Карън Робърдс
Страх (18)

Глава 18

По-късно, след като Сам бе почистила кухнята и двамата с Тайлър бяха хапнали сандвичи с фъстъчено масло — всички останали можеха да се справят и сами, както тя каза на Тайлър, когато той предложи да направи няколко и на Трей — тя прие предложението на Марко и даде на Сандърс списък с всичките си плащания, които трябваше да направи. Докато Сандърс го преглеждаше, стиснал устни и смръщил вежди, тя обяви, че трябва да отиде до Уолмарт, покрай който бяха минали на идване, и добави, че тъй като не може да използва кредитна карта (нямаше такава, но не им го каза), й трябват пари за покупките. Не беше поканила Марко да участва в разговора, но той се измъкна от скривалището си, откъдето бе дочул последните реплики, и й каза, че полицаите разполагат с достатъчно средства и лесно могат да й осигурят парите, от които има нужда. Щом веднъж Сандърс бе накаран да разбере, че полицаите също могат да излязат, намерят и купят дрехите и другите лични вещи, от които тя и Тайлър се нуждаеха, той престана да настоява, че отиването до Уолмарт е грешка. Каза на Марко, че няма нужда повече да обсъждат този въпрос, и се съгласи — понеже той в никакъв случай не искаше да я придружи — да позволи на Сам да убеди Гроувс да отиде с нея. Марко не се противопостави на последното му предложение. Сам не искаше да се раздели дори за миг с Тайлър, но тъй като нямаше обувки и беше по пижама, а всички дрехи в къщата бяха прекалено големи за него, а и той настояваше, че никъде не иска да ходи, тя нямаше голям избор. Въпросът бе толкова важен, че бе готова да го остави сам.

— Аз ще го наглеждам — каза Марко. Това не бе идеалният вариант, но тъй като бе абсолютно сигурна, че ще спази думата си и Тайлър бе щастлив и доволен в неговата компания, тя отстъпи пред необходимостта. Опитите да държи Тайлър далеч от Марко щяха да бъдат отложени за по-късно.

Отговори малко сковано:

— Благодаря ти.

— За мен е удоволствие — отговори той и й се усмихна.

Усмивката я развълнува против волята й, затова се обърна, без да каже и дума повече.

Къщата беше снабдена с пералня и сушилня, скрити в помещение до кухнята — нямаше мазе — и Сам вече беше изпрала дрехите, с които бяха пристигнали. Беше се страхувала, че петната от кръвта на Марко няма да се изперат, но можеше отново да носи потничето си, както и дънките и бельото. Сплете косата си на дълга плитка и беше готова. Просто още една млада жена, тръгнала да пазарува. Не се отличаваше с нищо от другите.

— Няма да се бавя — обеща на Тайлър, който седеше на дивана в голямата дневна и гледаше телевизия. Бърз поглед я увери, че гледа канала на Дисни, и веднага разбра защо е така погълнат от ставащото на екрана. У дома нямаха кабелна телевизия, защото не можеше да си я позволи.

— Довиждане. — Синът й махна с ръка, очевидно незагрижен, че тя ще отсъства известно време. Марко седна на стола, заеман по-рано от Сандърс, взе вестник и я изгледа саркастично.

— Можеш да се отпуснеш. Той ще е все още тук, когато се върнеш — каза.

Сам беше вече на прага, когато осъзна, че въобще не се тревожи, задето ще остави Тайлър сам. Когато разбра защо не иска да тръгне — причината беше висока около метър осемдесет и шест и вървеше с помощта на патерици — смръщи силно вежди. Но беше прекалено късно. Беше вече в колата и нямаше кой да види реакцията й:

— Слънцето ли е прекалено ярко? — запита загрижено Гроувс и спусна сенника, за да спре слънчевите лъчи, които тя дори не беше забелязала. Караха Тойота Корола-та, която бяха намерили в гаража. Беше синя, имаше четири врати и нямаше никакви отличителни белези. С други думи, беше съвършена.

— Благодаря — каза Сам, седнала на предната седалка до него, без да обясни, че мръщенето й няма нищо общо със заслепяващото лятно слънце. Отпусна вежди и хвърли кос поглед на Гроувс. Сандърс беше разговорлив колкото и една стена, а тя нямаше особено желание да разговаря с Марко. Но Гроувс беше дружелюбен. Харесваше го. С него можеше да разговаря. И може би беше добре да научи нещо.

— Откъде се взе тази кола?

Гроувс сви рамене.

— Беше в гаража.

— Значи, като тениските и останалите дрехи, тя върви заедно с къщата?

— Да.

— И кой е осигурил всичко това?

Гроувс отново сви рамене.

— Не знам. Къщата ни се дава напълно обзаведена. Какво мога да ти кажа?

На Сам изведнъж й стана студено. Щом бе така, то броят на хората, които евентуално знаеха къде са, бе по-голям, отколкото бе мислила. Та нали имаше нещо като поговорка, че трима души могат да запазят тайна само ако двама от тях са мъртви… А бюрокрацията, която движеше всичко това? Изведнъж вече не се чувстваше в безопасност в тихия квартал. Бяха оставили улицата с еднаквите тихи къщи зад себе си и сега минаваха през предградие, застроено със семейни къщи. На алеите бяха паркирани автомобили последни модели, деца караха велосипедите си по тротоарите, докато възрастните се занимаваха с неща като косенето на моравите и поливането на цветята. Сам бе готова да даде всичко, за да може да отгледа Тайлър в място като това, но макар че къщите не изглеждаха особено скъпи, за нея бяха недостижими като луната. Техният дом не бе така спокоен и живописен, но беше дом. Сам изведнъж закопня за обикновения свят, на който този квартал беше олицетворение. И силата на този копнеж я изненада. Искаше обратно живота си, дома си, работата си, всекидневието си.

Вместо как да плати сметките си — най-силната й тревога преди появяването на Марко — сега трябваше да се тревожи как да запази живота си и този на сина си.

— Нали никой не трябваше да знае къде отиваме, когато напуснахме Сейнт Луис? — възрази тя тихо. — И как така къщата е приготвена предварително?

— Тя не е приготвена специално за вас. Има и други такива на различни места в страната. Двойката, която трябваше да бъде подслонена тук, беше пренасочена в последната минута. И от нея се възползвахте вие.

— Грег и Лора Джоунс? И синът им Тайлър? — Още откакто бе чула имената, й се бе сторило странно, че и двете момчета се казват Тайлър.

Гроувс поклати глава.

— Това са самоличности, които използвате, докато сте под прикритие. Грег и Лора са имената, които другата двойка също щеше да използва, ако беше дошла тук. Те нямаха дете, затова не бе измислено име за детето. Решиха да запазят името му, защото така е по-лесно.

— Кой реши?

Гроувс сви рамене. Изражението му ясно подсказваше, че няма да й отговори, дори да знае отговора.

— Добрата новина е, че никой не си направи труда да промени документите, които другата двойка щеше да използва, така че няма да успеят да ви намерят. Дори да има къртица. Поне не и с ровене сред документите.

На Сам изведнъж й стана трудно да диша.

— Къртица?

Гроувс я погледна.

— Някой предаде адреса, на който пазехме Марко в Сейнт Луис. Как? Трябва да приемем, че има къртица. В момента се води разследване, а междувременно правим всичко възможно да опазим в тайна това местонахождение.

Стомахът на Сам се сви.

— Щом са го намерили в Сейнт Луис… — Гласът й заглъхна. Направи й впечатление, че Гроувс прекалено често поглежда в огледалата. Сега разбра защо — тревожеше се да не би да ги следват.

— Както казах, няма документи за нас. — Тонът му трябваше да я окуражи.

Тъй като навлизаха в паркинга пред магазина, Сам изостави темата. Но страхът остана в нея и я направи напрегната и нервна, каквато не беше преди.

Не беше трудно да убеди Гроувс да я чака на входа. Трябваше само да спомене, че първо ще спре на щанда за дамско бельо, и сделката бе сключена. Вместо това, щом изгуби Гроувс от погледа си, тя се втурна към щанда за ловни принадлежности. Сега най-важно беше да има оръжие. Не беше готова да разчита за защита изцяло от полицаите и Марко. След като се посъветва набързо с продавача, купи защитен лютив спрей, за който той твърдеше, че може да спре гризли на два метра от нея. Купи още сгъваем нож, който се побираше в джоба й, но бе достатъчно смъртоносен и хвърли изпълнен със съжаление поглед на огнестрелните оръжия — проверката, която трябваше да се извърши и вероятно щеше да отнеме три дни и да привлече внимание, както и цената им не й позволяваше да купи такова — и забърза да направи останалите си покупки.

В магазина не бе кой знае колко оживено в този неделен следобед, но това само правеше всеки отделен индивид по-лесно забележим. Сам откри, че хвърля тайни погледи на другите купувачи — в случай, че някой от тях не бе клиент, а убиец от Зета Фактът, че се тревожеше да не бъде убита насред Уолмарт, ясно показваше какъв обрат бе взел животът й. А най-отвратителното беше, че тревогата й не бе измислена. Единственото невероятно нещо тук беше, че убиецът едва ли щеше да влезе в магазина. Той — или те — беше по-вероятно да я проследи до къщата и да се опита да избие всички.

Като стигна до Гроувс на входа, бе така напрегната, че буквално подскочи, когато край тях изтрака една количка за пазаруване. Охранителните камери също не й даваха спокойствие — ами какво щеше да стане, ако хората, които ги преследваха, добиеха контрол над тях? Ако успееха да измъкнат информация от управителя на магазина, охраната или…

Престани!, заповяда си сама. Така само ще се докараш до лудост. Но изпита облекчение, когато излезе от магазина. Нито тя, нито Гроувс говориха много по обратния път, но и двамата гледаха често-често в огледалата.

— Изкупи ли целия магазин? — запита Сандърс, когато тя влезе и към кухнята, носеща две големи торби с дрехите, от които двамата с Тайлър имаха нужда, детска книжка, в която се разказваше историята на прилеп, колички за Тайлър, сешоар за нея и няколко козметични и абсолютно задължителни продукта. Плюс оръжията й. — Какво си направила с Гроувс?

Гроувс бе паркирал колата в гаража, вратата на който водеше в кухнята, и се грижеше всичките му други врати да бъдат заключени, когато Сам го беше оставила там.

— Отървах се от него.

— Радвай се, че не ти вярвам. — Той седеше до масата и ядеше сандвич, а очите му — малки и сини — я гледаха подозрително. Като че ли се чудеше дали наистина не бе успяла някак си да се отърве от Гроувс. Тя тъкмо реши, че той може би дори ще стане да провери, когато Гроувс влезе в кухнята.

— Някакви проблеми? — запита Сандърс.

— Не.

Сандърс изсумтя и продължи да хапва от сандвича си.

Гроувс отвори хладилника и започна да рови из него, а Сам остави рестото от парите, които Сандърс й беше дал, на масата пред него. Пет долара и няколко цента Сандърс ги изгледа със силно присвити устни.

— Касова бележка? — запита с пълна уста.

— В някоя от торбите е. — Тя продължи с торбите в ръце да крачи към голямата стая.

— Ще имам нужда от нея! — извика той след нея.

Сам не отговори. Истината беше, че нарочно бе изхвърлила касовата бележка, защото нямаше намерение да позволи на никого да я види. Поставянето на петте долара пред Сандърс бе действие, което внимателно беше планирала. Вместо да не му върне ресто въобще, му бе дала тази малка сума, за да не заподозре той, че е задържала цялото ресто. Сандърс й беше дал двеста долара, което бяха много пари. След като цял живот бе броила центовете, тя знаеше как да купи много неща за малко пари. Дори след като бе върнала на Сандърс част от рестото, в задния джоб на дънките й бяха останали деветдесет долара. Тъй като бе поставила ножа в предния си джоб, за парите оставаше задният. На Сам се струваше, че ножът и внимателно сгънатите банкноти издуват джобовете й, но Сандърс като че ли не забеляза нищо. Задържането на парите я караше да се чувства като крадец, но при дадените обстоятелства беше решила, че трябва да постъпи именно така.

Ако нещо се объркаше, ако се наложеше да вземе Тайлър и да побегне, щеше да има нужда от пари. Макар и малка, сумата можеше да се окаже огромна помощ в спешна нужда. Като купуването на спрея и ножа, задържането на парите беше нещо като застраховка.

Сам влезе в голямата стая и гледката, която се разкри пред очите й, я накара да се закове на място.

Телевизорът работеше. Тайлър и Марко бяха така погълнати от предаването, че седнали един до друг на дивана, дори не вдигнаха погледи при влизането й. Бяха се настанили удобно, ако раненият крак на Марко бе изпънат сковано пред него. Но седяха някак си нащрек, сякаш ставащото на екрана бе от жизненоважно значение за тях. Сам се спря за миг и премигна, като че ли не разбираше образите, които виждаше. Анимационни герои, войници, карабини, огън.

— Улучи го! — извика екзалтирано Марко, когато един от войниците падна и на гърба му се разля червено петно. — Добра работа, Тайлър!

— Има още един, Трей!

— Застреляй го!

Бум! Бум! Звукът от изстрелите изпълни въздуха и още войници бяха съборени, а Сам видя джойстиците в ръцете им и разбра, че това е видеоигра. Кървава и пълна с насилие игра, абсолютно неподходяща за четиригодишно дете.

— Какво правите, за Бога? — Пусна чантите на земята, отиде до дивана и загледа гневно Марко, който със сигурност беше виновникът за това. Не и Тайлър, който познаваше само образователните видеоигри от детската градина.

— Здравей, мамо! — подхвърли Тайлър, като едва хвърли поглед в нейната посока. И веднага се фокусира отново върху екрана на телевизора. И дори заподскача от вълнение. — Стреляй, Трей, стреляй!

Но само след един поглед към лицето на Сам, Марко очевидно възвърна здравия си разум и чувството си за самосъхранение.

— Време е да си починем — каза на Тайлър и натисна бутона за паузата.

— Мамо, прекъсваш играта! — извика Тайлър и вече наистина я погледна.

— Донесох ти колички. — Един от принципите й на майка беше, че отвличането на вниманието винаги успява. Ето как бе преживяла ужасните му две годинки, проблемните три и почти целите страховити четири — петият рожден ден на Тайлър бе след три седмици. Клекна, затършува из чантите и извади обещаните играчки. Като нея, Тайлър бе запален по колите и когато тя се изправи с пакета в ръце и каза:

— Тук вътре има Мустанг Кобра и Додж Чарджър — той се затича да ги вземе от нея. За миг остана на мястото си, за да погледа с възхищение количките.

После вдигна поглед към нея.

— Благодаря, мамо.

— Няма защо. — Тя му се усмихна. Не трябваше много, за да е щастлив, защото беше такова добро дете. Истината беше, че заслужаваше повече от това, което тя можеше да му даде.

— Защо не ги занесеш в стаята си? — Беше странно, че говореше за стаята, в която той спеше тук, по същия начин като за стаята му у дома.

— Добре. — Погледна Марко. — Искаш ли да дойдеш и да ги разгледаш?

— Благодаря, но мисля, че трябва да поговоря с майка ти. — Марко, който не беше глупак, сигурно разпознаваше сигналите, които тя изпращаше.

— Добре. — Като държеше пакета така, че да може да разглежда количките през опаковката, Тайлър тръгна към стълбите.

Като гледаше убийствено Марко, Сам изчака синът й да се скрие от погледите им. Марко изключи телевизора, после остави дистанционното върху масичката за кафе. Като че ли е виновно дете, опитващо се да скрие доказателствата за вината си, помисли си Сам.

— Играта е абсолютно неподходяща за четиригодишно дете. Какво си мислил? — каза, когато бе сигурна, че Тайлър не може да ги чуе.

Марко се бе облегнал на възглавничките и леко се бе обърнал, за да може да я вижда.

— Хайде, Сам. Тази е една от най-интересните видеоигри от една от най-сполучливите серии. Класическа. Непрекъснато я играя с племенниците си.

— На колко години са те?

Той доби леко смутен вид.

— Единайсет, дванайсет и четиринайсет.

Сам запомни, че той има племенници на единайсет, дванайсет и четиринайсет, в случай че й се наложеше да използва информацията по-късно.

— И те са прекалено малки за тази игра, ако искаш мнението ми, но все пак възрастта им е много по-подходяща.

— Моите сестри нямат нищо против, че децата им играят на нея. Всичките им приятели също играят. И на Тайлър му харесва.

Сестри? Имаше сестри? Нещо, над което да помисли по-късно. Не че имаше намерение да прекара много време в мисли за него. Имаше и по-важни неща.

— Разбира се, че му харесва. Обожава оръжията, непрекъснато се преструва, че стреля по разни неща, играе си на армии и други такива. Което не означава, че това е добре за него. — Сам присви толкова силно устни от гняв, че те образуваха много тънка линия. — Той също така би ял сладко на закуска. Ако му позволя.

— Беше изключително добър в играта за такова малко дете.

— Не ме интересува! Не искам да играе игри, в които има насилие.

Марко подигравателно вдигна и двете си ръце в жест, че се предава.

— Добре, грешката е моя. Ще прибера играта обратно в шкафа, където я намерих.

— Добре. — Тя отново го изгледа строго и се наведе да вдигне чантите.

— Сам.

Тя се изправи с чантите в ръце и го погледна.

— Той е момче, все пак. Момчетата обичат оръжията, да стрелят по разни неща. Нормално е. — При погледа, който тя му хвърли, побърза да добави: — Просто казвам.

— Имаш ли деца?

— Не. — В очите му се появи нещо, което подозрително приличаше на весели пламъчета. Тя все още го гледаше внимателно, опитвайки се да реши какво е, когато той добави: — Нямам и съпруга, ако се каниш да запиташ.

Какво?

— Знаеш, че нямаше да питам това — добави тя сърдито. — Исках да кажа, че щом нямаш деца, не знаеш нищо за тях, затова ще съм ти благодарна, ако ме оставиш да отглеждам своето, както реша и както мога.

— Да, мадам. — Сега вече открито й се подиграваше.

Сам се обърна с гръб към него и тръгна към стълбите. Може би беше плод на въображението й — всъщност не мислеше така — но усещаше погледа му в гърба си. Мисълта не й достави удоволствие, само я накара да закрачи по-бързо. Пулсът й запрепуска.

Което също не й достави удоволствие.

— Сам. — Чу, че се опитва да стане, че изтърва патерицата, а после го чу да изругава тихо. — Чакай минутка. Оу!

Възклицанието свърши работа. Обърна се и го погледна. Балансираше върху едната патерица и здравия си крак, а другата лежеше на пода до дивана. Стъпалото на ранения му крак едва докосваше пода. Правеше гримаси, които й подсказваха, че изпитва силна болка.

Нямаше да се разтревожи: За нищо на света!

— Какво, да не би онези глупави хапчета да са престанали да действат? — запита остро.

В очите му отново заблестяха весели пламъчета, когато поклати отрицателно глава.

— Престанах да ги вземам. Вкарват ме в бели.

Тя отказа дори да засегне тази тема.

— Това означава, че ще те боли.

— Идеята ми се струва добра.

Сам откри, че не й харесва, дето той изпитва болка, а после се намрази за това. Сети се — и никак не бе щастлива — че двамата с Тайлър може да имат нужда от него. Ако например се наложи да отиде в болница, за да оперират крака му, те щяха да останат сами с полицаите. Или не. Защото всеки един от тях бе дал ясно да се разбере, че задачата им е да защитават Марко, а тя и Тайлър са само нежелано бреме. Сам бе сигурна, че може да разчита на тях само докато и Марко е наоколо.

Още една причина за застраховката, която беше взела.

— Смени ли превръзката на крака си? — Звучеше раздразнено, защото беше гневна. Непрекъснатото потискане на страха не й се отразяваше добре.

— Още не.

— По-добре е да го направиш.

— Онова, от което имам нужда, е горе, а няма да се кача, докато не стане време за сън. Никак не е лесно да се качвам и слизам по тези стълби с помощта на патериците.

Наведе се и направи безуспешен опит да вдигне патерицата. Сам го гледаше със свити устни как накрая успява, и в същото време се питаше дали да му предложи помощта си за смяната на превръзката. Представяше си мястото на раната и близостта, която трябваше да осъществи с него, без да споменаваме, че щеше да се наложи да го докосва — нещо, което вече бе направила веднъж. После си спомни случилото се предната вечер и тази сутрин. И реши, че няма начин да му помогне, в мига, в който той намести патерицата под мишницата си. Сам се обърна и се качи горе, без да каже нито дума повече и без да обърне внимание на това, че я викаше по име. Не беше в настроение да го слуша, независимо какво искаше да й каже.

 

 

В единайсет часа вечерта все още не си бяха разменили и дума, а тя беше вече много уморена. Беше извъртяла няколко перални — дрехите на Тайлър и нейните, чаршафите им — защото не знаеше дали някой не е спал в тях преди пристигането им. Беше почистила собствената си стая, както и тази на Тайлър, минала с прахосмукачката и бе избърсала праха в цялата къща.

Беше играла с Тайлър на колички, на криеница, правила гараж от кутия за обувки и бе изпекла курабийки, защото Тайлър ги обичаше, а имаше продукти в килера. Така поне беше заета, което отвличаше мислите й от опасността, а под прикритието на чистенето беше разгледала внимателно цялата къща и бе отбелязала местоположението на всяка врата и прозорец. Разбра къде държаха резервните ключове — на гвоздей в един шкаф, където имаше още един подобен ключ, за който тя предположи, че е за съседната къща. Смяната на Сандърс свърши и той бе заменен от Абрамович. А тя научи какъв е кодът за алармената инсталация, защото наблюдаваше Сандърс да го набира, застанал до кухненската врата. За вечеря приготвиха хамбургери, Абрамович седеше на шезлонг на моравата и пазеше, Марко бе изпекъл хамбургерите, Сам бе приготвила салатата, а Тайлър бе изпълнен с радостна възбуда от излизането навън и отваряше безалкохолното. Докато бяха навън и всички бяха заети, тя се бе възползвала от възможността да огледа задната порта и да провери накъде се отваря. Направи всички тези проверки просто за всеки случай. Всъщност щеше да има нужда добре да познава обстановката, ако убийците ги намереха или ако решеше да вземе Тайлър и да побегне сама. Да, за всеки случай.

Нагледа Тайлър, докато той се къпеше, после му чете от новата книжка и остана при него, докато заспи. Накрая излезе, прозявайки се, в коридора. Беше боса, но все още в дънките и потничето, които бе носила през целия ден, а косата й бе сплетена на плитка. Това, което искаше да направи сега и за което силно копнееше, беше да вземе гореща вана и да си легне.

Трябваше да използва втората баня, защото тази до голямата спалня имаше само душ.

Разбира се, Марко излезе от банята точно в мига, в който тя излезе от спалнята на Тайлър. Така загърнат в белия халат, изглеждаше много по-привлекателен, отколкото можеше да понесе нейното присъствие на духа. Видът му я накара да си представи хиляди еротични сцени, които побърза да изблъска някъде дълбоко в подсъзнанието си.

Смръщи вежди и щеше да мине покрай него, без да каже и дума — макар да й беше малко трудно, защото така, на патерици, заемаше по-голямата част от коридора — но той я хвана за ръката и я спря.

Погледите им се срещнаха. Той се усмихна. Тя нямаше доверие на усмивката му.

— Имаш ли минутка? — запита.