Джим Браун
24/7 (10)

10.

Сиатъл

Обратната страна на монетата на непрекъснатия успех на новините на „Глоуб“ беше, че истинската журналистика често се принасяше в жертва на истории със секси привкус. Ползата за Тъкър от това беше, че е абсолютно наясно с подробностите за най-секси историята от целия набор.

— Какво? — попита невярващо директорът на новините.

Намираха се в кабинета на вицепрезидента на компанията на най-горния етаж на сградата на „Глоуб“. Панорамната гледка на централен Сиатъл беше закрита от плътна сива дъждовна пелена. Сребърни следи прорязваха прозорците и изкривяваха светлината така, че беше трудно да се различи небе от земя.

Вицепрезидентът седеше зад огромното си ръчно полирано бюро от махагон. Беше мълчал, докато Тъкър изнасяше представлението си. И продължи да мълчи, след като Рубин Хърт, директорът на новините, реагира:

— Това са пълни глупости.

— Мисля, че е съвсем логично. Вие ме правите репортер. Аз ви давам подробностите на най-голямата история за годината и „Глоуб“ размазва останалите телевизии. Елементарно.

— Дай ни историята и може би — може би — ще говорим.

Тъкър поклати глава.

— Няма как. Аз съм фотограф, а не репортер.

Директорът на новините изръмжа и завъртя глава, сякаш търсеше жертва за разкъсване.

— Не можеш да ни изнудваш да те повишим.

Тъкър се извъртя в черното кожено кресло, за чиято цена подозираше, че е по-висока от тази на колата му, и се обърна към вицепрезидента:

— Не го правя. Само предоговарям условията си. Възможността е уникална. Всички печелят. Вие получавате информацията, аз — повишение, профсъюзът е доволен, вие — също. Схващате ли? Много доволство за всички страни.

— Като служител на тази компания, ти си длъжен да предоставяш всяка информация, получена по време на работа. Цялата информация.

— Аз не получих тази информация по време на работа. Що се отнася до задълженията ми, аз трябва да ви предоставям видеообраз и това е всичко. Факт, за който секретарят на профсъюза вече се обади да ми напомни. А аз знам, че не искате да се карате с профсъюза, нали?

Вицепрезидентът се подсмихна. Директорът на новините не изглеждаше никак развеселен.

— Няма да допуснем да ни изнудва някакъв си усърдстващ носач на камера, който няма акъл дори да си знае мястото, само защото за първи, и най-вероятно за последен път в живота му, му е изпаднала информация! — Челюстите на директора на новините се тресяха от крясъците му, челото му се набръчка застрашително.

Вицепрезидентът вдигна ръце, за да въдвори тишина, наведе се напред и скъпата кожа на креслото му се размести с изпукване, за да го обгърне удобно в променената му стойка.

Устата на Тъкър беше пресъхнала, а ръцете и краката му — изтръпнали. Залогът беше много висок. А шефът на новините имаше право: ставаше дума за изнудване. Но рискът си струваше. Когато залепят бомба за китките ти, възприятията ти за живота стават различни. Какъв беше най-лошият вариант? Да го уволнят? Всичките му крайници щяха да си останат на мястото, щеше да го преживее.

— Добре — каза вицепрезидентът. — Ако информацията, с която разполагаш, е потвърдена, действай. Репортер си.

— Какво? — Възклицанието на шефа на новините прозвуча като ругатня. Голото му теме беше обрамчено от прясно боядисана косица. Дори черепът му се зачерви. — Това е нелепо.

„Репортер.“

Тъкър замълча известно време, за да се наслади на победата. „Ех, ако Гуен беше тук да се порадва.“

— Благодаря, сър. Няма да съжалявате.

Шефът на новините сърдито скръсти ръце. Тъкър му се усмихна лъчезарно и продължи:

— Първо, това не е еднократна информация. Източникът ми е от най-високо ниво и ме уверява, че ще ме държи в течение.

— Кой е източникът ти? — попита заповедно шефът на новините.

— Бих ви казал, ако можех, но не мога. Източникът ми твърдо държи на това. Аз съм единственият наясно със самоличността му.

— Глупости!

— Това вече го чухме — сряза го вицепрезидентът и се обърна към Тъкър. — С какво разполагаш?

— Ескадра на военноморските сили е изпратена, за да постави острова под карантина.

— Това ли ти е вътрешната информация? — обади се с насмешка шефът на новините. — Това ми е известно от няколко часа.

Тъкър се усмихна и продължи:

— След около четиридесет и пет минути екип на спецчастите ще атакува остров Васа.

 

 

Ковингтън, Джорджия

Годзила изрева.

Петнайсетгодишният Боби Ванс се втурна към компютъра. Годзила озвучаваше получаването на моментално съобщение. Банер в сменящи се червен и жълт цвят проблясваше в долния ъгъл на екрана.

„Иди на камера 159.“

Пръстите на момчето затанцуваха по клавиатурата като на пианист по клавишите на пиано, докато вкарваше необходимите команди за достъп до желаната камера.

Беше си взел болнични, за да не ходи на училище. Всъщност почти всичките му познати бяха постъпили по същия начин. Дори и някои от учителите.

Спалнята му беше превърната в щабквартира за „24/7“. Снимките на Бритни Спиърс и Кристина Агилера бяха заменени от карти на острова. Звукът на телевизора, включен на Си Ен Ен, беше намален, но дистанционното му беше подръка, за да го увеличи при предаване от остров Васа.

Можеше да се каже, че „24/7“ беше най-вълнуващото събитие в живота му. Боби Ванс беше компютърен спец. За часове след началото на трагедията той беше изработил и пуснал в действие програма, позволяваща му петсекунден последователен достъп до сто от по-важните камери на острова. Всеки кадър можеше да бъде спрян с натискане на клавиша „Enter“. Вече беше изпратил копия от програмата на дванайсет приятели и приятели на приятели. Дори на три-четири сладурани.

Пубертетът беше навестил късно Боби. Сега се нуждаеше от някакъв дразнител, за да го изживява.

Беше забелязал нещо странно. От време на време една или две от камерите, включително личните на състезателите, спираха да предават, за период между една минута и един час. Нищо страшно, картина можеше да се види на някоя от останалите повече от шестстотин камери. И все пак…

Боби и приятелите му бяха разработили система за предупреждаване, на която можеше да завиди и разузнавателното управление. По всяко време, който и от групата да попаднеше на нещо интересно, най-често свързано с показване на голо тяло, всички останали биваха известени. Както в случая с камера сто петдесет девет сега.

Когато екранът светна, Боби чак затаи дъх. Нерин Келеман сваляше ризата си. Боби хвърли поглед към схемата, в която беше отбелязал местоположението на всяка камера. Нерин се намираше в малко складово помещение, по-рано използвано от военните за съхраняване на провизии. През повечето време състезателите се преобличаха в малката баня или под завивките. Очевидно Нерин беше останала с впечатлението, че е намерила безопасно място.

Но камера номер сто петдесет и девет беше една от многото невидими, пръснати из острова. Участниците бяха предупредени за тях, но човек лесно забравяше.

Нерин започна да разкопчава ризата си.

Въпреки че тридесет и две години беше старческа възраст по стандартите на тийнейджърите, тя определено още ставаше. Кестенявата й коса до раменете — в по-приглушен оттенък от яркочервеното на психарката, деликатните й черти и нежнорозовите бузи му напомняха за снимките на актрисата Ан-Маргрет.

Ризата бе свалена. Боби преглътна сухо. Сутиенът й беше от бяла дантела, с прозрачна горна половина на чашките. Ръцете й се протегнаха към гърба и отвориха закопчалката.

И в този момент Боби Ванс се изстреля в необятните дълбини на пубертетския космос.

 

 

Сиатъл

— Ти си луд. — При нормални обстоятелства тази квалификация от устата на председателя на борда на директорите щеше да е лош знак. Но обстоятелствата не бяха нормални. А и Нелсън Райкрофт не беше обичайният подчинен. Всъщност точно на такава реакция разчиташе той.

— Остави си минутка за размисъл — беше съветът му в отговор.

— Няма какво да размислям — заяви шефът. — Лудост е. Знаеш ли колко ще ни струва? Колко ни струва досега? По дяволите, акциите ни паднаха с трийсет и два процента само от вчера до днес…

Райкрофт си направи мислена бележка: „купи още акции“.

— … борим се да се спасим от фалит. А дори и да оцелеем някак си, компанията остава без никакви защитни сили срещу външна враждебна намеса. Ти успя да загробиш цялата медия.

От усмивката на Райкрофт лицето на директора само потъмня още повече.

— Значи казваш, че компанията е покойник?

— На крачка — изсумтя директорът.

— Добре. Следователно нямаме какво да губим и оттук нататък можем само да печелим.

Събеседникът му зина да отговори, но логиката на чутото го накара да спре и да се замисли.

Младият мъж се възползва от паузата.

— Помисли. В момента всички извличат печалби. Дори да успеем да спрем излъчването на откъси от конкуренцията, никой не може да попречи на хората със сателитни чинии, без да смятаме Интернет. — Райкрофт се наведе напред и продължи: — Шоуто се излъчва и ще се излъчва независимо от това какво ще направим ние. Спирането му не е вариант. И след като не може да бъде спряно, защо трябва ние да сме единствените без печалба от цялата работа? Така сме в ролята на жертви. Откраднаха ни най-скъпото шоу в историята на телевизията. Най-справедливо би било и ние да се облажим поне малко.

— Ами реакцията на зрителите? Получаваме враждебни писма. Видя ли протестиращите тази сутрин? Превърнали сме се в обществен враг номер едно. А ти предлагаш да се върнем към първоначалната схема и да излъчваме всяка вечер?

Райкрофт поклати глава.

— Не. Не точно първоначалния план. Там ставаше дума само за един час. Аз предлагам два часа. Всяка вечер от осем до десет. Най-доброто от „24/7“.

— А спонсорите?

— Да, ще избягат, давам си сметка за това. Но знам и че веднага след като видят промяната в рейтинга, ще допълзят по корем и ще молят за ефирно време.

— Но общественото благо…

— Майната му на общественото благо! — викна Райкрофт толкова силно, че председателят подскочи в креслото си от изненада.

Младият мъж си пое бавно дъх и заговори по-меко:

— Под носа ни е. И там ще си бъде, независимо как ще постъпим. И ще ни заклеймяват, независимо как ще постъпим. — Той спря за момент и стисна устни. — И така, защо да не направим пари от това?

Старецът забарабани с пръсти по устните си.

„Готово“ — помисли си Райкрофт.

— Дай ми шоуто и ти гарантирам най-високия рейтинг, който компанията е виждала.

 

 

Остров Васа

— Нерин?

Нерин Келеман подскочи и стисна до гърдите си полусъблечения си сутиен.

— Не влизай — изписка тя. — Гола съм. Ще ме видят на миникамерата ти.

Дана се изкиска.

— Това да ти е проблемът. Погледни към пожарния детектор в десния ъгъл. Виждаш ли кабела? Не е за електрическо захранване, а оптически. С други думи, това е камера.

— Божичко! — Нерин излетя от стаята, като че ли я преследваха змии. Лицето й гореше. — Почти бях…

— … направила много хора щастливи, знам. Аз направих горе-долу същото сутринта.

— Трябваше да съм по-предпазлива. Само че е почти невъзможно да се доредиш за банята, а когато успееш да влезеш там, няма къде да се обърнеш, камо ли да се преоблечеш. — Тя навлече ризата си и бързо я закопча. — Защо им е да крият така камера?

— По-добра телевизия. Не помниш ли, че ни казаха, че камерите са повече от шестстотин и повечето са скрити? Хайде, и аз се канех да се преобличам. Ще ти покажа едно местенце в джунглата. Почти съм сигурна, че е безопасно.

 

 

Той почака трийсет секунди, после ги последва безшумно като сянка. Бързо ги откри, привлечен от смеха на Дана. Бъртън се усмихна. Страхотно му харесваше гласът й.

„Как ли ще звучат писъците й?“

„Престани, престани веднага“ — промърмори сам на себе си. Какво ставаше с него? Какво, за бога, ставаше с него?

Отговори му подигравателен смях от най-тъмните дълбини на съзнанието му. Той се закова на място, притисна с ръце ушите си и заповтаря: „Спри, спри, спри!“.

Биенето на сърцето му беше в унисон със смеха.

„Мисли за нещо друго. Мисли за работа. За заваряване.“

Коя беше последната му работа? Миналата седмица? Струваше му се отдавна, много отдавна. Поправяше подпори в един магазин за авточасти. Добра работа. Добри пари. Представи си горелката, ослепителните искри, виждащи се през защитния визьор, съскането на пламъка под налягане върху твърдия метал. Звукът, звукът. Викът на хиляди жени при страстния му допир.

 

 

Топъл повей се промуши през дърветата и погали възбудените зърна на гърдите й. Дана вдъхна дълбоко и почувства влажния солен въздух да я изпълва с енергия и да я пречиства и външно, и вътрешно. Протегна ръце и въздъхна, после премести поглед към новата си приятелка и я подразни на шега:

— Сигурна ли си, че не искаш да опиташ? Много е освежаващо.

Нерин отговори с нервен смях и се загледа съсредоточено в обувките си — беше се преоблякла набързо.

Дана също се засмя.

— Притеснявам те.

— Не. Не. Няма проблем. — Нерин сви рамене. — Само се сещам, че ако вдигна поглед, ти ще влезеш в кадър на моята миникамера.

— Божичко, не мога да повярвам, че вече забравих за това. — Дана пъхна главата си в късата червена блузка. Тя оставяше кръста й открит, но пък предлагаше повече прохлада в сравнение с ризата за сафари, която бе носила допреди малко. — Ето, облечена съм. Можеш да ме гледаш.

Нерин колебливо вдигна глава.

— Сигурна ли си? Имам чувството, че трябва да пъхна един долар в пликчетата ти.

— Един долар? Само толкова? Това е първокачествена стока. Хора биха дали луди пари, за да видят тези две сладурчета отблизо — пошегува се Дана. Обикновено не беше толкова смела в езика, но сега чувстваше необичайна близост с всички жени на острова.

И тогава откъм гората й се счу нещо.

— Какво има? — попита Нерин.

Дана вдигна пръст към устата си и заразглежда внимателно джунглата. Никакво движение, и най-малкото, после някаква птица крясна и се издигна уплашено във въздуха. Дана се почувства глупаво и сви рамене.

— Явно съм наплашена.

Мъжът, скрит зад един бодлив храст на двайсетина метра от нея, остана абсолютно неподвижен. Изчака възобновяването на разговора и бавно, съвсем бавно се придвижи напред.