Джим Браун
24/7 (5)

5.

Вашингтон, окръг Колумбия

Тези, чиито физиономии не му бяха познати, разпознаваше по име или титла. Двайсет и двама от разполагащите с най-много власт в държавата мъже и жени, от директора на ФБР до министъра на здравеопазването.

„И защо, по, дяволите, съм тук аз?“ — запита се Лорик.

Разбира се, той беше известен експерт в областта си, няколко пъти беше работил за ФБР, дори беше публикувал в списания, четени само от хора, публикуващи в списания, но по принцип беше преподавател. Със сигурност имаше специалисти с по-впечатляваща професионална биография от неговата.

Отведоха го до единствения свободен стол около масата и поставиха пред него папка с материали, подобна на дадената му в лимузината. Той я прелисти набързо, забеляза няколко добавени страници и я затвори за по-късно прочитане. Интересът му се насочи върху групата около масата и оживеното обсъждане, в разгара на което беше въведен.

Един адмирал, чиято възраст изглеждаше библейска, удряше с юмрук по масата, за да подчертае думите си:

— … казвам ви, че бойна група на флота може да стигне до острова и да измъкне онези хора оттам в рамките на два часа.

— Не можем да го направим, адмирале — възпротиви се министърката на здравеопазването. С миниатюрния си ръст, късата си сива коса и очилата с малки квадратни стъкла, тя очевидно никак не се впечатляваше от адмирала въпреки очевидната им физическа неравностойност. — Не можем да рискуваме излагането на повече хора на действието на вирус, докато не разберем с какво си имаме работа.

— Имаме къде да ги изолираме — изпуфтя адмиралът.

— Прекалено рисковано е дори при това положение, адмирале.

Директорът на ФБР се присъедини към нея:

— Трябва да възприемаме случилото се точно такова, каквото е — биологична терористична атака срещу американските граждани. Подлагането на цялата нация на действието й може да е точната й цел.

„Биологичен тероризъм.“

И Лорик, и други вече бяха предупреждавали точно за това. Първите сигнали дойдоха през 1993 година, когато в Канада бе задържан човек, носещ в сака си рицин, достатъчен да убие трийсет и две хиляди души. После, през 1995 година, друг беше арестуван в Ланкастър, Охайо, при опит да си поръча по пощата бактерии на бубонна чума.

Тероризмът с биологични средства беше неизбежен.

Президентът се облегна в стола си. Със свалено сако, разкопчана яка на ризата и леко разрошена коса, той приличаше повече на човек, занимаващ се със сметки, отколкото на върховен главнокомандващ.

— Що за вирус е способен да убива така?

Министърката се наведе напред и подпря лакти на полираното тиково дърво на масата.

— Не съвпада с нищо, което имаме в базата данни. Този глас — Контролът, е споменал Ебола и по нашите сравнения това е най-близкият родственик. Но Ебола не действа толкова бързо.

Три гарафи с ледена вода вече бяха пресушени, а поне двама души около масата смучеха лед. „Пресъхнала уста“ — отбеляза мислено Лорик. Често срещан признак на стрес.

Президентът насочи поглед към единствения човек в стаята, когото Лорик беше виждал лично и по-рано — директора на ФБР.

— Знаем ли с кого си имаме работа, Норман?

Директорът прочисти гърлото си.

— Не стопроцентово, сър. Регистрирахме обаждания от няколко организации за поемане на отговорност, но нито едно от тях не е подкрепено от доказателства. Честно казано, не мисля, че сме разговаряли с истинския терорист досега.

Президентът потърка челото си.

— Защо човек би направил нещо толкова ужасно с очевидната цел да привлече максимално внимание и не обира плодовете след това? Какъв е смисълът, ако изобщо има такъв?

Никой не отговори. Всички изглеждаха объркани и безпомощни. Дали защото беше прекалено уморен, за да се впечатлява от ранга на присъстващите, или защото трагедията го беше завладяла (като всеки средностатистически телевизионен зрител), но доктор Лорик беше единственият, който вдигна ръка да говори.

Президентът го погледна, сякаш току-що го забелязваше.

— А, доктор Лорик. Благодаря ви, че се присъединихте към нас.

„Президентът знае името ми — за момент Лорик се обърка. — Защо президентът знае името ми?“

— За онези, които още не са го срещали — това е доктор Лорик, известният социолог.

— Човекът, който беше отвлечен и измъчван — прошепна някой достатъчно високо, за да се чуе.

Лорик несъзнателно потърка все още наболяващия го десен крак.

— Същият — потвърди президентът. — След инцидента, преживян от него преди три години, докторът специализира в ситуации, свързани с терористи и отвличания. — Президентът отпи глътка вода, може би за да даде възможност на Лорик да възвърне самообладанието си, и попита: — И така, какво мислите, докторе? Защо тези, които носят отговорност, още не са се свързали с нас?

— Очакват по-подходящ момент, сър.

— По-подходящ? — попита президентът. — Ами че половината свят ги гледа. Какъв момент би могъл да е по-подходящ от този?

Лорик прочисти гърлото си.

— Когато ще ги гледа целият свят. И ако съм прав, нещата ще станат много по-лоши.

 

 

Сиатъл

На Тъкър Торн му оставаха три минути и двайсет секунди живот. Елиот Кей Саймън заклати глава наляво-надясно. Изцъклените му очи отразяваха флуоресцентната светлина като криви огледала.

— Новият Бог мълчи. Мълчи. Може би всички звезди ще умрат, може би.

Тъкър усещаше стичаща се по горната му устна пот. Пикочният му мехур беше препълнен. „Не съм виждал Брус Уилис или Арнолд Шварценегер да се напикават.“ Хубавото беше, че след експлозията никой нямаше да може да разбере дали се е подмокрил, или не.

Той простена. Как можеше да се приеме ситуация, в която добрата новина е, че ще експлодираш?

— Земя, въздух, огън и вода — мърмореше Саймън. — Покажи ми пътя, покажи ми пътя.

— Питър Фрамптън.

Саймън се намръщи.

— Лао Дзъ.

— Както кажеш, но аз мисля, че е Фрамптън.

— Ан Франсис Робинс знае истината. — Главата на Саймън подскачаше като в ритъма на невидим барабан. — Чрез сияйните дванайсет светлини, тайните на новото… запазеното от лъкатушните криви на знанието, до което са допуснати малцина…

Тъкър замълча. Страхът, досега покриващ го като студена пот, стана горещ и разяждащ, поглъщащ плът и кости. Сякаш у Саймън човешка беше останала само външната обвивка, превръщайки го в дишащо въплъщение на лудостта, навлякло костюм от месо.

— Аз съм Неговото слово, аз не съм мъртъв.

Сърцето на Тъкър биеше отчаяно. Логиката — негов приятел и сподвижник, го беше изоставила. На нейно място зееше празнина, подобно на отворен гроб.

— Викай, ако искаш. — Гласът на Саймън не беше много по-силен от шепот. — Викай си. Няма кой да те чуе. На този свят и на всички останали.

И изчезна в сенките, без да спира да мърмори. Остана само силната миризма на одеколона му.

На Тъкър Торн му оставаха три минути и петнайсет секунди живот.

 

 

Остров Васа

Спалното помещение

С размери седем на пет метра, в рамките на които бяха натъпкани дванайсет армейски койки и кашон върху кашон с консерви, спалното помещение изглеждаше обезпокоително малко. Своя принос за общия клаустрофобичен дух даваха и единствената мивка с течаща вода и банята, не по-голяма от самолетна тоалетна.

Нямаше други кухненски пособия, освен отварачка за консерви, две тенджери и черпак. Някои от участниците пригодиха листа за чинии и пръчки и стъбла вместо вилици и лъжици. Повечето ядяха направо от кутиите.

Джъстин Рурк отвори една консерва и взе бутилка вода. Храненето му беше механично, подчинено на логика, а не на глад. Труповете бяха събрани в един заслон, но това беше само временно разрешение. Миризмата им бързо ставаше нетърпима и това беше началото.

„Особено, ако още от нас умрат.“

Не му се случваше за пръв път да се занимава с извънредни ситуации. Като пилот на вертолет по време на операция „Пустинна буря“ беше пренасял мъртви и умиращи до полевите болници. Войници. Мъже с момчешки лица. Деца, на които повече щеше да приляга работното облекло в ресторант за бързо хранене, отколкото военната униформа.

Най-трудната му задача — досега.

Сега ставаше дума не за войници — мъже в униформа, готови да платят най-високата цена за Бог и Отечество. Това бяха просто хора, най-обикновени. Мъже и жени по шорти и тениски в крещящи цветове и надписи, чиято цел беше да предпазват от изгаряне на плажа. Всички бяха дошли тук с нагласата да се приберат у дома, след като си свършат работата.

Сега всичките бяха мъртви.

Не. Не просто мъртви, а умъртвени. От вирус чудовище. Ужасяващ звяр, който изсмуква кръвта ти и сварява лицето и крайниците ти. Мъртвите бяха обезобразени.

Изтрепани.

Храната нямаше вкус. Джъстин се хранеше, без да мисли за нея.

Те дванайсетимата бяха живи. Засега. Бяха абсолютно изолирани и от Щатите, и от съседните острови, посредством свръхсложно устройство, позволяващо само излъчване, но не и приемане на звук.

Замисли се за бизнеса си с чартърни полети, за паричните си проблеми, за приятелите си и за бира. Всяка година заедно с четиримата си най-добри приятели обикаляше най-добрите игрища за голф из страната, пък и някои не толкова добри. Възможност да изпуснат малко налягането, да пият бира на корем и да се срещат с жени, безброй жени.

Колежанско преживяване, напълно безотговорно — и страхотен купон.

Сега, вгледан в живота си от точката на вероятния му завършек, Джъстин се учуди, че не съжалява и за момент.

Други бяха причините за съжаление. Не особената загриженост за бизнеса му. Проваленият брак плюс десетина провалени връзки. Никакви деца, а той обичаше деца. Никой, на когото да липсва, наистина да липсва.

И неочаквано си помисли за Дана Кирстен. „Това пък откъде дойде?“

Джъстин преглътна и последната хапка. Трябваше да има сили.

Утре щеше да има още смърт.

 

 

Сиатъл

На Тъкър Торн му оставаха две минути и две секунди живот.

Със силния си одеколон Саймън все едно беше маркирал собствена територия.

Тъкър забрави за миризмата и огледа внимателно склада. Ако можеше да намери нещо достатъчно яко и да го постави между себе си и бомбата, може би имаше шанс да оцелее.

„Да, но ръцете ти ще бъдат отнесени.“

Трябваше да има друг начин. Трябваше да има. Времето му изтичаше, а спасителни варианти не изникваха.

„Тук е положен Тъкър Торн — щяха да кажат на погребението му. — Кандидат-репортер, който умря като фотограф. Убит от пластмасова фигурка на Патока Доналд. Мир на парчетата му.“

Предпазливо живян живот, с винаги осигурен гръб, с разум, командващ емоциите — и сега щеше да умре като в комичен анимационен филм.

Трябваше да има изход. Нещо му убягваше. Нещо пропускаше. Но отникъде не виждаше надежда. Свобода, анархистът, лежеше на пода и трупът му вече започваше да излъчва съответни ухания. Купчини американски мебели, произведени в Китай, спокойно си чакаха. Нищо друго.

Любител на загадките от малък, Тъкър не можеше да пропусне иронията да бъде част от шарада.

Тогава си спомни за Патока Доналд.

На Тъкър Торн му оставаха минута и пет секунди живот.