Карън Робърдс
Страх (21)

Глава 21

Трей, Трей. Това слушаше по цял ден Сам от сина си. По-рано Тайлър беше гледал очарован как Трей работи в задния двор върху мускулите си. Той започна с няколко набирания върху един клон, което накара загорелите му мускули да изпъкнат, а Сам, след като хвърли поглед, отказа да гледа повече. Последваха други упражнения, които тя бе изненадана да види, че той може да направи въпреки многобройните си наранявания. Спомни си думите му, че трябва бързо да се възстанови, и се досети, че според него това е начинът. Физическите му възможности бяха силно впечатляващи и тя за пореден път се удиви колко е силен. Но най-важното беше, че Тайлър се опитваше да подражава на всичко, което той правеше — това показа на Сам колко много синът й се нуждае от някой, който да изпълнява ролята на баща в живота му. Тъжното беше, че колкото и да желаеше Марко, знаеше, че той не е подходящият човек — нито за Тайлър, нито за нея. Опитваше се по всякакъв начин да разруши връзката, която бавно се осъществяваше между тях — викаше Тайлър вътре, за да яде сладки, да играят с количките, да му чете, да гледа детските предавания по телевизията — но Тайлър пак се озоваваше там, където беше Трей. И онова, което правеше нещата още по-тъжни, беше фактът, че Марко се отнасяше безупречно с Тайлър. Докато много мъже — включително бащата на Тайлър — се държаха така, сякаш едно любопитно и разговорливо четиригодишно дете е голяма досада, Марко се отнасяше с него като с интересна и ценна компания. Връзката между тях нямаше бъдеще и Сам го знаеше много добре. Но когато Тайлър се отскубна от нея, за да види какво прави Трей, тя се предаде.

Сега, малко след пет часа, Трей и Тайлър отново бяха в задния двор. Тя погледна през кухненската врата и видя, че Трей учи Тайлър как да дриблира с баскетболната топка. Усилията му бяха особено сръчни и успешни, като се имаше предвид, че се подпираше на едната си патерица. Другата лежеше захвърлена в тревата. Гроувс, с вид на силно отегчен човек, седеше на един стол и ги охраняваше.

Странно бе, като се имаше предвид извънредността на ситуацията, колко нормално протичаше денят. Сам все още беше нервна и разтревожена заради всичко, което се случваше отвъд стените на къщата, затова просто отказваше да мисли — тревогата за нещо, което не можеше да контролира, я изваждаше от релси.

Вместо това, тъй като обичаше да готви, когато имаше време — което ставаше рядко — и имаше необходимите продукти, тя отхвърли предложението да вземат готова храна за вечеря и предложи да приготви нещо. Тъкмо се канеше да сложи лазанята във фурната, когато откри, че наблюдава мъжа и момчето, които играеха в задния двор. Въздъхна примирено.

При дадените обстоятелства се оказваше невъзможно да държи Тайлър настрани от Марко и да пречи на нарастващата им близост. Изминалата нощ бе само поредният пример. Беше в кухнята и си приготвяше чаша мляко с надеждата да успокои разклатените си нерви заради неочакваната среща с Марко в спалнята на детето й. Млякото, плюс горещата вана трябваше да й помогнат да заспи. Ако не станеше така, както тя се надяваше, щеше да лежи будна цяла нощ, защото алтернативата да си легне с Марко, което много искаше да направи, нямаше да се случи. Независимо колко я възбуждаше дори само мисълта за това. Но когато Тайлър бе извикал и тя бе изтичала в стаята, за да завари Марко седнал в края на леглото и прегърнал Тайлър вместо нея, се бе почувствала предадена и силно разгневена. Тайлър не показваше чувствата си към никого, освен към нея. Той не позволяваше на никого да го прегръща и целува. И не прегръщаше и целуваше никого, освен нея. Но като го наблюдаваше в компанията на Марко, тя веднага разбра, че Тайлър го допуска в малкия привилегирован кръг на хората, на които има доверие. Беше ясно като бял ден, че Тайлър се привързва към него. Точно както, страхуваше се Сам, тя започваше да се привързва към този проклет мъж.

Макар да искаше да сложи край на това, нямаше как да го направи. Тримата бяха принудени да бъдат заедно в затвора на тази градска къща. И тя вече знаеше, че няма начин това да завърши добре.

Затова, докато приготвяше лазанята и наблюдаваше играта на мъжа и детето в задния двор, тя изпитваше болка. Но си каза, че ще се тревожи по-късно за цената, която трябваше да платят заради нахлуването на Марко в живота им — защото знаеше, че всяко нещо си има цена. В момента Тайлър бе навън в слънчевата светлина на късния следобед, смееше се и не изпитваше страх, въпреки ужасните неща, които му се бяха случили, и тя щеше да се концентрира върху това, защото то бе единственото хубаво нещо, а и не можеше да му попречи.

Докато лазанята беше във фурната, приготви салата. После, когато храната беше готова, тя отвори кухненската врата и ги повика.

И това се случи точно в мига, в който синът й хвърли топката и отбеляза кош. Кошът бе доста високо, така че това си бе истинско постижение. И със сигурност бе нещо, което не бе успявал да направи никога досега.

— Две точки! Да! — Тайлър вдигна юмрук, което накара Сам да се усмихне.

— Браво! Добра работа, Тайлър! — окуражи го възторжено Марко.

Двамата се доближиха един до друг и удариха разтворени длани.

— Браво, Тайлър! — извика Сам, после добави: — Вечерята е готова. — На което само Гроувс отговори, като стана от стола.

— Здравей — каза Марко, когато погледът му срещна този на Сам. Тайлър се затича през тревата да вземе топката. Марко се усмихваше широко, очите му блестяха, косата му бе разрошена, лицето — леко потно и изглеждаше странно безгрижен при дадените обстоятелства. Снощи се бе обръснал и на ярката слънчева светлина сега тя видя, че челюстта му е силна, а линията на брадичката — чиста. Носът му се бе възстановил, синьото около окото му започваше да изчезва. Очевидно й бе казал истината с думите, че се възстановява бързо, защото сега вече можеше ясно да види лицето му. Помисли си неохотно, че привлекателен е доста слабо казано. Беше великолепен мъжки екземпляр и някоя като Кендра, например, би го пожелала веднага.

Сам си помисли, че за щастие тя е от по-твърд материал — бе забелязала колко е привлекателен, но нямаше да се поддаде на желанието.

— Здравей, мамо! — извика Тайлър. Топката полетя към нея.

Сам я хвана точно преди да я удари по главата и се усмихна на сина си.

— О, добре хващаш! — Марко също й се усмихна и плесна с ръце, както бе направил и при коша на Тайлър. — Чудя се какви ли други неподозирани таланти криеш.

Горда със себе си, тя го погледна и изведнъж бе привлечена от нещо, което видя в очите му. Изведнъж й стана топло.

Само като го погледнеше, и нещата излизаха извън контрол — започваше да мисли за секс.

— Вечерята е готова — каза спокойно и се върна в кухнята.

Гроувс бе повече от щастлив да се храни с тях. Разговорът се въртеше около спорта и особено баскетбола и предстоящите срещи от баскетболната лига. Понякога, когато погледнеше Марко, на лицето на Гроувс се изписваше враждебност, но поне на повърхността атмосферата бе приятелска. Тайлър слушаше внимателно всичко, което се говореше, и накрая каза:

— Мама е била в баскетболния отбор на гимназията, нали, мамо?

На Сам не се наложи да отговори, защото пристигна Абрамович, за да смени Гроувс, който тъкмо поставяше чинията си в съдомиялната машина и така се смути от появата на Абрамович, че Сам едва сдържа усмивката си.

Докато Гроувс сдържаше ненавистта си към Марко и бе дружелюбен с нея и Тайлър, Абрамович бе рязък с всички тях. След вечеря, тъй като Тайлър бе заел дивана и не оставяше дистанционното за телевизора, той се настани да чете книга. А Сам, след като свърши всичко, за което можа да се сети — което, ако се изключи прането, не беше кой знае какво — призна пред себе си, че бездействието я изнервя. Здрачът навън бавно се сгъстяваше и преминаваше в мрак, вятърът докарваше облаци от запад, а с тях и обещанието за дъжд. Несвикнала със затворничеството, Сам искаше да излезе от къщата и под това нямаше предвид задния двор. Но дори само отиването до Уолмарт, я беше изнервило, защото я бе накарало да си спомни прекалено живо за мисис Менайфи и престъпниците, които все още ги преследваха, затова тя се отказа дори само от разходка до края на улицата и обратно. Вместо това отиде в голямата стая с намерението да се присъедини към Тайлър пред телевизора. Вече сигурно бе погълнат от Бягство в планината на вещиците, който бе взела от видеотеката преди няколко месеца и се бе харесал и на двамата, и който случайно сега излъчваха и по канала на Дисни. И тя нямаше нищо против да гледа филма отново. Но когато видя, че на дивана до Тайлър седи Марко, се поколеба и едва не се обърна. Просто нямаше нужда отново да играят на щастливо семейство.

Но Тайлър я видя.

— Гледала ли си някога Брус Лий, мамо? — запита я развълнувано през рамо. Челюстта на Сам увисна, когато осъзна, че образите на екрана не са очакваните от нея. Там се разиграваше битка на бойните изкуства и тя погледна обвинително Марко. — Страхотен е. Искаш ли да гледаш с нас?

Марко отговори на погледа й, като вдигна и двете си ръце и поклати глава, което тя интерпретира като не обвинявай мен — впечатление, което той веднага развали, като й се усмихна.

— Какво стана с Планината на вещиците? — Твърдо решена да не преиграва, Сам седна до Тайлър и смръщи вежди.

— Излъчваха и прекалено много реклами. И намерих това. Трей ми каза, че актьорът е Брус Лий. — Тайлър изглеждаше някак разсеян и Сам осъзна, че е така, защото вниманието му е погълнато от ставащото на екрана. От другата страна на Тайлър Трей клатеше глава и оформяше с уста: Аз нямам нищо общо с това. Тайлър добави: — Трей каза, че някои от племенниците му вземат уроци по карате. Мислиш ли, че и аз мога, мамо?

Трей сведе глава, засрамен.

— Ще видим. — Обичайният отговор на родителите, последван от мрачен поглед към Марко.

Преди Сам да е решила дали мъжете, които се удрят и ритат, са подходяща гледка за четиригодишно дете, филмът свърши. Започнаха надписите и Тайлър каза:

— Много ми хареса! — После се наведе и прошепна нещо в ухото й. Сам кимна, а той скочи и изтича вън от стаята.

— Наложи се да отиде до тоалетната — обясни Сам в отговор на въпросителния поглед на Марко. После го погледна мрачно. — Брус Лий?

— Вината не беше моя, кълна се. Той вече го гледаше, когато влязох в стаята.

Тя го изгледа подозрително.

— А знаеше ли вече, че племенниците ти вземат уроци по карате?

Той я изгледа малко глупаво.

— Е, възможно е аз да съм му го казал.

— Да — отговори Сам сухо.

Марко я погледна.

— Господи, Сам, той е момче, и му харесват такива неща. Всички сме такива. Да гледат Брус Лий и да играят с топка, са все неща, които момчетата обичат. Попитай баща му.

Въпросът бе болезнен.

— Не бих могла, дори да исках — каза тя.

— О, така ли? — Марко вдигна въпросително вежди, с което я подкани да му отговори.

Сам въздъхна. Не говореше за себе си много често, защото това бяха лични неща и изглеждаше така, сякаш се оплаква. Отрано в живота си бе научила, че когато ти се случи нещо лошо, трябва просто да продължиш напред. Но изведнъж откри, че иска Марко да знае истината.

— Както казах, той не е част от живота ни. Виждала съм го само два пъти след раждането на Тайлър. Сигурна съм, че не би познал Тайлър сред редица момчета, а Тайлър ще го познае само защото има негова снимка в албума му, който той много обича да разглежда. — Всъщност всеки път, когато свареше Тайлър да гледа снимката, сърцето й се късаше, но бе сметнала, че е важно малкото момче да знае, че има баща.

— Какво се случи между двама ви?

Сам сви рамене.

— Бях глупава. Какво друго мога да кажа? Започнах да излизам с него в гимназията. Той бе две години по-голям от мен и много популярен. Е, тогава ми се искаше да се забавлявам. И мислех, че го обичам. Мислех още, че ме обича. После открих, че съм бременна. Беше минал едва месец и половина, откак бях завършила гимназия. Накратко, оказа се, че той не иска и да знае за бременността ми. И все още не иска. Що се отнася до мен, ще бъда щастлива никога вече да не го видя. Но това не е добре за Тайлър.

Погледът, който му хвърли, трябва да е бил зареден с повече чувства, отколкото й се искаше, защото той смръщи вежди и хвана ръката й.

— Той е идиот.

Пръстите им се преплетоха. Неговите бяха топли, силни и мъжествени, помисли си тя, като сведе поглед към ръцете им. Може би трябваше да издърпа своята, но не го направи. Все пак, той само държеше ръката й, но утехата, която този жест й даваше, беше огромна. Работата беше в това, че до този момент не беше осъзнала колко много я огорчава фактът, че бащата на Тайлър ги беше изоставил.

— Да — каза и преглътна, защото в гърлото й беше заседнала буца. — Защото пропуска целия живот на Тайлър.

— Изпуска и теб. — Пръстите му стиснаха нейните и за миг й се стори, че ще заплаче. Тя никога не плачеше — друго, което бе разбрала: плачът не помага, а само оставя очите ти зачервени — но за миг й се стори, че сълзите ще потекат, когато той продължи: — Ти си нещо специално.

Онова, което видя в очите му, накара буцата, заседнала в гърлото й, да се разтопи като снежна топка на слънцето. Осъзна, че бе минало много време, откакто мъж я бе гледал така. Не със страст, а с нежност. И може би с малко уважение, примесено с нежността. Каквото и да бе, то даваше криле. Дъхът заседна в гърлото й. Усети как душата й се стопля.

— Сам… — Сега гласът на Марко бе по-дълбок и й се стори, че се наведе леко към нея. После чуха скърцането на краката на стола по пода в трапезарията, той погледна нататък и спря насред движението. Сам също чу шума и издърпа ръката си от неговата. Идеята, че Абрамович или някой друг от полицаите може да ги види да се държат за ръце, никак не й допадна. Нямаше да бъде особено умно, макар да не можеше да каже защо.

— Значи си играла баскетбол в гимназията? А в коя гимназия си учила? — Тонът на Марко се беше променил. Беше някак по-весел й, странно, примесен с горчивина. Беше се отместил в своя край на дивана — така, както тя седеше в своя.

— Сейнт Клеър Каунти Олтърнатив Скуул. Сам, която нямаше нищо против дистанцията между тях, направи гримаса. — Само шест момичета искаха да играят баскетбол, така че ние образувахме екипа. Училището беше за деца, които имаха проблеми със системата, така че децата там не бяха чак толкова много.

Той я гледаше с интерес.

— Какви проблеми?

— Често бягах от часове. Бях бунтарка. — Сви рамене. — Когато завърших, бях живяла в шест различни приемни семейства. Ходенето на училище не беше сред приоритетите ми. Хей, бях дете. Какво мога да кажа?

— А къде бяха родителите ти?

— Баща ми беше като този на Тайлър — никога не си беше у дома. И майка ми… Тя се омъжи повторно, когато бях в четвърти клас. Новият ми баща не се интересуваше от мен. Тя избяга с него, преместиха се във Флорида. Живях с баба си и леля си известно време, но баба умря, а леля получи удар. Никой не ме искаше, затова влязох в системата на приемните родители. Бях в осми клас.

— Това е гадно. — Каза го спокойно, но погледът му бе мрачен.

Сам кимна.

— Да. Предполагам, че не бях съвсем лошо дете, само малко диво. Много исках да се забавлявам и бягах от училище. Когато срещнах Джъстин — бащата на Тайлър — мислех, че всичко ще се промени. — Усмихна се горчиво. — Което и стана. Сдобих се с Тайлър. — Погледна го и каза с особена настойчивост. — Тайлър е най-хубавото в живота ми.

Марко й се усмихна.

— Той е страхотно дете.

— Да. Промени и мен. След като се роди разбрах, че сме само ние двамата срещу света, и бързо пораснах. — Изведнъж се смути, че се разкри толкова много, и отново го погледна. Когато заговори, гласът й бе дрезгав: — Ето, това е историята на моя живот. Ако имаш въпроси сега, ще им отговоря.

— Имам един. — Очите му блестяха. — Кой е Карл?

Каквото и да бе очаквала Сам, не беше това.

— Карл? — Погледна го озадачено. — Карл работи във фирмата, за която работя. Откъде си чувал за него?

— Когато Тайлър се обади на телефона ти и отговорих, Тайлър ме попита дали съм Карл.

— О! — Почти незабележима пауза. — Карл ми се обажда напоследък, опитва се да ме накара да изляза с него. — На въпросителния поглед, който Марко й хвърли, Сам отговори с поклащане на главата. — Което няма да стане. Сега, когато имам Тайлър, много внимавам какви мъже допускам в живота си. — Което, като се имаше предвид предходният разговор, беше добро пояснение. — Всъщност искам да те помоля да не се сближаваш прекалено с него. Той много те харесва и…

Предупредителният звън на алармената инсталация в кухнята прекъсна разговора им. И двамата замръзнаха и погледнаха към вратата. Секунда по-късно, очевидно привлечен от същото, от трапезарията излезе Абрамович. За миг и тримата чакаха и гледаха към кухнята. После чуха набирането на кода и напрежението се стопи. Стъпки прекосиха кухнята и после на прага се появи Сандърс. Беше облечен, както винаги, в тъмен костюм и носеше вратовръзка, изражението на лицето му, както обикновено, бе недоволно. Тъй като отговаряше за операцията, не бе нещо необичайно да се появява и извън смяната си, но нещо в поведението му, някакво напрежение, подсказа на Сам, че нещо не е в ред.

Разтревожи я това, че гледаше нея.

— Обадиха ми се само преди минути — каза Сандърс без никакво предисловие, спрял на прага и кръстосал ръце на гърди.

Охо, помисли си Сам.

— За какво? — Марко се наведе напред и впи поглед в Сандърс.

— За нея — отговори Сандърс. Сам си знаеше. Усети как стомахът й се свива. — Ще я местят оттук. Детето също. Утре, в осем. Ще я прехвърлят под опеката на друг екип. Отговорен ще бъде помощник-началникът Джон Ромео.

Сам не можа да се сдържи. Погледна Марко в очакване да каже нещо, но той мълчеше. Само погледна замислено Сандърс.

— Чакай минутка. — Щом се налагаше, щеше сама да се погрижи за интересите си. Та нима не го правеше през целия си живот? — Аз нямам ли думата?

— Не — отговори Сандърс рязко.

— Не възразявай, Сам — каза Марко тихо, с което я принуди да го погледне. — Аз няма да… — Срещна погледа й. — Това е нещо добро. Двамата с Тайлър трябва да отидете.

— Какво? — Беше поразена да осъзнае, че не иска да се раздели с него. — Нима не твърдеше, че с теб сме в безопасност?

Сандърс изсумтя присмехулно, но Сам не му обърна никакво внимание. За нея като че ли съществуваше само Марко. Дланите й бяха свити в юмруци, очевидно беше готова за битка. Но също така бе уплашена. И може би малко наранена.

— Това вече не е вярно. — Марко я гледаше спокойно. — Вайт успя да открие къщата в Сейнт Луис. Колкото по-дълго останем тук, толкова повече нараства вероятността да открие и тази. Вече не е умно да стоите тук.

— Защо тогава не се преместим всички? — запита Сам, сякаш обвиняваше Сандърс, който сви рамене.

— Нямам заповеди да се преместим. Но имам заповеди да те предам в други ръце. И това ще направя. Бъдете готови утре точно в осем. — Като че ли за да сложи край на по-нататъшни разговори, Сандърс се обърна и излезе.

— Няма начин… — Сам се канеше да тръгне след него, но Марко я хвана за ръката. Този път я държеше здраво и беше ясно, че няма да я пусне.

— Чакай. Чуй. Изслушай ме, Сам. Това е за добро — каза Марко. — Помниш ли, когато каза, че преследват мен? Беше права. По-добре е двамата с Тайлър да сте другаде.

— Не мислеше така преди! — Чуха отново вкарването на кода в алармената инсталация, което им подсказа, че Сандърс вече е излязъл. Сам отчаяно искаше да му се противопостави, затова се опита да издърпа ръката си. Марко я държеше здраво.

— Ситуацията се промени. — Изражението му беше мрачно.

С крайчеца на окото си, Сам видя Абрамович да ги оглежда от главата до петите. Очевидно не бе пропуснал факта, че Марко я държеше за ръка. Като че ли осъзнал, че тя го наблюдава, Абрамович шумно прочисти гърлото си и каза:

— Имаш ли нужда от помощ?

Сам разбра, че има предвид факта, че Марко я държеше за ръката. Предлагаше й защита. Щеше да оцени жеста му, ако не бе така разгневена.

— Не — каза рязко. Абрамович сви рамене и се върна в трапезарията. След като се скри от погледите им, Марко продължи да говори тихо и настоятелно: — Виж, познавам Джон Ромео, окей? Той е добър човек. Двамата с Тайлър ще бъдете в безопасност с него.

— Не. — Сам поклати глава. Мисълта да бъде разделена с Марко я караше да се чувства странно. Беше готова да изпадне в паника и твърдо решена да не позволи това да стане. Не беше реално да мисли, че свързва безопасността си с него. — Няма да отида. Няма да отидем.

— Не мисля, че можеш да откажеш. — Ръката на Марко беше топла и силна. Сам не се съмняваше вече, че не би могла да се освободи, докато той не я пусне. — Виж, Сам…

Млъкна, защото Тайлър извика отгоре:

— Мамо? Можеш ли да дойдеш? Имам нужда от помощ.

Сам не откъсваше поглед от Марко, макар да повиши глас, за да отговори на Тайлър:

— Ще дойда веднага.

Марко каза:

— Всичко ще бъде наред, обещавам. Трябва да ми имаш доверие.

Погледът на Сам обхождаше лицето му. Това, което видя там, извика студени тръпки по гърба й.

— Значи наистина искаш да отидем?

— Да.

— Чудесно — каза Сам и освободи ръката си, защото момчето отново извика: — Мамо?

Без да се обърне назад, усещайки погледа на Марко в гърба си, тя тръгна нагоре по стълбите. Осъзна, че е много ядосана, но отказа дори да се опита да анализира защо.

През следващите два часа беше заета. Сложи Тайлър да си легне, без да му каже какво ще стане на сутринта. Знаеше, че той ще се разтревожи и няма да иска да се раздели с Трей, и в момента не искаше да се бори с последиците от новината, една от които щеше да бъде невъзможността на Тайлър да заспи. В нейните собствени чувства също цареше буря. След като Тайлър най-после заспа, тя приготви дрехите, които щяха да облекат утре, после прибра останалите в плик. Никой не й бе казал, че ще могат да вземат вещите си, но това нямаше значение, защото тя бе твърдо решена да ги вземе. После откри, че е неспокойна и едва ли ще може да заспи, затова взе дълга гореща вана. Когато излезе от банята, зачервена и с все още леко влажна кожа, загърната в белия халат и с прибрана на хлабав кок коса, хвърли бърз поглед по коридора към спалнята на Марко. Когато влезе в банята, лампата светеше, а сега бе изгасена.

Беше си легнал. Без дори да се опита да говори с нея, да изясни отношенията им, без дори да се сбогува. Може би се надяваше сбогуването да бъде кратко и лишено от емоции и така да им спести бързането и суетнята на сутринта. Но Сам разбра, че има нужда от нещо повече от това.

Отново бе завладяна от гняв. И докато стоеше в тъмния коридор и гледаше гневно вратата на спалнята му, се досети за причината, поради която му бе така ядосана.

Щом веднъж двамата с Тайлър напуснеха тази къща, вероятно никога нямаше да го видят отново.

При тази мисъл сърцето й се сви. А той като че ли пет пари не даваше.

Сам не издържаше вече. Нямаше начин да тръгне така. Между тях бяха останали доста неизказани неща.

И никога вече нямаше да има тази възможност.

Стегна колана на халата около кръста си, поклати глава, за да падне косата й по раменете, обърна се, прекоси коридора и влезе през отворената врата на спалнята на Марко.