Карън Робърдс
Страх (11)

Глава 11

— Внимавай със стъклото! — предупреди го тя, когато лунната светлина обля останките от стъкло по рамката и по земята под орловите нокти. След това му помогна да се спусне на земята и когато краката му стъпиха на твърда почва, той отвори очи.

— Мамо! — Не искаше да я пусне.

— Бягай, Тайлър. — Освободи се от ръцете му. — Бягай. Към камиона. Аз идвам.

Той й хвърли последен поглед, обърна се и започна да си проправя път през клоните на орловите нокти. Побягна към улицата. Оградата му препречваше пътя. Господи, дали щеше да има време да мине през портата, преди онези чудовища да са се досетили, че жертвите им се изплъзват? Белите му боси стъпала се виждаха в мрака, пижамата му светеше леко в неонови цветове. За частта от секундата, която й бе необходима да забележи Тед, който Тайлър бе прегърнал здраво, тя вече беше преметнала единия си крак през перваза. Очите й горяха и сълзяха така силно, че предметите влизаха и излизаха от фокус, кожата я сърбеше, тя махна внимателно няколко парчета стъкло и се провря през прозореца, вдишвайки жадно свежия въздух и мириса на орлови нокти. Чу воя на сирените някъде в далечината, а по-тихите шумове, като хрущенето на парчетата стъкло под краката й, бяха заглушени от биенето на сърцето й. Като внимаваше да не разтърка очи — знаеше, че това само ще влоши нещата — хвърли бърз поглед след себе си, към вратата на спалнята. Макар че бликналите сълзи и димът в стаята да й пречеха да вижда ясно, успя да забележи, че люлеещият се стол е още на мястото си и че вратата е затворена. Цяло чудо бе, че не се бяха опитали да нахлуят в стаята. Може би ги задържаше фактът, че бе задимено. Може би бяха решили, че двата изстрела са били дадени към тях. Или може би — каква ужасяваща мисъл — вече тичаха към входната врата, за да хванат Тайлър…

Ужасът се бе свил на топка в гърдите й, когато тя също се промуши през орловите нокти и побягна към улицата.

Бам! Бам! Шумът от цепещо се дърво я накара да се впусне напред.

— Време е за веселба, кучко! — Думите дойдоха откъм стаята, от която тя току-що бе излязла, но долетяха някак си странно приглушени.

— Не я виждам! Нито нея, нито момчето! — Гласът бе друг и дойде до нея секунда по-късно. И бе също така приглушен като първия.

— Трябва да е тук. Трябва да са някъде тук! Търси! Провери…

— Излезли са през прозореца! Погледни! Ето я!

Бърз, пълен със страх, поглед назад й разкри силуета на мъж, очертан на прозореца. Гледаше към нея. Ако лунната светлина не се отразяваше от оръжието, което той държеше, може би нямаше да го види в мрака. Но го видя и затаи дъх. Само че лицето му бе странно — очите му бяха големи, а долната половина на лицето му тънеше в мрак и беше безформена.

За части от секундата, бе завладяна от такъв ужас, че застина, после се разтрепери от страх. Какви хора бяха тези?

После разбра, че мъжът носи очила и превръзка на устата. И двамата — а колко ли бяха общо в къщата? — бяха взели предпазни мерки, преди да влязат в стаята. Това обясняваше и приглушените им гласове, както и фактът, че се бяха осмелили да влязат в стаята толкова скоро.

Ако се обърнеха и се втурнеха към входната врата веднага, в същата тази секунда, може би щяха да я настигнат, изчисли Сам. Ако я искаха мъртва, можеха просто да я застрелят — както и Тайлър — от верандата. Сега вече ставаше въпрос за надбягване и тя не беше сигурна дали може да спечели. Сам бягаше, за да спаси живота си, но когато зави край ъгъла на къщата, от гърдите й се изтръгна ужасяващ вик…

… защото видя как мъж, застанал от другата страна на оградата, вдига Тайлър. За части от секундата не беше сигурна какво вижда. Успя да забележи, че мъжът, сграбчил Тайлър, е облечен в костюм и че го чака черен автомобил с отворени врати и запален двигател, а Големия Ред е точно зад него.

До чакащата кола стояха още двама мъже — черни силуети. Бяха подпрели ръцете си с пистолетите на капака на колата и се целеха в къщата й. Сам не даваше и пукната пара за тях, както и за онези, които всеки миг щяха да се втурнат през входната врата…

Всичко в нея беше концентрирано в това да спаси сина си.

— Тайлър! — изпищя тя и краката й й се сториха тежки като от олово, защото нямаше да стигне до момчето си навреме. Да, беше прекалено късно, мъжът с костюма предаде Тайлър на някого в колата, детето й изчезваше вътре…

— Мамо! — извика той и се обърна да я погледне, притиснал Тед до гърдите си и протегнал малката си ръчичка към нея.

— Тайлър! — Сам се чувстваше така, сякаш сърцето й щеше да експлодира всяка минута. Извика отново името му. Беше безполезно. Синът й вече не се виждаше, беше вътре в колата. Ако тя потеглеше сега… но първият мъж с костюма, вместо да се скрие вътре, както бяха направили другите и Тайлър, изтича да й отвори портата.

— По-бързо, мис Джоунс. — Зрението на Сам бе така замъглено, че виждаше само очертанията на предметите, но беше сигурна, че не го познава. Който и да беше той обаче, я познаваше или поне знаеше името й. Тази нощ, в този кошмар, в който бе попаднала като в капан, й се струваше, че всички я познават. Това бе ужасяващо, защото означаваше, че тези мъже, които взеха детето й, го правят заради Марко, но пък, от друга страна, тя се беше досетила още когато беше видяла да вдигат Тайлър над оградата. Както и да беше, това вече нямаше значение. Каквото и да й струваше, тя щеше да се втурне след детето си.

Изтича покрай мъжа с костюма при портата и извика:

— Върнете ми сина! — Беше изненадана от звука на собствения си глас — вместо да бъде висок и изискващ, той прозвуча слаб и дрезгав. Устата й беше пресъхнала. Усещаше отвратителен вкус — предполагаше, че е заради дима — който сякаш бе полепнал и по цялото й гърло. Преглъщането не помагаше.

Като стигна до колата, се наведе и погледна вътре — и двете врати бяха все още отворени — и ето че наполовина я вдигнаха, наполовина я дръпнаха на задната седалка.

— Не!

Празният й безполезен пистолет й беше отнет. Мъжки ръце я хванаха и задържаха, хванаха я като в капан във вътрешността на колата, обездвижиха ръцете и краката й.

— Пуснете ме!

— Мамо!

Гласът на Тайлър бе заглушен от какофонията гласове. Като че ли всички в колата викаха. Паниката й пречеше да открие някакъв смисъл в думите. И двете врати се затвориха и колата потегли рязко. През тъмните стъкла видя, че съседите й не са така глухи и безразлични, както й се струваше — в съседната къща светеше запалена лампа, на отсрещната веранда бе излязъл мъж с бейзболна бухалка и гледаше към къщата й. В другия край на улицата, след като взеха завоя, както се стори на Сам, на две колела, те се разминаха с полицейската кола, чиято лампа светеше. Искаше й се да им изкрещи: Къде бяхте преди трийсет секунди?

Но само щеше да изхаби дъха си.

— Тайлър! — Погледът й се спря, отчаян, на сина й. Сега държаха главата му извън прозореца, правеха нещо с него. Не можеше да каже какво точно, но като че ли изливаха нещо на лицето му — нещо, което се стичаше отстрани по колата. Той се мяташе като риба, но един от мъжете го бе хванал така, че и двете му ръце бяха притиснати към тялото и само главата му се подаваше навън. От гърлото му излизаха викове:

— А, а, а!

— Пуснете ме! — Като риташе и ги буташе с лакти, Сам се освободи от ръцете, които я държаха, и се премести по седалката през тримата мъже, които седяха там рамо до рамо — в опит да достигне до сина си. — Тайлър!

— Внимавай с крака! — Думите и гласът пробиха до известна степен обхваналата я паника, но бе така уплашена за сина си, че не стигнаха до съзнанието й.

— Лейди! Успокой се! — Ръцете се опитаха отново да я сграбчат, но бързо я пуснаха, когато заби зъби в най-близкия ръкав на костюм. — Оу! По дяволите! Ухапа ме!

— Пуснете ме!

— Сам, престани! — Това беше вик. Ръцете отново я обгърнаха и притиснаха нейните до тялото й.

— Тайлър! — Мъжът, който го държеше, го издърпа обратно в колата. Като премигваше често-често в опит да проясни зрението си, тя се опита да види дали е наранен.

— Мамо, добре съм! — Синът й усилено търкаше очите си с нещо — нещо бяло. Кърпа? — Пуснете майка ми! — Смръщи вежди по посока на мъжете, които я държаха.

— Разбира се. Веднага щом…

— Махнете ръцете си от мен! — Сам се въртеше бясно, успя да освободи едното си коляно и го заби в нечии ребра.

— Оу! По дяволите! Сам, престани, аз съм!

— Мамо! Пуснете я!

Макар зрението й да бе замъглено, Сам видя, че лицето на Тайлър е мокро, но той е съвсем добре. Паниката й започна да утихва. Сега Тайлър седеше в скута на мъжа, който преди малко държеше сина й, и тръскаше глава като мокро куче, разпръсквайки капки навсякъде, и няколко от тях, приятно хладни, попаднаха върху лицето й. Добрата новина беше, че не изглеждаше нито наранен, нито уплашен. Щом осъзна това, ужасът, който изпитваше, започна бавно да се топи. Като се успокои достатъчно, за да проумее, че борбата й е просто загуба на време, защото нямаше как да избяга от колата, дори да се освободеше от ръцете, които я държаха, сърцето й започна да бие нормално и тя успя да си поеме дъх. Огледа хората около себе си и забеляза, че едната страна на колата е вдлъбната навътре и че мъжът, който държи Тайлър, й е смътно познат.

— По дяволите, Сам! Погледни ме.

И тогава разпозна гласа — Марко. Премигна диво няколко пъти и зрението й се проясни достатъчно, за да бъде сигурна. Беше той, да, седнал в средата на задната седалка. В опитите си да достигне Тайлър, тя се беше отпуснала в скута му. Неговите ръце я бяха държали здраво, той я беше притискал към гърдите си. Осъзна, че е полагал усилия да я държи далеч от ранения си крак. За първи път, откакто бе принудена да влезе в колата, тя застана абсолютно неподвижно и премигна объркано.

Марко я гледаше, смръщил вежди. Погледите им се срещнаха и желанието да се съпротивлява се изцеди от нея като въздух от спукан балон. Истината беше, че никога в живота си не се бе радвала толкова да види някого.

Смешно — защото, какво все пак знаеше за Марко или за някого от тях, освен онова, което самият Марко й беше казал — изведнъж се почувства в безопасност. Но безопасността най-вероятно беше нещо относително. И в момента сравняваше сегашната ситуация с онова, което двамата с Тайлър едва бяха избегнали.

А мисис Менайфи не беше.

Думите се изсипаха като порой от устата й.

— Нашата съседка. Тя се грижеше за Тайлър. Тя е била в къщата с онези мъже, за които ме предупреди. Чакаха ме, когато се прибрах. Мисис Менайфи е… — Гласът й изневери. Не искаше да изкаже ужасяващите думи пред Тайлър. Най-вероятно мисис Менайфи бе мъртва. Дори само от мисълта за нараняванията, които й бяха причинени, й прилошаваше.

— Вече казах на Трей, че мисис Менайфи е мъртва. — Тайлър изрече това едновременно тъжно и спокойно.

— Трей? — Сам премигна и изгледа сина си, опитвайки се да фокусира зрението си върху него. Но откри, че е толкова уморена, че не може дори да помръдне, и каза: — Пусни ме! — на Марко и на мъжа, който все още държеше краката й. Намести се внимателно, като внимаваше да не докосне раната на Марко. Премигваше и едва устояваше на желанието да разтърка очите си, защото знаеше, че така само ще влоши състоянието им. Нямаше място, затова откри, че седи върху здравото бедро на Марко и се е облегнала на широките му гърди, докато той я държи с едната си ръка през кръста. Трудно беше да разчете изражението на лицето му. Главата й почиваше на рамото му, извита под неудобен ъгъл. Сигурно му причиняваше болка, — но тя наистина нямаше къде другаде да седне. Той не направи опит да я отмести, а тя за нищо на света нямаше доброволно да седне в нечий друг скут.

— Аз съм Трей — каза й Марко. Тайлър се премести по-близо до нея и тя го прегърна. Усещаше го крехък и слабичък — костите му бяха като птиче. Всъщност той беше като нея. — Прякор е.

Сам преглътна въпросите, които напираха на устните й, защото имаше и по-важни неща.

— Ние… — О, Господи, не искаше да е част от това, но трябваше да помогне на мисис Менайфи. Ужасът, който изпитваше за нея, стягаше сърцето й. — Трябва да се върнем. Някой трябва да помогне на мисис Менайфи. Беше ранена. Кървеше. А онези мъже останаха в къщата ми. И все още е в ръцете им.

Надяваше се, че тонът й показва всичко, което не искаше да изрече пред Тайлър, а именно, че мисис Менайфи е била измъчвана. И че ако не е била мъртва, когато двамата с Тайлър са успели да избягат, ще започнат отново да я измъчват, за да изтръгнат информация, и че докато такава възможност съществува, те трябва да се върнат и да я спасят.

— Не можем. — Шофьорът очевидно бе безразличен към съдбата на мисис Менайфи и дори не намали скоростта, с която се движеха. Край тях прелитаха стълбове, магазини и заведения за бързо хранене и подсказваха на Сам, че наближават кръстовището на магистралата и че оттам ще влязат в шосе 1–64. На Сам се стори, че шофьорът я наблюдава в огледалото за обратно виждане, но не можеше да бъде сигурна. — Имаш късмет, че спасихме теб.

Сам застина, а ръката на Марко, обвита около кръста й, се стегна още повече. Тайлър вдигна глава и тя се опита да говори спокойно заради него.

— Не можем просто да я оставим!

— Разбира се, че можем — каза шофьорът. — И ще го направим.

— Но вие сте полицаи! Трябва да й помогнете. — После се замисли. — Полицаи сте, нали?

Всички мъже кимнаха. Марко я изгледа така, сякаш искаше да й вдъхне малко вяра.

— Да. И имаме работа, която трябва да свършим. — Тонът на шофьора й подсказваше, че въпросът е приключен. — И тя е да… — посочи Марко с глава — да го отведем, а както теб и сина ти, в безопасност. Което и правим.

— Но мисис Менайфи…

— Местните ченгета са на мястото — каза тихо Марко. — Влизаха в улицата, когато ние излязохме от нея. Те ще се погрижат. Не можем да направим нищо друго.

— Видях полицейска кола, мамо — каза Тайлър. — Полицията ще помогне на мисис Менайфи, нали?

Колебанието в гласа му накара гърлото на Сам да се свие. Беше преживял толкова много тази вечер — достатъчно за всеки и още повече за едно четиригодишно дете. Прегърна го, за да го окуражи. Слава Богу, не бяха намерили Тайлър! Само при мисълта, че е можел да пострада, й прилошаваше.

— Да — каза му. — Ще й помогнат. Разбира се.

— Можеш да благодариш на нас. Ние се обадихме на 911 — каза мъжът, в чийто скут седеше Тайлър. Звучеше така, сякаш се защитаваше. — Те ще изиграят ролята и на чистачите. Ще намерят приятелката ти и ще я отведат в болница.

— Най-доброто, което можем да направим — каза шофьорът.

Сам погледна през прозореца и видя край тях да минават дървета и стълбове, а зад тях бяха звездното нощно небе и далечната лента на реката. Бяха на моста, още едно превозно средство, пътуващо към Сейнт Луис. Огромната арка, която беше символ на града, блестеше в сребристо пред тях. Сам, макар и неохотно, осъзна, че няма връщане назад. Случващото се с мисис Менайфи не беше в нейна власт.

Чувстваше се ужасно. Тъжна и изпълнена с чувство за вина. Дълбоко, дълбоко съжаляваше, че такъв ужас беше постигнал жената само защото й бе съседка. Но разбираше, че не може да направи нищо повече.

Имам късмет, че Тайлър е жив.

— Преди да влезеш в колата, Тайлър ни разказа какво се случва в къщата. Каза, че коп… — Марко млъкна рязко, хвърли поглед към Тайлър и се поправи: — лошите момчета са използвали и топки горяща хартия.

Сам кимна. Слава Богу, смъденето в очите й вече беше преминало.

— Заключихме се в спалнята на Тайлър. Хвърляха топките под вратата. — Сам преглътна или по-скоро се опита да преглътне. Устата й бе все още пресъхнала, а слюнката й бе горчива. Направи гримаса и потрепери.

— Ето. — Марко й подаде пълна бутилка вода, която взе от мъжа, който държеше Тайлър. И книжни кърпички. — Избърши очите си. И лицето си, както и кожата, която е била изложена на дима.

 

— Мама стреля по тях — каза Тайлър, а Сам взе бутилката и веднага отпи от нея — райско блаженство за изсъхналата й лигавица. Отново направи гримаса и потрепери. — Тя има пистолет. И им каза, че ще ги застреля, ако се опитат да влязат в стаята ми.

— Стреляла си по тях? — Въпроса зададе Марко, макар всички мъже да я изгледаха с широко отворени очи.

Сам кимна, взе няколко книжни кърпички, намокри ги и ги сложи върху очите си. О, какво облекчение!

— Да, стрелях по тях. Но не мисля, че уцелих някого. Но, повярвай ми, искаше ми се да ги убия. Като говорим за това, искам си пистолета обратно.

Няколко погледа, две отрицателни поклащания на главата и едно категорично не от шофьора бяха отговорите, които получи. Замисли се дали да не подхване спор, реши, че е загуба на време, и си спомни, че и бездруго не й бяха останали куршуми. Изведнъж тя престана да бърше очите си и изгледа Марко със смръщени вежди.

— Как ни откри? Как намери къщата ми? Не съм ти казала къде живея. Всъщност много внимавах да не ти кажа.

— Аз му дадох адреса ни. — Тайлър звучеше така, сякаш се гордееше със себе си. Едва миналия месец бе прекарала дълги часове с него, за да го научи на адреса и телефонния им номер.

— Когато… лошите мъже са нахлули в къщата ти, Тайлър се обади на мобилния ти телефон. Търсеше теб. А телефонът ти беше у мен, помниш ли? Разказа ми всичко, което се случи — отговори Марко на погледа, който тя му хвърли. — И ми даде адреса ви.

— Казах ти, че говорих с Трей, мамо. Казах ти, че идва — каза Тайлър.

— Помня. — Успя да се усмихне на Тайлър и дори да го прегърне бързо. — Справил си се добре, момчето ми. Гордея се с теб. Ти ни спаси.

— Лошите мъже ще си отидат ли завинаги? — запита Тайлър. Гласът му изведнъж бе изгубил силата си.

— Надявам се — отговори мрачно шофьорът. Но нещо в това му подсказа на Сам, че не е убеден. После осъзна, че погледите, които той хвърляше в огледалото за обратно виждане, въобще не бяха насочени към нея. Той гледаше дали някой не ги следи. Всъщност двамата мъже, седящи от двете страни на Марко, също хвърляха бързи погледи назад. Мъжът от предната седалка наблюдаваше в страничното огледало.

— Да — каза тя на Тайлър с твърд тон, предизвиквайки ги да й противоречат, ако смеят. Но докато произнасяше думите, погледът й срещна този на Марко и онова, което той й подсказа, предизвика студени тръпки по гърба й.

Погледът му ясно казваше — все едно, че го бе изрекъл на глас — че онези, които го преследват, няма да се спрат пред нищо, докато той не бъде мъртъв. Сам много се страхуваше, че сега те искат още нейната смърт, както и тази на детето й.

Не можеше да задава въпроси пред Тайлър, за да не го тревожи, но трябваше да знае.

— И какво ще стане сега? — запита.