Карън Робърдс
Страх (3)

Глава 3

Когато капакът на багажника се вдигна, сърцето на Сам заби бързо. Пулсът й се ускори толкова, че бе единственото, което чуваше. После, така изведнъж, сърцето й заби доста по-бавно.

Пое си дълбоко свеж въздух, видя небето, обсипано със сребристи звезди, чу нощните звуци и страхът й се стопи. Отстъпи място на твърда решителност.

Нямаше да умре тази нощ. Нямаше начин.

Ако умреше, Тайлър щеше да остане сам.

Нямаше нужда от по-силна мотивация. Каквото и да беше необходимо да направи, щеше да оцелее заради момчето си. Когато капакът се вдигна достатъчно и разкри двама мъже, чиито силуети се очертаваха на нощното небе, тя бе извадила пистолета и го беше насочила, готова за действие. Единият от мъжете беше насочил оръжието си към багажника — тъй като то блестеше на лунната светлина, тя го видя така ясно, сякаш беше пладне. Легнала неудобно на едната си страна, тя се прицели по-точно. Смит&Уесън-ът беше тежък и топъл от допира до тялото й. Дланите й бяха потни и се плъзгаха, което я накара да го стисне по-здраво. За частта от секундата, която й бе необходима да осъзнае, че наистина се намира в опасност — о, да, положението беше лошо — стомахът й се сви. Тя не му обърна внимание — така, както не обръщаше внимание и на пулсиращата болка в главата си и на страха, който, ако му позволеше, щеше да я обсеби. Щом трябваше да се бори за живота си и за този на Тайлър, тогава по дяволите, да, щеше да се бори. Стисна зъби и се прицели малко над блестящото на лунната светлина дуло на оръжието, което копелето държеше.

То беше насочено в нея, не в непознатия. Както беше й казал, очевидно щяха да убият първо нея. Преодолявайки ужаса, който смразяваше кръвта й и караше сърцето й да препуска бясно, тя решително натисна спусъка няколко пъти, прицелвайки се последователно в двете сенки.

— Господи! — извика мъжът, който бе в багажника с нея, и вдигна ръце, за да предпази главата си. Двамата нападатели извикаха от изненада, политнаха назад и паднаха на земята. Сам застана на колене и се огледа диво за нови заплахи, без да обърне никакво внимание на мъжа, който легна по гръб и я погледна втренчено. Каза й нещо, но то не стигна до съзнанието й. Всичко — изстрелите, миризмата на сяра, виковете на двамата и тупването на телата им на земята, насилието, нахлуло изведнъж в живота й — беше такъв кошмар за нея, че не можеше да възприеме реалността.

Не мисли. Просто изчезвай оттук.

Ушите й звъняха заради изстрелите, дадени в тясно пространство, тялото й беше завладяно от паника, но умът й оставаше странно хладен и трезв. Тя скочи на земята като газела — или като майка, чието дете беше в опасност. Каквато и беше.

Мъжете, по които бе стреляла, лежаха на земята близо до колата. Видя ги в мига, в който краката й докоснаха земята. Единият се претърколи и изстена. Другият лежеше неподвижно. Тя остана втренчена в тях за секунда, все още с оръжието в ръце. Единият изглеждаше мъртъв, другият очевидно не беше, но нито един от двамата не представляваше опасност. Сърцето й биеше бясно, дишането й бе прекалено бързо и плитко. Тя се застави да извърне поглед от тях и да огледа околността. Бяха съвсем близо до реката и тя виждаше сребристите й вълни от мястото си, потънало в нощни сенки. Луната и звездите високо над главата й, далечните светлини на Сейнт Луис от другата страна на реката и двата фара на камиона й осигуряваха достатъчно светлина да вижда сравнително добре, макар мракът да замъгляваше много от подробностите. Както и подозираше, бяха в автоморгата, която имаше размерите на футболно игрище. Беше идвала тук много пъти в търсене на автомобилни части. Превозните средства бяха струпани едно върху друго навсякъде, някои от куповете достигаха до шест метра височина. Ниските складове образуваха дълга стена между автоморгата и улицата. Цялото място беше оградено с триметрова ограда, която трябваше (очевидно безуспешно) да защити територията от нарушители. Като огледа всичко това за секунда, Сам заключи, че наоколо няма никого другиго.

Освен, разбира се, мъжът, който беше в багажника с нея. С крайчеца на окото си долови мъчителните му движения и се обърна към него, колебаейки се дали да не застреля и него и така да сложи край на всичко. Стисна устни. Беше очевидно, че е лошо ранен. Влачеше десния си крак. Раменете му бяха прегърбени, а лицето му приличаше на боксова круша, понесла много удари.

Докато се колебаеше — хладнокръвните убийства не бяха стихията й, макар да предполагаше, че може да промени това, ако се налага — през главата й преминаваха дузина противоречащи си мисли. Не той я беше хвърлил в багажника, а бе затворен там заедно с нея. Беше се опитал да я окуражи. Беше държал ръката й, беше я целунал дори. Допирът на устните му до кожата й я бе развълнувал приятно. От друга страна, оставаше фактът, че беше в багажника. Инстинктът й подсказваше, че е от добрите момчета, но добрите момчета обикновено не се озоваваха в багажници. Както и да е, когато ставаше въпрос за мъже, инстинктът й нищо не струваше. Все още се колебаеше дали да дръпне спусъка или не, когато той се озова до нея.

— Дай ми това. — Пистолетът беше изтръгнат от ръката й, преди дори да е осъзнала какво й казваше. Значи трябваше да го застреля, все пак. Но вече беше прекалено късно да направи каквото и да е.

— Хей, това е мое. — Сграбчи пистолета, но беше безполезно.

Дали мъжът, който бе в багажника с нея, й беше съюзник? Да или не, подобно мислене беше опасно.

Той й хвърли укорителен поглед, после закуцука към тялото на мъжа, когото тя беше простреляла.

— Исусе, можеше да ми кажеш, че имаш оръжие — подхвърли през рамо.

— Можеше. — Само че той щеше да й го отнеме, а тя имаше нужда от него, за да се защити. Не беше дори обмислила възможността да му се довери до такава степен. Гледа го известно време — макар да се бе превил като Гърбушкото от Нотр Дам, виждаше се, че е висок и с атлетично телосложение. Красив? Трудно беше да се каже, но отговорът вероятно беше положителен. Беше облечен в дънки и сива тениска, която разкриваше мускулите на ръцете му, на които всеки би завидял, и доста износени маратонки. Беше очевидно, че е получил и други наранявания, освен огнестрелната рана в дясното бедро. Макар и да бе загубил сили, все още беше достатъчно едър и мускулест, за да стигне тя до заключението, че няма да е добре да влезе във физическо стълкновение с него. Каквото и да бе направил, за да го пребият така, да стрелят по него и да го хвърлят в багажника, за да умре там, то не можеше да е нещо добро. Възможно беше да е лошо момче като мъжете, които я бяха ударили по главата и хвърлили в багажника при него. Лесно можеше да стреля по нея или отново да я вземе в плен. А борбата с него щеше да е само загуба на време. Реши, че може да задържи оръжието — тя искаше само да избяга възможно най-далече. Целта й беше да оцелее и всичко друго можеше да върви по дяволите. Като се възползва от това, че вниманието му беше привлечено от мъжете на земята, осъзнаваща, че скърцането на чакъла под краката й може отново да насочи вниманието му към нея, тя започна да се прокрадва към кабината на камиона. Двигателят работеше, което означаваше, че трябва само да скочи вътре и да потегли. Автоморгата обикновено се заключваше. Когато идваше тук да търси части, прескачаше оградата — освен ако някой друг не платеше. Но за да изкара камиона, трябваше да мине през портата. Огледа се бързо. Беше отворена. Да.

Бум. Чу изстрел зад себе си и подскочи. Кой ли беше стрелял? Дали изстрелът беше предназначен за нея? Сам не знаеше, но нямаше да чака, за да разбере. Хвърли бърз поглед през рамо и откри, че непознатият се е надвесил над мъжа, който само допреди малко гърчеше тяло и стенеше. Сега лежеше неподвижен и безмълвен на чакъла, докато новият й познат държеше оръжието под такъв ъгъл, че премахваше всички съмнения кой бе стрелял. Дали го беше убил? Тя може и да не беше хладнокръвна убийца, но този мъж като че ли нямаше такива задръжки. Дали щеше да избие всички свидетели? Господи, дали тя не беше следващата? Инстинктите й крещяха да бяга. И тя побягна като вятъра. Вече до вратата на кабината, срещна известно затруднение. Тя, както винаги, беше заяла. Най-после успя да я отвори, скочи вътре, затвори вратата и я заключи. Бум! Прозвуча друг изстрел. Беше невъзможно да види какво се разиграва, защото камионът беше обърнат в другата посока. Обзалагаше се, че това е поредният смъртоносен изстрел. Дали мъжът нямаше да се втурне към нея сега? Устата на Сам пресъхна, сърцето й заблъска бясно в гърдите, тя хвана стария заяждащ скоростен лост и го дръпна рязко, после залепи педала за металния под. Двигателят изрева. Вече не можеше да скрие какво възнамерява да направи. Но Големия Ред не помръдна.

— Хайде! — изкрещя силно тя и заудря с длани по кормилото. Като че ли в отговор, камионът се стрелна напред.

— Върви! — окуражи го тя.

За нещастие, за да излезе от двора, трябваше да направи обратен завой.

Изпитваше такъв страх, че на практика подскачаше на седалката. Направи обратния завой и чакълът се разхвърча изпод гумите. Светлините на фаровете прорязаха мрака, тя отново натисна силно педала на газта. Камионът най-после започна да отговаря на подаваните му команди и се втурна към свободата. Мобилният й телефон отхвръкна от мястото си под касетофона и падна на седалката до нея. Тя го погледна с недоумение, после се сети, че може да се обади на 911.

Но не можеше да спре и да протегне ръка към него, защото първата й задача беше да се измъкне оттук. Единствената порта — спасителна порта! — беше право пред нея, може би на около петдесет метра. Вляво бяха дългите и ниски складове, които й пречеха да види улицата. Точно отпред и малко вдясно лежаха двамата мъже, които беше простреляла. Очертаваха се като черни запетаи на чакъла.

— Хей! — Мъжът, който бе в багажника с нея, изскочи пред камиона. Застана с лице към нея, ръката му с пистолета висеше до тялото, той се беше привел леко и бе направил болезнена гримаса. Махна й да спре.

Като че ли щеше да го направи.

— Мърдай! — извика тя, но се съмняваше да я чуе. Той не помръдна. Стиснала здраво кормилото и с двете си ръце, тя натисна силно педала на газта. Нямаше да спре за нищо на света. Целувката по кокалчетата може и да бе предизвикала приятно вълнение в нея, но пет пари не даваше. Той имаше избор — можеше да се отстрани или да бъде прегазен. Камионът се стрелна напред, двигателят ревеше, гумите караха чакъла да хвърчи на всички страни.

— Махни се от пътя! — извика тя и замаха с едната си ръка. Надяваше се да не е прекалено глупав да…

— По дяволите! — В последната минута, той отскочи встрани. Светлините на фаровете уловиха изненадата и гнева, изписани на лицето му.

Сам се усмихна победоносно, когато камионът мина през мястото, където само преди секунда стоеше той. Облекчението, което изпита, че няма да се наложи да го прегази, не означаваше, че няма да го направи, ако трябваше. Просто се радваше, че няма да стане причина за смъртта му. Тъкмо започваше да изхвърля всякакви мисли за него от главата си, когато тъп удар по другата врата я накара да отмести поглед от чистия сега път към портата.

— Спри! — Това беше вик. През прозореца я гледаше пребито от бой лице. Едното око беше толкова подуто, че едва не се беше затворило, имаше кървави следи по челото и скулите, носът беше подут. Лицето изглеждаше страшно. За нещастие, вече й беше добре познато. Той опита дръжката — вратата беше заключена, слава Богу! — после заудря по стъклото с пистолета. Беше се уловил за прекалено здравата подпора на огромното странично огледало.

О, не!

— По дяволите, пусни ме вътре!

— За нищо на света! — Като го държеше под око, тя завъртя няколко пъти кормилото наляво и надясно в отчаян опит да го накара да изгуби равновесие и да падне. Не се получи. Под гумите на камиона хвърчеше чакъл и описвайки рязко зигзаг, той се носеше към улицата. Само едната половина на огромната порта беше отворена, което означаваше, че камионът едва щеше да мине. Дали мястото нямаше да се окаже прекалено тясно за него?

Моля те, Господи!

— Наведи се и отвори вратата! — Той отново заудря по стъклото с пистолета. Удряше толкова силно, че тя се страхуваше да не го счупи. После си спомни, че то беше счупено миналата година от отчаян човек, изпаднал в дългове, чиято кола тъкмо щяха да откарат, и бе заменено с дебело и устойчиво стъкло. Човекът, който го бе поставил, я бе уверил, че е толкова здраво, че не може да бъде счупено.

— Не! Слез от камиона ми! — Завъртя рязко кормилото наляво, после надясно. Мъжът ругаеше невъздържано, люлееше се опасно напред и назад, но успя да се задържи. С надеждата да привлече вниманието — помощ: — тя наду клаксона. Ревът му разцепи нощния въздух. Тя трепна. Той също.

— Ти да не си малоумна? Престани да натискаш проклетия клаксон! — извика и отново се залюля към вратата, но успя да сграбчи дръжката.

— Слез от камиона ми!

— Отвори проклетата врата!

— За нищо на света! Слез!

Единственият начин да го свали на земята май беше да се откаже и от огледалото или поне до това заключение достигна Сам, като погледна към портата.

Не искаше дори да одраска камиона и се колебаеше дали да го направи. Първо, имаше нужда от камиона, за да си изкарва прехраната, а нямаше пари за какъвто и да било ремонт. Второ, ако не преценеше правилно, можеше да се удари толкова лошо, че камионът да се превърне в развалина и тя самата да се окаже хваната в капан. Натисна отново клаксона.

— За Бога, престани! — изкрещя мъжът отново.

Тя завъртя бързо кормилото наляво и надясно в поредния опит да накара мъжът да изтърве опората си. Но този път той дори не се залюля силно. Тази негова относителна стабилност я накара да заключи, че е намерил по-добра опора за краката си. Хвърли му поглед и видя, че на лицето му е изписана решителност. Смръщи вежди. Той се държеше за огледалото с едната си ръка, а другата — сърцето на Сам прескочи удар, като го видя — беше насочила пистолета вътре в кабината. Мили Боже, нима щеше да я застреля?

Кръвта й замръзна.

— Не! — изпищя тя и отново завъртя кормилото рязко последователно вляво и вдясно. Гумите изсвириха. Чакълът се разхвърча навсякъде. Мобилният й телефон подскачаше безполезен на седалката до нея. Беше изкусително близо, но пак недостижим. Мъжът се залюля назад с движението на камиона, после напред и отново се прицели…

Куршумът разби стъклото и парченцата се разхвърчаха навсякъде, посипаха се по седалката. Сам изпищя, наведе глава и едва не се блъсна в огромна купчина стари автомобили. Едва в последната секунда видя накъде се е насочил камионът, и поправи курса му с рязко завъртане на кормилото.

— Исусе! — извика мъжът, когато маневрата й отново наруши равновесието му. Само ръката, която бе изцяло преметната пред подпората на огледалото, го предпази от падане. Топлият нощен въздух нахлу в кабината.

Без стъклото, което играеше ролята на бариера и ги разделяше, той й се струваше прекалено близо, много по-близо отпреди. Надяваше се да падне или поне да изтърве оръжието.

— Спри, луда…!

— Няма начин! — извика Сам в отговор. Думите едва бяха излезли от устата й, когато непознатият нахлу в кабината през дупката, която току-що бе направил. Сам изруга и камионът мина като хала през портата.

— Слез! Слез от камиона ми!

Като шофираше с една ръка, Сам се наведе и го бутна по широкия гръб с всички сили. Когато това не даде никакъв резултат — със същия успех би отместила и паднало дърво — тя го заудря по главата и раменете с юмрук, за да го принуди да излезе.

— Ох! По дяволите! Престани, по дяволите!

— Слез! Слез веднага!