Карън Робърдс
Страх (16)

Глава 16

— Палачинки! — извика Сам на Тайлър възможно най-весело, извади и последната от тигана и я сложи в чинията при останалите. Ароматът на закуска — палачинки, бекон и кафе — изпълваше въздуха. Той накара стомаха й да закъркори и тя осъзна, че въпреки ситуацията всъщност е много гладна. Като останалата част от къщата, кухнята беше чиста, напълно обзаведена — чак до хавлиите в земни тонове и чиниите. Към нея водеше огромна плъзгаща се врата, която беше само отчасти скрита от вертикални щори с цвят на пясък. Беконът вече беше сервиран в друга чиния и сега тя взе и двете чинии и се обърна, за да ги постави на масата. И тогава видя Марко. Той се бе подпрял на патериците си, застанал на прага, и я наблюдаваше.

О, не. След като цял живот беше правила лош избор, що се касаеше до мъжете, нима продължаваше да е толкова глупава?

Той беше облечен в свободен сив анцуг и бяла тениска — те като че ли му бяха любимите. Плюс маратонки. Тя също носеше една от онези бели тениски, които се намираха в чекмеджетата на къщата, както и прекалено големи за нея къси панталони, които бе намерила в шкафа в голямата спалня. Те стигаха до под коляното й и на кръста й ги крепяха единствено връзките, които бе стегнала здраво. Тъй като разполагаше само с ботушите си, те бяха на краката й. Не беше гримирана — който и да бе обзавеждал къщата, очевидно не беше помислил за грим — косата й беше прибрана в хлабав кок и тя не се чувстваше особено привлекателна. Следователно, видът на Марко, застанал на прага, не я направи по-щастлива.

— Здравей, мамо! — Тайлър застана вдясно от Марко и не беше нужно кой знае какво въображение, за да се досети къде беше изтичал, след като беше изчезнал от кухнята. Какво казваха хората за интуицията? Ако беше разбрала, щеше да го спре. Колкото повече разстояние оставяше между себе си и Марко, толкова по-добре. Но очевидно не се справяше много добре. Дори нещо повече — беше сексуално привлечена от него.

— Ухае невероятно.

Тайлър също беше облечен в бяла тениска. Тя му беше голяма и напълно скриваше късите му пижами. Тъй като не си беше взел обувки, беше бос. Дрехите или по-скоро липсата на такива беше въпрос, който Сам трябваше да отнесе до някого, но засега само го прибави към списъка с неща, които щеше да направи след закуска.

В момента трябваше да се справи с Марко. Дори приведен над патериците, той беше едър — висок и с широки рамене, мускулести ръце, едри длани и тяло на атлет, дълги и силни крака, като стъпалото на единия едва докосваше земята. Черната му коса беше рошава и той се нуждаеше отчаяно от бръснене. Погледът й срещна неговия и за нейно огромно огорчение, между тях веднага прехвръкна електричество. Споменът за последната им среща витаеше във въздуха — дланта му върху гърдата й беше кулминацията — и Сам изпита смущение. За щастие, не беше склонна да се изчервява лесно, защото в противен случай щеше да придобие цвят на узрял домат. Това че хапеше долната си устна, беше единственият външен признак за смущението й, но веднага щом осъзна, че го прави, тя престана.

— Казах на Трей, че закуската е почти готова. — Докато говореше, Тайлър погледна през рамо към Марко. — Той е гладен. Също като нас.

— Само ако има достатъчно. — Усмивката, с която Марко я дари, накара сърцето й да прескочи удар. В резултат тя смръщи вежди. Господи, наистина ли го беше целувала миналата вечер? Какво ли бе мислила?

Очевиден отговор — въобще не беше мислила.

— Той иска да опита палачинките ти. Казах му, че правиш най-хубавите на света.

— Благодаря ти. — Сам се стегна и успя да се усмихне на сина си. Усмивката, с която Тайлър й отговори, докато вървеше към масата, беше така слънчева, че Сам нямаше сърце да каже или направи нещо, което би я помрачило. Беше преживял достатъчно травми през последните трийсет и шест часа и те щяха да му стигнат за цял живот. За нея сега основен приоритет беше да се опита нещата да бъдат нормални. Поне докато можеше. Но каквото и да донесяха идващите дни, не можеше да направи нищо, за да го промени, затова се опита да потисне разяждащия я страх, който заплашваше да я погълне, откакто се беше събудила и си беше спомнила къде бяха двамата с Тайлър.

— Има много — каза на Марко. Е, тонът може би не беше много мил. Силната тревога, комбинирана с привличането към мъж, от когото въобще не би трябвало да се чувства привлечена, я правеше раздразнителна. Тайлър й хвърли любопитен поглед и тя се опита да компенсира тона си с неискрена усмивка, насочена към Марко, но изфабрикувана изцяло заради Тайлър.

Той не се усмихна в отговор. Остана на мястото си и я загледа внимателно. Тя не се съмняваше, че също си спомня онези целувки и вероятно дори по-добре от нея.

— Хайде, Трей. — Тайлър издърпа един от четирите дървени стола, подредени два по два по дългите страни на правоъгълната маса, седна на съседния стол и потупа подканващо седалката на онзи, който бе издърпал. — Ще изстинат.

Сам свъси вежди, защото използваше същите думи, когато се опитваше да накара Тайлър да зареже играта си и да седне на масата. Погледът на Марко се стрелна от Тайлър към чиниите, които Сам държеше. До този момент тя не разбираше, че е замръзнала на мястото си с по чиния димяща храна във всяка ръка. Нямаше как да откаже закуска на Марко и тя му даде ясно да разбере, че присъствието му я смущава, затова остави чиниите върху масата. След това с помощта на вилицата сервира две палачинки в чинията на Тайлър и добави няколко парченца бекон. Тайлър ентусиазирано протегна ръка към сиропа.

— Сервирай и на Трей — каза Тайлър. Молбата му не беше чак толкова необичайна. Ако Кендра или някоя друга приятелка се отбиеше, докато Сам готвеше, тя слагаше храна и в техните чинии. Но се чувстваше различно по отношение на Марко.

Стиснала леко устни, Сам сервира две палачинки и малко бекон в собствената си чиния и плъзна останалите към Марко.

— Храната ще изстине — подхвърли през рамо към Марко и се обърна към хладилника, за да извади кутия мляко и да напълни чашата на Тайлър. Разполагаха с разнообразна храна и в по-голямата си част — такава, каквато би допаднала на Тайлър. Той обожаваше палачинки например и тъй като не можа да изпълни този неделен ритуал в дома им, а бе открила сред провизиите смес за палачинки и бекон, тя реши да приготви любимата му закуска. Това обаче извика мисли за Кендра и бедната мисис Менайфи, за дома и всичко, което бяха оставили зад себе си, обаче тя се бе заставила да ги прогони от главата си. Ако се тревожеше за неща, които не можеше да промени, със сигурност нямаше да помогне на никого. И нямаше да подобри сегашната ситуация.

— Изглежда страхотно. — Когато се обърна с кутията мляко, видя, че Марко е седнал на стола до Тайлър. Патериците бяха подпрени на стената, където лесно можеше да ги стигне. Той й хвърли бърз поглед, докато тя пълнеше чашата на Тайлър, и тя забеляза в очите му сянка, която я накара да се пита дали не изпитва болка. Когато бе поставила чинията пред себе си, тя беше избутала чашата, която сега беше пред него, а Сам започна да налива с мляко.

— Благодаря — каза той учтиво. Нещо в изражението му, когато й хвърли поредния преценяващ поглед, я накара веднага да си спомни думите му, че не е на четири. А после бързо си спомни всичко, което се беше случило между тях, и побърза да накара образите да изчезнат в небитието — там, откъдето бяха дошли.

Не трябва да желаеш този мъж.

— Няма защо. — Тонът й не беше дружелюбен. Остави кутията мляко на масата. — Хранете се.

— Крада от закуската ви, нали? — Погледът, който й хвърли, беше неразгадаем.

— Не. — Тя кимна към чиниите, оставени в средата на масата. Имаше още няколко палачинки и парченца бекон. Беше направила повече, в случай че Тайлър е много гладен или тя пожелае повече от обичайната си една палачинка. Обикновено трябваше да внимава колко храна приготвя, за да й стигнат продуктите за по-дълго. И сега й беше приятно да приготви малко повече, отколкото вероятно се нуждаеха.

Това го накара да се усмихне — секси и очарователно — което изискваше от нея да се усмихне в отговор, но тя побърза отново да смръщи вежди.

— Не харесваш ли Трей, мамо? — запита Тайлър и отхапа от палачинката си. Гледаше загрижено ту Марко, ту нея. Сам за пореден път се закле, че ще внимава какво казва и как го казва. И особено сега. Трябваше да се старае нещата да изглеждат нормални заради Тайлър. Ако имаше нещо против Марко, можеха да го изяснят, когато останеха насаме.

— Разбира се, че ме харесва. — Дяволитият поглед, който Марко й хвърли, я накара да пожелае да вземе пълната чаша с мляко и да я запрати в главата му. — Нали, Сам?

Какво можеше да каже?

— Разбира се — каза на Тайлър. Закуската с Марко и сина й не беше нещо, което искаше при дадените обстоятелства, но и по този въпрос не можеше нищо да направи.

— В такъв случай, седни и се храни. — Марко кимна към столовете от другата страна на масата.

Инстинктът й я предупреждаваше, че това би бил лош ход.

Изведнъж се сети как може да развали интимността и уютността на тази закуска. Каза:

— Веднага се връщам. — И излезе от кухнята да търси полицая, който бе дежурен в къщата. Намери го бързо. Току-що избръснат и със сериозно изражение, облечен в същите дрехи от предишния ден, Сандърс седеше в един от двата люлеещи се стола, поставени от двете страни на дивана в голямата дневна, и четеше вестник. Там имаше огромна камина и телевизор с плосък екран на стената над нея. Ведно с обичайните маси и лампи и няколко картини на бялата стена, комбинирани с бежовия мокет, мебелите бяха едновременно удобни и практични. Сам виждаше входната врата вляво, от солидно дърво, боядисана в бяло. От нея се влизаше в коридора, отделен с половин стена от голямата дневна. Право срещу вратата бяха стълбите, водещи към втория етаж. Въпреки че денят навън бе ярък, тежките кафяви завеси в дневната бяха спуснати и не се виждаха нито двата малки прозореца, нито големият, за който Сам предполагаше, че гледа към задния двор. Осветлението в стаята беше достатъчно, но Сам предпочиташе естествената дневна светлина и при други обстоятелства щеше веднага да дръпне завесите встрани. Но причината те да бъдат спуснати в този великолепен слънчев ден беше, че никой не трябва да ги види. Защо? Защото се криеха от банда злобни убийци, които ги търсеха дори в този момент.

При това напомняне за дебнещата ги опасност, по гърба на Сам полазиха ледени тръпки. Защо спуснатите завеси й напомниха за това, не знаеше, но беше факт. Премести поглед от завесите към полицая, който трябваше да се грижи за безопасността им.

Сандърс дори не бе вдигнал поглед при влизането й, нито бе дал някакъв знак, че забелязва присъствието й, макар тя да стоеше само на няколко метра от него. Знаеше, че тя и Тайлър нямат никакво значение за полицията и че Марко е причината да се грижат за защитата им, но другите поне бяха дружелюбни. Сандърс не си правеше труда дори да бъде учтив.

— Направих палачинки — каза, като се опита да придаде весела нотка на гласа си. — Има много, ако искаш, можеш да хапнеш.

Той най-после вдигна поглед към нея и поклати глава.

— Ял съм. — На лицето му нямаше усмивка. Като че ли не я виждаше и това за пореден път припомни на Сам, че двамата с Тайлър са нищо за него.

Не й оставаше нищо друго, освен да се върне победена в кухнята, което и направи. Като влезе, хвърли недоволен поглед към масата, край която седяха синът й и престъпникът, нахлул в живота им. Двамата си бъбреха и ядяха палачинки, сякаш нямаха никакви грижи на света. Което я радваше в случая с Тайлър, но не и в този на Марко. Тя отиде до кухненския плот, като мислеше ядосано за несправедливостта на живота изобщо и лошия обрат на нейния живот в частност, наля си чашка кафе, взе чиста чиния и прибори и накрая се предаде и седна срещу тях.

Само за да види как Марко гледа кафето й с такъв копнеж, че веднага стана и му наля.

— Захар? Сметана? — подхвърли въпросите през рамо. Тонът й отново не беше особено дружелюбен, защото бе ядосана на себе си, че е забелязала копнежа му за кафе. И не само че беше забелязала, но и това като че ли я интересуваше, както и фактът, че щеше да му е трудно да маневрира в тясното пространство с патериците, което означаваше, че нямаше да пие кафе, ако тя не му дадеше.

Каза си, че след като тя самата има такава остра нужда от кафе сутрин, няма право да лишава от него друго човешко същество. Е, ако истината беше малко по-различна, тя нямаше да го признае.

— Черно е добре.

Върна се до масата, остави кафето пред него и седна на мястото си, а Марко каза:

— Благодаря. — И й се усмихна отново.

Тайлър продължаваше да бъбри и той посвети вниманието си на него. Слушаше като че ли с искрен интерес как синът й описва нещастните приключения на кученцето на приятеля си. Сам ги гледаше с присвити очи. Последното, от което имаше нужда на този свят, беше любезността на Марко.

Е, може би не беше виновен той, че го беше намерила в онзи багажник. Но ако не беше такъв, какъвто беше, това нямаше да се случи. Което го правеше виновен за цялата тази каша. И опасен по повече от един начин.

— Защо се мръщиш така на Трей, мамо? Мислех, че го харесваш. — Тайлър я погледна неочаквано и я свари неподготвена.

Очите на Трей срещнаха нейните над ръба на чашката и премигнаха дяволито.

— Уморена съм — каза Сам, остави чашката с кафе и протегна ръка към парченце бекон. — Изяж си палачинките.

Тайлър послушно отхапа голяма хапка.

— Как се срещнахте вие двамата?

Сам не знаеше защо въпросът я изненада — беше толкова обичаен. Останалото се съдържаше в интереса, с който Тайлър гледаше ту единия, ту другия. Това потвърди каква посока са взели мислите на сина й, точно както се страхуваше, че ще стане. Той ги сравняваше и се чудеше дали са съвместими. Вероятно вече ги събираше заедно. Това само засили тревогата й. Колкото повече порастваше, толкова повече му липсваше бащата. Започваше да я омъжва всеки път, когато я видеше дори да говори с някой поне малко подходящ. Това бе една от причините вече почти да не излиза с мъже и да внимава, ако излезеше с някого, той да не се мярка пред погледа на Тайлър. За нещастие, в момента щеше да й е трудно да го държи далеч от Марко. Както и тя самата да стои далеч от него.

— Не говори с пълна уста — каза му и остави наполовина отхапаното парченце бекон, докато Марко — каква помощ само! — прехвърли палачинка в чинията й, побутна сиропа към нея и отговори на Тайлър:

— Бях в беда и тя ме спаси. Длъжник съм й. Голям длъжник.

Тайлър ококори очи.

— Спасила те е? Като някакъв супергерой?

— Не — отговори Сам сърдито, а Марко кимна и поясни:

— Точно като супергерой. Такъв, който кара стара развалина.

Тайлър се засмя.

— Да, трябва да ти измислим прякор, мамо! И да ти ушием костюм!

Беше така очевидно, че намира идеята за забавна, че Сам нямаше как да не се усмихне, макар че поклати глава.

— Забрави. И си довърши закуската. Не искам да имам прякор. И със сигурност не искам да облека костюм.

— Помисли само колко са тесни костюмите на супергероите. — Марко спря да говори с вилица, поднесена към устата си, и й хвърли поредния дяволит поглед.

— А не мислиш ли, че е прекалено слаба? — запита Тайлър малко тревожно.

Марко поклати глава.

— Въобще не мисля, че е слаба.

Този път Сам не можа да не се изчерви. Въпреки присъствието на Тайлър, хвърли мрачен поглед на Марко. Той й се усмихна. Усмивката му бе така чисто мъжка и така заразителна, че събори някои от преградите, които тя се канеше да издигне около себе си. Смръщи силно вежди в самозащита.

— И в каква беда беше? — запита Тайлър. Сам можеше да каже на Марко, че Тайлър никога нищо не забравя. Щом веднъж споменеш нещо и то го заинтересува, рано или късно ще се върнете на темата и ще бъдеш принуден да обясниш.

— Помниш ли онези лошите от миналата вечер? — Сам трепна, когато Марко съвсем спокойно повдигна въпроса, за който бе по-добре да не се напомня на сина й. — Първо преследваха мен.

— И мама те спаси? — Тайлър я погледна с нескрита гордост. — Тя спаси и мен.

— В такъв случай, бих казал, че и двамата сме й длъжници, нали?

— Да. — Тайлър я погледна и кимна, после отново посвети цялото си внимание на Марко. — Видя ли пистолета й? Тя стреля в прозореца на спалнята, за да можем да избягаме.

Говореше за оръжието с такъв ентусиазъм, че това никак не се хареса на Сам.

— Видях го.

Погледът, който Сам хвърли на Марко, му забраняваше да се впуска в каквито и да било подробности.

— Оръжията са опасни — каза тя твърдо на Тайлър. Повтаряше това толкова често, че започваше да се чувства като запис. Но като жена, живееща сама с единствения си син в опасен квартал, трябваше да има оръжие, което да използва при нужда. Държеше пистолета заключен и многократно беше предупредила Тайлър да не го докосва дори. Но когато работеше нощем, го вземаше със себе си. — Използвах го, защото се налагаше. А ти не трябва дори да го докосваш.

Не можеше да става и въпрос той да оспори думите й.

— Знам, знам. Казвала си ми го милион пъти. — Беше направил гримаса на нетърпение. После отново погледна Марко. — Но спаси с него и мен, и себе си.

— И мен също. — Погледът на Марко срещна нейния. Очите му бяха сериозни и тъмни, в тях се забелязваше нещо, което не можеше да определи. Каквото и да беше, то накара сърцето й да забие малко по-бързо. Извърна поглед.

Тайлър каза:

— А после ти дойде и спаси и двама ни.

— Да.

— Няма да им позволиш отново да стигнат до нас, нали? — запита Тайлър така наивно, че в гърдите на Сам се образува буца.

Той се страхува. И после: Но, разбира се, че се страхува. Той е на четири и не е глупав.

— Няма. Няма да им позволя да стигнат до вас.

Обещаваше нещо, което, Сам беше сигурна, не можеше да изпълни, но тя се радваше, че обещава все пак. Тайлър очевидно повярва, защото изглеждаше облекчен. Започна безгрижно да хапва палачинки и да отпива мляко.

— Бързо заспа снощи — каза Марко на Сам под прикритието на възобновената закуска. Забележката звучеше толкова невинно, но бе така заредена с подтекст във връзка със случилото се помежду им, че Сам едва не се задави с кафето си, от което тъкмо беше отпила.

— Винаги заспивам бързо — отговори веднага щом преглътна горещата течност. И се гордееше с това колко спокойно прозвучаха думите й.

— Тревожех се, че… — Паузата я накара да се загледа внимателно в очите му с цвят на кафе и да потърси там скрити послания. — Че може да имаш проблеми със съня. Като се има предвид…

Да, като се имаше предвид как я беше възбудил.

— Нямах — увери го тя.

Погледът му се плъзна по лицето й и се спря само секунда по-дълго на устните й. За нейно огорчение, Сам изпита нужда да ги навлажни. Сърцето й ускори ритъма си.

Целувките му ми харесват. Мисълта изникна неканена в главата й. Ужасена от себе си, тя побърза да я прогони. Но въпреки това изпита желание.

— Какво трябва да правим днес? — намеси се в разговора Тайлър.

Въпросът беше отправен към Сам. Тя едва не подскочи. Радваше се за прекъсването, което й даде възможност да насочи мислите си другаде. Този въпрос Тайлър винаги задаваше сутрин в почивния ден и така й помагаше да направи плановете си. Обичайността му само подчерта абсолютната ненормалност на ситуацията.

Тя отблъсна чинията — палачинки и бекон беше любимата закуска на Тайлър, не нейната, тя предпочиташе сандвич с фъстъчено масло, което беше основната й храна за закуска, обяд и вечеря, докато растеше — погледна сина си и откри, че няма думи. Нямаше представа какви правила ръководят това тяхно ново съществуване и дали можеха да отидат в парка, в плувния басейн или дори да се разходят.

— Можеш да ми помогнеш да почистим къщата — предложи с игрива усмивка, защото у дома едно от нещата, които правеха през уикенда, беше подреждането на къщата. Не че това се харесваше на Тайлър, който не обичаше да бъде част от екипа по почистване Джоунс, както се шегуваше тя.

— Няма начин. Във ваканция сме. А и къщата дори не е наша — възрази Тайлър.

Ваканция? Сам не каза нищо, но погледът й се стрелна към Марко, защото беше сигурна, че идеята за ваканция може да е дошла само от едно място — от него. Той дояждаше последното си парче бекон, когато погледите им се срещнаха, и тя смръщи подозрително вежди. Отговори й с горчива усмивка и свиване на раменете.

В превод — виновен.

— Това си е нещо като ваканция — отговори на въпроса в очите й.

Да, ако се изключеше фактът, че искаха да ги убият. Но Сам не го каза на глас. Само изгледа Марко с присвити очи.

— Ще го направим ваканция — обеща й той и хвърли многозначителен поглед към Тайлър.

Какво можеше да отговори в присъствието на сина си?

— Звучи добре — каза.

— Може ли да отида да надзърна в задния двор, мамо? — Довършил закуската си, запита Тайлър, без да става.

От своето място Сам виждаше, тъй като щорите не бяха спуснати напълно, добре окосената зелена морава и огромно разлистено дърво. Задният двор изглеждаше идеалното място за игра на четиригодишно дете. Беше ограден с висока два метра дървена ограда, но нямаше как да е сигурна, че за Тайлър ще бъде безопасно да играе там.

Автоматично погледна Марко за неговото мнение. Тайлър също погледна към него. Тя бе раздразнена от факта, че като че ли и двамата смятат, че той трябва да реши, да каже да или не.

— Защо първо не разгледаш останалата част от къщата? — предложи Марко. — Обзалагам се, че има доста кътчета, където не си надзърнал.

— Добре — съгласи се Тайлър и скочи от мястото си. Хвърли бърз поглед на Сам, взе чашата и чинията си и ги занесе до мивката.

Сам му се усмихна, защото това беше нещо, което той винаги правеше. Поздрави се мислено за това, че го бе възпитала добре.

— Благодаря — каза тя.

— Ще се върна бързо — отговори момчето и изтича вън от кухнята.

Останала сама с Марко, Сам се почувства неудобно, но побърза да отблъсне това чувство някъде дълбоко в подсъзнанието си. Отчаяно желаеща да открие нещо, с което може да се заеме, нещо, върху което да може да се фокусира — освен това, че са само двамата около масата — тя започна да събира мръсните чинии и прибори и се приготви да ги занесе до мивката.

Тъкмо протягаше ръка към бутилката със сиропа, когато дланта му покри нейната и сякаш я хвана в капан.

Тя го стрелна с поглед.

— Трябва да поговорим — каза той.