Карън Робърдс
Страх (15)

Глава 15

— Е, Марко, ако бях на твое място, щях да запомня какво съм казал току-що. — Гроувс подхвърли думите, като стигна в подножието на стълбите и погледна нагоре към него. Отнасяха се за края на разговора, който двамата бяха водили. Според Дани трябваше да дадат на двамата по-голямо лично пространство и да се върнат долу, но Гроувс бе казал, че само си върши работата. Дани бе казал, че оценява усилията му, но Гроувс може би бе открил някакъв сарказъм в думите му и бе изръмжал, че ако зависело от него, той никога не би рискувал живота си за предател, заслужаващ да прекара остатъка от живота си в затвора. Или дори нещо по-лошо.

Дани едва се бе спрял да не отговори нещо рязко. Работата беше там, че Марко би си замълчал. Затова в отговор бе пратил Гроувс по дяволите. И така бе предизвикал недотам приятелския му отговор.

Това, което прави нещата трудни, размишляваше Дани докато вървеше по коридора, е, че наистина оценявам усилията на Гроувс. Рик Марко беше опетнил честта на федерален агент, бе извършил престъпления също толкова отвратителни като на търговците на наркотици, които преследваха, беше отговорен за смъртта на агенти и цивилни, а после, когато го бяха заловили, беше сключил сделка и беше започнал да пее като жълто канарче.

Марко заслужаваше лошите чувства на Гроувс.

Но това само усложняваше положението на Дани, представящ се за Марко.

Нямаше търпение всичко това да свърши по много причини, една от които беше, че вече няма да се тревожи, че може да бъде измъчван и убит — поне докато не му възложеха следващата задача. Той бе от онези, които Бюрото изпращаше на най-опасните мисии под прикритие. Заради сигурността, никой от тях не знаеше кои са другите. Критендън бе техният шеф. Познаваше ги всичките. Вероятно ги познаваха и по-висшестоящите, както и групата агенти от екипа на Критендън. Единствено той знаеше и всички подробности по поверените им задачи.

Помагаше му фактът, че отново бе въоръжен — Критендън му бе осигурил оръжие. След като снощи бяха пристигнали в тази къща и беше огледал внимателно патериците, Дани бе открил, че под извивката за рамото на едната патерица бе закрепен номерът 342, който бе секретен — номерът на Критендън. Само неговите хора го знаеха. Да види номера, бе все едно да види подписа на Критендън. След като настоя да получи патериците, а не инвалидната количка, и успя да изкачи стълбите — упражнение, което включваше болка, опасност и известно разочарование — той се бе скрил в спалнята си, бе заключил вратата и се бе заел да разглоби патериците.

Деветмилиметров Глок 26, известен в бизнеса като джобен Глок заради малките си размери, беше скрит в лявата патерица, замаскиран в триъгълника, който трябваше да поддържа мишницата му. Дългата част, която се простираше от този триъгълник до пода, беше куха и съдържаше два пълнителя. На същото място в дясната патерица беше открил мобилен телефон, какъвто не можеше да бъде проследен, а лесно можеше да бъде захвърлен. Само за да бъде по-сигурен, той беше отстранил батерията.

По дяволите, отново съм в бизнеса, беше си помислил. След внимателен размисъл, Дани беше решил отново да скрие телефона и пистолета в патериците. Защото в противен случай Сандърс и компания можеха да ги открият. И да му ги отнемат, защото като на федерален агент, превърнал се в предател, на Рик Марко не бяха позволени нито мобилен телефон, нито оръжие. А след като му ги отнемеха, щяха да започнат да задават въпроси. Като например, откъде, по дяволите, ги имаше.

Тъй като не можеше да им каже истината, Дани реши в никакъв случай да не се издава.

Дори да се наложеше да разглоби патериците, когато станеше нужно, пак щеше да е много по-добре, отколкото да остане невъоръжен, както бе последния път, когато бе изпаднал в затруднение. Оптимистът би повярвал, че няма да има втори път, но Дани се смяташе за реалист.

Реалността беше, че Зета преследваха него, а не истинския Марко. А това нямаше да има смисъл, ако той не им оставяше следи. Когато имаше следа, Зета рано или късно щяха да я последват. Защото Марко знаеше къде бяха заровени всички тела. И те нямаха търпение да го накарат да замълчи, преди да е изпял всичко.

Очакваха го опасни ситуации, но Дани приел спокойно риска да го открият отново, ако трябваше да се тревожи единствено за себе си. Но сега с него бяха Сам и Тайлър.

Те го караха да изпитва съвсем нова загриженост.

Детето си беше дете. Дори само заради това, че беше дете, Дани нямаше да позволи да го наранят или убият.

А Сам… Е, също нямаше да позволи да я наранят или убият.

Поради много причини…

Трябваше да признае, че му бе влязла под кожата.

Не трябваше да я целува.

Дани би се проклел, че е позволил да се случи, само че това би било съвсем безполезно. Трябваше да се учи от грешките си и да не ги повтаря.

Не трябваше да я целува, защото работеше под прикритие и можеше да се дистанцира от нищо неподозиращата цивилна, която бе попаднала случайно в разследването и сега, в резултат, бе под негова закрила.

За всичко обвиняваше проклетите болкоуспокояващи. Те го бяха накарали да изгуби самоконтрол.

Решението беше лесно, макар да не му се искаше да го приеме — никакви лекарства повече. Когато болката се върнеше — а тя щеше да се върне — трябваше да я понесе. И да продължи да я понася, докато раната заздравее. Ситуацията беше опасна и той трябваше да е с трезв разсъдък. Нищо не трябваше да отвлича вниманието му. Дори момичето.

Тя беше красива, секси, неговият тип с това привлекателно лице, дълга черна коса и огромни сини очи. Харесваше му как му въздейства, възхищаваше се на смелостта й. А в добавка към това, устните й бяха меки, устата — гореща, а тялото — убийствено. Освен това тя го изненадваше още от самото начало, когато бе вдигнал поглед, заклещен в багажника, и я бе видял да мръщи вежди, загледана в него. И оттогава непрекъснато го изненадваше. Най-голямата изненада беше силната й възбуда, когато я беше целунал. По негов личен опит, на красивите момичета — последното момиче, с което спеше помежду различните задачи, също беше красиво — им липсваше страст. Но не и на Сам. Тя бе пламнала бързо като него. Не можеше да не забележи, че буквално вибрираше от нетърпение да бъдат голи и заедно.

Той обичаше горещите жени. Как можеше да устои и да не вземе жена, която очевидно бе обхваната от желание?

Но тук бяха заложени животът му, както и нейният и този на детето й. Сексът въобще не влизаше в това уравнение.

Независимо колко му се искаше нещата да бъдат различни.

Дани отново стоеше на прага на спалнята на Тайлър. В банята зад гърба му все още светеше и той лесно виждаше очертанията на леглото.

Майка и син се бяха прегърнали, обърнати с лице един към друг, главите им почиваха върху една и съща възглавница. Тайлър притискаше към гърдите си плюшено мече и изглеждаше много крехък. А Сам беше… Е, единствената дума, която му идваше наум, беше прекрасна. Косата й се беше разстлала по възглавницата, а чертите й, в профил, бяха силни, но все пак деликатни. Беше загърната в дебелия бял хавлиен халат, който му пречеше да види женствените й извивки, накарали го да пламне преди малко.

По дяволите.

Като ругаеше тихо под носа си, Дани се обърна рязко. Закуцука по коридора към стаята си и направи всичко възможно да не мисли за Сам в онова легло.

Когато най-после заспа, сънищата му бяха еротични, което го смути, когато се събуди, и отчасти си ги спомни. Беше вече сутрин. Можеше да познае по светлината, която се процеждаше през завесите, покриващи единствения прозорец. Не се чувстваше добре, защото вместо еротични сънища искаше горещ секс с жената, която бе принудена да се крие като него. Главата го болеше, както и цялото му тяло. Болката в крака беше нечовешка, непоносима.

Какво би могъл да каже? Още един ден. Животът просто бе такъв.

Размърда се предпазливо и едва потисна стенанието си. Отметна завивките встрани.

Трябваше бързо да вземе болкоуспокояващи.

Не. Нямаше да го направи. Отсега нататък щеше да търпи.

Като продължаваше да ругае тихо и да прави гримаси, Дани се опита — според източните вярвания и техники — да потисне мислено болката, да я изолира.

Не се получи.

Стисна зъби, седна в леглото и се приготви да спусне внимателно крака и да се изправи. Огледа се за патериците и забеляза, че е обект на внимание — в него бяха втренчени две големи сини очи.

За щастие или за нещастие, в зависимост от гледната точка, не бяха очите на Сам.

На прага стоеше Тайлър и го наблюдаваше.