Карън Робърдс
Страх (9)

Глава 9

Шофираше Сандърс. Дани беше в средата на задната седалка, опънал ранения си крак в пролуката между предните седалки, а от двете му страни седеше по един огромен и сериозен полицай. Полагаше усилия да остане в съзнание. Виеше му се свят, повдигаше му се, устата му беше пресъхнала, но не можеше да се остави да изпадне в блажено безсъзнание. Нещата не стояха кой знае колко по-добре отпреди. Трябваше да намери Сам, което Сандърс категорично отказваше дори да се опита да направи.

В отговор на запитването на Дани къде отиват, Сандърс каза:

— На летище Скот. Няма да поема никакви рискове, докато не разберем какво се обърка тази вечер.

Заместник-началникът на полицията Брус Сандърс винаги постъпваше като по учебник, което според Дани беше нещо добро. Той бе над трийсетте, с тъмнокестенява коса, подстригана по военному, висок метър и деветдесет и имаше телосложението на играч на американски футбол. Тази вечер на лицето му беше изписан страхът, че кариерата му може да завърши безславно във всеки момент. Току-що се беше провалила операция, за която отговаряше той, и двама от хората му бяха намерили смъртта си. Не беше готов да поеме повече рискове.

— Ще им съобщя, че отиваме — каза Гроувс, седнал вдясно от Дани. Говореха по сигурна честота, както беше добре известно на Дани. Гроувс — с късо подстригана руса коса и бебешко лице — все още държеше радиото.

— Добре — съгласи се Сандърс.

Така ядосан и разочарован, че ако можеше, щеше да скочи от колата и да се втурне да търси Сам, Дани се наведе напред и удари леко Сандърс по тила.

— Няма да отидем никъде без…

Прекъсна го мелодия:

— Ето номера ми, обади ми се, може би?

Дошла сякаш от нищото, мелодията бе така неочаквана, че петимата мъже в колата замръзнаха. Нелепо веселата мелодия се повтори, преди Дани да осъзнае, че чуват тон за звънене.

— Нечий проклет телефон? — запита ядосано Сандърс. — Не казах ли без телефони? Не казах ли?

Дани помисли, че това вероятно, се е случило преди да го вземат. Бяха в черния Форд Торъс, който не се беше преобърнал преди малко. Беше повреден, но в движение. Току-що се бяха измъкнали от паркинга пред Местенцето на мис Кити и се отправяха към магистралата. Тъй като Дани бе лошо ранен, а с него се отнасяха като с пленник, той нямаше абсолютно никакви шансове да се освободи и да се втурне да спасява Сам. Беше единственият невъоръжен в колата, и му оставаха само думите. Побъркваше се от тревога за безопасността на Сам — Вайт и хората му сигурно щяха да попаднат на нея, докато го търсеха, а ако я заловяха, най-вероятно щяха да я измъчват, за да им каже къде е той, и най-накрая щяха да я убият — но в сегашното му състояние беше невъзможно да хукне да я спасява сам. Трябваше да убеди Сандърс, че спасяването на нейния живот си струва усилията, а до този момент Сандърс отказваше да го чуе.

— … обади ми се, може би?

— Твоят ли е? — Сандърс го изгледа гневно в огледалото. Седнали от двете му страни, Гроувс и О’Брайън също го гледаха втренчено. Дори Абрамович, който шофираше, се бе обърнал да го изгледа.

И тогава Дани направи връзката. Трябва да бе телефонът на Сам, който бе прибрал в джоба си, след като се бе обадил на Сандърс.

— Упс! — каза Дани. Като трепна от болката, придружаваща движенията му, извади телефона от джоба си.

О’Брайън и Гроувс го гледаха, смръщили вежди.

— Искаш ли да го прибера, шефе? — В гласа на Гроувс се усещаше нетърпение. Побутна с рамо това на Дани. От другата страна на Дани, О’Брайън се напрегна, сякаш чакаше заповед. И двамата излъчваха агресия. Тримата седяха на задната седалка, защото бягството на Сам бе направило другата кола неизползваема. Екип по почистването вече беше на път, за да оправи бъркотията, която бяха оставили след себе си, но Сандърс, който се страхуваше да не бъдат нападнати от друг екип на Зета, преди да са прибрали свидетеля (т.е. него, Дани, или по-скоро Рик Марко) на сигурно място, беше отказал да чака. Когато Сам беше потеглила от паркинга, Дани беше прибран бързо в колата и оттогава непрекъснато молеше да потеглят след нея, докато спасителите му упорито отказваха. Тяхната задача беше да осигурят безопасността му, а това, както Дани знаеше от предишния си опит, не беше лесно.

— Докосни онзи телефон и ще ти счупя врата — каза Дани и заплахата му не беше напразна. — Дръжте си устите затворени. Всичките! Аз ще отговоря на обаждането. — Смръщи вежди и погледна екрана на телефона. Името — Синди Менайфи — което видя, не му говореше нищо. Фактът, че се обаждаха на Сам по това време на нощта, означаваше, че е нещо важно. Предположи, че жената, която се обажда, я познава добре. Обмисли набързо възможностите — може би тя щеше да предаде съобщение от него за нея, щеше да я предупреди за опасностите, да й напомни на каква тънка нишка виси животът й сега, и да й предаде къде да се срещне с него. А може дори да се обаждаше самата Сам, осъзнала, че телефонът й е у него и е взела назаем телефона на тази Синди. Може би се беше досетила, че е направила грешка или…

Добре, може би не можеше да мисли съвсем трезво. Чудното беше, че все още въобще може да мисли. Виеше му се свят и изпитваше болка и предполагаше, че когато адреналинът, който изпълваше вените му, се изразходваше, щеше да рухне. Но в момента трябваше да направи, каквото може, за да спаси момичето, което му бе спасило живота, защото й беше длъжник и защото тя бе невинен наблюдател, който не заслужаваше да бъде замесен в това. И също, защото я харесваше. Тя беше красива жена — е, не беше готов да я остави да намери смъртта си. Първо щеше да отговори на обаждането, а после щеше да действа според ситуацията — в зависимост кой се обаждаше и какво щеше да каже.

— Ако някой ни открие чрез този телефон, ще те убия собственоръчно, преди Зета да са успели да го направят — заплаши го Сандърс, когато Дани отвори телефона. Имитира пистолет с палеца и показалеца, обърна се към Дани и каза: — Ето така: бум, изстрел в главата.

Дани не му обърна внимание.

— Мммхм — каза Дани с глас, малко по-висок и тънък от обикновено. Не искаше веднага да издаде, че не се обажда Сам, просто в случай, че човекът отсреща искаше да говори единствено със Сам.

— Мамо? — Гласчето от другата страна беше тихо и трепереше. Господи, трябва да бе детето на Сам. То шепнеше.

Дани изправи гръб и прати болката по дяволите.

— Мамо, къде си? Някакви мъже са тук.

Умът на Дани заработи трескаво. Сега не беше време мозъкът му да е обвит в мъгла, но какво можеше да направи…

— Мамо? — каза детето дори още по-тихо. В гласа му определено се долавяше страх. — Влязоха през кухненската врата. В дневната са, с мисис Менайфи. Причиняват й болка. Какво да правя?

Кръвта на Дани изстина.

— Тайлър. — Името на детето изникна в главата му, сякаш чуваше гласа на Сам да го произнася. — Шшш, тихо. Трябва да бъдеш наистина тих. Не им позволявай да те открият.

— Ти кой си? Къде е мама?

— Аз съм приятел на майка ти. Тя не е тук в момента. — Надяваше се, не, молеше се тя да не е и там също. Но знаеше така сигурно, както и че слънцето ще изгрее на сутринта, че бе тръгнала към дома си и детето си. Дали беше успяла да стигне? Дали и тя не беше някъде там?

Мисълта извика силна тревога у него.

— Ти ли си Карл? — запита детето.

— Шшш, тихо — предупреди го Дани отново. Нямаше представа кой е Карл, но нямаше да се представи за него! Името Рик заседна в гърлото му. Ако кажеше това име на детето, щеше да го постави в по-голяма опасност от тази, в която се намираше в момента. Но със сигурност не можеше да му каже и истината. — Аз съм Трей. — Този прякор му беше останал от Тексас, където беше шестият човек от отбора по баскетбол и беше много добър в кошовете, спечелващи по три точки.

— Непознат ли си? — Детето беше предпазливо. Дани предположи, че Сам му беше набила в главата за възможната опасност, която непознатите представляват. Дани знаеше, че възрастните постъпват така с децата — имаше опит с племенниците си. Важна информация, но нямаше да помогне сега.

— Не. Аз съм приятел на майка ти.

— Не знам за никакъв…

Прекъсна го женски писък и космите по тила на Дани настръхнаха. Сърцето му прескочи удар. Сам?, беше първата му мисъл, но не каза нищо. Не и на детето. Както и да е, не можеше да е тя. Трябва да бе онази мисис Менайфи, за която детето говореше.

— Не! Моля ви, моля ви, недейте… — Гласът на жената беше остър и изпълнен с ужас. Останалата част от молбата й беше разчленена на неразбираеми срички. Дани стисна зъби, ядосан на собствената си безпомощност. Знаеше какво става. Опитваха се да научат от нея къде е той или къде е Сам.

— Бият мисис Менайфи — прошепна детето. Проблемът му с непознатите очевидно остана на заден план пред събитията, случващи се в момента. — С юмруци. Не трябва да правят това. — В гласа му, освен страх, се долавяше и гняв. — Мисис Менайфи е мила. — Дани откри, че стиска телефона толкова силно, че трябваше с усилие на волята да отслаби хватката, за да не го счупи. — Искам мама да си дойде у дома. Имам нужда от нея веднага.

Това бе последното, което трябваше да се случи, но Дани не каза нищо на детето. Молеше се мълчаливо тя да остане далеч от дома си.

— Не им позволявай да те видят — предупреди го Дани.

Детето не отговори.

— Тайлър…

— Мисис Менайфи плаче — каза съвсем. — Сега я завързват за стола. Един от тях има голям нож.

На върха на езика му беше да каже на детето да затвори и да се обади на 911, но се отказа. Заради безопасността му, трябваше да продължи разговора. Каза:

— Каквото и да правиш, не слагай край на разговора ни. Чуваш ли ме?

— А-ха. — Произнесе го така, че на Дани се стори, че потиска риданията си.

— Ще дойдем да те вземем, Тайлър. Къде си? Знаеш ли адреса?

— Номер 237 на Кларк стрийт. — Дани чуваше някакъв шум, който не можеше да определи.

Запита:

— Какво правиш, Тайлър?

— Крия се под леглото.

— Добър план. — Пулсът на Дани се ускори. Детето очевидно бе силно уплашено. На Дани се струваше, че може да долови страха му дори по телефона. Та той бе само на четири! Колко ли дълго щеше да успее да остане тих и незабележим? — Добре, номер 237 на Кларк стрийт Разбрах. Дръж така. И стой наистина тихо.

Дани покри телефона с ръка и погледна Гроувс, който мръщеше вежди, докато го слушаше. Дани вече не чуваше жената да вика, което не беше добър знак.

— Гроувс, вземи радиото и кажи на онзи в другия край да се обади на 911 — нареди Дани. — Кажи му да изпрати ченгетата на номер 237 на Кларк стрийт. Веднага! — Гласът му беше дрезгав, което показваше колко го ужасява мисълта, че момченцето може да попадне в ръцете на Зета.

— Какво става, по дяволите? — Сандърс гледаше Дани в огледалото така, сякаш му беше пораснала втора глава.

— Жената в камиона. Детето й е на телефона. Хората на Зета са в дома им, търсят ме. Опитват се чрез мъчения да измъкнат информация от жената, която е там. Детето също е там и е много уплашено. — Като видя изражението на Гроувс, Дани му заповяда: — По дяволите, човече, направи го. — Щеше да измъкне радиото от ръцете на Гроувс и да се обади сам, но държеше телефона на Сам в едната си ръка, а пръстът на другата му беше счупен и освен това, беше сигурен, че ще загуби борбата, която неминуемо щеше да започне. Едва сдържайки гнева си, погледна Сандърс. — Трябва да отидем на номер 237 на Кларк стрийт. Бързо.

Сандърс каза:

— Хей, Марко? Знаеш ли какво? Не ти раздаваш заповедите тук.

— Дай ги ти, тогава.

Лицето на Сандърс изрази упорство. Той погледна в огледалото за обратно виждане.

— Гроувс, кажи на Морисън да се обади на 911. Имаш ли адреса? — Гроувс кимна.

— Добре, номер 237 на Кларк — повтори Гроувс и натисна бутона на радиото. — Работя по въпроса.

— Трей. Там ли си още? — прошепна Тайлър.

Дани махна ръката си от микрофона.

— Да, Тайлър, още съм тук. Тръгваме. Колко са мъжете?

— Двама. Или може би трима. Не мога да кажа.

— Добре. Само остани спокоен.

Докато говореше, Дани наблюдаваше движението им на портативния GPS, закрепен за таблото. Покри отново микрофона.

— Абрамович, набери номер 237 на Кларк стрийт да видим къде е.

Абрамович, който беше висок, слаб и плешив като яйце и в момента изглеждаше много нервен, се поколеба и хвърли поглед към Сандърс, който, за огромно облекчение на Дани, кимна рязко в знак на съгласие. Абрамович започна да набира адреса, но чуха поредното:

— Моля… — последвано от неразбираеми срички и писък, който можеше да разтърси всяка душа. Викът рязко прекъсна и Дани откри, че се поти обилно. Предположи, че са й запушили устата. Така работеха те — даваха възможност на жертвата да им даде исканата информация, после запушваха устата й, измъчваха я още и отново отпушваха за малко устата й. Също така, никога досега не бяха оставили жива някоя от своите жертви. Колко ли време имаше Синди Менайфи? Колко още, преди да е издала детето? Отговорът и на двата въпроса беше: така, както действат тези главорези, не много.

— Сложиха нещо в устата й — каза Тайлър. — Причиняват й болка.

— Чакай малко — каза Дани. — Как така виждаш всичко? Мислех, че си под леглото.

— Излязох, за да гледам.

Исусе Христе, детето извикваше силен страх у него.

— Връщай се веднага под леглото, веднага. Остани скрит — заповяда той с тона, с който би заповядал на някого от племенниците си. Мисълта, че щом то вижда какво става, лесно могат да видят и него, накара сърцето на Дани да запрепуска бясно. Той покри микрофона с ръка и каза настоятелно на Сандърс: — За това ще ни трябва нещо повече от дежурните патрули. Обадете се по другото радио на някого, който е по-нагоре по веригата. Изпратете специален отряд. И може би дори ФБР.

— Нямаме друго радио. 911 е най-доброто, което мога да направя. — Сандърс сви рамене и на езика на Дани затрептяха хиляди проклятия. Той ги преглътна, защото нямаше да помогнат. — Не можем ли да кажем на някого? Залогът е прекалено голям.

— Трей, наблизо ли сте вече? — Въпросът на Тайлър, издаващ страха му, привлече вниманието на Дани и той отмести убийствения си поглед от Сандърс.

— Порязаха ръката на мисис Менайфи. С ножа. Навсякъде има кръв. А по лицето й се стичат сълзи.

Гласът на Тайлър звучеше така, сякаш и по неговите бузи се стичаха сълзи. Стомахът на Дани се сви.

— Върна ли се под леглото? — запита настоятелно Дани.

— Връщам се.

— Остани там. — Гроувс казваше на онзи в другия край на радиото да се обади на 911. Господи, ледниците се движеха по-бързо от тези момчета.

— Ще бъдем при теб наистина скоро — каза той на Тайлър, опитвайки се да звучи спокоен и сигурен. — Идваме възможно най-бързо. — Покри отново микрофона и погледна Сандърс. — Отиваме на номер 237 на Кларк. Веднага!

— Не мога да го направя — отговори Сандърс. Наближаваха кръстовището на магистралата. Щом веднъж го преминеха, нямаше връщане назад — щяха да прекосят могъщата Мисисипи. — Тази не е нашата мисия. Знаеш го.

Дани му хвърли поглед, който му казваше, че ще го убие веднага щом възвърне силите си.

— Чуй ме, кучи сине. Казах й всичко. На жената в камиона. Ако Вайт и Зета я заловят, ще пропее като птиче, гарантирам. Всичко.

Гроувс все още разговаряше по радиото, като търпеливо обясняваше ситуацията. Според стрелката на GPS-а, Фордът беше само на пет мили от номер 237 на Кларк.

Изражението на Сандърс стана грозно.

— Лъжеш.

— Искаш ли да рискуваш? Готов ли си да се обзаложиш, че нищо не съм й казал? По дяволите, човече, измъчват онази жена, докато ние тук си говорим. Ако някой не ги спре, ще убият четиригодишно дете. Докато ние отиваме в друга посока и слушаме какво става по телефона. — Посочи GPS-а. — На пет мили сме. Отиваме.

— Трей?

Дани си пое дълбоко дъх и откри микрофона.

— Тук съм, Тайлър. Идваме да те вземем. Остани скрит. — Покри отново микрофона с ръка. Страхът за детето — и за майка му — го правеше толкова нервен, че не се побираше в кожата си. При други условия можеше да застреля Абрамович и да поеме контрола над колата. — Тя ме чу, когато разговарях с теб, Сандърс. Знае името ти. Седеше до мен, когато ти се обадих. Помисли. Знаеш, че е вярно.

— По дяволите. — Лицето на Сандърс почервеня от гняв. Хвърли убийствен поглед на Дани. В този миг стигнаха до кръстовището и стрелката на GPS-а посочи вляво. Сандърс, който сякаш беше готов да избухне, зави рязко вляво и колата взе завоя на две колела.

Благодаря ти, Господи.

— Страх ме е — прошепна Тайлър.

Дани познаваше чувството — той също се страхуваше.

— Знам. Нищо лошо няма да ти се случи, обещавам. Ще бъдем при теб наистина скоро. — По гърба му се стичаше пот, докато даваше това обещание.

— Това е грешка — каза Сандърс. — Знам го.

— Ще убият дете — каза в отговор Дани, отново закрил микрофона с ръка.

Неочаквано, мисис Менайфи изкрещя като животно, което колят. Въпреки че дойде по телефона, викът бе така висок и пронизителен, пълен с болка и ужас, че изпълни колата. Когато викът прекъсна рязко — като че ли бе заглушен преднамерено — Дани откри, че сдържа дъха си.

— Чу ли това? — запита рязко. Въпросът бе отправен към Сандърс. Дани чу Тайлър да плаче тихо. Моля те, Господи, нека не намерят детето. Нямаше нужда да види какво става, за да знае, че е наистина лошо. Махна ръката си от микрофона и заговори спокойно:

— Тайлър, трябва да бъдеш много, много тих, помниш ли? Има ли начин да излезеш от къщата, без да те видят? Но трябва да си наистина сигурен, че не могат да те видят, преди да се опиташ.

— Местните са на път — обяви Абрамович.

Дани отново закри микрофона с длан.

— Ако изоставите това дете и майка му, правителството никога вече няма да изтръгне и дума от мен, обещавам ви. Няма да произнеса нито една шибана сричка, ясно?

— Мисис Менайфи може и да е мъртва — каза Тайлър.

Дани затвори очи за миг.

— Не мисли за това. Помниш ли какво те питах? Можеш ли да излезеш от къщата, без да те забележат?

— Виждам ги, като отида до вратата на спалнята си. — Гласът на Тайлър едва се чуваше. — Това означава, че и те могат да ме видят, нали така? Трябва да изляза от спалнята си, за да изтичам по коридора и да изляза през входната врата.

— Не се опитвай. — Само като си представи това, по кожата на Дани полазиха студени тръпки. — Под леглото си, нали? — Тайлър потвърди. — Мястото е добро скривалище. Остани там. Идваме да те вземем. Почти сме при теб. — Според GPS-а, оставаха им още четири мили и се приближаваха бързо. Тъмните улици бяха почти безлюдни. Дани осъзна, че инстинктивно се ослушва за сирени, но такива не се чуваха. После осъзна, че Гроувс все още говори по проклетото радио. Побутна го с рамо и каза: — Побързай, по дяволите!

Гроувс го изгледа гневно, после каза в радиото:

— Да, кажи им да побързат.

— Кръвта е навсякъде по кухненския под. Нарязали са наистина лошо мисис Менайфи. Тя не помръдва. — В гласа на Тайлър се долавяха ридания.

— Не мисли за това. Опитай се да мислиш за нещо друго — каза Дани. Прилошаваше му от мисълта какво бе видяло детето и какво щеше да видят те, ако не отидеха навреме. Фактът, че Тайлър бе едва на четири години, нямаше да повлияе на Вайт и главорезите му. Дани си спомни за племенниците си и се опита да отвлече мислите му от случващото се. — Обзалагам се, че харесваш Отмъстителите, нали?

— Искам мама — прошепна Тайлър, отказвайки да мисли за нещо друго. По дяволите, това не бе изненада. Дани го чу да си поема дълбоко дъх. После Тайлър добави: — Какво ще стане, ако ме открият?

Гърлото на Дани се сви.

— Няма да те открият. Остани на мястото си и бъди тих.

— Мама е тук. — Облекчението в гласа на Тайлър бе ясно доловимо.

— Какво? — Сякаш огромен юмрук стисна здраво сърцето на Дани.

— Тук е. Знам, че е тя. Чувам Големия Ред. Камионът, който кара. Той вдига много шум. Вероятно го паркира отпред, както винаги.

— Господи! — Дани се смрази. После, в следващата секунда, в главата му се зароди ужасна мисъл. Какво щеше да стане, ако момчето се покажеше от скривалището си и се затичаше към нея? — Тайлър, остани на мястото си, чуваш ли?

Но детето вече не беше там или, ако беше, не отговаряше.