Карън Робърдс
Страх (8)

Глава 8

— Знаеш ли мястото, което се нарича Местенцето на мис Кити? — запита я, като покри телефона с ръка — евтина Нокия, нищожен заместител на високотехнологичния телефон, за който тя мечтаеше.

— Да. — Сам успя да запази спокойствие и да не издаде как се чувства. Не можеше да повярва, че току-що послушно и доброволно му бе дала телефона си. Само защото й бе казал, че трябва да се обади на човек, който ще дойде да го вземе, не означаваше, че тя трябва да му се подчини. Револверът беше у нея и можеше да го държи насочен към него, докато се обаждаше на 911. Разбира се, нямаше да го застреля и той вероятно го знаеше, така че насоченият към него пистолет нямаше да е кой знае каква заплаха. Но да му даде телефона си… Може би беше отишла твърде далеч. Защо все още не беше изхвърлила този мъж от камиона? Имаше съвършената възможност да избяга и не беше се възползвала от нея. Той беше припаднал, а вместо да го изблъска или самата тя да побегне, какво беше направила? Беше използвала уменията си за оказване на първа помощ, за да се погрижи за него. Защо? Поне това имаше просто обяснение — беше сигурна, че ще умре поради загуба на кръв, ако не превърже раната.

Тя, не изпитваше угризения, че е стреляла по онези двамата. Защо, тогава, не можеше да остави този да умре? Все още не знаеше отговора, предстоеше да го научи.

Може би заради целувката по дланта й. Може би защото бе тайно привлечена от него. Може би защото глупостта, що се отнасяше до мъжете, беше основният й недостатък. Кой знае?

Никога не губеше много време да се пита за мотивите на действията си, но специално този Гордиев възел започваше да се развързва в съзнанието й. Ако не ги беше застреляла, онези двамата щяха да я убият. Знаеше го с такава сигурност, както знаеше собственото си име, и то не само защото непознатият твърдеше така. Беше го усетила инстинктивно в мига, в който багажникът се беше отворил и бе видяла онова оръжие, насочено към нея.

А този мъж тук не я беше наранил, не се беше опитал да я убие и всъщност като че ли искаше да се погрижи тя да остане жива.

Ето в това беше разликата, а не във физическото привличане. То всъщност нямаше никакво значение. Значение имаше това, че неизвестно по каква причина, тя седеше и го слушаше как говори по телефона й, и беше готова да го закара къде ли не, когато всъщност трябваше да се втурне към дома си, да сграбчи Тайлър и да замине някъде в принудителна ваканция.

Сякаш двамата с този мъж бяха свързани. Мисълта я накара да смръщи вежди.

— Ще бъда там. И, хей, Сандърс, не прецаквай нещата. — Сложи край на връзката, затвори телефона и я погледна. Едното му око беше все още подуто, затворено. Носът му приличаше на картоф в средата на лицето му. Ако бе привлекателен — а тя подозираше, че е — то това не личеше. С други думи, със сигурност не добрият му външен вид я бе задържал при него. Може би трябваше да припише това на доброто си сърце.

Да, точно така. Но тя нямаше добро сърце. Не можеше да си го позволи.

— Ще ни посрещнат на паркинга на Местенцето на мис Кити. — Каза го така, сякаш му беше много трудно да ги убеди да дойдат. Силите му отслабваха, виждаше се, и тя щеше да се радва да го предаде на Сандърс, който и да беше той, възможно най-скоро. Добрата новина беше, че Квазимодо всъщност не беше неин проблем. Не толкова добрата новина беше, че тя имаше много свои собствени проблеми, макар най-страшният от тях да беше по нейна вина.

— Вече са тръгнали натам. А на нас колко ни остава?

— Може би десет минути.

Местенцето на мис Кити беше стриптийз клуб в другата част на града и беше само един от многото подобни. В този квартал клубовете носеха най-много пари и много млади и привлекателни жени работеха в тях, включително две нейни приятелки.

— Добре. — Той затвори очи.

Сам изпита тревога.

— Да не си се осмелил да припаднеш отново.

Ъгълчетата на устните му се повдигнаха леко нагоре — тя вече бе разбрала, че при него това минава за усмивка. Той отвори очи и я погледна.

— Звучиш така, сякаш се тревожиш за мен.

Сам изсумтя.

— Тревожа се за себе си. Припадането ти усложнява живота ми.

— Само ме закарай до клуба. — Отново затвори очи.

— И какво ще стане, като стигнем там? — запита тя с известно безпокойство. Мислеше, че ако продължи да говори, вероятността да припадне ще е по-малка. Камионът се тресеше по неравните участъци и подскачаше при всяка дупка, мракът се сгъстяваше около тях. Ако се изключеха фаровете, луната беше единственият източник на светлина. Тя обливаше сребристите кули на електрическата станция, железопътните мостове и изоставените вагони зад оградата. Не се виждаха други превозни средства, както и хора. Сам натисна силно педала на газта, за да стигнат по-бързо, но се тревожеше все повече и повече за това с кого щеше да се срещне той.

— Най-важното е, че ще бъдем в безопасност — каза той.

— Даа. — Начинът, по който го каза, вероятно издаде недоверието й. Той отново отвори очи и се обърна да я погледне. — Извини ме, ако не вярвам, че банда престъпници може да осигури защита на някого.

Той си пое дълбоко и шумно дъх. Тя имаше чувството, че се бори с нещо. Болка? Световъртеж? Не знаеше.

— Те са полицаи, окей? Няма защо да се тревожиш.

Сам стисна кормилото по-здраво. Не беше сигурна дали това е добра новина или не.

— Искаш да кажеш, че полицаите ще се срещнат с теб на паркинга на Местенцето на мис Кити?

— С нас. Ще дойдат да се срещнат с нас. Ще защитят и теб.

— А-ха. — Нямаше как да скрие скептицизма си. Проблемът беше в това, че не можеше да бъде сигурна в думите му. А дори да беше вярно, тя пак не искаше да е част от това. Искаше само да си отиде у дома. Да вземе Тайлър. И да се махне от града. И може би дори да избяга от страната. Само че не можеше да си го позволи. Сети се, че банковата й сметка е празна, и изпадна в отчаяние. Не можеше да си позволи дори да зареди, докато не получеше заплата.

— Трябва да ми имаш доверие — каза той.

— Да ти имам доверие? Не знам нищо за теб. Освен че по някаква причина, която не искаш да споделиш с мен, са те пребили, стреляли са по теб и са те хвърлили в багажник. И че убийци са по петите ти.

— Казвам се Марко. Рик Марко. — Погледът му я плашеше. Говореше бавно и внимателно, като че ли му беше трудно да оформя думите. — В програмата за защита на свидетели съм. А лошите момчета откриха къде съм, и тази вечер се спуснаха след мен. Ти и камионът ти прекъснахте действията им. Ако не беше ти, вероятно щях да съм вече мъртъв. Ще помоля ченгетата да вземат и теб под защита. И детето ти, ако искаш.

— Ако искам? — Гледаше го така, сякаш й говореше на чужд език. — Нямаш деца, нали?

— Нямам — каза той.

— Първото, което трябва да разбереш, е, че аз и синът ми сме едно. Заедно сме. И няма да го поставя в опасност. — Пулсът й се ускори и в същото време излязоха на магистралата. Изведнъж навсякъде, накъдето погледнеше, виждаше бензиностанции, паркинги и заведения за бързо хранене. Вече бяха близо до стриптийз клуба. Движението не беше натоварено, защото беше много късно. Но поне имаше такова. Достатъчно, за да я успокоява и изнервя едновременно.

Защото й се струваше, че убийците са във всяко превозно средство.

— Хм — измърмори той.

— Какво направи, че те включиха в програмата за защита на свидетелите? — По-рано отказваше да каже каквото и да било. Твърдеше, че е така, за да остане тя в безопасност. Тревожеше я фактът, че сега говореше. Мисълта, че той вероятно смяташе, че е така дълбоко замесена в това, че вече няма значение какво знае, я ужасяваше.

Камионът вече беше задминал търговските сгради и бензиностанцията, които бяха в началото на магистралата, когато й хрумна, че му бе необходимо много време, за да й отговори. Погледна го и стомахът й се сви. Стори й се, че лицето му е неестествено отпуснато.

Сърцето й прескочи удар.

— Хей. — Господи, дето си на небето, бе така разтревожена, че бе забравила името му, макар да й го бе повторил поне три пъти. Камионът зави и мина покрай табелата с образа на Исус, която религиозно общество бе издигнало пред групата нудистки клубове.

— Марко?

Това беше. Бе сигурна. Но той не отговори. Не помръдна. Дори клепачът му не трепна.

Отново беше припаднал.

— Марко! Рик!

Нищо.

Какво трябваше да направи? Да се опита да го върне в съзнание? Да побърза към мястото, където отиваха? Да го изхвърли от камиона? Последното отпадаше. Не можеше просто да спре, да отвори вратата и да го остави да падне на земята. Не и в състоянието, в което беше. Но се разкъсваше между другите две възможности, когато на хоризонта изплуваха очертанията на Местенцето на мис Кити. Неоновата табела с името на клуба представяше жена с котешки уши и опашка. Очертанията на фигурата светеха в зелено, бикините й бяха розови, тя беше гола. Дългата и ниска бяла тухлена сграда се намираше в средата на паркинга от черен асфалт. Размерите й бяха колкото тези на мол. Макар че бе почти четири часът сутринта, близо до сградата бяха паркирани може би дванайсетина коли. Не се виждаше никой, но Сам обиколи предпазливо паркинга, като се придържаше към сенките в края му.

Изчезвай оттук.

Така крещеше инстинктът й. Позабави се в задния край на паркинга и се опита да огледа във всички посоки. Не можеше да каже дали хората, с които трябваше да се срещнат, бяха тук.

— Марко! — Хвана го за рамото и го раздруса. Нямаше отговор. Мъжът лежеше отпуснат, със затворени очи и беше тежък като мъртвец. По дяволите.

Нервите й бяха опънати като корабни въжета. Дишаше прекалено бързо, потеше се, оглеждаше се безпомощно във всички посоки.

Отново го раздруса.

— По дяволите, Марко…

Гласът й заглъхна, когато забеляза две коли да влизат в паркинга една след друга, движейки се много бързо. Големи черни коли. Сърцето й запрепуска бясно. Удряше като тежък чук в гърдите.

— О, Господи, те са, нали? — Отново раздруса спътника си, но със същия резултат като преди. — Марко! Трябва да се събудиш!

Колите се насочиха към нея. Сам не помнеше Марко да е казал на Сандърс, че ще бъде в червен стар камион, но това като че ли бе известно на шофьорите. После се сети — камионът бе единственото превозно средство на паркинга, което се движеше и беше със запалени фарове. Бяха я видели така лесно, както тя — тях. Опита се да потисне паниката и намали скоростта, докато в същото време усилено мислеше как е най-добре да постъпи. Стискаше кормилото толкова здраво, че пръстите я заболяха, и наблюдаваше приближаващите се коли. Трябваше ли да спре, или може би беше по-добре да ги прати по дяволите и да изчезне оттук?

Все пак, имаше само неговата дума, че това бяха ченгета. Възможно бе той да греши. Възможно беше дори да лъже. А дори да беше прав и да казваше истината, тя искаше ли да се забърка с полицията? Как щяха да постъпят те с нея — и с Тайлър? А ако се опитаха да я пратят някъде без сина й? Да бъдеш под тяхна закрила, означаваше да си под техен контрол.

Паниката я стисна за гърлото, образува тежка буца в гърдите й. Дишането й отново стана прекалено бързо. Нямаше кой знае колко много възможности при дадените обстоятелства. Паркингът имаше само един изход, а приближаващите автомобили стояха между нея и него. Като разбра това, стомахът й се сви.

— По дяволите, Марко, събуди се! — Този път го раздруса с всички сили.

— Ммм — простена той, а колите се приближиха достатъчно, че да види по двама души във всяка от тях. Беше така погълната да гледа към тях, че дори не му хвърли поглед. Колите вече не се движеха една след друга, а паралелно, като помежду им оставаше толкова място, колкото да заклещят камиона. Като гледаше как светлините на фаровете им бързо се приближават, Сам се почувства обречена. По кожата й полазиха студени тръпки. Които и да бяха, те имаха намерение да вземат камиона в плен и само след минута всичко щеше да е приключило. Тя щеше да бъде оставена на тяхната милост и те щяха да правят с нея каквото пожелаят. Мисълта беше ужасяваща.

Все още не бе натиснала спирачките.

Да спре, означаваше да се предаде и да остави съдбата си в ръцете на онези, които седяха в колите. Другата възможност беше да натисне педала на газта и да избяга.

Или поне й оставаше илюзията, че има избор.

— Марко! Те са тук. — Раздруса го силно. Настоятелността в гласа й трябва най-после да бе стигнала до съзнанието му, защото той отвори очи.

— Какво? — Звучеше като човек, изтръгнат от дълбок сън.

— Приятелите ти са тук — каза тя учудена, че гласът й не трепери, докато местеше поглед от него към колите, които сега бяха само на десетина метра от тях. Беше намалила инстинктивно скоростта и камионът пълзеше — може би защото някъде дълбоко в себе си знаеше, че няма да е добре да побегне. А причината бе, че Големия Ред в никакъв случай не би спечелил състезанието с тези коли. Не беше възможно и тя трябваше да признае истината, макар и неохотно. Но да спре и да позволи да се случи това, което щеше да последва, й се виждаше толкова разумно, колкото и да играе на руска рулетка.

Марко се понадигна и погледът му й подсказа, че е забелязал приближаващите коли.

— Спри. Паркирай. — Едва произнасяше думите.

— Не знам дали… — Не можа да се доизкаже, защото паниката я стисна за гърлото. После, неохотно, стигна до заключението, че няма какво да направи, освен да спре. Премести крака си, който сякаш тежеше цял тон, върху спирачките и ги натисна.

Скърцане. Като че ли дори спирачките крещяха, че прави грешка.

— Всичко ще бъде наред. Имай ми доверие. — Сега вече изглеждаше нащрек. За секунда, докато камионът спираше с друсане и скърцане, погледът й задържа неговия. Имаше ли му доверие? Отговорът беше: може би. Поне вярваше, че няма да я убие. И че дори щеше да се погрижи за безопасността й. Но все пак оставаха пролуки и можеха да се случат много лоши неща. Тези пролуки я плашеха. Откъсна поглед от неговия и го насочи към колите, които спряха едва на половин метър от предната и задната броня на камиона. И ето така, за части от секундата, вече не й оставаше избор — камионът беше хванат в капан. Играта бе свършила. Нищо не можеше да направи. Съзнанието на Сам регистрира фактите и я завладя нова паника, а от всяка кола слязоха по двама мъже, облечени в черни костюми, и закрачиха към камиона.

Бяха въоръжени.

Стомахът й се сви.

— Ти не… — поде тя и хвърли на Марко обвинителен поглед, но не довърши изречението, защото точно тогава двама мъже застанаха до прозореца на Марко и привлякоха вниманието им.

— Слез! — заповяда единият от тях. И тонът, и поведението издаваха ченгето. Тя познаваше начините на действие на полицията, но пак изпита разочарование. Нима е голяма изненада?, запита се горчиво. Той беше под тяхна закрила, а те се държаха с него като с престъпник. И вероятно беше така, защото той беше престъпник. Не знаеше защо чак сега стига до тази истина.

Дали ще се отнасят и с мен като с престъпник?, запита се Сам и почувства нова вълна на паника. Знаят ли? И дали това има значение? О, Господи, имам чувството, че правя огромна грешка.

На прозореца й се почука и тя обърна глава. Отвън другите двама мъже в костюми я гледаха, смръщили вежди. Приличаха на полицаи, но дали можеше да вярва на външния вид? Единственото сигурно нещо бе, че и двамата бяха въоръжени, което означаваше, че трябва да се отнася внимателно с тях. Онзи, който бе по-близо до камиона, отново почука заповеднически по стъклото. Като че ли очакваше веднага да му отвори вратата.

— Да поговорим за вашия провал — каза Марко на мъжа до неговия прозорец и отново привлече вниманието й. Тонът му потвърждаваше онова, което тя вече знаеше — той наистина имаше вземане-даване с тях.

— Разкажи ми всичко. — Единият от полицаите, ако наистина бяха такива, протегна ръка през дупката на счупеното стъкло и отключи вратата. Беше едър и с груби черти на лицето, с тъмнокестенява коса, подстригана по военному. — Няма да се случи отново, обещавам.

Марко отговори:

— Един път е повече от достатъчно. — И двамата си размениха погледи, които далеч не бяха дружелюбни.

Имам наистина лошо чувство.

— Това не ми харесва — каза Сам и Марко я погледна. Погледите им се срещнаха. Страхът и нерешителността я разяждаха и тя мислеше, че е глупаво да гледа на него като на някого, на когото може да разчита. Всъщност не знаеше нищо за него. Освен че е бил под закрилата на ченгетата, че едва не е бил убит от престъпници и сега отново е под закрилата на ченгетата.

— Спокойно — каза й той, когато вратата се отвори. — Просто прави, каквото ти… — Не довърши, защото мъжът се пресегна и го сграбчи. Марко извика: — Хей, внимавай с крака ми! — Измъкнаха го грубо от камиона.

Сам изтръпна.

— Отвори вратата, моля! — На прозореца й отново се почука, мъжът задърпа нетърпеливо вратата. Сам обърна глава по посока на шума. Мъжът, който бе по-близо до нея, имаше руса, ниско подстригана коса и неприятно изражение. До рамото му стоеше другият — висок, слаб и плешив — и я гледаше гневно. Тя виждаше с периферното си зрение Марко, който вече стоеше на земята, облегнал се на раменете на двамата мъже, които го водеха бавно към колата си.

— Ти! Отвори! — извика русокосият. Тонът му даваше ясно да се разбере, че тук командва той. Сърцето на Сам заблъска в гърдите. Ясно й казваха, че няма избор и трябва да се подчини.

Не. Но не го каза на глас.

Ще вземат и мен под закрилата си. И какво ще стане с Тайлър?

— Ще мина от другата страна — каза вторият.

Русокосият кимна и другият започна да заобикаля камиона. Сам го гледаше и дишането й сякаш спря. Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите.

По дяволите.

Думите се оформиха ясно в съзнанието й, окуражиха я и тя изправи гръб, решила, че няма да се предаде на тези мъже, независимо дали са полицаи или не. Тя можеше и сама да се грижи за себе си и за сина си.

Трябва да изчезна оттук.

Как?

Решението й хрумна за части от секундата. Големия Ред нямаше шанс пред колите. Но имаше друг начин…

Хвана колана и го закопча.

— Хей! — Русокосият отново почука по стъклото.

Гледаше я гневно. Другият почти се беше изравнил с предницата на камиона. — Само правиш нещата по-трудни.

Сега или никога.

Ръцете й все още стискаха кормилото. Кракът й все още беше върху спирачката.

Сам си пое дълбоко дъх, премести крака си и натисна силно педала за газта. Двигателят изрева. Стиснала решително устни, тя гледаше право пред себе си, концентрирана в целта. С периферното си зрение видя как русокосият ококори очи. Плешивият обърна рязко глава. После камионът се стрелна напред. Той беше бавен, огромен и тежък. Достатъчно огромен и тежък за задачата. Мъжете почти носеха Марко към колата — тя беше спряна може би на два метра от предната й броня — но отскочиха встрани в последната минута, като едва не изтърваха Марко. Сам успя да забележи изненаданите им лица с ококорени очи и увиснали челюсти, преди камионът да се забие отстрани в колата.

Бум! Звукът от удара бе силен като експлозия. Тялото й политна неудържимо напред, но беше спряно от колана — камионът бе прекалено стар и нямаше въздушни възглавници — и не се удари никъде. Очите й останаха широко отворени. Колата политна встрани, черният метал се сгърчи като силно стисната кутийка от кола и двете врати хлътнаха навътре.

Да! Сам се изправи на седалката, огледа се и даде на заден. Видя през рамо втората си цел и натисна отново газта. Мъжете, включително Марко, високо заплашваха и ругаеха. Сам дори не се опита да разбере какво й казват. Трима от мъжете в костюмите се затичаха към нея, като викаха и размахваха оръжията си, сякаш щяха да стрелят, докато четвъртият остана на мястото си, за да подкрепя Марко. Сам успя да забележи всичко това за части от секундата, после обърна рязко глава, за да види накъде отива камионът. Държеше здраво кормилото, когато камионът се стрелна назад и се удари в колата, застанала плътно до задната му броня. Бум! Металът се нагърчи. Колата подскочи. Сам загледа с ококорени очи как се вдига на две колела, преди да се обърне и да легне на покрива си. Като допълнение, вратата, която Марко бе оставил отворена, се затвори сама.

Шумът, който мъжете вдигаха, я накара да погледне отново напред.

Тримата тичаха към нея и се приближаваха бързо. Зад тях Марко, все още подпиращ се на четвъртия мъж, викаше нещо, но Сам бе прекалено разтревожена, за да долови думите. Вниманието й бе изцяло погълнато от русокосия, който бе насочил оръжието си в нея.

Сърцето й се сви. Наведе глава. После залепи педала за газта на пода, заобиколи обърнатата кола и се отдалечи. И да бяха стреляли, нито един куршум не се удари в камиона. Сигурна, че няма да я последват, тя започна да изпитва нарастващо опиянение при мисълта, че беше успяла да се измъкне.

Шумът от сблъскванията все още звучеше в ушите й, когато излизаше с възможно най-висока скорост от паркинга.