Карън Робърдс
Страх (10)

Глава 10

Сърцето на Сам биеше учестено, когато камионът навлезе в улицата към дома й. Ужасена, че привлича вниманието към себе си, тя нададе стон, когато спирачките изскърцаха. Страхът, че са я последвали, я беше накарал през целия път до дома да хвърля страхливи погледи в огледалото за обратно виждане. Нищо. Засега. Поне нищо не беше видяла. На практика беше била всички рекорди за бързина, подпомогната от лекия трафик по това време на нощта. В мига, в който камионът спря, Сам грабна ключовете и пистолета и скочи на земята. Без да обърне внимание на последните трептения на двигателя, тя прекоси тичешком тъмната улица, като се опитваше да се оглежда във всички посоки едновременно. Жителите на този квартал отдавна бяха научили, че здравето им зависи от това да не излизат на улицата в малките часове на нощта. По тротоарите можеха да се видят само котки, а те се разбягваха веднага щом ги приближиш. Дворът беше малък, тревата беше изсъхнала от горещините, там растеше и едно хилаво борче, което бавно потъмняваше отдолу нагоре. Като затъкна пистолета в колана на дънките си и дръпна ризата си надолу, за да го скрие, че Тайлър да не го види и да не започне да задава въпроси, Сам се справи с ключалката на портата, която бе ръждясала и се отключваше трудно, после се втурна към входната врата. Къщата с пригодените в апартаменти стаи беше едноетажна, боядисана в бледосиньо и имаше две тъмносини врати — по една от всяка страна на покритата веранда. Тя и Тайлър живееха в апартамента вляво, който се състоеше от две малки спални, баня, кухня и дневна. Макар че вече минаваше четири часът сутринта, все още светеха няколко лампи и светлината се процеждаше в пролуките между дръпнатите завеси. Мисис Менайфи почти винаги беше заспала на дивана, когато Сам се прибереше. Но тъй като никога не искаше да признае, че заспива, телевизорът винаги работеше. И няколко лампи винаги светеха.

До входната врата беше оставена торбичка с покупки. Кендра. Вероятно беше купила сместа за палачинки и сиропа. Сам я вдигна и сърцето й се сви. Къде ли щеше да бъде сутринта, когато станеше време да приготви закуска на Тайлър?

Отговорът беше — не тук.

Планираше да заминат за Сейнт Луис, а после да продължат към Брансън или може би Канзас сити. Продължаваше да мисли за това и когато пъхна ключа в ключалката. Реши в полза на Канзас сити, защото населението му беше по-голямо, което означаваше, че щяха да я открият по-трудно. Господи, колко ли път ще можем да изминем с толкова малко газ?

Трябваше да помоли мисис Менайфи за малко пари назаем, но вече знаеше, че няма да го направи, защото щеше да е необходимо време — мисис Менайфи щеше да поиска обяснение. Последното, което Сам можеше да й каже, беше истината, но беше много малко вероятно да измисли някаква правдоподобна лъжа. Не разполагаше с време. Дори щеше да й се наложи да изблъска мисис Менайфи през вратата. Двете обикновено си бъбреха малко, но сега Сам имаше чувството, че всяка секунда е от значение. Трябваше да вземе Тайлър и да потегли.

Ключът се превъртя и тя едва се сдържа да не се втурне през вратата. Вместо това влезе спокойно, затвори след себе си и огледа дневната. Стаята бе малка, мебелите бяха ранен Тудуил, но беше чиста и удобна, а това бе всичко, което можеха да искат. Както очакваше, телевизорът работеше, лампата до дивана бе запалена, а кувертюрата, с която покриваше дивана, бе преметната върху масичката за кафе. Мисис Менайфи очевидно беше дремнала. Но в момента не се виждаше никъде.

Сам помисли, че може би е в банята. Смръщи вежди и погледна към задната част на апартамента. В кухнята светеше — право напред по късия коридор. Но вратата на банята беше отворена, а лампата там не светеше.

— Мисис Менайфи? — Остави чантата с продуктите на масичката за кафе и тръгна към кухнята. Другата жена можеше да бъде само там. Сам обикновено внимаваше да не събуди Тайлър, който спеше, свит на кълбо, но тъй като щеше да го поведе към камиона след няколко минути, не трябваше да пази тишина. Нейната спалня беше най-близо до дневната, тази на Тайлър беше до кухнята, а банята бе между тях. Вратите на спалните също бяха отворени, вътре беше тъмно. За част от секундата си представи Тайлър, свит удобно в леглото си в стаята, която беше украсила с картини на дракони, вълшебници и светкавици, които беше изрязала от детски списания, а после беше увеличила на ксерокс, за да може детето й да бъде заобиколено от любимите си герои. После сърцето й се сви, защото осъзна, че Тайлър няма да може да спи в леглото си известно време.

Колко ли трябваше да мине, за да е безопасно да се върнат? Не знаеше. Не знаеше нищо, освен че трябва да бяга.

— У дома съм! — извика, след като мисис Менайфи не й отговори, и тръгна по тъмния коридор към кухнята.

Мислеше, че не трябва да забравя Тед, любимото плюшено мече на Тайлър, без което той не можеше да заспи, когато нещо — чувство, сянка или звук — му пречеше. И така, замислена, се озова пред вратата на банята.

Не можеше да каже какво я разтревожи. Усещаше нещо във въздуха. Напрежение. Чувство на очакване. Съзнанието на Сам регистрира всичко това в същия миг, в който се запита защо мисис Менайфи не й отговаря, нито пък изскача от кухнята да я посрещне.

Жилището беше малко. Мисис Менайфи трябваше да я е чула…

Нещо не беше наред.

Тялото й го узна преди нея. Малките косъмчета по врата й настръхнаха. По кожата й полазиха тръпки. Вече беше стигнала до вратата на спалнята на Тайлър и виждаше почти една трета от кухнята. Познатите бели шкафчета, лимоненожълтите стени…

По белия линолеум, с който бе покрит подът, се стичаше червена струйка. Сам смръщи вежди за миг, преди да осъзнае какво вижда.

Кръв!

Закова се на място, дишането й спря, погледът й беше втренчен в червената следа.

Тайлър.

О, Господи, нима нещо се бе случило с детето й? Дали мъжете, за които Марко я беше предупредил, не бяха вече намерили пътя дотук? Страхът я накара да се затича, да извади пистолета си от колана на дънките и да издаде звук на ужас. Части от секундата по-късно видя, че струйката кръв се стича от пълна ръка, която висеше безжизнено от един от кухненските столове. До тънкия алуминиев крак на стола висеше неподвижна ръка с дълги тъмнорозови нокти, покрити с кръв. Дланта също бе покрита с кръв — чакай, пръстите бяха само четири. Истината я връхлетя и я изпълни с ужас — показалецът беше отрязан до второто кокалче. Ставата кървеше. Мисис Менайфи…

Нямаше нужда да види нещо повече, за да разбере, че е извършено ужасяващо убийство.

Направи крачка-две назад, рамото й се удари в стената и изпълнена със страх, Сам се обърна с лице към онзи, който се криеше там.

— Мамо! — Тайлър я дърпаше за ръката. Шепнеше, но ужасът в гласа му бе ясно доловим. Лицето му бе силно пребледняло, очите му бяха широко отворени, цялото му изражение говореше за страх. Изглеждаше така, сякаш образите от най-страшния му кошмар току-що бяха станали реалност.

— Не отивай там! Те са лоши хора! Бързо! Трябва да се скрием!

— Тайлър! — Той беше жив и очевидно не беше наранен и тя произнесе името му с дълбока благодарност. Имаше възможност да каже само това, когато видя фигурата на мъж с периферното си зрение. Тя закри тялото на мисис Менайфи, застанала на прага на кухнята. За малко имаше впечатлението, че гледа някъде зад нея — по коридора към входната врата. Стоеше някак си нащрек, което й подсказваше, че е готов да се придвижва много бързо, ако се наложи. Среден ръст, средно телосложение. Кестенява коса, подстригана делово, къса и спретната. Бледо кръгло лице с обикновени черти. Може би на четирийсет, четирийсет и пет години. Мъж, неотличаващ се с нищо особено.

Освен пистолета в ръката му, с който й направи знак да се приближи към него. Мили Боже, не! Дишането й спря.

На устните му се появи доволна усмивка.

— Саманта Джоунс? Къде е Марко?

Сърцето й се сви болезнено. Щеше да я застреля, ако побегнете. Ако останеше, Тайлър също беше в опасност.

— Бягай, Тайлър! — изпищя Сам и закри сина си с тялото си. Знаеше, че няма голям шанс да остане жива, и единствената й надежда беше да забави нещата, за да може Тайлър да избяга. Насочи рязко оръжието си и започна да стреля — бум, бум, бум, бум — и очевидно свари неподготвен нападателя. Въздухът се изпълни с миризма на сяра, но шумът не накара мисис Менайфи да помръдне и пръст. За нейна изненада, мъжът не стреля в отговор, а се скри в кухнята и извика:

— Какво ти става, по дяволите?!

Или може би беше нещо друго, защото друг глас извика:

— Доведи кучката!

И тогава разбра — не я искаха мъртва, не още, не и докато не им кажеше къде е Марко. Затова се обърна и последва Тайлър, възползвайки се от възможността да побегне, но вместо да побегне към входната врата, Тайлър се скри в спалнята си. С крайчеца на окото си видя голия му крак да изчезва в мрака.

— Тайлър!

Мъжът отново се показа зад нея, изпълни рамката на кухненската врата с насочен пистолет.

— Не!

Виеше й се свят от страх. Сам скочи след сина си и точно в този миг един куршум се заби в стената само на сантиметри от мястото, където допреди малко беше левият й крак. Не се чу изстрел — вероятно използваха заглушител. Може и да не я искаха мъртва все още, но този беше готов да я застреля. А нямаше какво да искат от Тайлър. Съзнанието за това й даде допълнителна енергия.

Сигурно бяха професионални убийци. Нима Марко не я беше предупредил?

— Мамо! Мамо! Улучиха ли те?

Тайлър затръшна вратата след нея, а тя падна тежко на длани и колене, стиснала здраво оръжието. Дотогава не беше осъзнала, че крещи като жена, изправена пред лицето на смъртта — и сега го разбра с ужас. Падането прекъсна вика й и изпрати пулсираща болка в дланите и коленете й. Но тя бе така уплашена, че съзнанието й едва регистрира удара. Тъй като вратата беше затворена, само слабата лунна светлина, процеждаща се през завесите, прогонваше пълния мрак. На рафта над леглото на Тайлър, любимата му плюшена змия проблясваше в бледожълто.

— Не. Заключи вратата. — Все още стиснала оръжието, тя се изправи. Тайлър заключи вратата, сложи и резето с малките си ръчички. Но макар че вратата беше здрава и масивна, тя не мислеше, че ключалката ще издържи повече от минута-две. Един здрав мъж лесно би могъл да я разбие с ритник, а можеха и да стрелят в ключалката.

Когато тази мисъл мина през главата й, Сам изпищя:

— Тайлър! Махни се от вратата!

Той затича към далечната стена.

Тя вече се обръщаше към люлеещия се стол — онзи, в който винаги сядаше мисис Менайфи, когато успокояваше Тайлър нощем. Беше го купила от дворна разпродажба и го беше пребоядисала с любов. Той беше достатъчно здрав, а и все бе по-добър от нищо. Взе го — беше тежък — и го постави под топката на вратата, за да я залости, доколкото може. И така нямаше да издържи на нападение, но сега поне се надяваше, че няма да се отвори само след един ритник.

Чу се изстрел. Очевидно беше насочен към ключалката, но куршумът не улучи и се заби в пода, близо до краката на Сам. Тя изпищя — инстинктивен отговор, после бързо замлъкна. Тайлър също изпищя и викът му разкъса сърцето й. Той се спусна към нея. Тя го прегърна и двамата затичаха към прозореца на спалнята. Сам мислеше единствено за бягство. Ако искаха да имат поне някакъв шанс да оживеят, трябваше да се измъкнат от тази стая.

— Ще успеят ли да влязат? — С ококорени от страх очи, Тайлър се притискаше към Сам, която, осенена от някаква мисъл, изведнъж се обърна с лице към вратата.

— Не! — обеща му тя мрачно. Притисна главата му към себе си и покри другото му ухо със свободната си ръка, насочи пистолета към стената — в мястото, където предполагаше, че стои онзи, който бе стрелял по ключалката — стисна зъби и натисна спусъка.

Звукът от изстрела отекна в ушите й. Куршумът остави дупчица в синята стена. Виковете на мъжа от другата страна й подсказаха, че е преминал и че дори да не е улучила някого от тях, те знаят, че е въоръжена и няма лесно да се предаде. Беше готова на всичко, за да ги забави.

— Те убиха мисис Менайфи — Тайлър трепереше.

— Но няма да убият нас — обеща тя, втъкна отново пистолета в колана на дънките си. Надяваше се с всяка фибра на тялото си, че думите й не са лъжа.

Обърна се, дръпна завесите и видя пред себе си крехките клони на орловите нокти, стената на отсрещния гараж и ивицата трева между двете съседни къщи — всичко това, обгърнато от черната пелерина на нощта.

— Запуши ушите си — каза, когато започна да се бори с ключалката на прозореца. Тайлър се подчини, а тя извика възможно най-силно: — Помощ! Имаме нужда от помощ! Обадете се на 911! — Надяваше се някой от съседите да чуе, но знаеше, че най-вероятно е загуба на време. Защото, дори някой да чуеше, хората от квартала, където насилието бе нещо обичайно, много добре знаеха, че не трябва да се замесват в нищо, нито дори да викат ченгетата. Изстрели, крясъци, викове за помощ не бяха нещо необичайно тук и никой нямаше да рискува живота си. Освен ако не извадеха късмет.

— Трей идва — каза й Тайлър. Очите му бяха огромни черни кръгове на бледото лице. Тя усещаше тръпките, които разтърсваха дребното му телце, притиснато към нея. — Обадих му се. Той ще дойде.

В думите му нямаше смисъл, но Сам нямаше време да се тревожи за това.

— Добре.

— Можеш ли да го отвориш?

— Да. — Макар все още да се бореше с ключалката, тя се опита гласът й да прозвучи спокойно. Детето й разбираше, че могат да умрат, но майката в нея пак се опитваше да го защити. Дори от страха.

— Аз опитах. Не можах да го отворя.

— Аз съм по-силна.

Вниманието й все още беше насочено към онова, което ставаше отвъд стената и вратата на спалнята. Не чуваше нищо, което я изнервяше. Хвана дръжката на прозореца с двете си ръце и дръпна с всички сили.

Не успя.

— Побързай, мамо — каза Тайлър, сякаш останал без дъх.

— Измъкни я оттам! — чу да казва един от мъжете, докато продължаваше да се бори с прозореца без никакъв успех. Ако се съдеше по гласа му, беше в коридора, близо до кухнята. Но дали беше по-близо отпреди?

Ако някой въобще отговори, то тя не го чу.

Сам се замисли дали отново да не стреля по тях, но със сигурност не искаше да започне престрелка, която другата страна щеше да спечели и която би застрашила живота на Тайлър. А и целта й не бе да влезе в престрелка — до тази нощ беше стреляла само на стрелбището или във въздуха като предупреждение. Освен това, бяха й останали — провери бързо — само два куршума.

Не бяха достатъчно. Никак не бяха достатъчно, за да ги спасят.

— Дръпни по-силно — настоя Тайлър и Сам запъна крака и дръпна с всички сили. Не се получи.

— Не мога по-силно — каза едва чуто. Беше останала без дъх. Може би не трябваше да признава пред Тайлър, но думите просто изскочиха от устата й.

— Не искаме да нараним детето! — извика друг мъж. Беше по-близо до вратата. — Излез сега и ще го оставим жив. Ако ни принудиш да влезем и да те измъкнем, нещата могат да станат наистина грозни.

— Мамо! — Тайлър я стискаше здраво.

Сам усещаше пулса си в ушите. Независимо какво щеше да й струва, нямаше да им позволи да ги заловят.

Тайлър. Потисна паниката, която се надигаше и започваше да я души, и поклати глава, за да го окуражи.

— Само да се доближите, и ще ви пръсна главите! — извика в отговор. Те не знаеха, че има само два куршума. Предполагаше, че само фактът, че е въоръжена, ги държи далеч.

— Наистина ли ще ги застреляш? — прошепна Тайлър. Притискаше се в нея и малко затрудняваше движенията й, докато тя продължаваше да се опитва да отвори прозореца.

— Да — каза и този път не лъжеше. Ако се приближаха до Тайлър, щеше да ги застреля без никакво колебание. Макар че това можеше да се окаже недостатъчно.

През вратата премина втори куршум. Тих и смъртоносен, той се заби в стената може би на трийсет сантиметра от прозореца, а звукът беше като от плесница. Двамата с Тайлър замръзнаха и гледаха с ококорени очи дупката, която куршумът бе направил. След това Сам се понадигна и дръпна отчаяно, с всички сили, дръжката на прозореца. Нищо. И тя стигна до ужасяващото заключение, че прозорецът е закован.

— В капан ли сме, мамо? — Тайлър беше готов да се разплаче.

— Няма начин. — Прегърна здраво сина си с една ръка, докато с другата продължи трескаво да дърпа прозореца. Страхът й бе толкова силен, че едва се държеше на краката си. Потта заливаше тялото й на вълни. Не можеше… — Тайлър?

Той се беше отдалечил от нея.

— Трябва да взема нещо.

С крайчеца на окото си, тя го видя да се пъха под леглото и да излиза с — разбира се — Тед. След това съсредоточи цялото си внимание върху прозореца.

Дали нямаше да може да го счупи? Но рамката щеше да остане цяла. Може би…

— Мамо, ето. — Тайлър бе отново до нея, прегърнал мечето си, и й подаваше нещо — погледна надолу и видя, че е мобилен телефон, което извика истинска радост у нея. — Обадих се на Трей. И ти можеш да се обадиш на някого.

Отново Трей. Кой беше този човек, някой супергерой? Измислен приятел? Или такъв, за когото тя не може да се сети? Изгледа Тайлър и започна да набира 911.

Две малки топки се удариха в таблите на леглото, може би на три сантиметра над пода. Изпълни я лошо предчувствие. Огледа се изненадано и видя трета топка да се плъзга под вратата и да се търкулва към стената. Последваха я още малки топки и Сам, изтръпнала от ужас, очакваше да чуе шума от удрянето им в стената. Нямаше нужда да долови мириса на изгоряло и да усети паренето в ноздрите си, за да разбере какво става — хвърляха запалени хартиени топки под вратата.

За да ги накарат да излязат от стаята.

— Ела при татко, кучко! — извика един от тях, застанал до вратата.

Кръвта на Сам изстина.

— Какво има, мамо? — Тайлър търкаше очите си.

— Затвори очи! Не докосвай лицето си!

— Но то гори!

Така беше. И тя усещаше паренето, което караше очите й да сълзят и сякаш полепваше по вътрешната страна на носа й…

— Не дишай!

Като кашляше и се задъхваше, Сам прибра телефона в джоба си, насочи пистолета към прозореца и стреля в средата на стъклото. Използва последните си куршуми, после разчисти с голи ръце останалите парчета стъкло. Вдигна Тайлър, който стискаше очи и бърчеше лице, както когато скачаше в басейна през лятото — това означаваше, че сдържа дъха си — и го сложи да седне на перваза, откъдето щеше да може да вдиша чистия нощен въздух.