Карън Робърдс
Страх (24)

Глава 24

Той лежеше в тревата на няколко метра пред нея, с лице към земята. Сърцето на Сам прескочи удар, но ето, че той седна и я погледна, а после погледът му се премести върху горящата къща. Премигна замаяно и загледа последиците от експлозията. Пламъците осветяваха лицето му, а и всичко около тях, в червено. Сам също погледна назад и видя Марко проснат на тревата. Не помръдваше. Не можеше да каже дали е ранен. А зад него пламъците се издигаха като зловещи оранжеви пръсти към небето. Топлината от пожара се усещаше дори тук.

Ако експлозията се бе случила само няколко минути по-рано, вече щяха да са мъртви.

— Удари ли се, Тайлър? — В гласа й се четеше загриженост.

— Не… — Той млъкна и кимна рязко наляво. — Мамо, внимавай! — В гласа му имаше страх.

Сам, която тъкмо се изправяше хвърли поглед тъкмо навреме, за да види как някой се втурва към нея от сенките край оградата. Сърцето й се качи в гърлото. Инстинктът й я предупреждаваше за опасност.

— Бягай, Тайлър! — извика тя и го видя да се изправя и да побягва. Тя самата се канеше да побегне. Спомни си за оръжието в джоба си, но мъжът — едър и силен — стигна бързо до нея и я сграбчи за тениската. Изби ножчето от ръката й, преди да е успяла да го разтвори, и я дръпна към себе си. Сам заби лакът в ребрата му и се канеше да го ритне в слабините, но той рязко я обърна с гръб към себе си и я обгърна с ръка през врата. Натисна гърлото й и задуши вика, който напираше да излезе през устните й. Тя заби нокти в ръката му и продължи да рита с крака, въпреки натиска върху трахеята й, който я караше да се задушава и да кашля. Загледа с ужас как по тревата към тях се приближава бяла каравана с някакъв надпис от едната страна.

Тя спря само на няколко метра от тях и в същия миг Сам почувства студеното дуло на пистолет да опира в слепоочието й.

Похитителят й извика:

— Остани на място! — После изръмжа в ухото й: — Само да мръднеш, и ще ти пръсна шибаната глава!

Тя не беше глупачка. Дулото, опряно в главата й, я накара да се подчини. Престана да се съпротивлява и застана абсолютно неподвижно. Едва си поемаше въздух, не можеше да говори — ръката, преметната през гърлото й, я стягаше прекалено силно.

— Остани на мястото си, казах!

Предупреждението беше отправено към Марко.

Ужасеният поглед на Сам най-после го забеляза. Стоеше, отпуснал тежестта на тялото си върху здравия си крак, и се целеше в мъжа, който я държеше. Беше може би на петнайсет крачки от тях, държеше пистолета с две ръце, а патерицата лежеше забравена в тревата. Очевидно се бе спуснал да й помогне и бе спрял на място, когато нападателят бе допрял пистолета до главата й. Сега, въпреки оръжието в ръката му, бе така безпомощен, както и тя самата. Когато осъзна това, кръвта й замръзна.

— Пусни я! — Марко като че ли не изпитваше колебания. Погледът му остана прикован в мъжа. Но Сам знаеше — и се страхуваше, че и нападателят знае — че той няма да стреля, докато пистолетът е опрян в главата й.

Вниманието й бе привлечено от отварянето на вратите на караваната. Появиха се двама мъже — единият излезе от отсамната врата, а другият тъкмо заобикаляше превозното средство. Силен шум — отвориха плъзгащата се врата на караваната — я накара отново да погледне нататък. Вътрешността й беше тъмна като пещера.

— Пусни оръжието, Марко. Ние сме повече и сме въоръжени.

Гласът принадлежеше на мъжа, който бе заобиколил караваната. Сам веднага го позна. По гърба й полазиха тръпки на ужас. Беше мъжът, когото беше видяла и у дома си, онзи, който я бе нарекъл по име — нямаше да забрави този глас, докато беше жива. Среден на ръст, както и на тегло, съвсем обикновен на вид. Студена пот я обля на вълни. Той държеше пистолет в ръката си. Целеше се в Марко. Другият също бе насочил оръжието си към него. Вратите на караваната, която беше зад тях, бяха отворени, двигателят й работеше, тя изглеждаше празна. Щяха да принудят Сам да се качи вътре. Ужасът смрази кръвта й. Оранжевото зарево от пожара правеше сцената зловеща, удължаваше сенките и изкривяваше лицата. А шумът заглушаваше всички други. Саждите се сипеха наоколо като черен сняг.

— Искаш ли да ме изпробваш, Вайт? Дори да стрелям само веднъж, сигурен съм, че куршумът ще пробие мозъка ти. Ако искаш да живееш, пусни момичето. — Гласът на Марко бе твърд. Оръжието му бе насочено към Вайт.

— Ако стреляш, тя е мъртва. И го знаеш. — Вайт кимна рязко с глава, което, ако съдеше по стягането на хватката около врата й, беше сигнал към мъжа, който я държеше. Тя заби пръсти в ръката му и започна да се бори за глътка въздух. Чу в далечината слаб вой на сирени и те й вдъхнаха надежда. Намираха се на безлюдно място в края на улицата, но пожарът и оградата им пречеха да виждат какво става там, както вероятно пречеха и те да бъдат забелязани. Беше сигурна, че хората от близките къщи са наизлезли. Полицията и пожарната сигурно бяха на път. А къде бяха Сандърс, О’Брайън и Гроувс? Господи, дали въобще бяха живи? Сам хвърляше отчаяни погледи във всички посоки, но не виждаше помощ никъде. Търсеше още и Тайлър. И него не виждаше никъде.

Слава Богу, беше избягал.

Вайт каза:

— Ето как ще се развият нещата, Марко. Или ще хвърлиш оръжието и ще дойдеш доброволно с нас, или ще те оставя тук и ще взема момичето. И следващия път, когато някой я види, ще бъде нарязана на толкова много парчета, че ще прилича на примамка за рибите.

— Назад, кучко! — Тихият глас бе придружен от натиска на дулото по слепоочието й.

Мъжът, който я държеше, започна да отстъпва назад. Тя се опита да се съпротивлява, но без успех. Влачеше бавно крака, което доведе до стягането на хватката около врата й. Задъхваше се, не й достигаше въздух. Погледът й се спря отчаяно на Марко. Беше невъзможно да разгадае изражението на лицето му, но стойката на тялото му не се беше променила, оръжието му продължаваше да е насочено във Вайт.

— Пуснете я и ще дойда с вас — каза Марко. Ужасът накара стомаха на Сам да се свие — тя долови отчаянието в гласа му, страха и поражението, защото беше ясно, че не може да излезе победител от тази ситуация. Да разбере всичко това под привидното спокойствие на Марко бе наистина страшно, защото означаваше, че вероятно и двамата щяха да намерят смъртта си в тази нощ.

— Не. — Думата излезе едва чуто от устата на Сам, която в този момент замъкнаха до отворената врата на караваната.

Протестът й бе инстинктивен и продиктуван от любовта. Не можеше да понесе мисълта, че щеше да се жертва за нея. Може би щеше да му позволи, ако ставаше въпрос за Тайлър, но знаеше, както вероятно го знаеше и Марко, че сделката, която се опитваше да сключи, нямаше да стане. Нямаше да я освободят, независимо какво щеше да направи той, затова най-добре бе да спаси себе си.

— По дяволите, Вайт, пусни я! — Оръжието му следеше неотлъчно Вайт. — Искаш мен, не нея.

— Искам и двама ви — каза Вайт, потвърждавайки онова, което Сам вече знаеше. — Но ще взема само нея, ако се наложи.

— Влез вътре — каза глас в ухото й, а когато тя отказа, дулото се заби болезнено в слепоочието й, а ръката около гърлото й се стегна така силно, че тя се задави, не й достигна въздух и й се зави свят. После, без дори да отместят дулото на пистолета от слепоочието й, мъжът влезе в караваната и тя трябваше да го последва, ако не искаше да се задуши. С крайчеца на окото си успя да забележи, че превозното средство е оборудвано с две предни седалки, малко товарно отделение в средата, в което се намираха тя и похитителят й, и четири седалки отзад. Подът бе покрит с мокет, имаше три врати и всичките бяха отворени.

Вайт махна с ръка. Той, както и другите, започнаха да отстъпват назад от Марко. Оръжията им все още бяха насочени в него, но те бавно се приближаваха към караваната.

— Идваш ли, Марко? — запита Вайт.

Сам погледна към Марко. Погледите им се срещнаха за част от секундата. После тя загледа, обхваната от ужас, как той вдига рязко и двете си ръце в жест, който от веки веков означава, че се предаваш.

— Идвам — каза той. — Само да си взема патерицата.

— Като държеше оръжието така, че да го виждат, той се наведе да вземе патерицата, постави я под мишницата си и тръгна към караваната.

— Вземи оръжието му — нареди Вайт на другия мъж. Сам бе изтикана отзад и принудена да седне. Секунди по-късно Марко хвърли патерицата си в караваната, после влезе и той. Завързаха ръцете му на гърба. Сърцето на Сам се бе качило в гърлото й. Разбра на какво е свидетел — мъжът, когото обичаше, поставяше живота си в опасност заради нея.

Можеше да се спаси, можеше да я изостави. Но не, беше тук.

Погледите им отново се срещнаха. Той гледаше твърдо, очите му бяха тъмни и неразгадаеми. Предполагаше, че в нейните се чете страх.

После Вайт, който бе влязъл след Марко, го удари по главата с оръжието си. Ударът бе толкова силен, че Сам усети болка. Марко падна като камък.

Сам извика и понечи да стане, но грубо бе принудена отново да седне.

— Радвам се да те видя отново, Саманта Джоунс — усмихна й се Вайт. Мъжът, който дотогава бе държал дулото на пистолета си до слепоочието й, завърза ръцете й на гърба, после й сложи предпазния колан. Усмивката на Вайт беше зла и вдъхваше ужас. Пулсът на Сам се ускори. Устата й пресъхна. — Жалко, че не взехме и момчето, нали?

И тогава тя изпита толкова силна омраза към него, че за миг надделя над страха й. Погледна в очите му и разбра, че я провокира да му отговори. Искаше да я нарани. Нямаше да му достави това удоволствие. На устните й се спряха гневни думи.

Не каза нищо.

Мъжът отвън затвори вратата със силен шум. След секунди той беше зад кормилото и караваната потегли.

Прекосиха тревната площ и излязоха на улицата. Сам успя да зърне насъбралата се пред къщата тълпа. Искаше да заудря с юмруци по прозореца и да вика за помощ, но не можеше да го направи. Загледа огромните пламъци, устремили се към небето, а после зарея поглед сред тълпата. Дали някой бе забелязал минаващото превозно средство. Пожарът осветяваше околността и беше почти като ден. Видя Гроувс сред тълпата. Не можеше да сбърка с друга русокосата му глава. До него беше Сандърс, който бе клекнал и разговаряше с Тайлър. О, какво облекчение! Видът на сина й се запечата в сърцето й. В този момент й хрумна, че може да не го види отново. Макар мисълта да я съкруши, Сам бе благодарна, че синът й е свободен там, навън.

Той беше в безопасност.

Но ужасната истина беше, че двамата с Марко не бяха. Шофьорът на караваната много внимаваше да не превишава скоростта и край тях профучаваха пожарни и полицейски коли. Сам погледна Марко, който продължаваше да лежи в безсъзнание на пода, после погледна Вайт, който седеше със самодоволна усмивка на лицето и пистолет, насочен в главата на Марко. И се опита да не мисли за това, което този главорез бе причинил на мисис Менайфи.

Но не можеше. Представи си отрязания й пръст и кръвта по пода на кухнята. Когато караваната спря след петнайсет минути, вече й бе призляло от страх.

Не се молеше често, защото отдавна беше разбрала, че ако има Бог, както се кълнеше баба й, единственият отговор, който щеше да получи от него беше отрицателен.

Но сега се молеше усилено, само това й беше останало.

Моля те, Господи, искам само да видя Тайлър отново.