Джим Браун
24/7 (4)

4.

Сиатъл

На Тъкър Торн му оставаха осем минути и десет секунди живот.

Той се събуди на етапи: объркване, болка и после — с връщането на съзнанието, паника. Замъгленият му поглед различи дървени щайги, кашони и нещо, лежащо до него. Одеяло? Брезентов чувал?

Тяло.

Зрението му се фокусира от раз. Източникът му — мъжът, довел го тук — беше мъртъв. Петсантиметрова дупка заместваше лявото му око.

Тъкър изпищя.

Опита се да се изправи, но краката му бяха овързани с лепенка.

А ръцете му? Нещо не беше наред с ръцете му. Държеше нещо в тях. Погледна надолу и срещна усмихнатото лице на Патока Доналд — детски часовник, към който бяха прикрепени три пръчки динамит.

Тъкър се разпищя още по-силно и се опита да изтръска часовника, както човек би опитал да се отърве от отровен паяк, но часовникът си остана в ръцете му. Не можеше да разтвори ръцете си и да го хвърли.

— Лепилото е от най-здравото — обади се глас от сенките и Елиот Кей Саймън пристъпи в анемичната светлина. Лицето му беше покрито с тъмноруса брада, а мръсната му коса висеше. — Залепих бомба за ръцете ти — поясни Саймън със странно тънък и писклив за почти двуметровото му разплуто тяло гласец. — Ти ли си оня, дето уби Бог?

Огромните кафяви очи на Саймън леко се издуха, сякаш нещо студено и мрачно напъваше продълговатата му глава отвътре. Под носа му, приличащ на топка мръсни чорапи, се мъдреше изкривена усмивка. От ъгълчето на устата му се проточи лига.

„Лига?“

— Мисля… Мисля, че може би си ти. — Саймън вдигна глава и се вгледа в Тъкър така, както се препоръчва да се гледат магическите картини, където зад предния план, от който трябва да се абстрахира зрителят, е скрит същинският образ.

Преди два дни и половина всичко това изглеждаше добра идея, брилянтна идея. Без значение, че репортерът, с когото Тъкър работеше, само беше махнал с ръка по неин адрес. Или че източникът беше самопровъзгласил се анархист, който, колкото и да е парадоксално, беше компютърен експерт. Тогава за Тъкър това бе единствено възможност за повишение от фотограф в репортер.

Човекът, наричащ себе си Свобода, имаше очи, патриотично оцветени в червено, бяло и синьо. Облеклото му се състоеше от избеляла риза и скъсани дънки. В речника му думата „човече“ присъстваше като запетая.

— Същият пич е, човече. Саймън е, човече, кълна се — бяха думите му.

Малко повече от месец преди това някой си Елиот Кей Саймън, пациент на психиатрия, беше поставил куфарче с експлозив в сградата на изследователския център на „Крест Текнолъджис“ в Сиатъл, което превърна сградата в руини и уби сто и тринайсет души.

Никой не знаеше причината.

„Крест Текнолъджис“ не само беше работодател на брата на Саймън, към когото той бе очевидно силно привързан, но и Харлан Крест — загадъчният основател на компанията, лично беше платил по-голямата част от сумата за лечението на Саймън.

Два дни Елиот Кей Саймън беше фокусът на най-мащабното издирване след атентата на Тимъти Маквей^[1] преди сам да се предаде и после да се самоубие, взривявайки караваната си под носа на екипа за борба с тероризма. Самоубийството му добави към списъка на жертвите още четиринайсет души. Без да се брои Саймън.

— Намериха тяло или по-точно — каквото е останало от него. Идентифицирали са го по зъбите — беше напомнил Тъкър на източника си.

Анархистът плъзна една папка върху бара. „Доста добре е организиран за анархист“ — отбеляза мислено Тъкър. В папката имаше копие от полицейски доклад за Саймън. В графата „образование“ фигурираха три години във Вашингтонския университет и една година в зъболекарския институт на Орегон.

— Зъболекар? — попита невярващо Тъкър. — Учил е за зъболекар?

Анархистът се усмихна.

— Незавършил, човече. Но можеш да се обзаложиш на каквото искаш, че знае предостатъчно за зъбите.

Тъкър се напрегна в опит да отлепи бомбата от ръцете си.

— На твое място не бих го правил — предупреди го Саймън. — Може да гръмне предварително.

— Виж какво, мисля, че е станала грешка. Аз съм Тъкър Торн. Фотограф съм на канал „Глоуб“. Аз… ние — той кимна към трупа — пишем за случаи на измами по складове.

Саймън обърна глава в едната посока, после в другата. Проточилата се лига стигна до горната част на тениската му.

— Не знам кой си и ти обещавам, че никога няма да те посоча на разпознаване в полицията — излъга Тъкър. — Какво ще кажеш да ме пуснеш и изобщо да забравя, че съм те виждал?

Саймън подбел и очи. За момент мислено се пренесе в свят, където черното беше бяло, горе беше долу и разкъсването на сто и няколко души на ситни късчета се считаше за чудна идея. После се върна оттам, обърса лигата с ръкав и прие студено нормален вид.

— Добър опит. Как ме намери?

— Изгряващата Венера — отговори Тъкър.

Според анархиста, наричащ себе си Свобода, малко преди експлозията той беше засякъл в антиправителствена стая за чат човек с прякор Изгряващата Венера. Човекът бил прекалено откачен дори по стандартите на анархистите и дърдорел за някакъв нов Бог, с когото бил в личен контакт, и как този нов Бог желаел унищожаването на „Крест Текнолъджис“.

На следващия ден сградата на „Крест“ в центъра на Сиатъл беше превърната на прах. Разследването разкри, че пуснатият само два месеца по-рано от заведение за душевноболни Саймън живеел на лодката на брат си „Изгряващата Венера“.

После, само преди три дни, Свобода видял ново съобщение в същата стая за чат:

НОВИЯТ БОГ Е МЪРТЪВ. ТЕ ГО УБИХА. УБИХА ГО.

Подписано: ИЗГРЯВАЩАТА ВЕНЕРА.

Свобода беше убеден, че цялата шумотевица, включително параноичните видения на Саймън, е колкото да се прикрие коварен план на властите за окончателното смазване на личния живот и човешките свободи в известните им форми.

Тъкър не обърна никакво внимание на частта, засягаща теорията на конспирацията. Но пък ако успееше да докаже, че Елиот Кей Саймън е жив, щеше да докопа историята на годината и това без никакво съмнение щеше да му донесе повишение.

Свобода беше поискал среща и получи инструкции от Изгряващата Венера да дойде в този склад. Анархистът и фотографът пристигнаха рано, с идеята Тъкър да се скрие и да заснеме цялата среща. Разделиха се на влизане в склада. Тогава Тъкър видя за последен път анархиста жив.

— Изгряващата Венера? — каза Саймън. — Знаеше, че съм жив, от чат стаята?

— Оттам… а също видях и мишка.

Върху бързо сменящото израженията си лице на Саймън се изписа объркано учудване.

— Камера на банка от другата страна на улицата те е заснела как излизаш от сградата на „Крест“ — обясни Тъкър. — Вместо куфарче си носел клетка. Клетка за мишки.

— Не можех да ги оставя да умрат. — Внезапно сякаш заговори някакъв млад ентусиаст. — Те не бяха направили никому нищо лошо. А пък ги използваха и ги тормозеха за…

— Лабораторни опити?

Саймън кимна, без да забелязва сарказма. Жабешки изпъкналите му очи потрепнаха.

— Затова ги спасих. Донесох ги тук и ги пуснах.

— Аз видях една. Разбрах, че е питомна, понеже не избяга от мен. Че е свикнала с хората. Тогава събрах две и две. Точно тогава вратите се заключиха. Опитах се да избягам и дотам си спомням.

— После те цапардосах по главата. — В гласа на Саймън отново се възцари унинието. — Бог е мъртъв. А когато часовникът удари три, и ти ще си мъртъв.

Тъкър погледна часовника върху шкембето на Доналд.

Оставаха му три минути и двайсет и една секунди живот.