Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
24/7, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джим Браун

24/7

 

Американска

Първо издание

 

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Валентина Гълъбова

 

ИК „Бард“, София, 2002

ISBN 954-585-382-4

История

  1. — Добавяне

15.

Зрители

ТОВА ПРОМЕНЯ ВСИЧКО. Това съобщение премигваше върху компютърни екрани по цял свят.

Вече не ставаше дума за единайсет жертви. Сега бяха десет жертви и един съучастник. Съучастник — убиец, съюзил се с чудовище. Най-сетне злото, поразило остров Васа, се сдобиваше със собствено лице.

Един от единайсетте.

Но кой?

Само час и половина преди поредното гласуване не оставаше време за преценка.

 

 

Вашингтон, окръг Колумбия

Тъкър закачи пластмасовата тубичка към задната част на ризата си и облече якето си. Навитото й съдържание беше свързано със слушалка в телесен цвят, създадена от специалист по звукова техника, взел преди това отпечатък от ухото му. Резултатът — перфектно напасване.

— Сгъстяваме графика — каза режисьорът в студиото. — Продуцентът в Сиатъл е в отвратително настроение. Всички по местата.

Тъкър кимна. Макар и по-малък по размер от този в Сиатъл, студийният комплекс във Вашингтон беше събрал повече хора.

Тъкър се размърда нервно в стола си и опита да прегледа бележките си. Стомахът му, бездруго свит на топка, сега се беше смалил до размерите на главичка на топлийка.

Имаше разлика между излъчванията на живо в и извън студио. Макар и с много повече странични фактори, за Тъкър изявите извън студио бяха много по-приятни и се получаваха по-естествено. Дори само строгата рамка на студиото увеличаваше вътрешното му напрежение с двайсет процента.

— Три минути — извика режисьорът.

Прекалено много му се събра. Стрес. Недостиг на сън. Снимане на живо. Прекалено много. Не си спомняше да е бил толкова нервен.

— Тъкър, чуваш ли ме? — прозвуча женски глас в слушалките му.

— Чувам те — отговори той и вдигна палец към камерата.

— Водещите ще започнат с кратко въведение за теорията за съучастника, после си ти за въпроси и отговори. Изтеглили сме те напред, защото е специален репортаж. Освен това двете теории се допълват добре. Ясно?

Тъкър кимна. В продължение на една болезнено дълга секунда мозъкът му напълно изключи. Не си спомняше каква е историята, не помнеше репликите си.

— Две минути — обяви режисьорът.

Тъкър се върна към бележките. Някой беше организирал саботаж срещу американския хеликоптер и самолетите. Сега се повдигаше обвинението, че някой от участниците на острова играе в един отбор с отговорните за случилото се. Какво означаваше това? Имаше ли връзка? Ако да, каква? Докъде се простираше конспирацията?

Въпросите заиграха в съзнанието му — като цветни блокчета, неразличими самостоятелно, формиращи някаква картина само ако бъдат подредени правилно.

В ума му проблесна и образът на Шърман Лорик и потрепващата му всеки път, когато се облегнеше, физиономия. „Имаше ли микрофон? Ако да, защо?“

— Една минута.

През канала за допълнителна информация Тъкър чуваше представянето на текущата новина, но думите просто влизаха в едното му ухо и излизаха от другото, без да породят никаква реакция.

Парчетата от загадката. Нещо му убягваше.

— Добре ли си? — попита го режисьорът.

— Какво? О, да, да.

— Беше направил смешна гримаса… Остават трийсет секунди. Изглеждаш малко спечен.

Тъкър се разсмя и чертите на лицето му се отпуснаха, каквото без съмнение целеше с репликата си режисьорът.

Усетът му за главоблъсканици се извиси в кресчендо.

— Готови! — извика режисьорът.

 

 

Остров Васа

Като всички останали, Нерин беше шокирана от думите на Дана. Изведнъж най-важният проблем, свързан с оцеляването, бе на кого може да се довериш.

Под влияние на кризисните обстоятелства в групата се бяха развили силни връзки. Идеята, че някой от тези хора носи вина за случилото се, беше трудна за смилане.

Няколко души се разхождаха безцелно по плажа; други просто седяха. Всеки беше отделен от групата. „Те не си вярват.“

Нерин затърси доктора. Възрастният мъж беше единственият, в когото имаше безрезервно доверие. Към него изпитваше дълбоко уважение и най-положителни чувства. Бързата му реакция беше спасила живота им след атаката на скорпионите. Знанията му бяха най-силната им надежда да се справят с вируса, настанил се в телата им. Въпреки че времето беше недостатъчно. След по-малко от час предстоеше гласуване и един от тях щеше да умре.

Ако съучастникът получеше най-много гласове… Ако вирусът не го убиеше, щеше да бъде разобличен.

Опита се да разсъждава като зрителите. Кратък и яростен дебат, различни мнения. Недостатъчно, за да се проникне в дълбочината на проблема. Решения, взимани под влиянието на бегли впечатления.

И тогава й хрумна съвсем нова стряскаща мисъл. Тя заряза издирването на доктора и се втурна към Кръглия дом. Трябваше й камера.

Кой беше съучастникът на Контрол?

Тях ги убиваше вирус. Ефрем Дютетър беше лекар. Колко ли души щяха да се подведат по тази линия на разсъждения — че докторът е съучастникът?

 

 

Вашингтон, окръг Колумбия

Без официално да е наречен така, си беше чиста проба съвет за водене на военни действия. Военните съветници на президента формираха нова, тайна подкомисия от състава на кризисната група за остров Васа. Това беше третата им среща.

— Какво е положението? — попита президентът прегракнало. Стрес, алергия или може би и двете.

— Не можем да сме сигурни — започна директорът на ЦРУ.

— Дрън-дрън — прекъсна го адмирал Дохърти. — Тия свалиха три летателни апарата. Убиха американски военни. Няма съмнение, че това е акт на война.

Президентът и доктор Лорик се спогледаха.

— Аз казвам да направим на пух и прах шибания остров — излая Дохърти.

Няколко минути се разменяха разгорещени реплики. Лорик се опита да гледа отстрани чисто професионално.

Президентът прекрати дискусиите.

— Няма да стане — каза той на адмирала. — Поне засега. Ще направя всичко по силите си да предотвратя избиването на невинни граждани, още повече по телевизията. Освен това трябва да знаем с какво си имаме работа. — Той се обърна към представителя на изследователското военно направление. — Мисля, че ни деляха месеци от създаването на подобно функционално оръжие.

— Нас да, господин президент, но очевидно други са по-напред.

Президентът прехапа долната си устна. Изфабрикуваната история, подадена от Лорик на репортера, щеше да им спечели време, измествайки вниманието от смразяващата истина. Очите му обиколиха стаята и се спряха на Лорик.

— Докторе, с колко време разполагаме?

Лорик се премести в предния край на стола си.

— Не много, господин президент, никак не много.

— Колко точно?

— Ден, най-много два. Тъкър Торн е още зелен. Докато го държим начело на парада, ще можем да отвличаме вниманието. Но все някога някой ще схване какво става.

Президентът кимна.

— Господи, как можа да се случи това? Нали е само телевизионно шоу?

Никой не му отговори.

— Ако светът разбере, че на този остров е разположено оръжие, способно да сваля както си иска американски самолети, ще настане второ пришествие. Майната му на вируса, но пък — терористи, Китай, Ирак! Ще си счупят краката кой първи да стъпи на острова. Господа, въпросът е много по-важен от живота на единайсет души на някакъв си остров. На везната е националната сигурност на Съединените щати.

— Затова казвам: да ги направим на прах — обади се Дохърти. — Разполагаме с нужната огнева мощ. Да я употребим. Вирусът ще ни е извинението: ще кажем, че дезинфекцираме острова преди целия свят да се е заразил. Кой ще ни опонира?

Президентът поклати глава.

— Това ще е последният изход. С фиксиран краен срок за прилагането му. — Той погледна часовника си. — Разполагаме със седемдесет и два часа да приключим. След което, ако не успеем, изпращаме остров Баса на дъното на морето.

 

 

— Саботаж? — попита водещият в Сиатъл. — Колко хора са замесени?

Екранът беше разделен на две: в едната половина водещият, с надпис „Сиатъл“ под образа му, в другата — Тъкър и „Вашингтон“. Над двамата се мъдреше заглавието КРИЗА НА ОСТРОВ ВАСА.

Нервността му изчезна в момента, в който започна излъчването, погълната от избухналия адреналин.

— Няма начин да се разбере. Може да е един, може да са сто. — Тъкър се изруга мислено за абсурдната цифра, но продуцентът щеше да е във възторг: страхът е, който залепя хората пред телевизора. — Все едно, разследващите виждат в това добър знак.

Водещият изрази съмнение. Тъкър продължи:

— Саботажът означава, че осъществилите го притежават достъп — и до хеликоптера, и до самолетите.

— Поправи ме, ако греша, но не означава ли това, че заподозрените са целият екипаж на самолетоносача?

Нещо прободе съзнанието на Тъкър. Какво нещо? Нямаше време за разнищване.

— Съвсем не е така. Достъпът до летателните апарати е ограничен до необходимото. Особено в случаите на осъществяваща се операция. Искам да бъда разбран правилно: това са немалко хора и броят им се увеличава, ако различни хора носят отговорност за самолетите и за хеликоптера. Говорим за сто до сто и петдесет души. Но това е несравнимо по-малко от броя на всички американци. Новината е добра, защото можем да кажем, че разполагаме с кръг от заподозрени.

— Добре казано — чу се в слушалката на Тъкър гласът на продуцента.

— Благодаря ти, Тъкър — каза водещият. — Това е Тъкър Торн, на живо тази вечер от Вашингтон, с поредното специално включване на „Глоуб“ за, много вероятно, първия пробив на следователите по случая.

От Тъкър се искаше само да се усмихне, приемайки похвалата.

Вместо това идеята, която се въртеше из главата му, внезапно изплува на повърхността и изригна от устата му, преди да е минала през етапа на обмисляне:

— Не е саботаж — измънка Тъкър.

— Какво казваш? — попита водещият.

— Не е саботаж — повтори Тъкър по-уверено.

Водещият беше объркан. Тъкър си беше изпял каквото трябваше и от него не се очакваше повече да говори, дума да не става пък — обратното на казаното току-що в собствения му репортаж.

— Ако не е саботаж, какво е тогава?

— Не знам, но ще разбера.

 

 

Остров Васа

За втори път в продължение на по-малко от три часа прозвуча пронизителният сигнал от Кръглия дом. Участниците се събраха като животни на заколение — което за един от тях щеше да се превърне в действителност. Нерин, с подути от сълзи очи, вече беше там. Беше прекарала последните четиридесет минути пред камера, опитвайки се да убеди зрителите, че не докторът е съучастникът на Контрол.

Няколко участници избягваха да срещат погледа на Дана. Устата й беше изпълнена с отровно-горчивия вкус на вината. Дали не трябваше да си мълчи? Дали не беше успяла единствено да превърне неприятната ситуация в отвратителна?

Сякаш в отговор на мислите й, Джъстин стисна ръката й.

— Не се притеснявай.

— Какво постигнах? Ако греша, само съм наляла масло в огъня. И да съм права, какво от това? Нямаме никаква представа кой може да е. Каква полза за останалите? Трябваше да запазя разсъжденията си за себе си. Аз просто… — Тя обърса сълзите си, преди да са потекли от очите й. — Исках просто да отвърна на удара, да дам на Контрол да разбере, че не контролира положението. А всичко се обърна срещу нас.

— Много строго се съдиш. Освен това, мисля, че го притесни. Но не вярвам да го покаже по някакъв начин. Ние може и да не знаем кой е виновен, но други може и да знаят. Не забравяй, публиката вижда всичко. През цялото време. Все някой трябва да е видял нещо. И после, във ФБР имат тези, как се наричат — профайлъри. Обзалагам се, че вече са открили кой е.

Дана му отговори с бледа усмивка. Думите му не я успокоиха, но й стана приятно, че се опитва да намали товара й.

Пилотът не беше приключил. Той премести тежестта си от единия крак на другия и зарея замислено поглед в тавана.

— Какво ще стане, ако съучастникът получи най-много гласове? Ще умре ли? Или ще бъде разкрит, защото не умира? Това може да е пробивът, от който се нуждаем.

Върху таблото на часовника се изписа 11:59:02.

— По-добре си иди при нишата — каза му Дана.

Джъстин се доближи до нея съвсем леко. За момент през главата й мина, че ще я целуне. А не беше сигурна как ще реагира. Едно беше да забравиш, че светът те наблюдава през нощта в спалното. Съвсем друго — пред очите на останалите състезатели.

Той отново я изненада. Целуна я по челото.

— Всичко ще е наред. Обещавам ти.

 

 

Кори Нестор, администраторът на компютърни системи, беше в съседната на Джъстин ниша.

— Ти си единственият със спасителни камъни — каза му той. — Дано действат бързо, ако ти се наложи да ги използваш.

— Едно за опит да видим как действат. — Той пусна един от червените стъклени предмети в отвора непосредствено до нишата. Ако се играеше по правилата, гласовете против него щяха да бъдат намалени с десет процента.

Часовникът удари дванайсет. Дясната половина на таблото започна да се изпълва с цифри. Въвеждането на гласовете течеше.

Бройката до името на Дана беше значително по-голяма от първия път и бързо нарастваше в порядъка на стотиците. Гърлото й се сви, но проверката на положението при другите я увери, че и те получават много повече гласове.

Нямаше очевиден заподозрян. Цифрите растяха неспирно.

Някой хлъцна. Нерин се намираше през двама души вдясно от Дана. Тя заплака беззвучно, притиснала ръка до устата си. Гласовете за нея бяха по-малко от тези за Дана. Защо плачеше тогава?

Цифрите започнаха да се променят по-бавно.

Дана забеляза поне четирима души с повече гласове от своите. Пое си въздух и осъзна, че един от тях е Джъстин. Другите — доктор Дютетър, Фостър Мерик и Бъртън Ръдиард. Разбра и защо плачеше Нерин — най-много гласове бяха дадени за доктора.

Преброяването спря. Дана чу изпукването на микрофон, последвано от електронния глас на Контрол:

Джъстин Рурк, ти използва един спасителен камък. Десет процента от гласовете за теб ще бъдат заличени. — Бройката срещу името му намаля.

Значи камъчетата наистина помагаха.

Гласовете са подадени и преброени. Доктор Ефрем Дютетър, ти си прогонен от острова. Останалите, поставете палците на дясната си ръка върху скенерите.

— Не! — изкрещя Нерин.

Докторът отиде при нея и обви успокояващо ръце около раменете й.

— Няма нищо. Няма нищо.

— Не е честно.

— Шшшшш… спокойно. Сметките ми с Господ са чисти. Всичко ще е наред. Използвай ваксината.

Дана се задушаваше от обзелата я емоция. Пред очите й един човек отдаваше последните мигове от живота си, за да помогне на друг. Как можеха американските зрители да осъдят такъв човек на смърт?

Тя приложи даденото й лекарство, сякаш насън.

— Всичко е наред — повтори доктор Дютетър.

Нерин беше отворила нишата си, но не докосваше ваксината. Докторът извади спринцовката от поставката й и инжектира жената, която му беше помагала като негова болнична сестра.

Кожата му почервеня и започна да се движи. Той затвори очи, потискайки болката.

— Докторе? — Нерин докосна ръката му.

Той я отблъсна.

— Не, не тук. Не искам да ме гледате как умирам. — И въпреки нетърпимата болка докторът излезе със залитане от Кръглия дом.

Стаята утихна.

Таблото остана включено, но неподвижно.

Контрол остана безмълвен. Нямаше преброяване.

Тишината се проточи минути. Започнаха полугласни разговори. Чуха се въпроси. Наистина ли доктор Дютетър стоеше зад Контрол? Негово дело ли беше всичко? Приключваше ли „24/7“ със смъртта му?

Отначало беше едва доловим звук. После нарасна — метален глас, който се смееше. После:

Десет състезатели, девет дни.

Контрол продължи да се смее.