Карън Робърдс
Страх (17)

Глава 17

Сам не гореше от желание да разговарят. По-скоро й се искаше да избегне разговора. Но Марко продължаваше да я държи за ръката и тя се съмняваше, че ще може да се освободи, без да направи рязко движение.

А то би разкрило колко неудобно се чувства от факта, че той я държи за ръката.

Съзнанието й отбеляза колко голяма и силна е дланта му — много по-голяма и силна от нейната — колко мъжествена и топла е. Спомни си целувката му по кокалчетата… После той прокара палец по опакото на дланта й — а тя си спомни ласката му по зърното й! — и вътрешно се разтопи.

Сърцето на Сам препускаше бясно. Дишаше прекалено учестено. Беше така концентрирана в движението на палеца му по кожата си, та дори не осъзнаваше, че е втренчила поглед в съединените им ръце докато той не каза:

— Сам. — Тя вдигна поглед и срещна неговия.

Той я гледаше с горчивина, която я накара да смръщи вежди.

— Какво? — Не го каза много рязко. Това, че я държеше за ръката и се бе навел интимно към нея, както и втренченият му поглед, я изваждаха от равновесие. Отношения с този мъж бе последното, което искаше и от което имаше нужда, но нещо в начина, по който се чувстваше с него, й подсказваше, че се спускат по стръмния склон на връзката. О, не. Нямаше как да се случи. Трябваше да поеме по обратния път. Нямаше да взема повече неудачни решения, когато ставаше въпрос за мъже. Вече бе достатъчно прецакана. Нямаше да го направи отново. Не, нямаше начин.

Макар само това, че я държеше за ръката, да я караше да тръпне от удоволствие.

— За снощи — каза той.

Думите му не бяха изненада — от мига, в който бе взел ръката й, тя имаше доста добра представа за евентуалната тема на разговора им. Но изражението на лицето му не бе в тон с бясното препускане на сърцето й, нито с топлината, която започваше да се разлива по тялото й. Той не казваше, че е искал да я заведе в леглото. Какво казваше всъщност?

Допускаше, че няма да каже нещо, което ще й се хареса.

— Съжалявам, окей? — Сега си играеше с пръстите й, които бяха дълги и тънки, но не и елегантни — нямаше маникюр. Това бяха ръцете на жена, която работи. — Не трябваше да правя онова, което направих. Беше грешка. Обвинявам болкоуспокояващите за случилото се. Беше права, бях здравата надрусан.

Да, онова между тях снощи беше грешка. И тя бе твърдо решена да не позволява допирът му да й въздейства повече. Не и ако можеше да му повлияе с усилие на волята. Интерпретацията му на случилото се можеше да върви по дяволите. Тя издърпа рязко ръката си.

— Нека изясним. Казваш, че си ме целунал, само защото си бил надрусан?

— Целунахте, защото исках. Но нямаше да го направя, ако съзнанието ми не беше замъглено от болкоуспокояващите.

Почувства се зле. Нека го кажем направо — наранена. Едва се сдържа да не му обърне гръб, да го прати по дяволите и да се отдалечи от масата. Но не го направи, защото — преди всичко — бе твърдо решена да се държи студено и на положение. Но в гласа й все пак се появи рязка нотка, която не успя да сдържи.

— Добре е да го знам. Много ти благодаря, че ми го каза.

Имаше впечатлението, че той едва потиска усмивката си. Ако се беше усмихнал, вероятно щеше да го зашлеви — така се чувстваше.

— Сам. — Отново протегна ръка към нейната. — Забрави. — Тя сви длан в юмрук, после скръсти ръце на гърди и го изгледа гневно. — Виж, красива си. И мила. И дяволски секси. Желая те. Бих дал дясната си ръка да спя с теб, но сме в опасна ситуация. Трябва да ми имаш доверие. И не искам сексът да попречи на това.

Чувстваше се оскърбена и силно ядосана.

— Да ти имам доверие? Вероятно няма да се случи. Да правя секс с теб? Определено няма да се случи. Така че, изглежда, ще изгубиш и на двата фронта.

На лицето му се изписа горчивина.

— Истината е, че не мога да си позволя нещо да отвлича вниманието ми от положението, в което се намираме.

— Говориш така, сякаш е възможно да правим секс. Не е! — Кипеше от възмущение. Надяваше се, че не се забелязва. — Не е!

Ако онова, което започваше да се появява в очите му, бяха весели пламъчета, щеше… Не знаеше какво щеше да направи, но нямаше да е нещо хубаво.

Невъзможно беше да се каже. Но нещо подозрително блестеше в дълбините им, затова тя го изгледа гневно.

— Не прави нещата трудни, окей? Желая те толкова силно… Но се опитвам да постъпя така, както ще е най-добре за всички.

Тя издаде някакъв нечленоразделен звук.

— Знаеш ли какво? Чувал ли си някога за даването на прекалено много информация? Както и да е няма значение.

— Просто се опитвам да обясня…

— Какво?

— Защо се отказвам. Защо няма да правим секс.

Сам изстреля:

— Като че ли въобще е съществувала такава възможност? Чуй, мистър Престъпник под федерална защита, май имаш погрешна представа доколко си привлекателен за жените. Може би трябва да се опиташ да слезеш на земята.

— Хайде, Сам. След случилото се снощи, естествено е да очакваш…

— Естествено е да очаквам? Не очаквам нищо. Снощи малко се понатиснахме. И какво от това? Не е голяма работа. Стана случайно всъщност и няма да отидем по-далеч. Повярвай ми. — И да лъжеше, той нямаше как да го узнае.

Изгледа я спокойно.

— А сега кой трябва да слезе на земята?

Тя настръхна.

— Какво искаш да кажеш?

— Че беше съвсем очевидно накъде отиваха нещата снощи. Ако не ни бяха прекъснали, щяхме да се озовем в леглото. Предположих, че днес ще очакваш да продължим оттам, където бяхме спрели. И исках да разбереш защо това не може да се случи.

Сам не трябваше да се изненадва, че чувствата й бяха така прозрачни за него.

— Разбирам защо няма да се случи, добре. Няма начин да се озова в леглото с теб нито снощи, нито днес, никога няма да има.

— Значи сме на едно и също мнение.

Спокойствието, с което изрече това твърдение, я раздразни.

— Абсолютно на едно и също мнение сме.

Лека усмивка повдигна ъгълчетата на устните му.

— Защо си ми ядосана, тогава?

— Какво те кара да мислиш, че съм ти ядосана?

— О, не знам. Може би защото снощи ме целуна така, сякаш умираше да се озовеш в леглото с мен, а когато тази сутрин влязох в кухнята, ме изгледа с огромните си очи и ми се разкрещя.

— Не съм крещяла.

— Напротив. — И продължи много тихо: — И само за протокола, кукло, намирам го за много възбуждащо.

Сам бе така ядосана, че пред очите й бе причерняло.

— Знаеш какво можеш да направиш със забележката си, нали?

— Да. — Имаше нахалството да й се усмихне. — Опитвам се само да се погрижа за безопасността ви, твоята и на Тайлър.

— Говориш така, сякаш ти си този, който трябва да го направи. — Сам говореше през стиснатите си здраво зъби. — А ти си причината да бъдем в опасност, помниш ли? Полицаите, които са наоколо, трябва да се погрижат за безопасността ни.

— Сам…

Каквото и да се канеше да каже, то бе забравено, защото в стаята се втурна Тайлър. Марко млъкна. И дори стисна решително устни. А Сам се опита да изтрие всички негативни емоции от лицето си.

За щастие, Тайлър не забелязваше напрежението между двамата. Посочи към плъзгащата се врата и запита:

— Може ли да изляза навън, мамо?

Враждебността отстъпи — и поне от страна на Сам, временно — и тя хвърли на Марко бърз въпросителен поглед.

— Почакай минутка — каза Марко на Тайлър. Отблъсна стола си назад и каза на Сам: — Ще огледам задния двор.

— Не трябва ли да помолим Сандърс да го стори? — Е, в гласа й все пак се забелязваха хапливи нотки.

Дори да я беше чул, Марко не обърна внимание на думите й. Изправи се, като се подпря на масата и на облегалката на стола. От гримасата, която направи, Сам разбра, че изпитва силна болка, и откри, че кисело се пита колко ли хапчета ще трябва да изпие, за да я контролира. Достатъчно, че да го направят отново невъздържан? Дори мисълта за това я подразни — и ако трябваше да бъде честна, почувства се унизена: докато тя бе изгаряла от желание в ръцете му, той не е бил на себе си и не е знаел какво прави. Това я подлудяваше.

Желая те толкова силно…

Уф! Почти го чуваше отново.

Няма да мисля за това. Няма да мисля за него. Поне веднъж в глупавия си живот ще бъда умна и няма да позволя на секса да се случи, точно както каза копелето.

— Ето, Трей. — Тайлър се спусна да подаде една по една патериците на Марко, очевидно нетърпелив да помогне, а Сам се обърна с гръб към тях и отиде до плъзгащата се врата, за да погледне навън. Отмести леко щорите и видя, че задният двор не е голям и наистина е обграден от висока два метра дървена ограда — поне доколкото можеше да види. Имаше циментова площадка с два градински стола и грил, а в далечния край — баскетболен кош. Тревата бе подрязана наскоро, беше плътна и зелена. В единия ъгъл се извисяваха слънчогледи. Но най-хубавото от всичко беше люлката, която висеше от огромния разлистен дъб. Щеше много да се хареса на Тайлър. Привлечена от гледката, тя протегна ръка да отвори вратата.

— Сам. Трябва да ме изчакаш. — Предупреждението на Марко бе изказано тихо и почти небрежно. Тя го погледна — той тъкмо наместваше патериците под мишниците си, докато Тайлър му помагаше — и изражението му й подсказа, че предупреждението е сериозно, макар да се стараеше да не тревожи Тайлър.

Тя веднага си представи снайперисти на покрива, убийци, криещи се зад дървото, убийци на всякакви възможни позиции, готови да стрелят по първия, който се появи, и сърцето й се сви. Побърза да се отдръпне от вратата. Онова зад щорите беше само правоъгълник трева, все пак.

— Не трябва ли да изчакаме Сандърс? Като се има предвид всичко, не е ли глупаво ти да излезеш пръв? — Искаше да каже, че убийците все пак търсеха него, макар да не искаше да бъде толкова точна, защото Тайлър слушаше. Не можеше обаче да не го предупреди, независимо колко му бе ядосана в момента. Не искаше той да умре. Щеше да е доволна и ако му се случеше по-малко премеждие: например някоя от патериците му да се подхлъзне и той да падне на пода.

— О, добре. — Нещо в тона му й се стори странно, като че ли му трябваше известно време да си спомни, че той бе първоначалната цел на убийците. Но после забрави за всичко, защото очите им се срещнаха. И веднага я заля горещината на страстта. О, Боже, това нежелано от нея привличане между тях! Запита се дали — по дяволите — не беше нещо сбъркана, че се чувстваше все привлечена от неудачници. Бащата на Тайлър и този мъж тук бяха достатъчен пример за това.

Преди да е имала време да стигне до очевидното заключение, той се обърна към Тайлър:

— Запуши си ушите! — Тайлър се подчини, без да задава въпроси, а той извика силно: — Хей, Сандърс, трябваш ни в кухнята! Веднага! — След това се отдалечи внимателно от масата, подпрян на патериците.

Тайлър махна дланите си от ушите и се спусна да отмести един стол от пътя му.

— Викаш наистина силно.

Като гледаше как Марко се усмихва на момчето й, Сам усети как сърцето й отново се свива. Очевидно двамата с Марко трябваше пак да си поговорят, но този път тя щеше да говори. Не искаше той да се сприятели с детето й. Защото се надяваше, че скоро вече няма да бъде част от живота им. Че наистина ще се махне от живота им, ще влезе в затвора или нещо подобно. А Тайлър щеше да бъде наранен, че е изгубил приятел. Сам се закле, че ако може да го предотврати, това просто няма да се случи.

Изражението на Марко, докато прекосяваше кухнята, й подсказа, че болката наистина е силна. Този път не изпита съжаление към него. Пренебрегна нервността си, че отвън може би ги дебне опасност, и го последва до вратата, след което надникна през широкото му рамо. Навън цареше спокойствие.

— Какъв е проблемът? — Сандърс влезе забързано в кухнята, обувките му тракаха силно по плочките, ръката му беше под сакото, където беше кобурът с пистолета му. И тримата го изгледаха остро при влизането му.

Сам му отговори първа. Беше й омръзнало да й казват какво да прави и упорито отказваше да приеме едрия полицай — или някой друг мъж — за висшестоящ и заплашителен.

— Тайлър иска да играе в задния двор. Някой трябва да провери дали е безопасно, преди да му разреша.

Сандърс издърпа ръката си изпод сакото и погледна Марко с отвращение.

— Затова ли викаш?

Марко сви рамене, очевидно необезпокоен от отношението на Сандърс.

— Стори ми се, че ще е по-умно да проверим. И, както отбеляза дамата, вероятно не трябва да го правя аз.

— Страхуваш се да не получиш куршум в главата? — В тона на Сандърс се долавяше присмехулна нотка. Сам стисна устни, докато наблюдаваше как Тайлър хвърля бърз поглед към Марко. Сандърс очевидно не притежаваше чувствителност. — И защо детето трябва да излезе?

— Не трябва. — Тайлър, който изглеждаше уплашен, се приближи леко до Марко.

— Разбира се, че трябва — сведе поглед към него Марко. — Денят е прекрасен. Аз също искам да изляза. Няма смисъл да стоим заключени в къщата. — Погледна Сандърс. — Ще провериш ли безопасността на задния двор, или да го направя аз? — Каза го малко по-твърдо и тонът му бе забелязан. Той подсказа на Сам, че някога е бил федерален агент — някога, преди да предаде всички, които са му имали доверие. Осъзна, че е привлечена към това негово предишно аз. Както и да бе, засега тя и Марко бяха на една и съща страна.

— Трябва да ни пазиш, нали? — Погледът на Сам предизвикваше Сандърс и той не се развика, както възнамеряваше — или поне видът му подсказваше, че се кани да го направи. Нали Марко беше лошият, а Сандърс — добрият. Но макар да не искаше да признае истината, тя харесваше повече Марко. — Така че, пази ни. Погрижи се задният двор да бъде безопасен.

— На твое място не бих се държал така — каза Сандърс, стиснал устни. — Ако зависеше от мен, вие нямаше да сте тук.

Но вече отиваше към вратата, за да изпълни молбата й, затова Сам не отговори. Сандърс отключи, дръпна я встрани, огледа се, отиде бързо вляво — при което се скри от погледите им — и се върна.

— Няма опасност — каза, след като влезе отново в кухнята. — Но останете в двора и не отключвайте портата.

— Да! Хайде, мамо! — Тайлър заобиколи Сандърс, а Сам беше само на няколко крачки зад него.

Като мина покрай Сандърс, който сега беше най-близо до вратата, Сандърс каза на Марко:

— Тук сме, за да пазим живота ти, а не да играем ролята на бавачки на тази жена и детето й.

Сам настръхна, а Марко отговори:

— Сега детето е част от сделката. Както и жената. Край на дискусията.

— Майната му! — каза Сандърс с нескрита горчивина. След това вратата се затвори след Сам и тя нямаше как да чуе нещо повече.

След няколко минути вратата отново се отвори и навън излезе Марко.

След първия поглед, при отварянето на вратата, Сам не го погледна повече. Виждаше го обаче с периферното си зрение — нещо, което не можеше да предотврати. На ярката дневна светлина забеляза, че отокът по лицето му е спаднал забележимо. Носът му имаше почти нормални размери. Каза си ожесточено, че трябва да изхвърли образа на този мъж от мислите си и да посвети вниманието си на сина си. Тайлър вече се качваше на люлката. Въпреки всичко, очевидната му радост, съчетана с хубавото време, я развесели. И изведнъж се почувства може би малко по-уверена, че ще се измъкнат от това. Сетила се за опасността, тя се огледа наоколо в търсене на, както предположи, места, където убийците биха могли да се скрият. Вторият етаж на съседната къща, който полицаите бяха превърнали в своя база, гледаше към задния двор. Виждаха се покривите на още две къщи, които й се струваха свързани със съседната. В другия край на двора се виждаше покривът на едноетажна къща. Тъй като очевидно и от двете им страни не живееха съседи, Сам заключи, че къщата, в която бяха сега, трябва да е последна в редицата. Тъй като не видя снайперисти на нито един от покривите, нито по прозорците, си позволи да се отпусне и да се наслади на гледката. Погледът й бе привлечен от редицата планини в далечината, покрити със сняг. Небето над главите им бе синьо и безоблачно. Температурата бе около двайсет и пет градуса и бе много приятна, сравнена с трийсет и осемте градуса горещина в Източен Сейнт Луис, която едва понасяха. Сам си пое дълбоко дъх и се наслади на мириса на прясно окосена трева.

— Като слушах Сандърс, добих впечатлението, че ако нещата загрубеят, двамата с Тайлър ще трябва да се оправяме сами — каза Сам, без да погледне към Марко, който спря до нея. Усещаше връзката между тях, чувстваше физическото привличане така осезателно, сякаш я дърпаха с въже. Скръсти ръце на гърди и реши, че няма да му обръща внимание.

— Не се тревожи. — Марко се облегна на патериците. Гледаше я, докато тя държеше погледа си твърдо устремен към Тайлър. Но пак забеляза леката усмивка, повдигнала крайчеца на устните му. — Имаш мен.

При тези думи, Сам го стрелна с поглед. Тук, навън, на ярката слънчева светлина, лесно забеляза напрежението около устата му и сянката на болката в очите му. Лекарствата очевидно не помагаха много срещу болката. Не че й пукаше. Ни най-малко.

— Като че ли наистина ще разчитам на теб — сряза го тя и отиде да люлее Тайлър.