Джим Браун
24/7 (31)

31

Остров Васа

— Е? Можеш ли да разчетеш знаците? — попита Дана.

Бяха застанали върху една дюна, вперили погледи в мигащото море. Светлината продължаваше да премигва. Петнайсет минути Джъстин си беше водил бележки, опитвайки се да изрови превод от паметта си.

— Ами… мисля, че мога. Отдавна беше. — Дана се притесняваше, че аркадата над веждата му отново ще прокърви. Нестабилността на походката му й подсказваше, че това е само едно от нараняванията му от сутринта. На което той отговаряше, че действа по план, но отказваше да влиза в подробности.

— И? — подкани го тя.

— Какво?

— Съобщението. Лошо ли ти е?

— Не, просто… съм уморен.

Кичур коса падна на очите й. Баща й казваше, че така се крие, когато се чувства несигурна. Двамата с майка й винаги познаваха, ако се опитваше да скрие нещо. Несигурна ли беше сега? И дума не беше спомената за случилото се помежду им предишната нощ, а Джъстин изглеждаше странно разсеян.

Дана ядосано отметна кичура. Цели четири дни се беше борила за живота си при най-неблагоприятни обстоятелства. За нищо на света нямаше да допусне притесненията й, породени от мъж, да изместят останалото на заден план.

Джъстин сгъна листчето и го пъхна в джоба на панталона си.

— Казват да се държим. Близо са до разрешение.

 

 

Макар и напълно изтощен, Кори беше в добро настроение. Нерин му каза, че е почти сигурна, че опасността от сътресение е отминала.

Сега притесненията на Нерин бяха за Джъстин. Тя намаза с мехлем срязването над окото му и забеляза как се намръщи, когато свали ризата му, под която се мъдреше масивна синина. Джъстин смотолеви нещо за това как се бил изтърсил и същевременно хвърли умоляващ поглед към Дана да мълчи.

Без да е убедена в истинността на чутото, Нерин се зае с работата си.

Пристигна и Рене с вода и няколко консерви.

— Реших, че доктор и пациент биха могли да хапнат нещичко. — Тя погледна Джъстин и Дана. — О, не знаех, че влюбените птички са тук. Донесла съм ядене за трима. Мога да се върна за още, ако искате.

— Няма нужда — каза Дана.

Когато всички се разположиха, Джъстин и Дана разказаха какво се беше случило с Феодора. Рене беше особено заинтригувана от зодиакалната теория.

— Смятате, че е влязла там, защото е такава зодия?

— Очевидно — отговори Дана. — Всичко си е обяснила.

— А и при мен беше същото — добави Джъстин. — По такъв начин успях да намеря тялото й. Знаех, че е Водолей. Стигнах до същите умозаключения като нея.

Дана го изгледа с любопитство. Беше решила, че случайно се е натъкнал на трупа. Дали не се бе опитвал да вземе спасителните камъни на Феодора за себе си? Беше взел тези на Нерин. Това ли бе така нареченият му план — да събере всички камъни и така да остане жив?

— Объркан съм — каза Кори. — Разбирам как зала „Ганимед“ се отнася към зодията на Феодора, но не и фризерът. Какво общо между фризер и Водолей?

— Спасителните камъни бяха замразени в леден блок, който Феодора се е опитвала да изблъска от фризера.

— И?

— Стоплих — каза Рене. Другите се обърнаха към нея. — Разбирам ги тия неща. Водолей значи „който лее вода“. Ледът е замръзнала вода.

На излизане Дана забеляза, че листчето с дешифрираното съобщение е изпаднало от джоба на Джъстин. Вдигна го и го мушна в своя джоб, докато Нерин и Кори разговаряха.

— Ще се опитам да затворя очи за малко преди гласуването — каза Нерин.

— Ей, почти бях забравил за него — отвърна Кори. После погледна към най-близката камера и добави: — След като доктор Келеман си даде толкова зор да ме спаси, ще е адски несправедливо да бъда „прогонен“. — И намигна на камерата.

„Хумор на осъдения на смърт“ — помисли си Дана въпреки подозрението си, че думите не са подхвърлени просто ей така. Отчаянието ражда отчаяни ходове. Независимо дали родени от безнадеждност, или открито нагли. Те не трябваше да забравят, че участват в телевизионно шоу с най-суровата система за оценяване, прилагана някога.

 

 

Вашингтон, окръг Колумбия

— Наглостта ти е направо на носорог.

— Да оставим ефектните сравнения за друг път — парира Тъкър. — Прие ли?

— Прие — отговори Шърман Лорик.

— Супер! — Наистина се беше получило.

— Но има условия — допълни Лорик.

— Какви условия? — попита уморено Тъкър. Беше в хотелската си стая и бюрото около лаптопа му беше покрито с остатъците от закуската му — хартийки от десертчета и бисквити.

Предварителната му програма включваше появата му в три сутрешни предавания. Беше отказал всичките и беше оставил телефона в стаята отворен; приемаше обаждания само по мобилния си телефон. Играеше хазарт на едро. Поведението му му се струваше направо глупашко, но трябваше да следва инстинктите си.

Бяха събрани всички парчета от пъзелите и сега някой трябваше да ги подреди.

Пъзелите — множествено число, защото беше наясно, че си има работа с две различни неизвестни под общ знаменател.

— Ще те закарат заедно с екипа ти на „Джон Ф. Кенеди“ и ще ти бъде даден достъп до всички аспекти на проекта, но само ако се съгласиш да не споменаваш нищо за откриването или унищожаването на ЕМП оръжие.

Шансът, който се дава на човек веднъж в живота: да получиш достъп през задния вход до историята на столетието. Само видеозаписът щеше да струва повече от целия държавен златен запас, без да се споменава информацията — всяко интервю, всеки кадър щяха да са уникални. Но това не беше достатъчно.

— Не мога да се съглася на такива условия — каза Тъкър.

— Какво ще кажеш за това: няма да излъчваш материал, застрашаващ националната сигурност?

Звучеше по-добре, но на Тъкър му беше ясно, че за военните няма нещо, което да не се приеме като заплаха за националната сигурност.

— Кой ще определя кое е заплаха?

— Аз — отговори Лорик.

Тъкър се усмихна. Лорик определено не се вписваше в калъпа на военен.

— Съгласен.

Лорик въздъхна — от умора или облекчение, Тъкър не можа да определи.

— И още едно условие.

— Какво? — Тъкър се стегна.

— Аз идвам с теб.

 

 

Остров Васа

Рене разбра, че е попаднала на правилното място, разбра, че ще може да си опита силите да получи петте си спасителни камъка, в момента, когато говорителят се включи. Точно навреме. До гласуването оставаше един час.

Намираше се в дъното на стая в една от най-старите постройки на острова. На стената зад нея имаше две дупки с размерите на пощенска кутия с черно копче между тях.

Контрол произнесе:

— В единия от отворите са петте ти спасителни камъка. В другата те очаква доста неприятна изненада. Разполагаш с пет минути за избор.

Беше й отнело повече от очакваното време да открие предизвикателството си. Зодията на Рене беше Везни — знак, свързван със справедливостта. Тя беше преровила картата за място, което би могло дори съвсем бегло да бъде свързано с везни или съдебна зала, или Министерството на правосъдието.

Нищо подобно.

Времето течеше. Рене се мяташе между страх и гняв. И изведнъж буквално налетя на отговора: ръждясал железопътен коловоз, скрит от изсъхнала трева, в близост до складовете. Целият остров беше нашарен от коловози, от времето на събирането на гуано, но тези релси се намираха далеч от всички места за добиването му.

Кораби. Гуаното беше пренасяно с кораби. И тъй като всеки кораб си има определена товароподемност, всяка пратка е трябвало да бъде претегляна, преди да се натовари.

Като следваше релсите в посока, обратна на кея, тя стигна до полусрутена сграда, погълната от треволяк и храсти. Избледняла табела я определяше като ГАРА ПРЕТЕГЛИТЕЛНА.

Част от тавана липсваше. Вътрешността се осветяваше през пролуките от слънчевите лъчи. Задната стена очевидно контрастираше с останалата част от сградата, забележимо по-нова. Там намери и предизвикателството си.

По челото й изби пот, докато разучаваше двата малки отвора. Кой от двата?

Рене не беше глупачка. Беше наясно, че големият й страх е свързан с външния й вид, около което щеше да се върти и предизвикателството. Тя се опита да види нещо в дупките, които й се сториха невъзможно тъмни и невероятно дълбоки, и съжали, че не носи фенерче. Ако не беше отказала цигарите преди години, щеше да има поне запалка или кибрит. Всичко, с което разполагаше, се състоеше от червило и комплект гримове.

Комплектът!

Тя го отвори и нагласи огледалцето така, че да насочи слънчев лъч от някоя от дупките в тавана към вътрешността на отворите. Отразената светлина беше слаба, но достатъчна да й разкрие, че миниатюрна кадифена завеска, на около половин метър навътре в отворите, блокира визуалния достъп до съдържанието им.

По дяволите! А беше толкова горда от съобразителността си.

— Две минути — обади се Контрол. Електронният звук я накара да подскочи.

Две минути? Как би могла да вземе решение за две минути? Дупките бяха еднакви. Коя беше вярната?

— Една минута.

Все едно че времето се ускоряваше.

Дясно, ляво, дясно, ляво. „Онче бонче, счупено пи… не, така няма да стане. Мисли, мисли, мисли.“

— Трийсет секунди.

„Млъкни — искаше й се да изкрещи. — Млъкни и ме остави да мисля.“

Дясно, ляво, дясно, ляво.

Какво биха избрали другите? Дясната ръка на Бога, дясното разклонение на пътя, човекът вдясно, принуден да избира — средно статистически повече хора биха се спрели на дясното. Несъмнено. А това копеле Контрол не можеше да не го знае.

— Десет, девет, осем, седем…

Рене мушна ръката си в лявата дупка, прокара я през парчето плат, чак до лакътя, и… нищо.

Грешно ли беше избрала?

Бръкна още по-навътре. Пръстите й докоснаха нещо — може би плетена торбичка? Тя я стисна и усети малките стъклени топчета в нея, дори чу неясно изтракването им.

Изборът й беше правилният.

Щрак.

Преди да успее да реагира, около китката й се закопча стоманена гривна.

Контрол проговори:

— Дойде време за истинския избор.

 

 

Джъстин и Дана обядваха в мълчание в спалното. Нито един от двамата не отвори дума за преживяното предишната нощ или за тайнствения му план. На два пъти й се стори, че думите напират от устата му, и тя зачакваше напрегнато. Но и двата пъти моментът отмина. Думите останаха неизречени.

Може би той я чакаше да заговори първа.

А не беше правилно. Не тя криеше тайни.

Непрекъснато мислеше за бележката. Защо ли беше убедена, че я е излъгал?

Каква глупачка! Трябваше й само да прочете бележката, за да се убеди в глупостта си.

Извади листчето, когато Джъстин отиде до тоалетната. Под знаците и драсканиците беше написано разкодираното послание:

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ:

СЪУЧАСТНИКЪТ Е ДЖЪСТИН РУРК.

 

 

Идеше й да крещи, а не можеше. Остатъкът от разума й, незавладян от паника, й казваше, че трябва да изслуша остатъка от гадното предизвикателство. Стоманената гривна се впиваше безмилостно в плътта й. Върховете на пръстите й вече изтръпваха. Скоро нямаше да усеща торбичката със спасителните камъни.

Контрол говореше:

— Над лявата ти китка има гилотина. По средата между дупките има копче. Изборът ти: натискаш копчето, гилотината пада и отрязва китката ти, или оставаш хваната в гривната, пропускаш гласуването и умираш от вируса.

Контрол я караше да направи невъзможен избор.

 

 

— Дана!

Джъстин стоеше пред нея и я гледаше. Очите му — добри и загрижени, не бяха променили изражението си. Красивото лице, завладяло мислите й, си беше същото.

Но сега тя се боеше от скритото под повърхността. Възможно ли беше Джъстин да действа заедно с Контрол? Да е убиец? Най-лошото щеше да е, ако се беше влюбила в убиец.

Той й говореше, но думите му не стигаха до нея.

— Какво? — Тя премигна, като че ли току-що беше прогледнала.

— Рене. Гласуването е след двайсет и четири минути, а тя още не се е върнала. Убеден съм, че знам къде е отишла. Ще я потърся.

Той тръгна към вратата.

Да я търси?

— Чакай. — Дана забърза след него.

— Прекалено опасно е. Ти стой тук.

„Защо? За да я убиеш и да й вземеш камъните?“

— Идвам с теб — каза тя решително.

 

 

Вашингтон, окръг Колумбия

Международно летище „Дълес“

Камери, прожектори, техника. Толкова много работа и никакво време за свършването й. Боже! Обичаше работата си. Двайсет и осем минути след като положението му беше обяснено, Бикман Тухлата беше с готов багаж за отпътуване, същото се отнасяше и за асистент-режисьора и звукооператора. Тухлата се бе опитал да извоюва изпращането и на втори фотограф, подчертавайки важността на всяка направена снимка.

Компанията не прие аргументите му. Типично в стила на корпоративната политика: пръскай хиляди долари за чартърен полет, събиране на екип, скъпа храна, настаняване и извънреден труд и после се стискай за стотинките, когато трябва да се мисли за качествени хора, които да вършат работата. При толкова разходи защо не отпускаха средства за втори фотограф?

Нямаше време за излагане на аргументи — никога няма, особено когато насреща ти има гумени глави.

Тухлата винаги беше харесвал Тъкър. Въпреки че си даваше сметка за чудатостите му. Тъкър виждаше света в съвсем различна светлина от останалите хора.

И сега той обираше плодовете на тези чудатости.

Закараха ги до летището с хеликоптер. Но Тъкър се движеше още по-бързо от тях и вече се намираше на път за блокадата. На борда на полет с член от специалната кризисна група на президента.

Десет минути след пристигането на „Дълес“ Тухлата седеше на мястото си в самолета и размишляваше над въпроса дали по време на чартърен полет се сервират напитки и ядки. Не беше обядвал, а големите хора имат, естествено, голям апетит.

— Господин Бикман?

— Тухла — каза той машинално и вдигна поглед в очакване да види стюардеса с отговора на проблема му за храната. Но видя бял младеж с кепе на „Глоуб“, яке на „Ню Йорк Янкис“, бяла тениска и дънки. — Кой си ти?

Младежът се усмихна, от което кафявите му очи сякаш изпъкнаха, и отговори:

— Харви Крей.

Тонът му предполагаше, че името трябва да говори нещо на Бикман.

Тухлата хвърли поглед към служебната кабина и после отново към младежа.

— Стюард ли си?

Усмивката на Харви Крей казваше: „Голяма глупост изтърси“.

— Аз съм фотографът.

— Я повтори?

— И-искам д-да кажа вторият фотограф — заекна Крей. — Ти си шефът. Аз просто правя каквото кажеш. Н-нали така?

— Втори? Тия писарушки от ръководството казаха, че не може да има втори фотограф.

Крей сви рамене.

— П-писарушките са променили мнението си.

Тухлата се разсмя.

— Как така не съм те виждал досега?

Крей посочи якето си.

— Аз съм от нюйоркското бюро. Изпратиха ме от централата.

— Централното управление? — Две думички, които винаги вдигаха кръвното на Тухлата, защото бяха свързани с изречения от типа: Централното управление смята, че полагате прекалено много извънреден труд; или: Централното управление смята, че намаленията са правилно изчислени; или любимото му: Централното управление Ви пожелава Весела Коледа. Моля, приемете сертификат за подарък, който можете да закупите от магазините „Уол Март“, на стойност двайсет и пет долара, в знак на нашите добри чувства.

— Изпрати ме централата, но по и-искане на г-господин Торн.

Заекването на Крей напомни на Тухлата за доджа, който караше в колежа. Колата беше модел 1963-та година, с почти неработещ стартер и почти човешка омраза към студените сутрини.

— Тъкър? Познаваш Тъкър?

— Аха.

— Работили сте заедно?

— Може да се каже. П-последния път, к-когато го в-ви-дях му лепнах н-нещо, т-така да се к-каже.

— Така ли? Какво? Сметка ли? Да ни би да сте обядвали заедно и да си го изработил да плати сметката?

— Нещо такова — отвърна Крей.

„Странен тип“ — помисли Тухлата, докато извиваше врат в търсене на стюардеса. За негово върховно разочарование по време на полета не се сервираше нито храна, нито напитки. Не дадоха дори паничка с фъстъци. При липса на алтернатива той затвори очи и се опита да поспи.

 

 

Остров Васа

Крясъкът на Рене отекна в съборетината и излетя през вратата й, като подплаши няколко чайки.

Секунди по-късно Джъстин и Дана бяха при нея.

Джъстин потупа часовника си. До гласуването оставаха двайсет минути.

Тик-так, тик-так.

Дана се закле, ако се измъкне жива от острова, да изхвърли всички часовници.

— Изчакайте ме — каза Джъстин на двете жени и се втурна навън.

Рене имаше готов отговор на думите му:

— Къде да отида с това проклето нещо около ръката ми бе, педераст?

Джъстин се върна бързо. Носеше ръждясала тръба. Сравни дебелината й с тази на ръката на Рене, кимна и я пъхна в дупката.

— Добре. Когато кажа „давай“, натискаш копчето.

— Да не си се смахнал? — изскърца със зъби Рене.

— Дана?

— Осемнайсет минути до гласуването — отговори Дана на незададения докрай въпрос.

— Добре, добре, само ме измъкнете оттук! Давай, давай!

— Давай! — извика Джъстин.

Рене натисна копчето.

Гилотината падна.

За момент Дана не беше сигурна дали чува звука от удара на метал в метал, или на метал в кост. Следващият звук, който се чу, беше от отварянето на гривната и радостното възклицание, с което Рене измъкна ръката си.

Джъстин измъкна тръбата и я предложи на Рене като сувенир.

— Предпочитам спасителните камъни.

Чуха как гилотината се прибира в улея си.

— Може би ще успея. — Рене пак пъхна тръбата и гилотината падна върху нея. Тя се опита да вмъкне ръката си покрай тръбата, но не успя. — По дяволите!

— По-добре да побързаме — каза Дана.

Джъстин все още гледаше дупките.

— Като стана дума за камъните… — После без колебание пъхна ръката си в отвора.

Острието не помръдна. Ухилен, Джъстин измъкна ръката си. Стискаше малката торбичка с камъните.

— Але-хоп!

— Как успя, по дяволите! — викна Рене.

— Защото не съм ти — прекъсна я Джъстин.

— Предизвикателствата са лични — допълни Дана. — Само човекът, за когото са предназначени, може да ги задейства. Затова не аз пуснах скорпионите в спалното, а Нерин — беше нейното предизвикателство. Но как ни разпознава компютърът? Контрол не може да наблюдава всички ни едновременно.

— Не му е нужно. — Джъстин потупа миникамерата си. — Всеки агнец е предварително белязан, така да се каже.

— Сензор във верижката?

— Именно. — Той поднесе камъните към светлината. — Красота!

— Те са мои. — Промяната в тона на Рене беше моментална и шокираща.

— Кучката се събуди! — прошепна Дана.

Красивото лице на Рене беше разкривено от гняв и отчаяние.

— Дай ми ги, дай ми ги веднага! — Тя стисна тръбата като бухалка.

— Който е извадил камъните, е техен собственик — извика Дана. — Такова е правилото.

— Майната му на правилото! — изкряска Рене. — Става дума за живота ми! Искам си камъните.

Пръстите й побеляха от стискането на метала.

— Дръж. — Джъстин й подаде торбичката с безценното й съдържание.

— Не! — извика Дана. — Твои са.

Без миг колебание Рене грабна съкровището си и изтича през вратата, стиснала тръбата в другата си ръка.