Карън Робърдс
Страх (7)

Глава 7

Болката в крака му беше силна. А най-лошото беше, че Дани знаеше, че ще се влошава все повече. Бяха изминали петнайсетте минути, които беше определил, за да свали импровизирания турникет. Всъщност беше минало много време и това можеше сериозно да навреди на крака му. Сега, когато имаше доста добри изгледи да се измъкне жив, щеше да направи всичко възможно да не се превърне в инвалид.

Момичето — Сам — го гледаше така, сякаш току-що му бяха поникнали рога.

О, добре. Беше й казал да съблече ризата си. Трябваха му две секунди, за да се досети защо го гледа така. Осъзна, че мисленето му се забавя, което не беше добър знак. Премигна и смръщи вежди, опитвайки се да запази ума си бистър. Беше трудно, когато усещаше крака си така, сякаш някой прогаряше дълбока дупка в него, и му се виеше свят.

— Трябва да превържа раната — обясни, когато изражението й му подсказа от какво се страхуваше тя, което при сегашното му състояние можеше да се приеме за смешно. Сигурно се справяше добре, щом тя не забелязваше, че той можеше всеки миг да изпадне в безсъзнание. — Бих използвал моята, ако не беше така мръсна.

На лицето й се изписа облекчение. Толкова лесно беше да разчетеш емоциите й. Мислите й се изписваха в извивката на устните й, в помръдването на веждите и, разбира се, в израза на големите й сини очи. Господи, красива беше. И млада. Прекалено млада, за да се забърка в нещо, в което може да намери смъртта си, но той не можеше да направи нищо — вината не беше негова, нито нейна, но тя се беше замесила в това. Както и да е, не беше толкова безпомощна, щом хладнокръвно беше стреляла по онези двамата. За секунда се зачуди кое момиче, и особено така красиво, би носило оръжие, но мисленето означаваше да полага усилия, каквито в момента не биваше да прави. Трябваше да пести силите си и да се опита да оцелее.

— Хайде. — Тя продължи да го гледа, без да помръдне, и той смръщи вежди. Беше стиснала здраво устни и изражението й никак не беше дружелюбно, но за негова изненада, не започна да спори. Разкопча синята си риза, освободи я от въжето, което все още беше завързано около талията й, и безмълвно му я подаде. Под ризата носеше бяло потниче, което прилепваше към тялото й. Имаше хубави гърди за такова слабо момиче — не прекалено големи, но твърди и закръглени като портокали от Флорида. Изпита облекчение, че забелязва такива подробности, защото това означаваше, че е добре. Беше очаквал тя да започне да оспорва необходимостта да съблече ризата си, защото спореше за всичко още откакто се бяха запознали Но тя се подчини.

Нямаше време да се тревожи за причините, поради което го направи.

— Ще трябва поне да разхлабя турникета — Поясни Дани, макар че тя нищо не беше попитала. Той сгъна ризата така, че да образува правоъгълна превръзка. Материята, памучна и омекнала от честото пране, щеше да попива кръвта и със сигурност беше по-чиста от неговите дрехи.

Продължи да говори, защото това му помагаше да остане концентриран.

— После ще сваля дънките си. Нося боксерки, така че не губи ума и дума. Когато раната се покаже, искам да сложиш това върху нея и да натиснеш здраво с двете си ръце. Когато ти кажа. Бъди готова да видиш кръв. Много кръв.

Тя изгледа крака му с присвити очи. Той проследи погледа й. Кожата около колана беше почерняла от засъхналата кръв и плътта беше — подута. Прилошаваше му всеки път, когато я погледнеше.

— Наистина ли мислиш, че е добра идея да свалиш турникета? — погледна го тя. Изражението й издаваше неспокойствие.

— Трябва, ако не искам да изгубя крака си. А аз не искам. — Подаде й сгънатата риза, после взе бинта от чантата с материалите за първа помощ. Вътре имаше и тубичка с антибиотик и ножички. Той постави внимателно всичко върху таблото, където лесно можеше да го стигне — само като протегнеше ръка. Защото трябваше да работи бързо, щом свали турникета. Мракът нямаше да му помогне — светеше единствено луната — но виждаше достатъчно добре, за да превърже крака си. Ако включеха осветлението в кабината, щяха да бъдат видими за останалите. Накрая извади револвера от колана на дънките си и го остави в джобчето на вратата до себе си, където тя не можеше да го достигне, но той лесно можеше да го сграбчи, ако е необходимо. Когато всичко беше готово, разкопча дънките си и дръпна ципа. После я погледна.

— Трябва да действаш бързо. Ела по-наблизо.

— А какво ще стане, ако изгубиш много кръв?

На лицето й беше изписан страх, но тя се подчини. Плъзна се към него и сега коляното й докосваше здравия му крак. Като се имаше предвид ъгълът, под който той беше седнал, тя не би могла да се приближи повече, без да изкриви тялото си по невъзможни начини. Беше достатъчно близо да се справи, тоест да притисне силно раната, когато турникетът бъде отстранен.

— Ще извадиш късмет, предполагам. — Неохотно, той плъзна пръсти по колана и стигна до токата. Куршумът не беше излязъл от другата страна — поне доколкото той можеше да разбере — което означаваше, че е останал в крака му. Но нямаше как да го извадят при тези условия. Разбираше, че не може да си помогне особено с превръзката, която се канеше да направи, но и не виждаше друга алтернатива. Турникетът трябваше да бъде свален. Раната трябваше да бъде превързана. Погледна наведената й глава. Сам следеше внимателно пръстите му, които продължаваха да опипват студената сребриста тока. — Или пък не. Нека изясним едно. Ако умра, ти няма да се отървеш от преследвачите. Те ще продължат да те търсят. А когато аз няма да съм до тебе да те защитя, няма да имаш голям шанс да оцелееш.

— Да ме защитиш? — Вдигна глава и погледът й срещна неговия. В очите й се четеше възмущение. — И откога ме защитаваш? Ти ме отвлече с насочен към мен пистолет. Не мисля, че ме защитаваш.

В думите й имаше смисъл. Поне можеше да разбере гледната й точка.

— Не е моя вината, че беше хвърлена в багажника. И независимо дали вярваш или не, опитвам се да запазя живота ти.

Тя сви устни.

— Слез на земята. Опитваш се да запазиш собствения си живот.

— Добре, значи се опитвам да запазя живота и на двама ни. Същото е.

— Не, определено не е.

— Няма да споря. Ще трябва просто да ми се довериш.

Тя издаде някакъв звук. Приличаше на присмех, но не продължи да спори. Погледът й се спря на раната.

— Мисля, че трябва да ми позволиш да те заведа в болница. — Гледаше крака му така, сякаш нямаше да вземе участие в това, което предстоеше да се случи. Е, ако трябваше да бъдем откровени, той също не искаше да вземе участие, но нямаше друг начин — те двамата трябваше да се справят.

— Направя ли това, съм мъртъв. Ти също. Те знаят, че съм ранен, и се надяват да извлекат полза от това. Не се съмнявам, че вече наблюдават всички болници в района. Ако се появим, ще очистят и двама ни. Ето така. — Щракна с пръсти.

Погледът й срещна неговия. Очите й блестяха. Лесно можеше да прочете въпроса в тях — Кои са те? — но този път тя дори не си направи труда да го зададе. Умно момиче. Бързо се учеше.

— Ако изгубиш толкова кръв, че да умреш, докато се опитваш сам да се погрижиш за раната си, пак ще си мъртъв — каза го така, сякаш това бе неоспорим факт.

— Свърши твоята част от работата и няма да умра. Може би и двамата ще се измъкнем от това живи. Готова ли си?

Тя доби разтревожен вид.

— Не.

— Много лошо. Хайде. — Хвана висящия край на колана и се стегна, за да понесе болката. След това се усмихна леко и стисна токата, която се заби в плътта му. Момичето изглеждаше уплашено. Очите й бяха огромни, устните й — здраво стиснати, държеше здраво с двете си ръце сгънатата риза така, че кокалчетата й бяха побелели.

— Трябва да знаеш, че не мога да гледам кръв — каза тя и отново срещна погледа му.

— Аз също. Особено когато кръвта е моя. — Стисна зъби, освободи колана от токата и нададе стон. Кръвта потече топла, а по крака му премина конвулсия. Не болка. За болката беше подготвен. Но това бе нещо различно — сякаш електрически трион беше захапал крака му отвътре. Стисна зъби, повдигна се от седалката и смъкна дънките си, като действаше бързо, преди болката да го е победила. За негова изненада, Сам му помогна, като хвана дънките за колана и ги дръпна силно надолу. Поредният пристъп на болка го връхлетя, когато дънките се отлепиха от раната.

— О, по дяволите! — изруга той, преди да припадне.

После потъна в мрак.

Изненадващото бе, че бързо дойде на себе си. Усети нещо да се забива в дясната страна на врата му, отвори очи и обърна глава да види какво е. Старата ключалка на вратата натискаше силно нежната плът точно под линията на брадичката му, защото главата му бе отпусната върху нея. Горната част на главата му се подаваше през счупения прозорец. Разбра го, когато все още малко замаян, вдигна поглед към нощното небе, обсипано със звезди. Жуженето на насекомите и шумоленето на високата трева изпълваха ушите му. Къде беше? После мозъкът му изведнъж заработи и събитията от предходните няколко часа минаха през главата му.

Трябваше вече да е мъртъв, но не беше, и то не защото свръхголямата мощ на различните правителствени агенции пазеха живота му, не и заради собствените си умствени и физически възможности, а защото бе имал късмет.

Е, късметът беше на негова страна. Досега.

Имаше късмет, продължи да мисли, докато бавно се изправи до седнало положение, че стъклото бе от онези, обезопасените, защото иначе щеше да пореже врата си.

— Не мърдай. — Острият глас го накара да погледне надолу с изненада. Момиче — по-точно момичето — Сам.

— Позна я почти веднага, беше коленичила до него. Беше толкова близо, че долавяше мириса на шампоана й, същия цветен аромат, който бе доловил и в багажника, толкова близо, че ръката му докосваше меката й нежна гръд. Отдръпна я, разбира се, но не преди съзнанието му да регистрира колко приятен и секси е допирът. Тя отдавна беше изгубила бейзболната шапка, един кичур се беше освободил от конската опашка и тя го бе втъкнала зад ухото си. Беше клекнала и изпълваше пространството, където, ако положението на тялото му беше нормално, щяха да бъдат краката му. В момента обаче той беше отпуснат, полулегнал, на двете седалки, а краката му висяха точно под кормилото. Стъпалата му бяха притиснати едно към друго от свлеклите се около тях дънки. Очевидно, след като той беше припаднал, тя беше обработила сама раната му. Достойнството му бе накърнено, но поне беше жив.

— Припаднал съм — каза той едва чуто, сякаш това не беше очевидно.

— Да.

На Дани му трябваше секунда, за да регистрира гневното изражение на лицето й, обърнато към него, и да оцени гъвкавостта на тялото й, която й позволяваше да се свие в невъзможно тясното пространство. После погледът му се премести към ръцете й. Макар че мръщеше усилено вежди, тя държеше здраво двата края на бинта, който очевидно току-що бе намотала около раненото му бедро. Тъкмо се канеше да го закопчее с малките метални скоби.

— Кърви ли? — запита той, без да откъсва поглед от нея. Беше тъмно, но лунната светлина обливаше камиона и беше лесно да види какво правят пръстите.

— Беше зле. Спрях го. За твой късмет. — Ето отново думата късмет. Предположи, че ако оживее, трябва да я татуира над гърдите си. Тя вече не го гледаше, а закопчаваше двата края на бинта със завидна сръчност. Боксерките му бяха в кръв. Много повече кръв, отколкото помнеше, че видя, когато смъкна дънките си.

— Какво стана?

Тя му хвърли поредния бърз поглед.

— Ти припадна, а раната кървеше обилно. Спасих ти живота. Отново. Длъжник си ми.

Ако му бяха останали някакви сили, щеше да се засмее.

Исусе, чувстваше се ужасно. Болката в крака му бе утихнала малко, но той продължаваше да пулсира и да гори, сякаш във вените му течеше напалм. Дори стъпалото му беше засегнато. Единственият начин, по който можеше да опише усещането, беше боцкането на игли на милионна степен. Което вероятно беше добре, защото означаваше, че кръвообращението му е в ред. Но болката бе наистина непоносима. Имаше чувството, че няма да може скоро да ходи. Виеше му се свят и усещаше обща слабост, която го предупреждаваше, че не е изключено да припадне отново. Не можеше да си го позволи. Незнайно по каква причина, Сам беше останала и му беше помогнала. Но не можеше да разчита на нея, ако припаднеше втори път. Беше много възможно тя да избяга. А убийците по петите му бяха професионалисти. Може и да го бяха изтървали за момента, но беше абсолютно сигурно, че няма да се откажат. Щяха да го преследват, докато някой не ги спреше или докато той не намереше смъртта си. Трябваше да се опита да намери телефон и да се обади на Критендън — не, чакай, не можеше. Рик Марко не познаваше Критендън. Ето какво му причиняваше световъртежът — съществуваше опасност да забрави, че е Марко. А ръководещият принцип, когато мислеше какво да предприеме, трябваше да бъде: какво би направил Марко?

— Добре ли си? — Гледаше го, смръщила вежди. Може и да бе направил някоя недотам приятна физиономия, докато онези мисли минаваха през главата му.

Отново насочи погледа си към нея. Кой знае по каква причина, това му помогна да осъзнае, че отново е в играта. Може би защото животът й зависеше от следващите му действия.

— Относително. Как спря кървенето?

— С натиск върху вената. — Изгледа го. Като си припомни колко нагоре бе повдигнат краят на боксерките му, той си представи картината: тя бе притиснала длан към слабините му, за да приложи необходимия натиск, което той оценяваше, защото се бе получило. — След това директен натиск върху раната. Намазах я с антибиотик, сложих отгоре марля и ризата си и бинтовах. Това е. Радвай се, че съм изкарала курсове по оказване на първа помощ. — Приглади внимателно бинта. — Предполагам, че ако не се движиш прекалено, няма да изгубиш много кръв. — Ръцете й бяха заети, тя вече не го гледаше. Прибираше материалите отново в чантичката. — Но няма как да сме сигурни.

— Изкарала си курсове по оказване на първа помощ? — Говоренето му помагаше да остане в съзнание, което беше добре. Виеше му се свят и му се повдигаше — вероятно от загубата на кръв.

— Да. — Направи гримаса. — Три, всъщност. Ако продължавам със същата скорост, може да имам разрешително за оказване на първа помощ, когато стана на петдесет, да кажем.

— А как успя, след като не можеш да понасяш кръв?

Тя сви рамене.

— Не обичам доста неща. Но без степен от колежа, нямам кой знае колко възможности за работа, която да ми позволява да осигуря приличен живот на детето си. Да оказвам медицинска помощ, е една възможност.

— А работата ти с камиона?

— Тя е временна. Имам само този камион, а и той е стар. Когато накрая е извън движение, откъде ще взема пари за друг?

— А бащата на детето ти?

Този път погледът й не можеше да бъде описан.

— Какво ти става?

— Нищо. Трудно е да гледаш дете сама.

— Животът не е легло, посипано с рози, нима не си го чувал?

Той изучаваше лицето й, докато тя връщаше превързочните материали в чантичката, а нея — в жабката. Можеше да го остави да губи кръв, докато умре, но не беше го направила. Е, той щеше да й върне жеста, като запазеше живота й.

— Ако ми помогнеш отново да обуя дънките си, ще можем да потеглим. — Свлеклите се около глезените му дънки бяха като въже, което ги пристягаше. Обездвижваха го. Освен това, не се чувстваше удобно така, с голи крака. Но имаше лошото чувство, че няма да му достигнат сили да се справи сам. Имаше нужда от време, за да възвърне силите си. За нещастие, нямаха време.

Тя стисна устни, но хвана дънките му и започна внимателно да ги вдига нагоре. Допирът на хладните й ръце до голата му кожа го накара да си спомни, че е красива жена, която не улесняваше ситуацията. Когато ръцете й стигнаха до слабините му, той ги хвана.

— Ще се справя сам — каза, макар да му се виеше свят при всяко движение. Господи, наистина беше слаб.

— Не бъди идиот. — Без да обърне внимание на протестите му, тя му помогна да вдигне дънките, което бе добре, защото наистина не беше сигурен дали ще успее сам.

— Ох! — Въпреки усилията му да се прави на силен, възклицанието се изтръгна от устните му, когато се отпусна на седалката не така внимателно, както беше възнамерявал. Тя му хвърли поглед, но не каза нищо. Докато той дърпаше ципа и закопчаваше дънките си, тя се изправи, като внимаваше да не докосне ранения му крак. Бялото й потниче бе покрито с петна сега и не трябваше да си гений, за да се досетиш, че те са от неговата кръв.

— Благодаря ти — каза той и беше искрен.

— Превръзката е само временна. Трябва да отидеш в болница — предупреди го тя и седна отново зад кормилото. Очевидно изтощена, се отпусна за малко на вратата, подпряла глава на здравия прозорец, гледайки го предпазливо. Лунната светлина играеше по лицето й. Беше изящна и красива, кожата й бе млечнобяла, скулите й — високи, линията на брадичката й — решителна, но деликатна. Устните й бяха пълни и меки. Носът й беше малък и прав. Очите й — на лунната светлина бяха дълбоки и ясносини — бяха обрамчени от гъсти мигли. Сега, когато бе съблякла униформената риза, която скриваше формите й, забеляза, че раменете й са изящни, ръцете й — стройни и здрави, а гърдите… Е, достатъчно е да кажем, че му харесваха дори в тази опасна ситуация. Въжето все още бе около кръста й — тънък и стегнат — очевидно бе прекалено заета да превързва раната му, за да се погрижи за себе си. Щеше да се почувства виновен, че се държеше с нея като с пленница, но тя наистина бе попаднала в голяма опасност, за да се измъкне сама. Без него щеше да бъде мъртва и вероятно нямаше да преживее дори следващите няколко часа.

— И така, защо го направи? — запита, когато най-после успя да откъсне поглед от стройните й крака и да погледне отново лицето й.

— Какво?

— Защо остана? И защо ме превърза?

— Не можех просто така да те оставя да умреш от загуба на кръв. — Каза го някак недоволно. Нямаше нужда да си гений, за да се досетиш, че се съмнява в правилността на постъпката си. Отвори със зъби пакета мокри кърпички, който също бе намерила в жабката, извади една, почисти лицето си, а после извади втора и започна да чисти ръцете си. — Ще те закарам там, където отиваш — ако не е много далеч — но после вече съм вън от това. Трябва да се прибера у дома при сина си.

Нещо в тона й му подсказа, че според нея силите са на нейна страна. Дани смръщи вежди. Нямаше да е полезно да спори с нея в този момент. Може би щеше да е най-добре да изчака тя отново да започне да му противоречи и тогава да повдигне въпроса с надеждата, че главата му може да се е прояснила. Пъхна дискретно ръка в джобчето на вратата и подозренията му се потвърдиха — тя беше взела револвера.

Издърпа бавно ръката си обратно. Тя го наблюдаваше. Изражението на лицето й му подсказваше, че знае какво си мисли.

— Ще е по-добре и за двама ни, ако оръжието е у мен. — Говореше спокойно, разумно.

Тя изсумтя.

— Не мисля така.

— Какво ще кажеш, ако ти дам честната си дума, че няма да те застрелям?

— А какво ще кажеш, ако аз ти обещая същото? — Направи пауза. — Освен ако не си го заслужиш.

— По следите ни са професионални убийци. Трябва да се справя с тях.

— Ще ги застрелям аз. Ако ни открият.

— Не се обиждай, кукло, но…

— Нека изясним, аз не съм твоята кукла — прекъсна го тя. Докато говореше, развързваше въжето, стегнато около кръста й. Но щом не беше побягнала, докато той беше в безсъзнание, то вероятно нямаше да побегне скоро. Затова той просто я гледаше как развързва възела, как хваща въжето и го връща на мястото му зад седалките. — И няма да ти дам револвера, така че можеш да престанеш с опитите си да го получиш. Къде искаш да те закарам? Ако бях на твое място, щях да мисля бързо, преди да съм решила да поема към най-близкото полицейско управление.

— Полицията не може да те защити. Няма да си в безопасност дори да те хвърлят в затвора. Онези могат да те стигнат навсякъде.

— Така твърдиш ти. Имам само твоята дума.

Измериха се с погледи.

— Да изчезваме оттук. Поеми към магистралата. — С тези думи той мълчаливо реши, че няма скоро да повдигне отново въпроса за револвера. Ако искаха да са крачка пред Вайт, не трябваше да спорят непрекъснато. Първоначалното му намерение беше да прекосят реката и да отидат в Сейнт Луис. Там беше къщата, която уж беше безопасна и в която бандата беше нахлула, както и другата, която служеше за щабквартира на Критендън. И двете се намираха в квартал Ривървю. Но после си спомни, че Марко не знаеше нищо за втората къща, нито за агентите на ФБР. Марко знаеше само, че полицаите, които го охраняваха, не бяха успели да го защитят, че Вайт и хората му го бяха открили, че едва беше отървал кожата и сега бягаше, за да спаси живота си.

Какво щеше да направи Марко, който беше лошо ранен и знаеше, че е само въпрос на време хората на Вайт да го открият?

Ако беше умен, щеше да се предаде обратно на полицаите. Преди всичко, имаше нужда от медицински грижи. Превръзката на крака му в никакъв случай нямаше да издържи дълго. Трябваше да се погрижи за раната. Освен това, съществуваше и момичето, което той, в ролята си на Марко, бе твърдо решил да запази живо, което нямаше да успее да стори сам в сегашното си състояние. Като се вземеха предвид всички тези неща, както и тазвечерното фиаско, полицаите вероятно бяха най-добрият шанс на Марко да остане жив.

А неуспехът се отразяваше зле на всички. Шефът на полицията сигурно също беше ядосан и объркан. Щеше да направи всичко възможно да се погрижи Марко да остане жив под неговата протекция. Никой нямаше да успее да пробие защитата на полицаите втори път.

Дани се улови, че отново мисли като агент на ФБР. Трябваше да внимава. Никой, освен неговата връзка Критендън, който му бе също и шеф, и малката елитна група, не знаеше, че той не е Марко. Всички бяха в неведение и за мисията му.

Ако въобще беше възможно, докато тази операция приключеше, той трябваше внимателно да заблуждава всички. Нямаше да умре като Марко, ако успееше да го избегне, но докато имаше и най-малък шанс да остане жив като Марко, щеше да разиграва картите си така, както би го направил той.

— Защо не ми дадеш телефона, който е в джоба ти?

— Протегна ръка и видя изненадата, изписала се на лицето й, както и погледа, който му хвърли. Беше разбрала, че той знае за малката й тайна, и щеше да му е забавно, ако не се чувстваше толкова зле и ако силите му не отпадаха все повече. А така, в състоянието, в което беше, той искаше просто да отведе и двамата на някое безопасно място. И то възможно най-бързо, преди, да припадне отново. — Трябва да се обадя.