Карън Робърдс
Страх (4)

Глава 4

Гаечният ключ беше под седалката, където не можеше да го достигне, телефонът й подскачаше близо до вратата, а ножчето и пистолетът й бяха у него. Като си помислеше, че няма никаква възможност да се защити, й прилошаваше. Боричкаха се, когато Големия Ред прелетя през портата. Излезе със свистене на гуми на улицата, на която, освен автоморгата, се намираха още фабрика и други търговски сгради, които сега бяха затворени. Улицата беше тъмна и безлюдна, ако не се броеше мъжът, който със сигурност беше пиян и вървеше със залитане към реката, където, бездомните се събираха и спяха на брега през топлите летни нощи. Фаровете го осветиха и на лицето му се изписаха удивление и ужас. Камионът се носеше бързо към него и той скочи към оградата на фабриката, за да се предпази. Сам успя да избегне удара в последната секунда, като завъртя рязко кормилото. Едва не удари старата кола, която беше паркирала пред фабриката. После камионът отново стъпи стабилно на шосето и се понесе към кръстовището, откъдето щяха да излязат в по-оживен квартал. Непознатият все така се мъчеше да вкара и долната половина на тялото си в кабината, а Сам продължаваше да го налага с юмрук по главата и раменете.

Той спечели. По дяволите.

— Хвани кормилото с две ръце! — извика й, когато нахлу брутално вътре и седна на седалката до нея. Обърна лице към нея и изгуби равновесие за миг, но все пак остана на мястото си. Сам стисна устни, като видя, че нейният пистолет сега е насочен към нея.

Дали щеше да я застреля? Като че ли още не. Мислеше, че въобще няма да стреля по нея, макар че не можеше да е абсолютно сигурна. Но независимо дали щеше да стреля или не, сега той беше в камиона й и тя нямаше как да го изхвърли.

По дяволите отново. Беше свила ръка в юмрук, за да продължи да го удря, но сега я отпусна. Камионът подскочи, попаднал в дупка на пътя, и тя хвана кормилото и с двете си ръце.

— Дръж го здраво.

Като че ли държеше кормилото само защото той й беше казал така. Той дишаше тежко, потеше се и я гледаше гневно, облегнал се на вратата. Изпъна дланите си — безименният му пръст беше подут и неподвижен и направи гримаса. От толкова близо й се струваше дори по-едър. Имаше широки рамене и беше мускулест, което й се струваше зловещо. Видът му би я изплашил, ако тя не бе от хората, които се поддават на страха. Черната му коса беше достатъчно дълга, че да се вее на вятъра, който нахлуваше през счупеното стъкло. Брадата му беше набола, което показваше, че не се е бръснал от денонощие.

— Какво не е наред с теб? — извика той.

Сам стисна здраво кормилото и с двете си ръце, защото това й помагаше да потиска импулсите си, които й подсказваха отново да го нападне. Тъй като знаеше, че това би било проява на глупост, а и вероятно не би било безопасно за нея, тя се задоволи само да го изгледа гневно.

— Слез от камиона ми!

— Не.

Тя беше така уплашена, разтревожена и ядосана, че дори възможността да я застреля не я ужасяваше, защото просто не стигаше до съзнанието й. Беше в смъртна опасност — насоченото към нея оръжие го доказваше. Но не бе така ужасена, както трябваше да бъде, и обвиняваше за това адреналина, който изпълваше вените й.

Или може би се дължеше на спомена за нежната му целувка по дланта й…

— Пистолетът е мой — каза рязко. — Нямаш право да ми го отнемаш!

— О, така ли? О! — Възклицанието идваше в резултат на това, че като го погледна, тя изгуби контрол над камиона, който се качи на тротоара и едва не се блъсна в един стълб. Тя избегна удара, като завъртя рязко в последната секунда, и минаха на милиметри от стълба. — Внимавай къде караш. И намали, за Бога!

Добре, тогава. На устните й заигра лека усмивка, когато натисна спирачките. Те изскърцаха — както всеки път, когато трябваше да влязат в действие — и камионът се разтресе леко, преди да спре. Както очакваше, мъжът политна силно напред. Лошата новина беше, че успя да се подпре с ръка на таблото, преди да удари главата си. И не изпусна оръжието.

По дяволите.

— Какво правиш, дявол да те вземе? — Изглеждаше наистина ядосан. — Направи го нарочно.

— Така ли мислиш?

— Защо?

— Искам да си вън от кабината. — Като стискаше кормилото толкова силно, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели, тя изкрещя: — Вън, вън, вън!

— Откажи се, кукло. Това няма да се случи. — Тонът му беше едва ли не брутален. Оръжието отново се насочи към нея и този път изглеждаше още по-страшно. — Тръгвай! Веднага!

— Както кажеш. — Сам сграбчи дръжката на вратата, готова да скочи от камиона. Когато отдръпна крака си от спирачките, Големия Ред потегли. Непознатият се хвърли към нея с изненадваща бързина, като се имаха предвид нараняванията и болката, която ги придружаваше, и я сграбчи за китката. Пръстите му обхванаха деликатните й кости като в менгеме и тя веднага разбра, че няма да може да се изтръгне. После дулото на пистолета я сръга в ребрата и тя извика.

И замръзна на мястото си. Изгледа го гневно.

— Натисни спирачките. — В гласа му се долавяше заплашителна нотка. Погледът, който й хвърли, предизвика студени тръпки на ужас по гръбнака й и тя недоволно се подчини. Изведнъж започна да се страхува от него и чувството на страх въобще не й харесваше. Усещането за дулото на пистолета, забито в плътта й, караше сърцето й да бие бясно. — Нека изясним нещо. Няма да се отървеш от мен и няма да отидеш никъде без мен. В този момент аз съм единственото, което стои между теб и куршум в мозъка. Така че ако искаш да останеш жива, карай.

Сам си пое дълбоко дъх. Лицето му бе така обезобразено от побоя, че бе невъзможно да се разгадае изражението му, но челюстта му бе стисната решително. Подутото му дясно око представляваше просто разрез. Беше почти сигурна, че няма да я застреля, особено от такова близко разстояние, но като му хвърли разярен поглед, тя реши, че не може да рискува.

Заради Тайлър.

— Веднага! — извика той, като видя, че тя се колебае и преценява възможностите си. — Освен ако не искаш просто да седиш тук и да чакаш появата на убийците. Защото ти гарантирам, че идват насам.

Дори само мисълта за това беше по-ужасяваща от присъствието му. Стомахът на Сам се сви като юмрук. Тя вдигна крака си от спирачките и натисна газта. Камионът отново потегли. Платформата с колата го последва.

— Не прекалено бързо — каза той, защото, уплашена от мисълта за нападателите, тя бе натиснала прекалено силно педала за газта и камионът послушно беше набрал скорост. — Шофирай плавно и внимателно. Така, все едно имаш ум в главата си.

— Върви на майната си! — Тя му хвърли убийствен поглед. Но въпреки че инстинктът й крещеше да не го прави, намали скоростта. — Между другото, ще ми е много по-лесно да шофирам плавно и внимателно, ако пуснеш китката ми.

За нейна изненада, той го направи и се отдръпна в своята половина. Пистолетът също вече не беше насочен в ребрата й. Но той продължаваше да го стиска здраво и отново беше насочен към нея, с което я предупреждаваше да не предприема импулсивни действия. Сам мислеше трескаво, държеше здраво кормилото и гледаше през предното стъкло, без да вижда почти нищо. Още веднъж й хрумна да скочи от камиона и да побегне, но последният й опит не беше кой знае колко успешен, а и се съмняваше, че ще може да скочи бързо — тежката врата не можеше да се отвори за части от секундата. Може би на половин километър пред тях беше кръстовището, от което започваше Стори авеню Ако поемеше по него и стигнеше до Сейнт Клеър, щеше да бъде в район с много барове и клубове и със сигурност щеше да има хора, тоест свидетели, които може би щяха да му попречат да я застреля, ако опита да скочи. Сметна, че там шансовете да срещнат ченге също ще са добри. Ако трябваше да кара към оживен район, за да се измъкне от тази ситуация, това и щеше да направи.

Но оставаше малкият проблем с двамата мъже, които току-що бе застреляла. Беше го направила при самозащита, но дали щеше да успее да убеди ченгетата в това? В квартала Източен Сейнт Луис жителите нямаха никакво доверие в ченгетата. Полицията също нямаше доверие на жителите. Беше въпрос на ние срещу тях Беше израснала с това. И те бяха ченгетата.

Вероятно нямаше да й повярват. Дори това да се случеше, колко време щеше да е необходимо да бъдат убедени властите да я освободят от затвора, където вероятно щяха да я хвърлят още в мига, когато полицията разбереше за двата трупа?

Ако я приберяха, дори за кратко, какво щеше да стане с Тайлър? Кендра щеше да се грижи за него, както и мисис Менайфи, но…

Лявото й око започна да трепери — дразнещ барометър за емоционалното й състояние. Случваше се, когато беше подложена на силен стрес. Тя автоматично натисна със студения си показалец мускула под окото и хвърли пълен с ненавист поглед на мъжа до себе си.

— Не искам да се замесвам в това — каза. — Каквото и да стане, аз нямам нищо общо.

— И в момента стават разни неща.

Мисълта бе така ужасяваща, че като го гледаше втренчено, Сам отново излезе от шосето.

— Внимавай! — Здравото му око се ококори в почти комична тревога, докато трополенето на гумите и подскачането на камиона привлякоха вниманието й. Осъзна се тъкмо навреме, за да не попадне в канавката. Завъртя кормилото и след още две здрави разтърсвания бяха отново на шосето. — Последното, от което имаме нужда, е да катастрофираме. Целта ни е да се отдалечим възможно най-много оттук, помниш ли? — Като че ли говореше през здраво стиснатите си зъби. — Макар че звукът от изстрелите и скърцането на гумите ще попречат на тайното ни прокрадване. Да не споменаване надуването на клаксона.

— Можеш да вземеш камиона, окей? — Сам му хвърли кос поглед и навлажни сухите си устни. Наближаваха кръстовището на Стори авеню, макар разстоянието да не беше проблем. Можеше да се прибере у дома на автостоп. Можеше дори да върви, ако се наложи. Беше готова на всичко. — Само ме остави да си отида и го вземи. Няма да докладвам, че е откраднат, кълна се.

— Не мога да шофирам с този крак — каза го категорично, като че ли това бе краят на обсъждането.

Думите прозвучаха в главата на Сам като ужасяващ звън на камбани. Щом не можеше да шофира, нямаше да я остави да си отиде. Имаше нужда от нея. Господ да й е на помощ!

Атмосферата в кабината изведнъж стана напрегната. Осъзнала страшната истина, Сам гледаше пред себе си, но нищо не виждаше.

— Какво не разбра, когато още в багажника ти казах, че сме от един и същи отбор? — Говореше тихо, гласът му бе дрезгав и като го погледна, на Сам й се стори, че изпитва силна болка. Имаше чувството, че ще припадне.

И какво щеше да прави тя тогава?

Ще го избутам от камиона и ще карам като луда.

Това беше нейният план Б. Но имаше нужда от план А. План, който всъщност щеше да даде добри резултати.

Може би щеше да успее да се разбере с него.

Пое си дълбоко дъх.

— Виж, в каквото и да си се забъркал, не искам да имам нещо общо. Ще те оставя където кажеш, окей? Само ми кажи къде.

Измина секунда.

— Справедливо.

Означаваше ли това, че са сключили сделка? Сам не можеше да бъде сигурна и осъзна, че не можеше да му има доверие. Беше се съгласил прекалено лесно и не трябваше да е гений, за да се досети, че се канеше да я изиграе. Вероятно щеше да се съгласява с нея, докато не получеше каквото иска. Дишаше накъсано и с крайчеца на окото си Сам го видя да докосва леко бедрото си под стягащия го колан и да трепва от болка. Не виждаше раната — беше от другата страна на бедрото му — но предполагаше, че е лоша. Той улови погледа й, и изражението му стана твърдо.

— Първото, което трябва да направим, е да се отървем от БМВ-то. В него има GPS и повярвай ми, те ще ни последват веднага щом разберат какво се е случило. Можеш ли да го откачиш, без да слизаш от камиона?

Не изглеждаше, че ще изгуби съзнание.

По дяволите. Сам поклати глава, макар самата мисъл, че ще ги проследят, накара сърцето й да забие по-бързо.

— Трябва да сляза.

Той я гледа дълго.

— Ще избягаш при първата възможност, нали?

Отговорът бе така очевиден, че не знаеше защо си направи труда да излъже:

— Не.

— Може би е по-добре да ти обясня, че онези двамата, които простреля, са част от банда, която ще ни търси, щом разбере, че съм избягал — тоест, че ние сме избягали. Те са безмилостни убийци и ще ни гонят, докато ни хванат, разбираш ли?

От мисълта, че ще я преследват безмилостни убийци, й прилоша.

— Нас? — Сам поклати глава. — О, не. В това няма ние. Сам си. Ще преследват теб. Не мен.

— Съжалявам, че трябва да направя на пух и прах сапунения мехур, в който вярваш, кукло, но ще преследват и теб. — Тонът му бе сериозен.

Сам усети как по челото й изби пот.

— Не и ако ме оставиш да си отида.

— Прекалено е късно за това. Дори да нямах нужда от теб, за да шофираш, не бих те оставил сама. Защото ще те убият.

Кръстовището във формата на буквата У бе маркирано от светофар, който сега светеше червено. До светофара оставаха цели две пресечки, но Сам вече натискаше спирачките и те отново изскърцаха. Тя не обръщаше внимание на шума, защото обмисляше следващия си ход. Стори авеню се простираше на изток, следователно трябваше да поеме натам. Пътуването в тази посока щеше да я отведе при хора и да й даде възможност за бягство. Другата възможност беше да следва реката. Тя течеше в посока югсевер. Ако тръгнеше на юг, доникъде нямаше да стигне, а ако поемеше на север, щеше да има възможност да излезе на Поплар стрийт, откъдето щяха да й останат три кръстовища, за да пресече Мисисипи, да стигне до Сейнт Луис и да отиде дори още по-далеч.

С наближаването на кръстовището, тя натисна спирачките по-силно и те заскърцаха още по-шумно. Сам си пое дълбоко дъх и го погледна.

— Имам дете. Четиригодишно момченце. В каквото и да си се забъркал, не мога да бъда част от него. Аз съм самотна майка и съм всичко, което детето ми има.

Той я гледа известно време, без да каже нищо. Присви очи. Стисна устни.

— Съжалявам да го чуя. — Сам тъкмо започна да мисли, че думите й може би са му направили впечатление, когато той добави: — Съжалявам да ти го съобщя, но това нищо не променя. Мислиш, че убийците, които са по петите ни, ще те пощадят, защото имаш дете? Май не живееш в реалността.

— Ако ме оставиш да си отида… — В гласа й се долавяше отчаяние.

— Ще говорим за това — прекъсна я той. — По-късно. Когато стигна там, където искам да отида. — Направи пауза, погледна встрани, после отново към нея.

— Къде е детето ти?