Джим Браун
24/7 (24)

24.

Вашингтон, окръг Колумбия

— Кой? — попита невярващо Тъкър.

Гласът от другата страна на линията, самоуверен до арогантност, повтори:

— Казах — Нелсън Райкрофт, лично Нелсън Райкрофт.

— Лично?

— Именно. Създателят на „24/7“, спасителят на „Глоуб“, човекът, който се кани да стартира следващата велика телевизионна програма.

Тъкър прокара ръка през косата си и се опита да се окопити.

— Да бе, знам кой си. Просто не мога да повярвам, че ми се обаждаш.

Райкрофт прие последното като комплимент и се изкиска.

— Защото аз самият се канех да ти се обадя — завърши мисълта си Тъкър.

Сега ролите се смениха.

— Да ми се обадиш? Защо? — учудено попита Райкрофт.

— Каква е тая работа със знаците на зодиака? — Тъкър Торн направи крачка назад и погледна таблото си. Беше проверил няколко пъти. Нямаше съмнение: Джъстин Рурк — роден на 10 август, Нерин Келеман — родена на 25 октомври, Дана Кирстен — родена на 18 март, и така нататък, всичките дванайсет.

— Нищо не загрях — каза Райкрофт. — Падаш си по астрологията, така ли? Искаш да провериш хороскопа си, преди да приемеш предложение за работа?

— Нищо подобно — отвърна Тъкър, преди да загрее чутото. — Работа? Какво искаш да кажеш — работа?

Райкрофт се изсмя пак.

— Бъркаме си репликите — каза Тъкър. — Първо ти.

— Не, ти възбуди любопитството ми. Какво общо има зодиакът?

— Това аз искам да го разбера от теб. Допълнителен елемент от целия пакет ли е? Какво е?

— Нямам представа за какво говориш. — Шеговитият тон на Райкрофт се смени с раздразнение.

— Участниците в шоуто. Гледам рождените им дати. Джъстин Рурк е Лъв, Нерин Келеман — Скорпион, Дана Кирстен — Риби. Дванайсетте знака на зодиака, дванайсет участници, всеки — представител на различен знак.

— Айде стига бе!

— Да разбирам ли, че не е направено нарочно?

— Не, мамка му! За пръв път чувам. — И след кратка пауза: — Но знаеш ли, може би ще го използвам.

— Как може да не знаеш? Шансовете такова нещо да се случи просто ей така са нищожни. Ако не ти, значи някой от твоите хора е знаел. Не може да се е получило случайно.

— Прав си, не може — бързо каза Райкрофт. — Няма начин. Аз участвах в подбора от началото до края на процеса. Използвахме най-сложна техника, за да сведем бройката на хората от десет хиляди на сто, на двайсет и пет и накрая на дванайсет. Взимахме предвид неща като темперамент, биография, роден град, религия. Здраво работихме, за да се получи интересен представителен разрез на Америка и, по-важното, исках хора, които да имат силно внушение пред камера и да са бойци. Това е то добрата телевизия.

— Как тогава се е случило това?

— Просто не би могло да се случи.

Освен ако Контрол не бе манипулирал събитията от самото начало, просветна в главата на Тъкър. Още преди шоуто да започне да се излъчва. Възможно ли беше? Трябваше да затвори телефона, за да помисли.

— Ало, пич, чуваш ли ме? — попита Райкрофт.

Тъкър почти го беше забравил.

— Да, чувам те.

— Добре, седни тогава. После стани веднага, защото нямаш време за седене. Ти си водещият на „Истината“, бъдещото култово шоу на „Глоуб“. То ще се излъчва след „24/7“ от утре вечер.

Водещ?!

— Аз работя за новинарската дирекция. Ти си в развлекателната.

— Погрижил съм се вече за това. Имам предостатъчно влияние в компанията. Ще си правиш репортажите през деня, а в четвъртък вечер ще водиш шоуто.

— За какво става дума? Какво искаш да правя?

— Истината. Твои гости ще бъдат десет от най-големите умове на страната. Детективи, психиатри, социолози ще дискутират по определен въпрос всяка седмица, докато стигнат до общо мнение. Още от първото предаване започваме с гръм и трясък.

— По-точно?

— Ще разкрием кой е съучастникът на Контрол на остров Васа.

 

 

Остров Васа

Бъртън се наведе и доближи лицето си на няколко сантиметра до десетинчовия цветен монитор — един от двайсет и шестте, образуващи видеоблок. С помощта на джойстик, монтиран в пулта, той увеличи образа на жертвата си. Разчорлената коса на Дана обкръжаваше лице, излъчващо страх. В очите й блестяха сълзи. Той увеличи звука така, че да чува дишането й — забързано и ужасено, като на животинче, притиснато до стената.

Бъртън се тресеше от възбудено очакване. Никога не беше изпитвал екстаз в толкова чиста форма.

Вечерта я беше проследил до сградата и беше заварил вратите. Вторият етаж го изненада приятно. След като включи захранването, получи достъп до всички разположени на острова камери. С натискане на копче можеше да види какво става в спалното; камери за нощно виждане разкриваха света в черно-бяло. Още едно натискане и се показваха Кръглият дом, плажът, непознати досега сгради. Часът и номерът на камерата също се изписваха на екрана.

Отне му по-малко от двайсет минути да схване принципа на редактирането и още по-малко — да сглоби запис и да го пусне.

Скоро щеше да умре. Но щеше да го направи с кеф.

Кукла трол с яркорозова коса, държаща надпис НАЙ-ДОБРАТА МАМА НА СВЕТА, беше поставена до електронен часовник. Без съмнение подарък от дете за вече покойния му родител. Мисълта му се стори много вълнуваща — началото и краят, животът и смъртта в едно.

На екрана се виждаше Дана, хванала порцелановия капак; повтаряше едно и също: „Как да се бориш с човек, който вижда всичко?“. И докато го повтаряше, се приближаваше към камерата. Когато я доближи достатъчно, вдигна капака и го стовари върху нея. Камера номер 126 премигна и угасна.

— Вадиш му очите — каза тя в микрофона на миникамерата си, а после образът и от нея изчезна.

Пое я камера номер 124, когато тя влезе в хола. Виждаше се, че миникамерата й е увита с парцал. През нея можеше да се чува, но не и да се наблюдава. Последователно образът изчезна от камери номер 124, 123, 122…

— Мамка му мръсна! — изкрещя Бъртън, когато мониторите му един по един почнаха да побеляват. Тя го ослепяваше.

Бъртън натисна копчето на микрофона. „Не си изпускай нервите. Не й показвай, че те е извадила от равновесие.“

— Губиш си времето… — започна той спокойно, после изкрещя: — Кучко!

Камера номер 118, 117, 116…

Третият етаж потъна в чернилка.

— Кучка! — изкрещя Бъртън на стаята. Искаше му се да я изкорми, да я унищожи. Но първо трябваше да я намери.

На видеоблока видя, че тя тръгва по западното стълбище, като унищожава камерите по пътя си. Беше загасила осветлението, а тези камери не бяха оборудвани за нощно виждане. След няколко минути изгаснаха и лампите на източното стълбище.

— Кучка! — изкрещя Бъртън още веднъж и хукна към стълбището.

Време беше. Време беше. По пътя си прегази ухиления трол.

 

 

Мислено тя се беше върнала в училище. За толкова, колкото й трябваше да спринтира през коридора на третия етаж, отново стана тийнейджърка, още непознала тежестите на майчинството и ежедневното оцеляване.

След като натроши камерите и изключи осветлението на двете стълбища, тя се спотаи. Надяваше се да чуе проскърцването на отваряща се врата. Къде беше той? Какво правеше? Можеше само да гадае и да се надява догадките й да са верни.

Ако минеше по източното стълбище, щеше да го чуе. Но ако изчакаше прекалено много и той избереше западното, щеше да й мине в гръб. Дана залагаше на познанията си за човешките реакции — че той ще се втурне към мястото, където я е видял за последен път, т.е. източното стълбище, където го причакваше. След като разбереше точно къде се намира, тя щеше да изчезне през срещуположното стълбище.

Скръц, скръц.

Той се приближаваше.

Дана хукна към западното стълбище и се спусна един етаж надолу преди вратата да се затвори и да я запечата в мрак. След което се запридвижва пипнешком.

Отвори вратата на втория етаж и влезе. Стаята се осветяваше от изображенията на екраните, които все още работеха. Тя спря, внезапно завладяна от импулс да потърси Джъстин, да му изпрати някак си съобщение, като че ли той трябваше да знае къде е и веднага би й се притекъл на помощ.

Нямаше време за това.

Забърза към противоположния край на стаята, намери каквото търсеше и се зае със задачата си. Не беше успяла да се справи и наполовина, когато вратата се отвори и Бъртън влезе.

 

 

Ако не успееше да се върне до Кръглия дом преди дванайсет, вирусът в кръвта му щеше да го убие. Бъртън не се боеше от смъртта, а от възможността да умре, без да е получил наградата си: Дана Кирстен.

Беше огледал горния етаж съвсем повърхностно. Не беше изключено тя още да се крие там. Но му хрумна, че може да види какво става на първия етаж с помощта на оцелелите камери.

На първия етаж нямаше следа от нея. Това означаваше, че се крие. Налагаше се да претърси цялата сграда.

Бъртън се вторачи обезсърчено в екраните. Слънцето беше изгряло, денят се очертаваше горещ. На един от екраните Фостър Мерик изчезна в гората и малко по-късно се появи на по-малкия южен плаж. „Какво е намислил?“

На друга скапанякът Джъстин Рурк и оня компютърен спец, Кори Нестор, се занимаваха с кабелите. Дали наистина можеха да се докопат до командния пулт? Малко вероятно. Но пък можеха да прецакат цялата работа, като ги оставеха всички без ваксина. И на обяд всички щяха да измрат.

Не можеше да свърши по този начин. За пръв път истински беше освободил демона в себе си и чувстваше, че живее. Нямаше да умре, без да е нахранил звяра поне веднъж.

И намери отговора — еднолитров флакон на един от рафтовете с резервни видеокасети.

Разсмя се гръмко и плесна с ръце. Това щеше да свърши работа. Щеше да изкара мръсницата на открито.

 

 

Той се смееше. На какво? Да не би да я беше открил или се беше досетил къде да я намери?

Дана искаше да се раздвижи — цялата се беше схванала и всичко я болеше. Но не можеше. Бъртън беше на по-малко от три метра от нея, достатъчно близо да го атакува само ако направи две крачки.

Чу го да идва към нея, или поне така й се стори. После чу увеличения звук от мониторите и разбра, че я търси на тях.

Издигнатият под за улесняване вкарването на кабели беше търсеното скривалище. Дана едва беше успяла да се напъха под поставените върху метални пръти панели на пода, когато Бъртън влезе в стаята.

Нямаше никаква представа за времето. Усещаше единствено болката в мускулите си. Кабели притискаха гръдния й кош с такава сила, че най-вероятно щяха да й оставят незаличими белези.

— Здрасти, кучко! — поздрави я Бъртън. — Крий се, но не можеш да избягаш. Времето ти изтича.

Дана затаи дъх.

— Сега е единайсет и десет. До гласуването има петдесет минути. Петдесет минути преди месото да се свари върху костите ти. — Бъртън се изсмя и налудничавият му смях я смрази.

Нямаше надежда за него. Той беше минал всякакви възможни червени линии.

Чу се плискащ звук.

— Това е алкохолна смес, вероятно използвана за почистване главите на видеоапарати и тем подобни. Я да видим. Има предупреждение, ще ти го прочета: „Внимание, пази от огън!“. Леле-мале, пише, че е леснозапалимо.

Дана се опита да преглътне. Гърлото й беше пресъхнало.

Нов звук — изщракване и изсъскване.

— Чу ли и това? Можеш ли да познаеш какво е? Запалка ли каза? Дзън-дзън, имаме участник, дал верен отговор. Газова запалка с трисантиметров пламък. Хммм… какво прочетох току-що за пламъци и огън? А, да: „Пази от огън!“. Сещаш ли се? Бедната Дана! Жива изгоряла в скривалището си.

Левият й крак пулсираше и се беше схванал съвсем. Не знаеше дали ще може да се изправи, още по-малко — да бяга.

— Казват, че болката от изгаряния била най-силна — продължи Бъртън. — Но знаеш ли какво? Харесваш ми, затова ще ти дам право на избор. Можеш да си останеш където си, и да изгориш като адвокат в ада, или можеш да излезеш да си поговорим и евентуално — да си поиграем. След което ще си свободна да си вървиш. Ако не те прогонят от острова, ще можеш да поживееш още един ден. Направи си избора. Разполагаш с трийсет секунди преди да щракна запалката.

 

 

Ковингтън, Джорджия

Боби Ванс беше загазил. По-сериозно от всякога. Чакаше го сериозна разправия. Седеше на ръба на леглото си, със сведена глава и забоден в шарките на килима поглед, и слушаше сърдития глас на баща си. Майка му беше застанала малко по-назад със скръстени ръце. Очите й бяха зачервени от плач.

Цялата беда се дължеше на обаждане от класната му. С майката на Боби се познаваха от църковния комитет и така тя знаеше служебния номер на майка му. Тя, на свой ред, се беше обадила на баща му и сега и двамата родители се бяха прибрали вкъщи и му го бяха зачукали. Дума, която той никога не би употребил пред родителите си, но пък която чудесно характеризираше положението му.

Мама наскърбена, татко вбесен, а Боби — ами, Боби беше силно притеснен.

— Какво си мислеше? — попита повторно баща му.

Дотук отговорите на Боби на същия въпрос бяха следните: „не мислех“, „не знам“, „всички го правят“; явно нито един от тях не удовлетворяваше баща му.

— Четири дни. Сериозно ли си мислеше, че ще отсъстваш четири дни и никой няма да забележи? Ние ти имахме доверие, синко. Имахме ти доверие.

Боби усети буца в гърлото си. Сълзи в очите си. Директно попадение. До този момент основното му притеснение беше да не бъде заловен, но използването на думата имахме, т.е. минало време, го засегна дълбоко. Винаги му бяха имали доверие, винаги. От четвърти клас беше оставен на самотек, но винаги снемаше товара на родителите си за недостатъчната грижа, като подхождаше отговорно към задълженията си. Добър ученик, с успех доста над средния, Боби почти никога не се замесваше в неприятности.

До началото на „24/7“.

За цялата предишна учебна година беше пропуснал три дни. Само за последната седмица — четири.

Не можеше да се контролира. Беше се пристрастил. Това нещо беше много по-мощно от наркотиците. Разбира се, не можеше да го каже на татко. И затова сега гледаше килима и чакаше бурята да отмине.

Татко произнасяше присъдата. Ушите на Боби уловиха три думи, от които кръвта му се смръзна.

Телевизор? Компютър? Точка?

Той вдигна поглед с разширени от уплаха очи.

— Точно така — повтори баща му. — Без телевизия за един месец. Никаква. И… — Той хвърли поглед към компютъра на бюрото до леглото на сина си. Боби също погледна натам. Програмата му работеше без грешка — сменяше през няколко секунди изображението от избрани камери на остров Васа. — И никакъв компютър в продължение на…

— Но, татко, той ми трябва за училище — прекъсна го Боби, неспособен да прикрие паниката в гласа си.

— Да си мислил за това навреме. Ако ти трябва текстообработваща програма, можеш да ползваш моя лаптоп. Но край с това… това денонощно зяпане на острова.

Боби зина невярващо. Изобщо не беше в състояние да си представи живота си без шоуто, без да знае какво се случва. Хората на острова бяха станали негови приятели, негово въображаемо семейство. Докато родителите му се бъхтеха да изкарват пари, Боби живееше с проблемите на Джъстин, Кори, Дана и дори на Рене.

— Всъщност ще го взема още сега — заключи баща му.

И като чудовище в кошмар, бащата на Боби прегърна монитора с намерението да го отнесе тутакси.

Времето застина като некачествено заредена картинка.

На екрана Боби видя острова, приятелите си, семейството си — най-вероятно за последен път…

Боби изписка и скочи напред.

Баща му застина, стиснал монитора.

Но Боби не крещеше на баща си или заради наказанието си, или от стреса на положението, в което се намираше. Писъкът му беше насочен към компютъра.

Той натисна Enter — командата за спиране на програмата и заковаване на образа в една камера.

Боби безмълвно сочеше с пръст. Надяваше се, че родителите му ще разберат, че не е в състояние да се изразява членоразделно. Майка му погледна какво сочи и ръката й се вдигна към устата й. Озадачен, баща му върна монитора върху бюрото и после също зяпна.

На екрана, излъчвана на живо от остров Васа, двайсет и осем годишната майка Дана Кирстен се бореше за оцеляването си.