци, задържани нависоко от невидим вятър.

— Не е по специалността ми. Аз съм… бях общопрактикуващ лекар. Вече съм пенсионер. В Гроувс Коув не са ни нападали такива болести. — Той спря и си пое трудно дъх. — Със сигурност е възможно да е така, въпреки че това действа неизмеримо по-бързо в сравнение с всички случаи на Ебола, за които съм чувал.

— Ебола? Болестта, разяждаща месата ти? — Счетоводителят се изправи, без да отлепя гръб от стената. Кръглото му червендалесто лице беше набраздено от сълзите, в бялото на очите му се открояваха капилярите. — Божичко!

— Ами ваксината, която спомена гласът? — попита Джъстин. — Мислиш ли, че има такава?

— Няма начин да се знае със сигурност. Но е твърде възможно.

— Възможно? — изквича счетоводителят. — Какво искаш да кажеш — „възможно“? Трябва да има ваксина, трябва!

Щрак-брррррр.

Една от четирите камери на стените се извъртя и се закова върху квичащия.

Джъстин вдигна ръце.

— Хайде да опитаме да се успокоим. Това е най-важното.

Другият се засмя насила.

— Не, важното е, че всички ще умрем.

Една петдесетинагодишна жена с къса и права черна коса отиде до него и постави успокояващо ръка на раменете му. Дана си я спомни от интервютата — Нора, учителка от Айдахо и преди това монахиня.

Счетоводителят я отблъсна. Зад стъклата на очилата очите му гледаха със страха на човек, спускащ се към ада, чиито огньове се разкриват пред погледа му.

— Не искам да умра. Не искам да умра.

— Я млъквай, мамицата ти — сряза го Бъртън, заварчикът. Ръцете му бяха свити в юмруци, вените върху издутите му мускули пулсираха. — Още едно изцивряне и лично ще издърпам спринцовката от тлъстата ти ръчица и ще се смея в лицето ти, докато кожата ти се разкапе.

Счетоводителят млъкна веднага.

През отворената врата нахлу горещ сух вятър и раздвижи смесената миризма на пот и страх.

Щрак-бррррр.

Втора камера се раздвижи, привлечена от гласовете като пеперуда от светлина.

„Зрителите ви гледат, винаги помнете, че зрителите ви гледат“ — повтаряха им продуцентите. Сега Дана си представи зрителите като многоглаво чудовище, с глас и поглед, способни да убиват.

Джъстин отново направи успокояващ жест.

— Предлагам да потърсим изход от положението, вместо да се караме.

— Имам идея — обади се неочаквано и за себе си Дана. — Те ни избраха отчасти и по професионален признак.

Джъстин кимна, следвайки логиката й.

— Така е. Дори ни накараха да изразим битието си в една дума, която да бъде написана на табелите с имената ни.

— Точно така. — Усмивката на Джъстин я накара да се почувства приятно. — Да се уточним за какво е учил всеки от нас. Ще използваме уменията си, за да се измъкнем оттук. Докторе, има ли лазарет на острова?

Очите на доктора светнаха.

— Да. Мисля, че има. Показаха го на касетата. Може да е оборудван за тестове, с които да разберем колко сериозно е положението.

Счетоводителят започна да мърмори, но преглътна каквото имаше да казва, когато срещна погледа на Бъртън, и потрепери.

Дана също потръпна. Имаше нещо в очите на Бъртън. Или, по-скоро, там липсваше нещо. Липсваше живот, сякаш вирусът го беше направил по-малко човек.

Камерата се размърда отново. Дана се опита да не й обръща внимание.

— Има ли някой друг с медицинско образование? Някой може ли да помогне на доктора?

Една жена с червена коса до раменете и нашарено с лунички снежнобяло лице вдигна ръка.

— Не знам доколко бих могла да съм полезна, но аз съм ветеринар. — Тя скръсти ръце на гърдите си и се разсмя нервно. — Казвам се Нерин, Нерин Келеман.

Докторът се усмихна за първи път от началото на драмата.

— Каквато и да е помощ ще е ценна, мила моя. Най-голямата разлика между нашите пациенти е, че твоите са, общо взето, по-добри.

— Чудесно. Какво още? — Дана премести поглед към пилота. — Какви смяташ, че трябва да са приоритетите ни?

— Да останем живи — намеси се друга жена. Дори облечена в шорти и къса тениска — екипа й за пребиваване на острова, без съмнение, Рене приличаше повече на модел в почивка между снимки, отколкото на агент по недвижими имоти, за каквато я обявяваше табелката й. — Става дума за следното: ако искаме да живеем, трябва да се махнем от този остров.

— И аз мисля като нея — добави един мъж с рядка черна коса и загрубялото лице на човек, излагащ се продължително на слънчевите лъчи. — Казвам се Фостър и съм в рибарския занаят от осемнайсет години. Ако на този остров се намери нещо, което се движи по вода, ще ви измъкна. Има няколко острова наоколо, па дори и Ямайка не е толкова далеч. В зависимост от скоростта мога да ви закарам дотам преди вечеря.

Из групата се разнесе развълнуван шепот.

Докторът поклати глава и бялата му коса се развя.

— Не, не, не, не. Не можем да се махнем оттук.

— Какво искаш да кажеш — не можем да се махнем? — настоя за пояснение счетоводителят.

Старецът бавно си пое дъх.

— Заразени сме с вирус, за който не знаем нищо. Предава ли се? По какъв начин? По въздуха, като грипния, или с обмяната на телесни течности? Не знаем. А дотогава не можем да напускаме острова.

— Не се засягай, докторе, но не трябва ли да сме в болница, за да се даде отговор на всички тези въпроси?

— Ами ако вирусът е силно заразен? Ами ако се разпространява с всяко наше вдишване и издишване? Ще заразим жителите на цяла страна само за часове.

— Не можем ли да си направим болнични маски? — предложи Рене.

Докторът разтърка челото си.

— Опасявам се, че не разбирате сериозността на ситуацията. Вирусът може да се контролира само с помощта на ваксина, а дори и тогава само в рамките на двайсет и четири часа. Това означава, че в болницата ще разполагат с по-малко от денонощие, за да открият противодействие на изкуствено създаден патоген, невиждан досега. Стотици, може би хиляди ще умрат, преди да се намери отговор. А първите жертви ще сме ние.

— Не е възможно това да се случва, не е възможно — измърмори счетоводителят и се залюля напред-назад.

Бъртън му хвърли поглед, после поклати глава в смисъл „не си струва усилието“.

Щрак-брррр.

„Зрителите гледат.“

— Да му се не види — каза Дана, като схвана какво става. — Излъчват ни.

— И това те изненадва? — Рене не скри раздразнението си. — Нали сме в телевизионно шоу.

Дана поклати глава.

— Не разбираш. Излъчват в момента. Искам да кажа — предполагах, че след случилото се компанията е спряла излъчването.

— Да, ще им се наложи, след всичките тия смъртни случаи — въздъхна Рене.

— Но Контрол каза, че зрителите ще решат кой да умре и кой да живее. Как ще го правят, без да гледат шоуто?

Рене замълча. Кичур коса падна върху кристалносините й очи.

— Но това е прекалено жестоко и натуралистично. За бога, това е масово убийство. Няма начин компанията да допусне продължаване на излъчването.

— Може и да не искат, но нямат избор. — Включилият се в разговора беше слаб кокалест младеж на около двайсет години. — Извинявам се, че се намесвам. Това е просто… ами, мисля, че Дана е права. Излъчването продължава.

— Как е възможно? — настоя Рене и върна кичура на мястото му с маникюрираните си пръсти.

Младежът потръпна от резкия й тон и продълговатото му лице се издължи още повече.

— Казвам се Кори, Кори Нестор. Системен мениджър съм. Накратко, аз съм човекът, поддържащ работата на компютрите във фирмата, за която работя. Компютърен маниак — добави той със срамежлива усмивка. — Така че оборудването тук супер ме интересува. — Момчето разтърси глава. — Направо е невероятно. Всичко е последна дума на техниката. Софтуер на „Крест Текнолъджис“ и компютри „Шард 315“, които дори още не са се появили на пазара. А предавателят! Майко мила!

— Което ще рече? — вметна Джъстин.

— Островът разполага с независими захранвания. Множественото число е, защото преброих поне четири системи. Компютърни програми наблюдават всичко — от осветлението до заключването. Помните ли изненадите, подготвени за всеки от нас, личните ни предизвикателства? Всичките компютърно контролирани. Невероятно.

— Ще направиш ли някакъв извод все пак? — попита Рене.

— Искам да кажа, че същото важи и за излъчвателя. Компютърно направляван. Дори и телевизионната компания да се опита да го спре, не може да стане, ако хората им не са тук, на място.

— Тоест, принудени са да излъчват? — попита Дана.

— Не.

— Но нали ти каза…

Гласът на младежа се извиси от вълнение:

— Разбира се, компанията може да реши дали да излъчи, или не получавания сигнал. Но не може да спре сигнала, излъчван оттук. Излъчвателят наистина няма равен на себе си.

— Най-големият, построяван някога — добави някой, сякаш едното не можеше без другото.

— Тоест всеки със сателитна чиния може да улови сигнала. Но главното е Интернет. Има създадени вече повече от двайсет директни връзки в мрежата. А съм сигурен, че се създават и огледални сайтове. Няма начин всичките да бъдат закрити. Ще се наложи да приемем, че по всяко време някой ще гледа. По всяко време.

Дана помисли за дъщеря си.

Щрак-бррррр.

Централната камера се размърда, сякаш в потвърждение на сценария на Кори.

Джъстин забарабани с пръсти по устните си.

— Ако сигнал може да се излъчва, значи може и да се приема. Ако успеем да включим доктора, може би той ще успее да обясни на властите какво се случва.

— Аз съм за. — Гласът на Кори беше изпълнен с момчешко вълнение. — Най-добрият ни шанс е телевизионната сграда.

— Мислех, че там е с ограничен достъп, само за телевизионния екип — каза Дана. — Плътно затворено. Нали е база на екипа.

— „Е“ или „беше“? Дано да не е заключена…

— Знаете ли какво?… — Джъстин въздъхна. Не като признание на поражението си, а събирайки сили за трудна задача. — Има и още нещо, което трябва да свършим. Трябва да махнем труповете. Иначе, ако започнат да се разлагат, вирусът няма да е единствената ни грижа.

Дана погледна часовника си. По-малко от дванайсет часа преди един от тях да умре.