Джим Браун
24/7 (22)

22.

Вашингтон, окръг Колумбия

Върховното оръжие.

Тъкър захапа поръчания по телефона хамбургер. Пак се хранеше в стаята си, за да гледа вечерното издание на „24/7“. Въпреки че отразяваше историята, почти нямаше време да гледа излъчванията на живо. По тази причина, подобно на милиони американци, зависеше от вечерното предаване. Беше си поръчал и видео, за да записва шоуто и да гледа каквото му е необходимо.

За свое улеснение Тъкър си бе направил табло за съобщения, което понастоящем беше покрито с бележки, факсове, биографична информация и изрезки от печатни издания. В десния ъгъл беше закачена подробна карта на острова, с местонахождението на всичките шестстотин трийсет и осем камери. Един от анализаторите в новинарския отдел беше забелязал малка аномалия — кратко прекъсване при няколко камери. Никога при повече от една или две, и най-много за няколко минути. Тъкър си беше отбелязал въпросните камери, надявайки се да открие някаква логика.

Добави на таблото още един лист — разпечатка от Интернет за електромагнитните пулсации. Във века на информацията един управляем ЕМП уред би имал унищожителен ефект.

Но как това се вписваше в събитията на остров Васа?

Защо с най-страшното оръжие просто да се държат десетина заложници на някакъв остров? Опитал се беше да притисне Лорик за информация относно това кой би могъл да построи такова оръжие. Иран, Ирак, Китай — списъкът беше дълъг. Чия беше отговорността?

Един кадър привлече вниманието му. Тъкър натисна „стоп“, превъртя обратно и пусна записа повторно. Двама от участниците обсъждаха стратегия. Ето! Той пак върна кадъра и го пусна още веднъж, като си записваше репликите.

Спря касетата и погледна записаното.

 

 

Остров Васа

Дана отвори очи и се размърда неудобно на койката. Телевизионната сграда — изградена да побере до двайсет и пет души: продуценти, асистенти, звукооператори, се намираше извън зоната, определена за участниците, и беше единствената, разполагаща със заключваща се врата. Но смъртта беше изпреварила заключалките. Сега сградата беше тиха като гробище.

Първият етаж беше предвиден за склад и поддръжка на оборудването. Покрай стените бяха наредени лавици, затрупани с най-различни материали, а в центъра на помещението бяха събрани работни клетки с височината на човешки ръст. Вторият етаж съхраняваше дигитална апаратура за редактиране, компютри, генератор на изображения, превключвател. Таванът и стените бяха облицовани с бежови акустични плочки, с ниско разположено осветление и издигнат под за лесно прокарване на кабел. В кризисни ситуации цялото шоу можеше да се дирижира от това място.

Третият етаж привлече интереса й. Осем малки кабинета бяха превърнати в спални за персонала — по две легла в стая, четири само в най-голямата, която разполагаше и с единствения прозорец. Предлаганите удобства не бяха по-големи, отколкото в спалното на участниците, но поне нямаше скрити капани.

Дана си избра голямата стая и вече се унасяше, загледана в звездите през прозореца.

Тогава чу гласовете.

Отвори очи. През рамката от стъкло, в което се виждаше късче от океана, нахлуваше мека лунна светлина. Дана погледна часовника си. Рано беше. Тя се обърна на лявата си страна и затвори отново очи.

… да, аз съм… доктор… уча децата…

Гласове.

Дана пак отвори очи, по-будна и по-ядосана. На Джъстин. Толкова ли бе станала зависима от един мъж, когото познаваше отблизо само от три дни, че вече не можеше да заспи, ако не я държеше в ръцете си? Липсваше й. По дяволите всичко! Точно сега ли трябваше да хлътва?

… числа… числа…

Затаи дъх, за да чува по-ясно.

… числата са моя живот…

Гласове. Едва доловими. Като статичния фон на недобре настроено радио.

Седна в леглото и насочи цялото си внимание към гласовете.

… от четиридесет години…

… обичам децата…

… числата са моят живот…

Няколко гласа. Един мъжки и два женски. Дана стана от леглото. Гласовете идваха от хола. Тя нахлузи дънките си и се запромъква безшумно по сивия килим. Беше оставила вратата на спалнята открехната за проветрение. Надникна през цепнатината. Холът тънеше в мрак.

Ключът за осветлението се намираше точно до вратата. Тя посегна към него.

… нож…

Замря неподвижно, с ръка върху ключа. Взряна напрегнато в тъмнината.

… или сатър…

Женски глас. Не въображаем и познат.

… добра с ножа…

Тъмнината в хола сякаш се сгъсти. Мускулите й бяха безчувствени от страха.

… нож…

Откъде идваше гласът? От хола? Дана прехапа устни и леко се наведе напред в гъстия мрак, с ръка на ключа за лампите.

… нож…

Зад нея. Сега й се струваше, че гласът идва оттам. Но беше невъзможно.

… нож…

Звукът идваше и от двете посоки. Тя си пое дълбоко дъх и извика:

— Кой е тук?

Тишина.

Усети как куражът й нараства.

— Не е смешно.

Пак мълчание. Тя завъртя ключа и четири панела с флуоресцентни лампи запремигваха — веднъж, два пъти, после светнаха. Бежови стени, същият сив килим, никаква украса.

Дана издиша бавно, поуспокоена от прогонването на тъмнината.

— Играта свърши. Покажете се.

Нещо изсъска.

— Джъстин, ти ли си?

После — мъжки глас.

… числата са моят живот… ще спечеля…

Друг мъж.

… цели четиридесет години…

Жена.

… обичам децата…

Дана позна гласовете: Чарлз Пентън, счетоводителят, първият умрял като резултат от гласуването; доктор Дютетър, втората жертва; Нора Тибитс, третата. Всичките прогонени. Всичките мъртви.

… нож… нож… нож…

Бренда Сегар — месарката, убита след стрелбата на американските кораби.

Дана си спомни плъховете, чиито звуци бяха чули двете с Феодора. Изглеждаха им толкова истински и все пак бяха илюзия. Както и това представление.

Звуците се предаваха по вентилационната система.

— Губите си времето — извика Дана. — Знам, че е запис. Какво трябваше да си помисля — че съм обградена от призраци? — Тя се засмя и се опита да не обръща внимание колко пресилено прозвучаха думите й.

… нож… нож… нож…

Дори на светнати лампи и при разгадан трик думите смразяваха кръвта във вените й.

— Това са откъси от интервютата ни — каза Дана. — Е, кога ще си получа спасителния камък?

… нож… нож… направи каквото е по силите ти…

Бренда и Нора, техни фрази, подредени заедно. Кой си беше играл да вади фрази от интервютата? Дори компютърът да беше програмиран да реже думи, казани от прогонените участници, не можеше да знае за Бренда, която бе загинала в морето.

— Кой си ти? — Дана се опита да придаде гневна нотка на гласа си, за да прикрие растящия страх. — Кой си ти, по дяволите?

Статичното съскане, последвано от изречение, съшито от различни гласове.

… Аз ще те… убия… с… нож… — Истински Франкенщайн от думи.

… убия…

Вратата на противопожарния изход отделяше хола от стълбището.

… с…

Бравата беше във формата на буквата „Г“ от неръждаема стомана.

… нож…

Някой я натискаше.

… нож…

… нож…

Повторението притъпяваше възприятията й. Тя не можа да чуе изщракването на езичето или изскърцването на пантите, но вратата се дръпна в мрака на стълбището. Отваряше се, отваряше се, отваряше се.

А после движението на вратата спря. Гласовете също спряха.

В сградата имаше някой.

 

 

Вашингтон, окръг Колумбия

Събуден прекалено рано, доктор Лорик беше застанал в ситуационната зала на Белия дом, небръснат и разчорлен. Въпреки ранния час обаче, животът в залата беше все така интензивен.

— Още едно вярно предсказване. — Гласът на младия психолог беше равни части завист и възхищение. Лорик беше оставил списък от предполагаеми събития с недвусмислено поръчение да бъде потърсен веднага при възникването на някое от тях. В случая ставаше въпрос за едно от най-слабо предполагаемите.

— Започна преди няколко часа. Отначало бяхме просто любопитни. Сега и това. — Младежът пусна запис.

Лорик загледа записа с нарастваща загриженост.

— Кой е в сградата? — попита той.

Психологът бързо вкара някаква команда от клавиатурата си и главният екран се зае от кадър на живо.

— Господи! — възкликна Лорик на пет хиляди километра от Дана Кирстен, като я видя как влиза в тъмния коридор.

 

 

Остров Васа

Тя нерешително спря. И в двата края на хола имаше стълбища. Вратата към това вдясно беше открехната. Планът й беше да се измъкне през другата врата, да слезе три етажа надолу и да напусне сградата. Ами ако вътре имаше повече от един човек? Или ако бяха отворили едната врата и се бяха втурнали по стълбите към другата?

Вентилационната система припука.

… нож… нож… нож…, повтаряше напевно мъртвата Бренда Сегар.

Време за действие. Използвайки звуковия фон за заглушаване на движенията си, Дана отиде до вратата вляво, поколеба се за секунда, отвори я и се втурна през нея. На стълбището нямаше никого и тя запрескача по две стъпала наведнъж надолу.

Втори етаж. Дана не спря. Не можеше да чуе нито дали мъртвата Бренда още припява, нито дали някой я следва по петите. Тя се подхлъзна, хвана се за перилата и продължи спускането.

Приземи се твърдо върху площадката на първия етаж, което я накара да се намръщи от болка в крака, но и по странен начин беше приятно, защото означаваше, че е жива.

Втурна се в тъмната стая на етажа, ориентирайки се повече по памет, отколкото със зрението си. Протегнатите й напред пръсти докоснаха ключа за осветлението и го превъртяха.

Стигна изхода за навън, завъртя топката на бравата и натисна. Никакъв резултат. Опита отново. Металът изскриптя, но не помръдна. Провери — езичето беше вдигнато; после забеляза заварката.

Заварка. Вратата беше заварена.

Стъпки.

Тежки стъпки на човек, който слизаше по стълбището, по което току-що беше минала.

Имаше ли задна врата? Тя се затича. Трябваше да има врата в задната част на сградата! Лампите осветяваха само половината от просторната стая. По ъглите имаше сенки.

ИЗХОД.

Видя надписа, преди да види вратата. В същия сив цвят, но с напречен лост за отваряне. Удари се в нея, без да спира. Болката проряза рамото й и я отхвърли назад. Същата добавка, както и към предната врата.

Всички врати бяха заварени.

Чу отварянето и изщракването при затварянето на вратата към стълбището.

Зачака.

Някой започна да се смее. Без никакво напрежение. Нямаше нужда да се бърза. Нямаше изход.

Дана се затича — без посока, просто от желание да се отдалечи от преследвача си.

Затърси отчаяно някакво оръжие върху най-близката работна маса. На разположение имаше само различни части за камери, включително батерии.

Чекмедже след чекмедже. Батерии, лепенки, лепило, клещи. Дълга отвертка. Тя я сграбчи.

Смехът беше спрял.

Центърът на помещението беше разделен от кабинки, оградени от метър и половина високи панели. Дана се сниши и безшумно се запромъква между тях.

— Излез.

Мъжки глас. Не по колоните.

— Няма къде да отидеш. Няма изход. Всички врати са заварени.

Гласът беше леко писклив и развълнуван. Възбуден. Дана завъртя глава, опитвайки се да определи посоката му.

— Криеницата ти само отлага неизбежното.

Гласът идваше зад нея. По-близо отпреди. Дана запълзя колкото може по-бързо, като плъх през лабиринт, очакваше всеки момент да бъде открита.

— Ти си борец. Това ми харесва. — Гласът малко се беше отдалечил. Само ако можеше непрекъснато да увеличава дистанцията помежду им…

Тупване на подметки върху метал. Преследвачът й беше скочил на някое от бюрата. Дана се осмели да надникне…

— А, ето те!

Взрян в нея, на по-малко от десет метра, преследвачът й се усмихваше. Устните му приличаха на месести мъртви червеи. Бъртън Ръдиард.

— Време е да поиграем — каза заварчикът, вдигна дългия си нож и го завъртя под флуоресцентната светлина. — Време е да си поиграем.