Карън Робърдс
Страх (1)

Глава 1

— Мамо, страх ме е! — прошепна Тайлър. Лежеше на леглото, прегърнал с едната си ръка любимото си плюшено мече, а другата подложил под главата си. Беше толкова дребен и слаб, че едва се забелязваше под завивките. Черната му коса беше все още мокра от душа, и от него се излъчваше слабият приятен мирис на бебешки шампоан. Изражението на очите му издаваше абсолютното му убеждение, че тя трябва да го пази от всички беди. Саманта Джоунс сведе поглед към четиригодишния си син и сърцето й се сви. Тя беше двайсет и три годишна самотна майка с несигурна и рискована работа, малко пари и абсолютно никакъв опит в отглеждането на деца. А той беше всичко, което имаше.

Вероятно нямаше скоро да получи наградата за майка на годината, но се стараеше.

— Затвори очи и заспивай. Ще се върна, преди да си се събудил — обеща Сам. Беше със сини очи, стройна и с фини кости, буйната й черна коса стигаше до средата на гърба. Седеше в края на леглото му, в кръга светлина, хвърлян от червената лампа върху нощното шкафче, облегнала се на възглавницата, а краката й бяха под ъгъл, за да не пада от скута й книгата, която четеше. Беше облечена в дънки и синя, избеляла вече от пране, униформена риза и трябваше само да обуе ботушите си, за да тръгне за работа. Но най-напред трябваше да изпълни нощния ритуал по слагането на Тайлър в леглото. — Мисис Менайфи е тук.

Звукът от включения телевизор в дневната потвърди думите й. Синди Менайфи, петдесет и няколко годишна вдовица, която живееше сама в съседния апартамент, имаше ключ и идваше, когато имаха нужда от нея. Първото, което винаги правеше, бе да включи телевизора. Мисис Менайфи работеше през деня — беше счетоводител на магазин за автомобилни гуми. Живееше от заплата до заплата и се радваше да стои нощем при Тайлър, докато Сам работеше. Казваше, че тъй като живее съвсем наблизо, е все едно й плащат за това, че си седи у дома.

— Знам — каза Тайлър дори още по-тихо. Кожата му беше светла като нейната, но носът му беше обсипан с лунички. Очите му я молеха. — Не може ли да си останеш у дома поне веднъж?

Стомахът на Сам се сви. Знаеше, че чувството за вина е загуба на време, защото трябваше да работи и да ги издържа, но Тайлър като че ли наистина се нуждаеше от нея тази вечер. Беше имал лош ден в предучилищната детска градина — приятелят му Джош беше поканил две други момчета да нощуват в дома му, а Тайлър не беше поканен. За да го накара да се почувства по-добре, тя беше взела филм, който той обичаше да гледа, и двамата бяха прекарали вечерта в ядене на пуканки пред телевизора, поради което той беше все още буден. Едва не се поддаде на импулса да остане — само веднъж — с него, но трябваше да работи, за да осигури храна и квартира за двамата. Опитваше се да подреди нещата така, че с Тайлър да прекарват възможно най-много време заедно. Сутрин, докато той беше на градина, тя посещаваше лекции в университета, за да получи правото да стане техник в екипа на Бърза помощ. Като такава, щеше да печели достатъчно, за да може някой ден да си купи малка къща и да плаща за такива неща като велосипеди и зъбни шини. Нощем, докато той спеше, работеше — връщаше на собствениците им откраднатите автомобили. Беше уморена постоянно да се бори със стреса, но полагате огромни усилия това да остане скрито за Тайлър.

— Големия Ред чака отпред. Ще се натъжи, ако не изляза. — Големият Ред беше името, дадено от Тайлър на камиона влекач, който тя караше. Сам, като продължаваше да говори весело, стана от леглото и остави книгата на нощното шкафче.

— Използва ли спрея, който плаши чудовищата? — Долната устна на Тайлър трепереше.

Сърцето на Сам отново се сви от чувство за вина. Тайлър имаше кошмари напоследък, за които педиатърът беше казал, че са естествени за възрастта му, но тя продължаваше да се тревожи. Беше й хрумнала идеята да напълни пластмасово шише с вода и да каже на Тайлър, че е смес, която трябва да държи кошмарите надалеч. Той бе нарекъл течността спрей против чудовища и слагаше шишето си под леглото всяка вечер, преди да си легне. Но продължаваше да има кошмари.

Сам не можеше да престане да мисли, че ако имаше по-възрастна и по-опитна майка, ако живееше в къща в предградията и имаше баща, който да е част от живота му, както и всякакви други полезни и добри неща, синът й нямаше да има кошмари.

— Тайлър, искаш ли да поседя при теб, докато заспиш? Мога да ти изпея нещо — каза мисис Менайфи, застанала на прага.

Мисис Менайфи знаеше, че Сам трябва да се яви на работа до 23:00 часа, за да получи нарежданията за нощта. А до този час оставаха едва двайсет минути. Тя трябваше да тръгва.

— Добре — каза Тайлър.

— Благодаря. — Сам се усмихна на мисис Менайфи с истинска благодарност, а тя издърпа червения люлеещ се стол — боядисан в цвета на нощната лампа и таблата на леглото — и седна. Ситно накъдрената коса на мисис Менайфи беше може би прекалено яркочервена, гримът й беше може би малко по-силен от желаното, блузите, които носеше, бяха може би прекалено впити в едрата й плът, но тя беше сърдечна и мила жена, много добра с Тайлър и можеше да й се има абсолютно доверие. Сам и Тайлър се бяха нанесли в това жилище преди година и бяха установили удобно приятелство — мисис Менайфи наглеждаше Тайлър, а Сам поливаше цветята й и хранеше котката й, когато тя беше на гости на дъщеря си в Чикаго.

— Ще се видим на сутринта — каза Сам весело и тръгна към вратата.

— Всичко с нас ще бъде наред — успокои я мисис Менайфи.

Сам спря на прага и погледна сина си за последен път. Той наистина беше сгушен удобно в леглото, а мисис Менайфи се люлееше в стола до него.

Очите му бяха широко отворени, погледът му я следваше.

— Обичам те, мамо.

Сърцето й отново се сви.

— Аз също те обичам, миличкият ми.

Когато Сам излизаше от апартамента, мисис Менайфи вече пееше Конски надбягвания в Кемптаун с плътния си, леко дрезгав глас.

 

 

Около петнайсет секунди преди първият куршум да се забие в плътта му, Даниъл Пантеро прие факта, че вероятно ще умре. Като се имаше предвид, че беше със завързани ръце и крака и напъхан в багажника на колата, не можеше да направи кой знае какво, освен горчиво да съжалява за обстоятелствата, принудили го да се забърка във всичко това.

— Наистина ли мислеше, че няма да те намерим, задник такъв? — Името на мъжа, насочил пистолет към главата му, беше Арми Вайт. Той наистина с нищо не се различаваше от всеки обикновен човек. Среден на ръст и на тегло, нито стар, нито млад, нямаше нищо, с което да бъде запомнен. Никой не би и предположил, че е наемен убиец. И то един от най-добрите. В момента работеше за картела Зета. Вайт се беше появил току-що на сцената и ето как Дани беше разбрал, че му остават само секунди живот. Случилото се преди това беше по вина на главорезите, които работеха за този мъж. — Къде са парите?

Устата на Дани беше пресъхнала — тъкмо бяха извадили парцала от нея — и той не можеше да говори. Опита се да преглътне, но не успя, защото нямаше слюнка. Не знаеше за какви пари говори Вайт, но със сигурност нямаше да направи този факт негово достояние.

— В чекмеджето с чорапите — изграчи Дани. Проклет да беше, ако трепнеше. Опита се да не мисли за майка си, шейсет и шест годишна вдовица, изглупяла от любов по него — най-малкото й дете и единствен син. Смъртта му щеше да я съкруши. Трите му сестри също щяха да бъдат смазани от мъка. И никога вече нямаше да играе на видеоигри или баскетбол с племенниците си.

Моля те, Господи, нека…

Вайт стреля в него. Просто така.

В бедрото. Беше насочил натам дулото на пистолета в последната минута. Слабият звук от изстрела — Вайт използваше заглушител — беше регистриран от съзнанието на Дани почти в същия миг, в който куршумът се вряза в плътта му.

Дани извика. Болката беше силна. Бедрото му беше като нажежено. Почувства топлата кръв, която бликна от раната. Дали не беше засегната артерия? Дали не беше счупена кост? Потта го заля на вълни. Едва не повърна. Искаше да се претърколи и да зарита в знак на протест, но беше завързан и наблъскан в багажника. При неговия ръст от метър и деветдесет и тегло деветдесет килограма, възможностите за движение бяха силно ограничени. Той изруга и се опита да не обръща внимание на болката, а да накара мозъка си да работи и да измисли начин да се измъкне оттук.

За нещастие, мозъкът му отказваше.

— Следващия път ще стрелям в лакътя ти. — Очите на Вайт бяха студени и безмилостни като водите на река Мисисипи, която течеше зад склада. Трупът му скоро щеше да се озове в тях. — Отново питам: Къде са парите?

По дяволите. Дан дишаше тежко. Продължаваше да усеща кръвта, която струеше от раната и се просмукваше в дънките му. Знаеше, че загубата на кръв ще се окаже проблем, ако живееше по-дълго от следващите няколко минути. Което, като се имаше предвид развоят на събитията, едва ли щеше да се случи. Заля го черната вълна на гнева — някой май щеше да пострада здравата, но моментът не беше подходящ за такива чувства. Може би трябваше да се опита да се разбере с противника или, по-скоро, трябваше да измисли някакъв начин да оцелее. Сега, когато имаше ясна представа какво го очаква, трябваше да започне да умолява нападателя си. Но това едва ли би му помогнало. Въпреки усилията си да игнорира болката, тя заплашваше да завладее всичките му сетива. Господи, когато беше решил да вземе участие в това, беше приел възможността, че може да умре — тя беше част от играта — но да бъде раздробен на парчета, преди да намери смъртта си, беше по-лошо от всичко, което си беше представял.

Критендън можеше да върви по дяволите. Къде беше той, къде бяха всички, докато се разиграваше този ад?

Дулото на пистолета на Вайт беше помръднало почти незабележимо. Сърцето на Дани подскочи. Замисли се, че на майка му щеше да се наложи да идентифицира тялото, и побърза да прогони мисълта от главата си.

— У Сантос са — нададе стон. Това беше лъжа, но ако лъжите можеха да му спечелят време, той беше готов да лъже като проститутка за два долара.

Вайт не стреля.

— Сантос? — повтори. В склада беше тъмно, ако се изключеше единствената гола крушка над главите им. Добро място за измъчване и убийство. Като се имаше предвид положението на тялото му, за Дани бе почти невъзможно да разчете изражението на Вайт. Но долови нотката на заинтересуваност в гласа му.

Вайт реши, че съществува някаква вероятност той да казва истината. Дани автоматично регистрира тази информация, за да я предаде на Критендън по-късно, и едва след това се сети, че вероятно няма да оживее, за да предаде каквото и да е.

Не искаше да умре. Беше на трийсет и две. Имаше голямо и шумно семейство. Секси приятелка. И добра (макар и опасна, като се имаше предвид сегашната ситуация) работа. Имаше още билети за среща от шампионата на баскетболната лига след две седмици. Да, имаше доста неща, като се замислиш.

— Имаш пет секунди да ми кажеш всичко, каквото знаеш.

Вайт се прицелваше внимателно в десния му лакът. Онзи, който бе от горната страна. Ако куршумът пронижеше лакътя му под този ъгъл, изгарящата болка щеше да накара раната в крака му да изглежда като ухапване от комар. Ставата щеше да бъде раздробена и той никога вече нямаше да може да използва ръката си. Не че тя щеше да му трябва там, накъдето се беше запътил, но все пак. По дяволите.

— Едно. Две. Три. Ч…

Само мисълта за още болка проясни замъгления му разум достатъчно, че да се опита да импровизира.

Обля го нова вълна на пот.

— Както казах, Сантос…

— Идват. Знаят къде сме. — Дотича един от нападателите му, който шляпаше по бетонния под.

Откъде? Дани не знаеше, макар да предполагаше, че са поставили охрана пред склада. Той беше прекалено ценен за федералните, за да го изоставят просто така.

Вайт вероятно очакваше, че те ще го потърсят и спасят. Същото очакваше и Дани, макар и по съвсем различна причина.

Вайт изруга тихо и свали пистолета, за огромно облекчение на Дани.

— Ще довършим това по-късно, Марко — каза.

Да, Марко, като в Рик Марко, защото Вайт всъщност нямаше идея кой е той. Която беше и единствената причина Дани да е още жив.

После Вайт отстъпи назад и капакът на багажника се затръшна.

След миг колата вече потегляте със свистене на гуми. Дани лежеше в багажника, сляп като къртица в пълния мрак. Виеше му се свят от силната болка и се бореше да намери достатъчно кислород, за да запази съзнание, но въздухът беше горещ и наситен с изгорели газове.

Все още се опитваше да осмисли току-що случилото се. Не, всъщност мислеше за това, как се е случило нападението над уж сигурната къща, където, под името Марко, той беше охрана за последните двайсет и четири часа, бързото изтребване на полицаите, които трябваше да го защитят, отвличането му и жестокият разпит.

Те идват. Като удавник на сламка Дани се държеше за надеждата, която се съдържаше в предупреждението. Под те се подразбираха федералните. Той беше федерален агент под прикритие, за Бога. И колегите му федерални агенти нямаше да го оставят да умре просто така.

 

 

Два часът сутринта във великолепния център на Сейнт Луис, мислеше мрачно Сам. Петък вечер бе преминала неусетно в събота сутрин. Все още беше достатъчно красива, че мъжете да се заглеждат след нея и да й подсвиркват. Трябваше да танцува в този час, да се весели или поне да гледа филм, докато яде пица. И въобще да прави нещо друго.

Въздъхна._Слез на земята. Ако не правеше това, щеше да работиш трета смяна в Уолмарт. Или, Уофъл Хаус. Или на някое друго, но също толкова противно място._

Вместо това, тя караше огромния червен камион по неравната улица, от двете страни на която се редяха барове и салони, където правеха татуировки, евтини ресторантчета и магазини за алкохол. Прекалено ярките неонови реклами я бяха докарали дотам да вижда нещата двойни. Не обръщаше внимание на минувачите и на търговците на наркотици по ъглите. Не обръщаше внимание и на пънкарите, които като че ли непрекъснато си търсеха белята. Ако продължаваха да си я търсят, тя имаше револвер Смит&Уесън на седалката до себе си. И гаечен ключ под нея. Макар и да не искаше да го признае, това бяха нейните хора. И тези опасни и мръсни улици бяха нейните улици. Можеше да се справи. Което не означаваше, че трябва да й харесва.

Мобилният й телефон звънна. Беше най-добрата й приятелка, Кендра Уилсън.

— Какво? — каза Сам.

— Тъкмо излизам от работа. — Кендра работеше през уикендите на касата на местния супермаркет. Бяха приятелки още от детската градина. Когато животът на Сам беше влязъл в задънена улица преди около пет години, Кендра бе една от малкото, на които можеше да разчита. — Имаш ли нужда от нещо?

— Можеш ли да вземеш малко смес за палачинки? — отговори Сам. — И сироп. Тайлър обича палачинки в събота сутрин, а аз още съм на работа.

Преди около пет години означаваше времето, когато бе разбрала, че е бременна с Тайлър. Беше току-що завършила гимназия и работеше като сервитьорка в Червения омар, докато се опитваше да реши какво ще прави с живота си. Беше безразсъдно осемнайсетгодишно момиче, което искаше просто да се забавлява, когато лентата на теста за бременност беше порозовяла. И сега беше бореща се с живота самотна майка. Думата забавлявам се беше отстъпила място на оцелявам. Ето защо караше камион в тази звездна юнска нощ. Чичо й — много възрастен вече и бивш приятел на пралеля й, който се бе оказал достатъчно любезен да й даде работа след раждането на Тайлър и така бе направил възможно задържането на бебето — беше починал миналата година и й беше оставил камиона, както и работните си взаимоотношения с фирмата А плас колатералрикавъри. През повечето нощи, особено откакто икономиката се беше раздвижила, фирмата й даваше списък на превозни средства, които трябваше да бъдат върнати на собствениците им. Нямаше да забогатее, нямаше да стигне дори нивото на средната класа, но поне осигуряваше издръжката на себе си и сина си, а това наистина имаше значение. Напоследък бизнесът се беше пооживил — миналата седмица беше върнала на собствениците им десет превозни средства. Плащаха й по седемдесет долара за всяко, но й удържаха разноските, което означаваше, че е получила петстотин долара. Разбира се, почти всичките пари бяха отишли за плащането на наема, но поне беше успяла да го плати, макар и със седмица закъснение. Очакваше нов чек на следващия ден, от който щеше да плати тока и водата, както и градината на Тайлър, плюс парите за мисис Менайфи и обичайните разноски по камиона. Вероятно щеше да й се наложи да плати и някакви такси в университета, което щеше да й остави пари да купи храна само за една седмица, и то ако ги харчеше внимателно.

— Тайлър има късмет, че е петък. — С тези думи Кендра искаше да каже, че току-що е получила седмичната си заплата. Като всички тях, Кендра винаги беше без пари в края на работната седмица, което ще рече петък. Затова и беше предложила да купи някакви продукти за Сам. Работната седмица на Сам свършваше в събота вечер.

— Ще ти ги върна в неделя — каза Сам.

— Знам — отговори Кендра. — Ще приключиш ли скоро?

— Би трябвало. По следите съм на онова БМВ. Ще приключа, когато го открия.

— Хубава кола. — Гласът на Кендра бе малко по-бодър. — Може би собственикът ще бъде наоколо. Може да се окаже твоят билет, щом притежава БМВ.

— Съмнявам се, щом колата му е открадната — отговори Сам. — Нямам нужда от такъв билет. Двамата с Тайлър се справяме добре.

— Да. Чувала съм го и преди. — Кендра много искаше Сам да се уреди по някакъв начин в живота, а на Сам й бе дошло до гуша от приказките й. Тайлър беше прекрасен подарък, но баща му — не. Всъщност, щом беше разбрал, че Сам е бременна, той беше избягал. Оттогава Сам го беше видяла точно два пъти. Той не й беше дал и един долар до този момент. Тъй като нямаше редовна работа, Сам не можеше да направи нищо по въпроса. Бяха на една и съща възраст и той продължаваше да бъде свободен като вятъра, докато тя… Е, на нея й се беше наложило да порасне. И мислеше, че е приключила с мъжете веднъж завинаги.

— Трябва да вървя — каза Сам, когато локаторът, прикрепен към таблото, нададе сигнал, което означаваше, че се е приближила. За щастие, колата, по чиито следи беше, беше само на две години и достатъчно скъпа, че собственикът й да си направи труда да вгради в нея GPS. Оборудването, с което Сам разполагаше, не беше чак толкова модерно и скъпо, но беше достатъчно добро да улавя сигнала, когато от целта я делят само няколко пресечки.

Зави наляво при Първа, след това отново наляво при Хенеси. Спусна се към реката. Нощта беше абсолютно черна и ветровита, а пълноводната Мисисипи блестеше като мазна лента под светлината на бледата пълна луна. Виждаха се светлините на големите кораби — плаващи казина на града. Мостовете и високите сгради, които оформяха назъбената линия награда. Всичко това блестеше в далечината и представляваше красива гледка.

От другата страна на реката се намираше Илинойс, където живееше Сам, или както още го наричаха, Източен Сейнт Луис. Той беше доведената грозна сестра на богатите квартали.

— Ето те и теб — измърмори Сам със задоволство, когато сигналът стана непрекъснат. Колата, която търсеше, беше паркирана в края на Фортнъм, малко, встрани от складовете. Видя я и се усмихна доволно. В далечината осигурителните светлини на складовете хвърляха жълт отблясък. На близкия ъгъл се намираше единствената улична лампа в района, но тя не работеше. Така като я гледаше, май отдавна беше излязла от строя. На улицата имаше и други коли, повечето от които бяха просто стари боклуци, но нито една от тях не се намираше близо до нейната цел. Сградите от другата страна на улицата бяха определени за събаряне — опит на града да се пребори за нова жилищна площ. Събарянето беше започнало, преди икономиката да пострада, и вероятно беше изглеждало добра идея по онова време. Сега в тези сгради намираха убежище банди и търговци на наркотици. Тази нощ там се забелязваше огромно оживление. Може би трябваше да държи района под око, в случай че собственикът на БМВ-то се навърташе наоколо.

Хората обикновено възразяваха, ако я уловяха да връща автомобилите им. Поради което тя работеше нощем и беше въоръжена.

Направи няколко маневри и камионът се озова само на метър и половина от предната броня на БМВ-то, спусна лебедката, втъкна пистолета в колана на дънките си и го покри с ризата, слезе и се огледа бързо, след което надникна в колата, за да се увери, че няма никого вътре. Видя само скъпите черни кожени седалки и никакви лични вещи. Добре. Защото личните вещи бяха винаги допълнително усложнение — хората обикновено твърдяха, че са били откраднати.

Подухна топъл ветрец и разроши косата й, като един кичур залепна за устните й. Сам нетърпеливо го отстрани и го сложи зад ухото си. Косата й беше завързана на ниска конска опашка, за да не й пречи, но тя беше гъста, чуплива и непрекъснато се изплъзваше. Толкова близо до реката, въздухът миришеше леко на риба с примес на нещо неопределено. Двигателят на камиона мъркаше тихо, а голямата метална верига се спусна с лек шум, което винаги я изнервяше леко — нямаше как да го избегне или замаскира, — а като се имаше предвид оживлението от другата страна на улицата, той можеше да привлече вниманието.

Сам се залови за работа, като държеше близкия район под око. Камионът й беше стар, но тя го познаваше добре и работеше бързо. Сграбчи тежката верига и закачи БМВ-то за нея, обезопаси с допълнителните ремъци и натисна лоста, който щеше да изправи автомобила на задните му гуми.

Проверяваше ремъците за последен път, преди да влезе обратно в камиона, когато забеляза, че багажникът е отворен. Вътрешните светлини не светеха, но определено беше отворен и се поклащаше. Тя смръщи вежди, хвърли поглед към къщите от другата страна на улицата, където нещата май загрубяваха, и заобиколи колата, за да затвори багажника.

Беше на крачка от задната броня и вече бе протегнала ръка към капака, когато забеляза мъжа, който беше прострелян и с ясни следи от побой.

Ниско подстригана черна коса, трийсетгодишен може би, висок (ако се съдеше по това колко е превит), широки и здрави рамене и гърди, мускулести ръце, завързани на гърба му, тениска с къси ръкави, тесни хълбоци и дълги крака в черни дънки.

По които имаше… кръв.

Забеляза всичко това само за секунда. Докато го гледаше втренчено в почуда, той нададе стон.

Сам усети по гърба й да пролазват студените тръпки на страха.

 

 

Дани вдиша два пъти свежия въздух, преди странният факт да стигне до съзнанието му. Той идваше в съзнание, после отново го губеше и всеки път му беше все по-трудно да изплува. Кръвта му изтичаше от раната, но в сегашното си положение не можеше да направи нищо. Имаше нужда от турникет или поне от превръзка.

Добрата новина беше, че изглеждаше все по-вероятно да намери смъртта си поради загуба на кръв, преди Вайт да се е върнал да го убие.

Поне така му се струваше, преди свежият въздух да му помогне да дойде в съзнание за пореден път. Отвори очи и видя нещо наистина изненадващо — момиче, което го гледаше втренчено.