Карън Робърдс
Страх (25)

Глава 25

Страхът не бе нещо, което Дани познаваше добре. Работата му беше такава, че често попадаше в опасни ситуации. Беше пребивавал на толкова места, където ставаше въпрос на живот и смърт, че за него това бе нещо обикновено — просто още един в офиса, така да се каже.

Но сега се страхуваше. И причината за страха му нямаше нищо общо с факта, че може би нямаше да преживее следващия час. Страхуваше се за прекрасното момиче с нежната кожа и нежното сърце, което седеше в караваната с него.

Щом Вайт бе вдигнал къщата във въздуха, без да се страхува, че ще привлече вниманието, значи ги искаше мъртви. Вече не ставаше въпрос за пари. Очакваше ги куршум в главата на някое отдалечено място.

Дани щеше да издаде истинската си самоличност пред Вайт — и да прати задачата си по дяволите — ако мислеше, че така ще помогне. Но истината беше, че като федерален агент под прикритие той нямаше никаква стойност за Вайт и Зета. А ако нямаше причина да го иска жив, Вайт щеше да го убие веднага. Както и Сам.

Ако кажеше истината, щеше да подпише смъртните им присъди.

По челото му изби студена пот. В ума му се въртяха все едни и същи мисли, което не бе добре. Непрекъснато имаше чувството, че пропуска нещо, но не можеше да се сети какво дори животът му да зависеше от това. А нямаше никакъв смисъл да се губи време в напразни тревоги. Важно бе да остане с трезв разсъдък и концентриран, макар да му бе трудно.

Заради Сам.

Ако не се беше намесил, Вайт щеше да вземе Сам и да я убие. Дани не се съмняваше в това. Копелето щеше да изпълни заплахата си и това дори щеше да му донесе наслада. Щеше да я измъчва, да й причини Бог знае какво и да остави тялото й някъде, където щяха лесно да го открият. Така работеше Вайт.

Само като си помислеше за това, му се искаше да убие копелето. Това бе последното му и най-силно желание. Надяваше се само да има такава възможност. Щеше да спаси Сам или да умре, докато се опитва.

В този момент бе готов да даде живота си, за да защити Сам. И Тайлър. Те означаваха много за него. Бяха специални. Като се бе предал в ръцете на Вайт, Дани бе постъпил, както трябваше. Беше последвал дявола в дупката му с надеждата да измъкне Сам от лапите му.

Но не бе много вероятно да има такъв успех.

Когато караваната спря, всеки мускул в тялото на Дани се напрегна. Адреналинът изпълни кръвоносната му система. Инстинктите му бяха нащрек. Може би това бе неговата възможност.

Вратата на караваната се отвори. Протегнаха се ръце, които искаха да го издърпат навън.

Онзи, който седеше на задната седалка до Сам, се изправи, разкопча предпазния й колан, притисна отново ръка до гърлото й и доближи дулото на пистолета си до главата й.

Дори в мрака виждаше, че погледът й е впит в него. Очите й бяха широко отворени и уплашени.

Убиваше го мисълта, че не може нищо да направи или да каже, за да я окуражи. Но вниманието му към нея само даваше на Вайт причина да мисли, че може да я използва, за да получи, каквото иска, от него.

— Да вървим — каза Вайт и побутна Дани с крак.

Дани изстена и се остави да го изведат от караваната. Трябваше да се преструва, че все още не се е съвзел от удара по главата. И че страда много от раната в крака. Добре беше да има на своя страна изненадата, ако се наложеше да се бие. Щеше да е още по-добре, ако ръцете му бяха свободни. Не можеше да използва и патерицата, докато беше вързан. Вайт бе взел оръжието му, но телефонът, даден му от Критендън, бе все още в патерицата. Телефонът можеше да бъде проследен и Критендън дори вероятно беше по петите им. Дани се надяваше, че ще бъдат спасени — от Сандърс или от Критендън, макар шансовете за това да не бяха кой знае колко големи.

По време на пътуването, докато се преструваше, че е в безсъзнание, беше измислил план да насочи поне Критендън по дирите им. Дани бе едър и ако не можеше да върви, щеше да се наложи някой да му помогне и може би дори да го носи. Телефонът бе причината да спре, за да вземе патерицата, преди да влезе в караваната. Тъй като Вайт разполагаше само с двама мъже, нямаше силата да подкрепя Дани, да го държи на мушка и в същото време да се справи със Сам. Най-лесният начин щеше да бъде да освободят ръцете му и да му позволят да използва патерицата.

Ако въобще щяха да ги отведат някъде. Дани имаше лошото чувство, че каквото имаше да се случи, щеше да се случи сега.

Но не, оказа се, че Вайт има нещо различно наум.

Което беше добрата новина.

Лошата новина беше, че водеха Сам пред него — за да бъде той покорен, както добре разбираше. Вайт нямаше да поеме никакъв риск — бяха насочили оръжие и към Дани.

Бяха му позволили да използва патерицата, но той нямаше представа къде се намират, макар да бе сигурен какво щеше да се случи.

Дългата и ниска бяла сграда, до която бе спряла караваната, приличаше на хангар за самолети. Дани я забеляза, като минаха край нея. Избеляла табела отстрани на сградата потвърди съмненията му. На нея пишеше: Летище Хейфийлд Но ако това бе летище, то бе отдавна изоставено. Мястото беше запустяло. Заради надвисналите облаци, нощта бе тъмна като преизподня. Единствената светлина идваше от лампата зад хангара. Трудно бе да прецени, но му се струваше, че около сградата се шири поле. Вятърът носеше мириса на насаждения и торове.

Малко по-нататък видя Чероки 6. Дани разбираше от самолети и го разпозна веднага заради формата. Този бе красавец — с шест места, един двигател. Можеше да прелети вероятно около осемстотин мили с едно зареждане. Което идваше да покаже, че от престъпления се печели повече, отколкото от съблюдаване на реда.

Погледът му обходи самолета и Дани закрачи по-бавно. Където и да ги отведеше това сладко малко птиче, той не искаше да отиде. Освен това, ако излетяха, вероятността да ги спасят намаляваше с осемстотин мили, да кажем.

Хрумна му да започне борба, но шансовете им не бяха добри. Вайт и компания имаха поне три пистолета, докато те не разполагаха с нито един — а доколкото познаваше Вайт, той сигурно разполагаше и с неограничен брой муниции. Трябваше да се съобразява и с ранения си крак, да се тревожи за Сам. Беше съмнително дали щеше да успее да запази своя живот и още по-трудно — да спаси нея.

Защото щяха да я използват, за да го контролират.

Вайт се учеше бързо от грешките си и вече бе разбрал колко добре работят двамата заедно.

По-добре беше да изчака, докато можеше да отведе Сам някъде, където щеше да е в безопасност. Ако Вайт се канеше да ги убие веднага, то това щеше вече да се е случило. Очевидно имаше нещо друго наум — нещо, което изискваше пътуване със самолет. Което означаваше, че все още разполагат с време.

Когато Сам стигна до самолета, светлините му се запалиха и двигателят заръмжа. Пилотът явно бе на борда: самолетът вибрираше, готов да излети веднага щом се качат — вече бяха спуснали стъпалата. Беше очевидно, че Вайт не иска да губи време. Вероятно също се тревожеше, че някой може да ги спаси.

Къде, по дяволите, си, Критендън?

Сам влезе в самолета и Дани я последва след няколко минути, като премигваше заради ярката светлина в кабината, контрастираща силно с мрака отвън. Вътре бе тясно — трябваше да се наведе силно. Седалките бяха две по две. Сам вече бе завързана с предпазния колан за една в средата. Мъжът, който очевидно трябваше да пази нея, отново бе насочил оръжието си в слепоочието й. Дани мислено му обеща да му причини много болка, когато дойде подходящият момент.

Молеше се възможно най-скоро да му се удаде случай.

Когато се приближи до Сам, погледите им се срещнаха. Ако бе очаквал да види паника в очите й, грешеше. Тя изглеждаше изненадващо спокойна. Под очите й имаше сенки и може би се виждаше напрежение около устата й, но макар да бе сигурен, че изпитва ужас, тя не го показваше.

Исусе, колко бе красива. Не, не беше просто красива, а притежаваше спираща дъха красота. Дори ярката светлина в самолета не можеше да направи по-груби деликатните й черти, да намали синевата на очите й, нито да помрачи млечнобялото съвършенство на кожата й. Разкошната й черна коса падаше свободно. Прекалено голямата за нея тениска не прилепваше към тялото й, но тъй като знаеше какво крие, той лесно си представяше закръглените й гърди и твърдите зърна. Преди по-малко от час тя лежеше гола в прегръдките му и бяха правили най-добрия секс в живота му. Дори сега, ефектът, който тя имаше върху него, бе така силен, че усещаше как въздухът между тях се зарежда с електричество.

Но все още не знаеше защо се бе разплакала в прегръдките му.

Не мислеше, че изражението на лицето му се е променило — всъщност, той притежаваше безстрастното лице на играч на покер — но вероятно бе така, защото тя му се усмихна.

Усмивката й бе лека, едва доловима, но така смела и неочаквана при дадените обстоятелства, че разтопи сърцето му.

Няма да оставя тази жена да си отиде, бе мисълта, оформила се ясно в съзнанието му, макар да не й се усмихна в отговор, защото не искаше копелетата да забележат слабостта му. Не искаше да насочи вниманието им към Сам, макар това да бе вероятно изгубена кауза. Знаеше, че рано или късно ще му се наложи да се бие до смърт с тях, за да се опита да я измъкне жива.

Принуден от Вайт да седне срещу Сам, Дани се остави да завържат ръцете му. Патерицата бе подпряна на седалката до него.

Вратата се затвори и самолетът заподскача по пистата. Вайт седна на седалката пред Сам. Дани виждаше и пилота в малката кабина. Третият от нападателите им бе седнал на мястото за втория пилот и така в тази част на самолета бяха само четирима.

Дани гледаше право напред, но внимателно наблюдаваше Сам с крайчеца на окото си. Тя бе затворила очи и той отново щеше да си помисли, че е напълно спокойна, ако дланите й не бяха свити в юмруци.

Познаваше я достатъчно добре, за да предположи, че мисли за Тайлър. Слава Богу, че детето бе успяло да се измъкне! То бе умно и щеше да се оправи в живота, дори той и Сам да не се върнеха. Макар Дани да възнамеряваше да стори всичко по силите си поне Сам да се върне.

Набраха скорост и самолетът се издигна във въздуха. Заради въздушните потоци издигането не бе плавно и ту подскачаха нагоре-надолу, ту се люлееха наляво-надясно. Дани гледаше през прозореца с надежда да види автомобилни светлини, приближаващи към летището. Но единствените светлини, които виждаше, бяха на пътя и на няколко мили от тях. И пътуваха в друга посока.

След това самолетът влезе в облаците и Дани вече не виждаше пътя.

Когато извърна поглед от прозореца, откри, че Вайт го гледа.

Очите му бяха сини — нещо, което Дани забеляза за първи път. Не красивото и дълбоко синьо на очите на Сам, а бледо и воднисто. В тях се забелязваше заплаха.

— Излъга ме, че парите са у Сантос — каза Вайт. — Не ми харесва да ме лъжат.

Говореше така спокойно, че само някой, който го познаваше, щеше да се страхува. Но Дани го познаваше и стомахът му се сви. И то бе заради Сам, защото Вайт я изгледа многозначително при произнасянето на последните думи. След това се усмихна на Дани. Поне засега, турбуленцията щеше да го държи на мястото му. Но не за дълго.

— Какво те кара да мислиш, че съм те излъгал? — парира Дани. Намекнатата заплаха към Сам бе накарала вените му да се изпълнят с адреналин и го бе накарала да направи дискретен, но пълен анализ на самолета. Тясното пространство можеше да се окаже предимство, но имаше значителни трудности, които трябваше да бъдат преодолени. Огромен плюс, че само глупак би стрелял в самолет, който е във въздуха. Разбира се, подценяването на глупостта на хората на Вайт можеше да се окаже фатална грешка.

— Питах го. Не е и докосвал деветте милиона долара на Калдерон. Дори не е чувал за тях. Жалко, че не му повярвах, докато не го нарязаха на парчета. Разбира се, тогава беше прекалено късно.

Дани направи усилие да не погледне към Сам. Въпреки това, периферното му зрение отбеляза внезапното напрежение, стегнало лицето й.

— Онези пари са били на Калдерон? — запита внимателно Дани. Хосе Калдерон бе шефът на картела Зета и кражбата на пари от него бе равносилна на самоубийство.

— Не се опитвай да ме надхитриш, Марко. Ти си взел парите за последната пратка. И не си ги предал на Калдерон. А той си ги иска. В брой. Затова те водя при него, за да разговаряте лично. Макар че, заради мис Саманта мисля, че ще ми кажеш много преди да стигнем там.

Вайт извади огромна ножица за рязане на кабели от джоба си и я вдигна, за да я видят. Колкото и да се опитваше да запази изражението си спокойно, Сам пребледня. Дани почувства прилив на смъртоносен гняв и направи всичко възможно да го насочи така, че да бъде полезен. Обеща мълчаливо и на Вайт съдбата, която щеше да постигне всеки, навредил на Сам.

Огромният проблем щеше да бъде, че веднага щом борбата започнеше, един от тях щеше да сграбчи Сам. Дани бе сигурен в това. Трябваше да успее да застане между нея и тях и да се задържи така, докато ги обезвреди.

Самолетът подскочи леко, наклони се наляво и Дани откри, че благодари на Бога за турбуленцията.

— Девет милиона са много пари, че да може някой да ги скрие. — Дани все още се опитваше да протака. Какво ли се бе случило в действителност? Дали Марко бе задържал парите? Ако беше така, това поставяше сделката му с правителството в съвсем нова светлина. Това бе нещо, което трябваше да се разследва, макар че ако той не преживееше нощта, никой нямаше да узнае. Много лошо, че не носеше подслушвателно устройство, защото то щеше да реши много проблеми.

— Предполагам, затова не ми повярва, когато ти казах, че са в чекмеджето, където държа чорапите си. И къде мислиш, че съм ги скрил?

— В онзи камион, който дойде да отърве кожата ти. И ще ми кажеш къде точно. Предполагам, не искаш да видиш красивата дама тук с отрязани пръсти на ръцете и краката, нали? — Замахна с ножицата към Сам. Миглите й потрепнаха, мускулчето под окото й заигра. Все пак, тя успя да запази спокойствие.

— Правилно, не искам — съгласи се Дани. Беше намислил нещо, което може би нямаше да реши напълно проблема, но можеше поне да опита. Най-малкото щеше поне да отвлече вниманието на Вайт от Сам. С крайчеца на окото си виждаше, че тя седи съвсем неподвижно. Изражението й беше мрачно и той предположи, че е така, защото не иска да покаже, че се страхува.

Дани продължи:

— Предавам се, окей? Не знаех, че парите сана Калдерон. Сега, след като вече знам, какво ще кажеш просто да те осведомя къде се намира камионът?

Вайт стисна устни. Очите му гледаха твърдо. Ръката му се стрелна към предпазния колан. Дани се напрегна и се приготви за онова, което щеше да последва, каквото и да беше то.

Тогава самолетът се разтърси. Вайт пусна предпазния колан. По врата му плъзна червенина, която скоро заля и лицето му. Хвърли заплашителен поглед на Сам.

— Какъв срам, че приятелят ти е такъв задник, нали? — После отново насочи вниманието си към Дани. — Когато приключиш разговора си с Калдерон, той ще те остави на мен. Тогава двамата наистина ще се забавляваме. И не само защото те харесвам. Заради бомбата, която постави в къщата тази вечер, загина един от най-добрите ми хора.

На Дани му трябваше секунда, за да осмисли чутото, но когато това стана, по гърба му полазиха студени тръпки. Преди да е измислил отговор или да е направил нещо — страхът го изпълваше, защото не Вайт бе поставил бомбата — се чу силен шум и самолетът се наклони силно вляво.

Това никак не е добре, бе моменталната преценка на Дани. Чу как Сам си пое рязко дъх.

Самолетът продължи да се накланя. И това ги изпълни със съвсем нов страх.

Сам го стрелна с поглед. Погледите им се срещнаха и задържаха. Дани знаеше много за самолетите. Това, което ставаше с този, никак не беше обещаващо. Не можеше да я окуражи. Тя като че ли прочете присъдата в очите му, защото лицето й стана твърдо като стомана. И навлажни устните си.

— Какво, по дяволите…? — Вайт се хвана здраво за страничните облегалки.

— Мистър Вайт. Обявявам спешно положение — чуха гласа на пилота по високоговорителите. Говореше спокойно, но си личеше, че е напрегнат. Дани виждаше тъмните очертания на гърба му и долавяше по движенията му, че трескаво натиска педалите и дърпа ръчките. Погледна Сам и видя, че е пребледняла като платно. Държеше ръцете си в скута, свити в юмруци. — Бяхме ударени от нещо и изгубихме част от опашката си. Ще се опитам да върна самолета на летището. Моля ви, не разкопчавайте коланите си и… — Пилотът замлъкна.

Внезапен лъч лунна светлина накара Дани да погледне през прозореца. Самолетът току-що бе излязъл от гъст облак и се носеше по ясното звездно небе. Луната беше сребрист сърп, плаващ над главите им.

— О, мили Боже! — извика пилотът. И тогава Дани видя, че право пред тях се издига планина.

— Стегни се! — извика на Сам, но дори нямаше време самият той да се подготви, преди да се ударят.

Беше преживяла самолетна катастрофа. Тази бе първата й мисъл, когато се надигна от снега. Не знаеше как бе станало. След като Марко й бе извикал, едва беше имала време да заеме правилна позиция на тялото — свити колене и глава, допряна върху тях, а ръцете върху главата — преди да чуе силен удар по корпуса и самолетът да започне да вибрира. Беше видяла клони на дървета да прелитат край тях и беше разбрала, че падат между дърветата. Бам, бам, бам, бам — ударите по корпуса бяха толкова бързи и шумни като изстрели от карабина. После корпусът бе започнал да се — разпада и тя бе извикала високо. Не помнеше дори как са се ударили в земята, когато дойде в съзнание, беше просната в снега.