Джим Браун
24/7 (27)

27.

Вашингтон, окръг Колумбия

— Проверка на системата, едно, две, три. Микрофон пет, това е пети микрофон. — Екипът на продукцията действаше като добре режисирана балетна трупа. Застанал в студио 2, със сценарий от една страница в ръце, Тъкър наблюдаваше с възхищение случващото се пред очите му. Беше свикнал със заредените с енергия излъчвания на живо. Сега беше различно. Не непременно по-добре, но различно.

Една от разликите бе, че в развлекателните програми работеха два пъти повече хора, отколкото в правенето на новини, и вниманието към дребната подробност бе неизмеримо по-голямо. Внушението за желаното настроение можеше да се създаде от жонглирането с разни мазила, а жена с шивашки метър в ръка беше взела всичките му мерки без никакво притеснение.

— За гардероба — обясни тя.

Гардероб?

Нормална практика беше водещи и дори репортери да получават известна сума за облекло, обичайно включена в договора им. Но досега не бе чувал за някой, обличан от гардероба на телевизията.

— Аз ли ще си избирам дрехите? — попита Тъкър.

Жената, на видима възраст двайсет и пет, но с глас на много по-възрастна, поклати глава.

— Миличък, това би било голяма грешка. Довери се на мен. Аз съм професионалистка. — Тя му върна кафявото спортно яке, с което беше дошъл. — За теб трябват тъмни цветове. Тъмносиньо и черно. Най-добре прилягат на човек с твоите нюанси на кожата.

— Нюанси? Имам повече от един ли?

Жената съчувствено изцъка с език.

— Новинари…

Един човек, когото Тъкър сметна за продуцента, а впоследствие разбра, че е помощник на помощник-продуцента, го преведе през целия работен процес. Той се опита да запамети всичко. На пръв поглед в сценария нямаше никакви завъртулки. Тъкър щеше да води групова дискусия по темата за седмицата — „Кой е съучастникът на Контрол?“, веднага след редактираното вечерно издание на „24/7“.

Дванайсетимата участници — увеличени от първоначалната идея за десет — бяха разделени на две групи по шест души. Щяха да седят на издигната платформа, а насреща им щеше да стои Тъкър. Фонът беше под формата на масивен екран в червено и синьо с наименованието на шоуто: „Истината“.

В студиото щеше да има публика, от която Тъкър щеше да приема въпроси, ако останеше време за тях.

Гостите пристигнаха в три половина за репетиция. Внушителна група, включваща инспектор от Скотланд Ярд, детектив от Нюйоркското полицейско управление, още един, пенсиониран детектив от Лосанджелиското полицейско управление, бивш агент на ФБР, двама криминални психолози със световна известност и дори агент на Интерпол.

Най-голямата изненада бе включването в последния момент на член на кризисния щаб към президента за остров Васа. Човек също с международна репутация — като психолог и социолог и — може би най-големият специалист по културно профилиране, доктор Шърман Лорик.

Репетицията мина трудно. Нервите бяха опънати, емоциите — разгорещени, егото на всеки от гостите — в зенита си. Нелсън Райкрофт започна да се притеснява. В един момент дори си позволи да издърпа Тъкър настрани, за да му обясни какво иска да бъде — смесица от шоумен, господар на положението и излъчващ неотразим чар.

Включването на Лорик определено накара Тъкър да се почувства неудобно. Той се смути до такава степен, че чак устата му пресъхна.

Първоначално си обясни смущението си с факта, че Лорик е скритият му източник на информация. Трябваше да внимава това по някакъв начин да не излезе наяве. Което пък разпиля вниманието му. Към края на първата репетиция истинската причина ясно изплува в съзнанието му.

Гуен.

Дъщерята на Лорик, годеницата на Тъкър. Жената, която и двамата бяха обичали с цялото си сърце и заради която най-вероятно Лорик помагаше на Тъкър.

Гуен повече от всеки друг вярваше в осъществяването на мечтата на Тъкър да стане репортер. В това отношение подкрепата й никога не отслабна. И ето че за по-малко от седмица той беше на път да постигне всичко, което някога бе желал.

И се чувстваше празен.

Истината беше, че без Гуен победата се лишаваше от съдържание — безспорен факт, подчертаван от всеки поглед към човека, който можеше да му бъде тъст.

Представянето на Тъкър беше посредствено и загрижеността в очите на Райкрофт беше истинска.

 

 

Остров Васа

Лостът превърна камерата в купчина ненужен материал с един удар. Фостър Мерик мина към следващата камера, после към тази след нея. Когато приключи, направи крачка назад, запали предпоследната си цигара и огледа преценяващо резултатите от усилията си. Малкият южен плаж беше покрит със ситни отломки от пластмасови рамки и обективи. След като беше овързал миникамерата си с парцал, Фостър ставаше невидим за камерите.

Идеята му дойде от преживелиците на Дана. Последният елемент от новия му план. Беше готов да започне да го осъществява в отрязъка, който сам си бе освободил от наблюдение.

В началото бяха изрично предупредени да не повреждат камерите и да не пречат на работата им. Но, както Фостър най-накрая беше осъзнал, това не беше игра. Чакаше ги смърт, а флотът на Съединените щати беше готов да гарантира осъществяването на тази цел.

Да вървят по дяволите! Изобщо нямаше да губи и минута повече в бездейно чакане на смъртта си. Мястото на болните и заразените беше в болница.

Да върви на майната си и флотът, като не ще да помага. Сам щеше да си помогне. Той беше морски човек. Парче суша не беше в състояние да го върже към себе си, а с малко помощ от майката природа флотът на Съединените щати също нямаше да успее.

Фостър допуши цигарата си, стъпка фаса в пясъка и хвана резачката.

 

 

„Ти беше права.“

Джъстин беше прошепнал тези думи в ухото на Феодора преди два дни. Но тогава кошмарът я беше разтърсил прекалено силно, за да им обърне достатъчно внимание.

„Кошмар, това е просто кошмар“. Баща й беше мъртъв. Мъртъв, заровен и нахранил червеите. Нищо не помнеше, от момента, в който разпозна призрака. Допълнително доказателство, че ставаше дума за кошмар, независимо колко реалистичен.

„Освен ако от страх не съм припаднала.“

Не, сън беше. Затова приключи толкова бързо и рязко.

Като презастраховка тя прекара нощта в леглото на счетоводителя, далеч от прозорците. Спа на пресекулки, но все пак спа и в сънищата й нямаше призраци.

„Ти беше права.“

— Личното ми предизвикателство беше в халето — каза й Джъстин.

— За какво точно съм била права?

— Помниш ли как откри, че всеки от нас е представител на различен зодиакален знак? Хрумна ми, че това може да е обединяващата тема на личните предизвикателства, и така се оказа.

— Как халето се връзва със зодиака?

— Пред него, върху дъска, са изписани моделите на различните машини — наземни и летателни, които са били обслужвани там преди затварянето на военната база. Има някоя и друга изпаднала буква и черното на дъската е поизбледняло, като че ли дъската не е пипана след отпътуването на военните. — Джъстин се усмихна. — Един от моделите в списъка е „Херкулес“, самолет за военен транспорт. По никакъв начин самолет с такива размери не може да кацне на остров Васа. Следователно е написан, за да подскаже.

— Херкулес — повтори Феодора.

— Точно така. Аз съм Лъв, а съзвездието на зодията ми е наречено на лъва, убит от Херкулес в един от негови дванайсет подвига. Ти беше права.

Нерин Келеман се боеше ужасно от паяци, беше Скорпион като зодия, личното й предизвикателство включваше нашествие на скорпиони; най-големият страх на Джъстин беше повече никога да не лети, беше Лъв — най-силно изразеният слънчев знак, предизвикателството му включваше ослепяваща светлина. Така подредени, нещата придобиваха смисъл.

И каква беше логическата верига за Феодора — Водолей по рождение? Още не успяваше да я състави.

Никак не й беше от помощ фактът, че Рене я побъркваше с досадното си присъствие.

Саможертвата на Нора Тибитс беше променила Рене за около двайсет и четири часа. След това познатата мръсница се събуди в нея с още по-голяма сила. Рене нямаше покой в търсенето на спасителни камъни. Засега беше намерила два — единия размесен между хиляди мидени черупки, недалеч от спалното помещение, а втория — под два метра вода в наводненото мазе на изоставена сграда, наречена „Винсън Хол“.

Без съмнение беше попаднала на указания, но какви бяха те и как беше разбрала къде да ги търси, оставаше тайна, която Рене не споделяше.

Двата камъка бяха използвани при последното гласуване и отчаянието наново я беше завладяло. Дотолкова, че чак да потърси помощ от Феодора.

— Какво смяташ, че знам? — повтори въпроса си Феодора.

Едва сега започваше да идва на себе си след кошмарната нощ. И двете се хранеха в спалното. Навън сенките постепенно се удължаваха.

Агентката по недвижими имоти потупа огърлицата със зодиакалните знаци на събеседницата си.

— Ти си екстрасенс.

— Не става така. Иначе досега щях да разполагам с всички спасителни камъни. Какво говоря, аз изобщо нямаше да съм на острова, а щях да си седя кротко вкъщи.

Рене никак не се впечатли от логиката й.

— Помислих си го. Обаче ако способностите ти действат само по отношение на други хора? Все пак ти помогна на Дана да намери един спасителен камък.

Феодора изпъшка и се почеса без нужда по главата. Никак не я изненадваше внезапният интерес на Рене към свръхестественото. Много от клиентите й бяха от нейния тип — достатъчно богати, за да плащат големи суми за чести посещения, и достатъчно арогантни да вярват, че звездите могат да бъдат подредени според желанията им.

Сега Феодора си имаше достатъчно собствени тревоги, на първо място — оцеляването си. А дори да можеше да даде правилна насока на тази жена, не би го направила. Не би й навредила, но не би си мръднала и пръста да й помогне. Постъпките на Рене красноречиво показваха що за човек е.

— Хайде, кажи ми къде и какво да търся — настоя Рене.

Явно прекалено объркана, Феодора направи нещо, което в никакъв случай не би си позволила с потенциален клиент. Каза истината.

— Виж какво, всичко е измислица, разбираш ли? Нищо няма да се случи, ако стана, помахам с ръце и кажа няколко неразбираеми думи.

Осветлението загасна.

 

 

Дана се събуди гладна и изненадващо освежена. Силната болка беше утихнала. Нерин й беше дала аспирин и се беше погрижила за раните й. Парчетата лейкопласт по тялото й я превръщаха в най-късия жираф на света.

— Късметлийка си — каза Нерин. — Няма счупено, само охлузвания. За ден-два ще си чисто нова.

Дана беше заспала на малкото легло в лазарета и всичките й сънища бяха изпълнени с похотливата физиономия на Бъртън. Беше се свечерило, когато се събуди — отпочинала и изпълнена с надежда.

Беше дръпнала дявола за опашката и го беше победила.

Освен това имаше Джъстин.

Избликът му на радост и облекчение, когато я намери на плажа, върна живота в нея. Също както и загрижеността му за преживяното от нея.

Нерин доста трябваше да се потруди, за да го отклони от намерението му да остане с нея в лазарета и да го накара да се върне да помага на Кори.

Като изплувал от мислите й, Джъстин се появи на вратата на лазарета, с очи, блеснали от радост, че я вижда.

— Мисля, че се справихме, или по-точно Кори се справи. Измислил е как да проникнем в командното табло.

 

 

Зрители

Новината се разпространи бързо в Сиатъл, Силициевата долина и всички фирми, занимаващи се с високи технологии и електронна търговия:

Успя… Умникът успя…

Във Вашингтон, три часа преди началото на първото му предаване, Тъкър почти изпадна в еуфория. Виждаше ли му се краят? Беше ли успял наистина Кори Нестор, самопредставящ се като компютърен маниак, да спаси живота на останалите живи?

Какъвто и да беше отговорът на тези въпроси, оставаше за отговор и въпросът за самоличността на съучастника на Контрол. „Истината“ стартираше и позицията на Тъкър — не само репортер, но и водещ на национално ниво, щеше да бъде бетонирана.

 

 

Остров Васа

— В общи линии намерихме източника на вторичното захранване. Изводите от командното табло се оказаха много добре замаскирани. Затова проследих кабелите към таблото за резултатите, като предположих, че те се захранват от същия източник.

Всички бяха събрани в Кръглия дом и захласнато слушаха усмихнатия младеж. „Всички без един“ — внезапно осъзна Дана. Къде беше Фостър Мерик? Съвсем беше забравила за съществуването на рибаря.

— Физическите бариери се контролират по електронен път — продължи Кори. — Като изключим за кратко захранването и после отново пуснем системата, ще можем да преконфигурираме матрицата на свързването и…

— Стига дрънканици — намеси се Рене. — Бездруго не разбираме и дума от това, което говориш. Радваме се, че се справи. А сега отваряй и да си взимаме ваксините.

За момент Кори се огорчи, че му орязват лаврите, но усмивката бързо се върна на лицето му. Оставаше само да се свърже основната верига към малкия компютър, поставен върху командното табло. Когато захранването отново се пуснеше, командите щяха да се подават от компютъра на Кори.

— Ела, Джъстин — каза Кори и му отстъпи мястото под блясъка на прожекторите.

— Ти водиш шоуто. Аз само ти подавах инструментите. — Всички се засмяха. — Аз ще свържа захранването, когато приключиш.

Каквото беше останало за вършене, се свърши съвсем бързо. Застанал до клавиатурата на външния компютър, Кори даде знак. Джъстин свърза вторичното захранване. Осветлението в Кръглия дом с примигване се върна към живот. Компютърът изжужа и после — нищо.

Кори се намръщи. В стаята не се чуваше нито звук. Той се наведе да погледне в откритата жична схема. Лицето му просветна.

— Аха, виждам проблема! Има прекъсната жица.

И бръкна вътре.

Последвалият звук беше кратък, но затова пък доста силен. От отвора изскочиха сини искри. Кори прелетя като парцалена кукла през цялата стая и се размаза в отсрещната стена.

Първа до него се озова Нерин.

— Жив е. Но не мога да преценя колко тежко е ранен. Трябва да го занесем до лазарета.

Джъстин вдигна младежа на ръце.

— Трета захранваща верига? — промърмори той към Дана, докато се отправяха към лазарета на бегом.

Миришеше на озон и изгоряло месо.

 

 

Феодора затвори очи и видя ясно отговора. Толкова ясно, че се почуди как не го е открила по-рано. След петнайсет минути, застанала пред сградата, гледаше с очите си същото, което беше видяла и мислено.

Докосна огърлицата си за късмет, пое си дълбоко дъх и пристъпи в постройката, наречена Зала „Ганимед“.

Надеждата й почти умря, когато Кори беше ранен в Кръглия дом.

Но после съзря отговора.

Не някакви свръхестествени способности й помогнаха. Не беше напипала духа на остров Васа. Никакво видение от миналото не й се беше явило, за да й покаже правилната посока. Доведе я добрата стара логика в стил Шерлок Холмс. Ако личните предизвикателства наистина се основаваха на зодиакалните знаци на всеки участник, значи мястото й като Водолей беше в зала „Ганимед“.

Ганимед беше името на златокъдрия троянски принц, отвлечен от Зевс на Олимп, за да го направи виночерпец на боговете. Когато Зевс видял колко поразени от мъка по сина си били родителите му, той се смилил над тях и превърнал Ганимед в съзвездие, което те можели да съзерцават всяка вечер на южното небе — Водолей.

За разлика от предишната сграда, където бяха ходили с Дана, в тази имаше електричество. Поне централните зони бяха осветени — ъглите и стените тънеха в сенки. Половин дузина дълги маси заемаха средата. Останалото пространство беше запълнено от празни рафтове. Офицерски стол? Или пък този вид помещението беше получило от продуцентите на шоуто?

От централното помещение извеждаха три врати — две от двете страни и една, летяща, в дъното пред Феодора. Тя мина през нея.

Втората стая беше значително по-малка по площ и съвсем празна. Чуваше се неспирното тракане на машинария, а от голям фризер се излъчваше непрекъсната студена вълна. Феодора потрепери. Не й беше нужен специален талант, за да разпознае предизвикателството.

Бумтящият глас на Контрол изпълни мъртвата стая:

— Твоето лично предизвикателство е да откриеш пет спасителни камъка в съседната стая.

— Това е фризер — промърмори Феодора.

— Вратата ще остане отключена петнайсет минути и само толкова. Времето ти започва да тече сега.

Резето на вратата към следващата стая изщрака и тя се открехна с няколко сантиметра. Посрещна я леден полъх.

Никаква възможност да потърси помощ. Никакво време да размисли. Налагаше се да се справи сама. Феодора заповяда на краката си да се раздвижат. Хвана бравата с две ръце и отвори вратата докрай. Дори споменът за островната горещина изчезна в прегръдката на мразовития въздух.

Тя си спомни за баща си и за злокобната снежна буря.

— Това е най-обикновен фризер — каза тя на глас и от устата й излезе бяло облаче. — Влизаш, взимаш камъните и се махаш. Вътре, вън, няма нищо сложно.

Фризерът беше разположен в дълго помещение. Бял слой скреж покриваше стените и пода. Спасителни камъни не се виждаха. Феодора пристъпи и се заоглежда за нещо червено. Проблясък на цвят, контрастиращ с царящата белота, привлече вниманието й. Зад леден блок. Тя се запъти напред, усещайки как топлината на тялото й я напуска с всяка крачка. Видя спасителните камъни — не зад ледения блок, а в сърцевината му.

 

 

Дана стоеше до леглото, на което беше прекарала по-голямата част от деня. Сега тя се грижеше за Кори. Изненадващо, но раните му се бяха оказали почти изцяло повърхностни, като се изключеха изгарянията по дясната ръка. Това, което ги притесняваше, беше подутината на задната част на главата му. Младият мъж беше излязъл от унеса си само за секунди и пак се беше върнал към състоянието си, наподобяващо кома.

— Ех, ако доктор Дютетър беше жив… — започна Нерин.

Ако докторът беше жив, щеше да знае как да постъпи. Доверието, което групата имаше в Нерин, далеч надминаваше доверието, което тя имаше във възможностите си.

— Ще остана с него — каза Нерин.

Дана и Джъстин се опитаха да й обяснят, че тя също има нужда от сън, но ветеринарката не прояви никаква отстъпчивост. В края на краищата двамата отстъпиха и я оставиха при Кори. Луната осветяваше пътя им към спалното.

Изведнъж по гърба на Дана пробяга ледена тръпка и тя се закова на място. Спалното помещение беше на по-малко от пет метра от тях.

— Какво ти стана? — попита Джъстин и постави ръка на рамото й.

Откъм морето се надигна топъл вятър и донесе на сушата ароматите му. Шумът от всевъзможните насекоми и създания, населяващи джунглата, които събуждаха страха на Дана през първата нощ, сега се бяха превърнали просто във фон, както за някои е радиото, свирещо в стаята.

— Не знам. Просто нещо ме стресна.

— Изглеждаш бледа. Какво нещо?

— Просто странно усещане. — Дана поклати глава. Чувстваше се като пълна глупачка. След сблъсъка с истинско чудовище като Бъртън Ръдиард въображаемите заплахи би трябвало само да я разсмиват. Но странното усещане не отминаваше.

— Да не си станала екстрасенс? — Джъстин искаше да я накара да се усмихне. — Говори с Феодора.

Успех! Тя наистина се усмихна.

— Прав си — заяви Дана ентусиазирано. — Трябва да поговоря с Феодора. — И забърза към спалното.

 

 

Въпреки студа и обзелия я страх Феодора се беше изпотила. Леденият блок тежеше поне четиридесет килограма и беше немислимо да го вдигне. Затова тя го забута с гърба и задника си, като се загърна, доколкото е възможно, и успя да го запързаля по замръзналия под.

Придвижването ставаше бавно. За няколко минути не можа и да преполови разстоянието до вратата. Потта се заледи върху кожата й. Всяко напъване отнемаше по малко от силите й.

Колко време беше минало? Пет минути? Десет? Тя погледна през рамо към вратата на фризера, все още гостоприемно отворена, като очакваща я майчина прегръдка.

— Ще стане — каза на глас. — Само бутай.

Но силите й се изпаряваха с всяка секунда. Завладяха я спомени, които допълнително отслабваха волята й.

Разумът я напускаше заедно с топлината на тялото. Не за първи път си зададе въпроса дали не е наследила деменцията на баща си.

Обърна се с лице към вратата и забута блока с голи ръце, без вече да се притеснява от студа. Съсредоточи мисълта си върху очакващата я врата и с наведена глава натисна леда във внезапен изблик на сила. „Близо е, близо…“

Появи се ново, тревожно усещане — че не е сама. „Дана? Джъстин?“ Тя вдигна глава обнадеждена.

Сърцето й спря да бие. На вратата беше застанал отдавна мъртвият й баща.

 

 

Вашингтон, окръг Колумбия

След като на събитията от деня — смъртта на Бъртън Ръдиард и раняването на Кори Нестор — беше отделено нужното внимание, „Истината“ се прехвърли върху въпроса на седмицата: кой от участниците в „24/7“ е предател?

Тъкър зърна усмивка върху лицето на Райкрофт петнайсет минути след началото на шоуто. И напълно заслужена. Тъкър се оказа просто създаден за такава задача. Умееше да запази баланс между напрежение и контрол, инстинктивно задаваше въпросите, на които зрителите очакваха да чуят отговор; не оставяше място за неясноти или избягване от въпрос и създаваше у публиката — и в студиото, и у дома пред телевизорите — усещането за съпричастност.

В единайсет — обявения краен час — шоуто още се намираше във фазата на разгорещен дебат. Като реши, че е по-добре да не остави основния въпрос неразрешен, компанията удължи времето на излъчване. Това само задълбочи драмата. Вторият час на предаването се оказа по-приковаващ вниманието от първия.

Пет минути преди полунощ Тъкър обяви, че е време да се стигне до общ извод. Всеки експерт беше помолен да назове своя заподозрян. Още при представянето на шоуто Тъкър беше напомнил на зрителите за верните прогнози на доктор Лорик относно изхода на всяко гласуване, както и анализа му за нестабилния характер на Бъртън Ръдиард. Като се прибавеше, че той беше и част от екипа на президента по проблема, ставаше ясно, че именно неговото мнение се очаква с най-голям интерес.

Тъкър смяташе да му даде думата последен.

През по-голямата част от предаването Лорик беше останал мълчалив — унил или притеснен от някаква мисъл. Когато заговори, гласът му изразяваше самоувереност, примесена с тъга:

— Отговорът е в звездите. В зодиака. Господин Торн привлече вниманието ми към факта, че на острова са представени всичките дванайсет знака. Защо? Заради привързаност към астрологията ли? Не. По-скоро защото Контрол вярва в силата на обществото. А какво по-добро обобщение на общественото разнообразие от дванайсетте знака на зодиака? Почти всяка наука е проникната от тази система на определяне на характера.

— Това, което наблюдаваме на острова, се нарича тангентен сценарий — продължи той. — План, чрез който самата жертва е впрегната да се постави в такава роля. Ние сме целените жертви, не хората на острова. Контрол наказва обществото ни. Цивилизация, която приема неприкритото воайорство, в което алчността и похотта се насърчават. Ние сме съучастници в убийства с гласовете си. Контрол композира погребалната мелодия на обществото ни във вида, в който го познаваме, като изважда на бял свят всичко най-отвратително в нас и ни дава възможност да му се насладим… И той не е сам в начинанието си. Направих доста подробна характеристика. Най-вероятният му съучастник е от мъжки пол. В допълнение — това е човек, който добре се приспособява, изобретателен е, но допуска и изпълняването на чужди нареждания. Човек, който има брат или сестра, по-големи от него. Абсолютен експерт в собствената си област.

Залата беше напълно притихнала.

— Само един човек отговаря на това описание и би могъл да бъде съучастник на Контрол. Джъстин Рурк.