Джим Браун
24/7 (38)

38.

Остров Васа

Дана изпълзя от сградата в мига, когато северната стена, до която стоеше Харлан Крест, се срути и погреба брат до брата. Заедно в смъртта, за разлика от живота.

— Към кея — викна Тъкър. Зърна Нерин, зашеметена, но жива. И тримата бяха побелели от прах.

— Къде е Саймън? — викна Дана.

— Вътре, при Крест.

Поредна експлозия, по-силна, но идваща по-отдалеч.

— На кея има сал. Качвайте се и се махайте от острова.

— Ами ти? — опита се Дана да надвика неспирния обстрел.

— Трябва да намеря лекарството. Мисля, че знам къде е. Ще го взема и тръгвам към морето. Ще ме търсите някъде във водата.

— Боже мой! — извика Нерин. — Да бягаме!

— Накъде? — Дана бе съвсем объркана. Техният затвор, техният дом вече не приличаше на себе си. Остров Васа загиваше.

— Насам! — Нерин се впусна по тясна пътека, зарината с отломки.

С периферното си зрение Дана зърна жълто-червени пламъци, извисяващи се над гората, протегнали хищно пръсти към небето. Същите като онези, погълнали Джъстин.

Едно дърво рухна на пътеката между двете.

Дана го прескочи, представяйки си, че е препятствие на лекоатлетическата пътека. Нерин зави зад ъгъла и спря толкова рязко, че Дана за малко не я бутна на земята.

Кеят и сградите около него горяха. Снаряд беше попаднал директно върху сала и бе запалил горивото му.

 

 

„Глупак, глупак, глупак“. Тъкър не беше герой. Прекалено умен беше за герой. Поне винаги оправдаваше малодушието си с това.

— Добре, искат лекарството, иначе ще ни направят на прах! — каза той, въпреки че беше убеден, че вирусът не е заразен.

— От Контрол по заболяванията не мислят така — бе възразил Лорик.

— Но аз видях мишка. — Малкият гризач му беше казал невероятно много с появата си в склада. — Тя дойде от изследователския център, където е разработен вирусът. Ако не е била заразена, щеше да си припка с другите. Ако пък е била, нямаше да оцелее седмици след взрива без ваксина и без външни симптоми.

— Може да не е била излагана на вируса — каза Лорик. — Няма начин да разберем с положителност.

Но усетът на Тъкър му подсказваше много повече от знаенето. А сега усетът го насочваше къде да търси антивируса.

Четириетажната радиосграда беше улучена. Огромна дупка зееше в северната й страна. Вътрешните разрушения трудно можеха да се преценят. На Тъкър му беше ясно, че цялата сграда може да се срути всеки момент. Без да обръща внимание на земетресенията, причинявани от човешка ръка, той заизкачва стълбите.

„Глупак, глупак, глупак.“

Стълбите се тресяха под краката му. Той продължи да се изкачва. Дотук късметът не му изневеряваше. Но шансът да познае още веднъж беше малък. Крест обаче вече го нямаше и значи нямаше друг вариант.

Предчувствието му се основаваше на числа. С помощта на информация от нюзрума Тъкър беше начертал схема, наречена от него „местещите се мъртви точки“, където камерите внезапно ослепяваха, за да възобновят работата си до двайсет минути по-късно. Сега разбираше, че така Харлан Крест е маркирал присъствието си на острова. Три точки се повтаряха непрекъснато. Когато се нанесяха върху картата на острова, точките образуваха идеална линия, водеща към радиосградата.

Радиосградата, подобно на другите, разполагаше с камери на всеки етаж. Но и тук, както навсякъде другаде, външността беше подвеждаща. Чертежите твърдяха, че е четириетажна, но изчислявайки по снимка, с използване на височината на стандартна врата като мерна единица, Тъкър беше стигнал до извода, че етажите са пет.

Беше готов да се обзаложи, че това е тайното местенце, откъдето Харлан Крест се бе вживял в ролята си на Контрол.

Подмина четвъртия етаж и излезе — къде? На покрива.

Слезе на четвъртия и повтори упражнението по-бавно. Какво пропускаше? Бързо преброи стълбите. Между четвъртия етаж и покрива имаше два пъти повече, отколкото между третия и четвъртия — факт, замаскиран от дизайна им.

Слезе пак, като броеше стъпалата, и спря приблизително по средата. Нямаше площадка. Заудря по стената, докато не удари на кухо. Натисна. Стената поддаде.

Вътре приличаше на апаратна на телевизия, но с три пъти повече монитори. Оттук Харлан Крест бе виждал всичко. Абсолютно всичко. Шест от мониторите показваха излъчвания по различни канали. До главната колона се намираше радиопредавател. Каквото и устройство да блокираше изпращането на сигнал до острова, то не играеше никаква роля в тази стая. Тъкър разполагаше със средство за комуникация.

Той огледа стаята. Къде можеше да е?

Експлозия запрати цялата сграда надясно. Касети, пултове, монитори изпопадаха на пода. Тъкър се хвана за една голяма маса, за да не ги последва. Стаята беше прекалено голяма да я претърсва сантиметър по сантиметър, а и времето му изтичаше. Нова експлозия. Сградата пак подскочи. Светлините запремигваха.

Отговорът можеше да е навсякъде.

Нещо привлече погледа му. На едната стена беше окачен плакат с дванайсетте зодии. Той го смъкна. Отдолу се показа закрепена със скоч за стената дискета с етикет ВИРУС — РЕШЕНИЕ.

Тъкър и представа си нямаше как се работи с радиостанция. Натисна едно копче, на което пишеше ИЗПРАЩАНЕ, и завика за помощ.

— Ей! Чува ли ме някой? Говори Тъкър Торн. На острова съм. Спрете обстрела. Намерих лекарството. Ей!

Сградата се разклати, този път по-силно. Светлините угаснаха. Ако захранването спреше, радиото ставаше неизползваемо. Лампите светнаха отново.

От радиото прозвуча глас:

— Говори капитан Страуд. Къде си, Торн?

— В радиосградата. Капитане, намерих лекарството. На компютърна дискета е. Прекратете обстрела.

— Имаш ли достъп до компютър?

Имаше един до радиопредавателя. Тъкър натисна клавиш. На екрана се появи един от сайтовете на „24/7“. Беше включен към Интернет.

— Да, да, имам! — изкрещя Тъкър.

Капитанът му издиктува адрес в Мрежата. Обстрелът нямаше да бъде прекратен преди антивирусът да е получен и валидността му да е потвърдена. Поради липса на избор, Тъкър се подчини на инструкциите, натисна „изпращане“ и зачака.

От разговорите си с капитана беше наясно, че ако корабите използваха пълната си огнева мощ, остров Баса вече щеше да е унищожен. Капитанът явно действаше бавно и методично — даваше им допълнително време, под маската на ефикасността. Помагаше, без да стига до неизпълнение на заповедта.

Радиото припука.

— Тъкър? — Беше доктор Лорик.

— Да. Получихте ли антивируса?

— Да, но тепърва трябва да го тестват. Още ли си в радиосградата?

— Да. Намерих скривалището на Крест. За бога, кажи им да спрат с обстрела!

— Тъкър, чуй ме. Елиот Кей Саймън е жив. Разбираш ли ме? Жив е и идва към теб.

Саймън?

 

 

В моторния склад огънят стигна до запасите с гориво. Сградата хвръкна във въздуха сред гръмотевични пламъци и пушек. Искра подпали струя от горивото, разляла се в морето, и сякаш самата вода се запали. Въздухът беше убийствено задушлив.

Очите на Дана горяха, гърлото и ноздрите й бяха сякаш целите в рани.

— Край — каза тя. — В капан сме.

Нещо се раздвижи покрай виещите се кълба сиво-черен дим, идващ от вътрешността на острова. От пушеците изплува фигура, като видение от сън.

— Не е задължително — каза Джъстин Рурк.

 

 

Елиот Кей Саймън.

Нещо в сградата се взриви. Подът се разтресе, лампите отново премигнаха. Тъкър замръзна. Не знаеше какво да направи, накъде да тръгне.

— Тъкър? Тъкър?

— Да, докторе!

— Веднага се махай оттам!

— Нямам възражения. Но трябва да спрат обстрела.

— Тъкър! Саймън е в сградата.

Работеха по-малко от половината монитори. Един от тях показваше стълбището и изкачващия се на бегом Саймън.

— Тъкър, сградата гори! Всеки момент ще се срути. Изчезвай оттам, моментално!

 

 

Натъртен, изгорен и накуцващ, Джъстин бавно се измъкна от пушека. Покрит от глава до пети с пепел и пръст. На десния му крак имаше засъхнала кръв. По целите му ръце имаше пришки — най-красивото нещо, което Дана Кирстен беше виждала през живота си.

Тя затича към него; очите й бяха широко отворени от страх, че ако мигне, той ще се разтвори във въздуха, като мираж в пустиня. Но той си беше съвсем истински — разкриви лице от болка, когато го прегърна, и почти припадна в ръцете й.

— Нерин!

Ветеринарката вече го подкрепяше от другата страна.

— Как? Как успя да се спасиш?

— После. — Гласът му почти не се чуваше. — Трябва да бързаме.

— Къде?

— Към хеликоптера. Сателитната и радиосистемите са унищожени, но другото е непокътнато. Или поне беше.

Вървяха толкова бързо, колкото им позволяваха силите. Главата на Джъстин се люшкаше.

— Дръж се, Джъстин — подканяше го Нерин, — не припадай! Стегни се! Разкажи ни как оцеля.

— Още не съм. Докато не видях Дана, не бях сигурен, че съм оцелял. — Почти изгуби съзнание от усилието да говори. — Под земята. Нали скалата е пореста. Спомних си предупрежденията за дъждовни дупки.

— А преди пожара се разрази буря — каза Дана.

— Зарових се в земята като къртица. Почти се задуших. Сигурно съм загубил съзнание. Не си спомням нищо, преди да започнат да падат снарядите.

— Невероятно! — възкликна Нерин.

Джъстин беше жив. Но можеше ли да лети в това състояние?

Стигнаха до хеликоптера. Джъстин извика от болка, докато го настаняваха на пилотското място. Ръцете му пробягаха по контролното табло, сякаш автоматично и независимо от покритото му с рани тяло.

Моторът закашля веднъж, два пъти и запали. Перката започна да се върти. По-бързо и по-бързо.

— Дръжте се! — извика Джъстин.

Пушек и пръст се завихриха около тях от мощната въздушна струя и ги лишиха от видимост. Дана се чувстваше като във фунията на торнадо. Машината се разтресе, после бавно се отлепи от земята.

Дана хвърли поглед към бушуващия облак прах — почти очакваше да види да ги преследват чудовища.

 

 

Трябваше му оръжие. Тъкър грабна един флакон от една маса и продължи да се оглежда. Нищо. Измъкна едно портативно радио от зареждащото му устройство и го закачи на колана си.

Първият етаж беше в пламъци. Играта на криеница отпадаше. Оставаше само един път — нагоре.

Металното стълбище се тресеше от стъпките на Саймън. Тъкър изскочи на покрива и се огледа дали не може някак си да затвори вратата отвън. На покрива имаше само радиокула.

Даваше му се само един шанс. Тъкър натисна флакона за няколко секунди, после подскочи, хвана се за най-високата стъпенка, която успя да стигне, и се заизкачва.

Вратата се отвори с трясък.

Саймън излезе на покрива. Тъкър продължи да се катери към изпълненото с пушек небе.

Под него Саймън изрева:

— Ти уби Бог! Уби го за втори път!

Тъкър не спираше да се катери.

— Богоубиец! — Саймън се хвана за първата стъпенка. — Този път няма да се измъкнеш! Не и този път.

Тъкър спря, погледна преследвача си и се усмихна.

— Ти също.

Саймън изръмжа зверски и също се заизкачва. Но изкачването му трая кратко — той внезапно спря. Очите му се изцъклиха дори повече от обичайното — изпълнени не с бяс, а с объркване. Не можеше да движи ръцете си.

Тъкър вдигна флакона и каза:

— Лепило. Кофти. Сградата гори, а ти си залепнал за кулата.

— Може да умра, но и ти ще умреш с мен. — Кикотът му беше вледеняващ.

До слуха на Тъкър достигна свистящ звук. Димната пелена се разнесе и от небето падна въжена стълба. Той погледна нагоре. Нерин Келеман се беше навела от отворената врата на хеликоптера и му правеше знаци да се хваща за стълбата.

 

 

Голямата хлъзгаща се врата се затръшна.

— Давай, давай! — извика Нерин на Джъстин.

Хеликоптерът се люшна надясно, после се издигна. Радиосградата под него се спихна като продупчен балон.

Тъкър погледна пилота и възкликна:

— Джъстин Рурк?!

На стола на втория пилот седеше Дана, вперила очи в пилота, без да обръща никакво внимание на това, което ставаше под тях.

— Върнал се от мъртвите — изхърка Джъстин.

— Но май не за дълго — добави Нерин. — Ако се опитаме да избягаме, корабите ще ни свалят.

— Няма — отвърна й Тъкър. — Намерих средството против вируса. Веднага след като се потвърди, че е ефикасно, стрелбата спира и се прибираме у дома.

— Супер! — извика Дана. Джъстин се включи с нещо нечленоразделно. Нерин прегърна Тъкър и го целуна по устата, после се отдръпна засрамено.

— Запази ни живи, Джъстин — каза Тъкър усмихнато. Гледаше Нерин. — За бога, запази ни живи.

 

 

Разделянето на Червено море. Превръщането на водата във вино. „Запази ни живи, Джъстин.“ Общото между трите беше, че зависеха от сили, вършещи чудеса.

Джъстин стисна зъби и издигна хеликоптера нагоре. Притъмняваше му от болка. Чувстваше ръцете си като гумени ръкавици. На два пъти машината тръгна надолу — спазми сгърчваха краката му и те сами натискаха педалите.

„Запази ни живи, Джъстин.“

— Можеш да се справиш, знам, че можеш. — Гласът на Дана, мек и удивително убедителен, беше като балсам за нервите му.

— Колко още? — попита той мъжа, когото спасиха от сградата. Репортер, по думите на Дана. Как беше успял репортер да стигне до острова?

— Не съм сигурен. Решението е на дискета. Изпратих съдържанието й по електронната поща. Може би всеки момент.

Джъстин кимна, отмахна с премигване потта от миглите си и огледа небето. Самият факт, че бяха още живи, означаваше, че флотът се въздържа. И това беше нещо. Ако успееше да установи подходяща височина, на която да кръжат без опасност да ги уцели снаряд, имаше вероятност да се спасят. А след това Джъстин можеше съвсем спокойно да направи и няколко опита да върви по вода.

Летеше по инстинкт, затвърждаван от години на практика — и във военно, и в мирно време. Отправиха се към открито море и оставиха острова назад и надолу, забулен от покров от дим и мъгла.

Усети бодване в ръката, трепна и се обърна към Дана — тя вече вадеше инжекцията от ръката му.

— Ваксината? Как се сдоби с нея?

— Един от взривовете разтвори таблото в Кръглия дом. — Тя подаде втора спринцовка на Нерин.

— Вече дванайсет ли е? — попита Нерин.

— Не, има още осем минути. Но няма смисъл да чакаме точно на секундата, тогава може да сме заети с друго.

— Правилно. Къде е твоята?

Дана не отговори.

— Къде е твоята ваксина, Дана?

Тя изчака Нерин да си направи инжекцията и каза:

— Можах да измъкна само две.

— Какво?! Защо, Дана, защо?

— Без теб всички сме мъртви. Освен това Тъкър намери решението. А имам и джокер.

— Капитан Страуд вика Тъкър Торн — чу се глас от радиото на Тъкър. — Чувате ли ме?

— Чувам ви, капитане. Какво става с вируса?

— Антивирус е.

— Супер! — възкликна Тъкър.

Джъстин не беше толкова ентусиазиран. Достатъчно време беше прекарал сред военните, за да разбере, че следващата дума ще е „но“.

— Но… Това е решението на компютърния проблем — продължи капитанът. — Спирачка за Крест да се вмъква през задната врата в софтуера ни. Съжалявам, но не можем да ви разрешим да напуснете острова.

Джъстин вече виждаше блокадата. И една точка на хоризонта — движеше се перпендикулярно спрямо траекторията на хеликоптера.

— Божичко!

— Какво има? — прошепна Дана.

— F/A-18 „Хорнет“, боен изтребител. Насочва се към нас.