Карън Робърдс
Страх (13)

Глава 13

Това бяха най-лошите двайсет и четири часа от живота на Дани. Мисис Менайфи беше мъртва — информацията беше предадена на Сандърс точно преди да се качат в самолета. Сандърс я беше предал на останалите полицаи, които бяха съобщили на Сам. Тя се почувства едновременно съкрушена, ужасена, виновна и скърбяща. Още не беше казала на Тайлър. И не беше сигурна, че ще го направи. Със сигурност нямаше, ако той не запиташе. Двамата с Тайлър също едва не бяха загинали и тя все още се страхуваше, че някой иска смъртта им. Всъщност страхът не я напусна нито за миг. В добавка, бяха откъснати от дома си и от всичко, което познаваха, и тя нямаше никаква представа кога ще могат да се върнат. С други думи, животът й се беше разпаднал и нямаше изгледи скоро да стане по-добър.

Главата я болеше. Беше толкова уморена, че едва поставяше единия си крак пред другия. Излезе от непознатата спалня, в която току-що бе разказала на сина си приказки за лека нощ — обикновено му четеше, но тук нямаше книги — и той беше заспал. Онова, което видя, я накара да се закове на място. В банята отсреща, загърнат в бял халат, Марко бе застанал на един крак, наведен предпазливо, патериците бяха облегнати на мивката до него, главата му бе отметната назад, ръката му бе поднесена към устата и той преглъщаше.

Малката кафява опаковка в другата му ръка й каза всичко — той вземаше още болкоуспокояващи.

Тя смръщи вежди.

Наистина беше изтощена. Минаваше единайсет вечерта, което означаваше, че е след полунощ у дома. Ако се изключеше дрямката в джипа — ядоса се, като си спомни, че се бе облягала на Марко — не беше спала в продължение на трийсет и шест часа. Бяха обядвали в Макдоналдс. Добре, че бяха хапнали, защото на Тайлър му прилошаваше, когато беше гладен. Трябваше да настоява да спрат за храна, но не беше го направила. Все още се страхуваше и Тайлър бе този, който бе платил цената, което нямаше да се случи отново, ако можеше да го предотврати. Вечерята се състоеше от пица, купена в Покатело, Айдахо. Тук бяха настанени временно в тих буржоазен квартал близо до река Портньоф. На горния етаж, където бяха настанени тя, Тайлър и Марко, имаше две бани — едната бе свързана с голямата спалня — и три спални. Тя беше в голямата спалня, Тайлър в тази до нея, а Марко — в третата от другата страна на коридора. На долния етаж имаше една баня, огромна стая с камина, кухня с трапезария и веранда. О’Брайън беше на пост — или по-скоро гледаше телевизия — в голямата стая. Очевидно изтеглил късата сламка, Гроувс беше в джипа, паркиран стратегически на алеята, и също наблюдаваше през тъмните му прозорци. Сандърс и Абрамович бяха в съседната къща — единият трябваше да наблюдава охранителната камера, която обхващаше всички входове на къщата, в която бяха настанени тя, Тайлър и Марко, а другият вероятно спеше.

Всички тези предохранителни мерки бяха обяснени на Марко при пристигането им в къщата, тя също ги беше чула. Макар че никой не си бе направил труда да й обясни нещо. Тогава — Тайлър се беше сгушил до нея на дивана, ядеше пица и гледаше телевизия, макар тя да знаеше, че попива всичко, което става около него — тя не беше задала никакви въпроси, защото не искаше да издаде пред Тайлър колко е разтревожена от положението, в което се намираха.

Колко ли щяха да останат тук? Нямаше представа. Какво се предполагаше, че трябва да правят? И за това нямаше представа. Какво ли ставаше у дома? Същият отговор. Нямаше представа за каквото и да било и тревогата я разяждаше. А най-лошото беше, че имаше отвратително главоболие — очевидно изпитваше последицата от удара по главата, който бе понесла, преди да я хвърлят в багажника на БМВ-то. А може да се дължеше и на напрежението, защото такова очевидно имаше. Както и да е, основното беше, че не се чувстваше добре. Освен това, нямаше да се изненада, ако Тайлър имаше кошмари и се събудеше с викове.

А причината за всичките й проблеми стоеше право пред нея, босоног и разкрил загорелите си мускулести гърди, и не изглеждаше разтревожен от нищо, освен от това колко хапчета да вземе.

— Не трябва да вземаш повече от осем за двайсет и четири часа, нали знаеш — каза рязко, спря пред вратата на банята и го изгледа гневно. Вземаше хапчета за четвърти път, а й се струваше, че всеки път гълта поне по четири. Беше прекалено уморена, за да води сметка, но това със сигурност правеше повече от осем за двайсет и четири часа. — Какво, да не би, освен всичко друго, да си и наркоман?

Гроувс и О’Брайън си бяха направили труда да я информират за това всичко друго, докато оперираха крака на Марко. Беше научила, че той е корумпиран федерален агент — някога беше един от нас, така се беше изразил Гроувс — обърнал се срещу своите и тайно сътрудничещ на наркотрафикантите. Лесно можеше да повярва на това, защото той бе достатъчно способен да бъде федерален агент, а и полицаите със сигурност не му осигуряваха защита за нищо. Но макар че не искаше да го признае, това я тревожеше. Докато не научи всички тези неща, чувстваше, че може да му има доверие. Но сега вече не. На него не можеше да се има доверие и тя трябваше да го запомни.

— Не съм наркоман. Кракът ме боли — отговори тихо и спокойно и остави шишенцето с хапчетата. Сви дланта си в шепа, пи два пъти от чешмата, спря водата и се обърна да я погледне. Или банята бе по-малка, отколкото бе мислила, или Марко бе по-едър, отколкото й се струваше. Както и да бе, той, изглежда, заемаше много място. Върхът на главата му бе почти на едно ниво с върха на голямото огледало, заемащо по-голямата част от лявата стена, а раменете му бяха достатъчно широки да заемат повече пространство между ваната и мивката. — А и откъде знаеш колко хапчета трябва да взема?

— Знам, защото, за разлика от теб, слушах, когато лекарят обясняваше — отговори рязко тя.

— Аха. — Подпрял хълбок на мивката, Марко я изгледа от главата до петите. Изглеждаше невероятно бодър, като се имаше предвид какъв беше денят. Косата му беше мокра и пригладена назад. Носът му беше все още подут, около едното му око все още имаше син кръг, пурпурни петна имаше по челото и лявата му скула, в ъгълчето на устата му имаше малка порезна рана. Но през по-голямата част от деня беше слагал лед върху раните си и в резултат изглеждаше много по-добре. Привлекателен дори — точно както беше подозирала. Мократа коса и халатът, показваха, че току-що е взел душ. Самата тя беше взела душ и беше по халат, наметнат върху прекалено големите за нея мъжка бяла тениска и някакви торбести панталони. — В къщата имаше на разположение, дрехи, които им бяха казали, че могат да обличат. Дрехите трябваше да подхождат на новата им самоличност, според която бяха женена двойка — Грег и Лора Джеймс и синът им Тайлър. И предвид всичко това, не можеше да го вини. Но можеше — и го винеше — за всичко друго. За цялата тази проклета каша.

— Тайлър заспа ли? — запита той.

Не искаше да говори за Тайлър с него.

— Да.

Понечи да се отдалечи.

— Чакай, трябва да те питам нещо. Да, не внимавах много, когато лекарят ми обяснява за лекарствата. И мисля, че изпих доста болкоуспокояващи и антибиотици. Но за какво ми е тубичката с мехлема?

— Тубичка с мехлем? — Сам се канеше да го среже със забележката, че неговите лекарства са си негов проблем, но тъй като не бе видяла в торбичката тубичка с мехлем, се учуди и се обърна.

— Това. — Той сведе поглед и вдигна тубичка, която приличаше на семейна паста за зъби, така, че тя да я види. Беше черно-жълта и с капачка, която се развиваше. — Имаш ли някаква представа какво трябва да правя с това?

Беше много възможно да не иска да знае, но любопитството победи и Сам пристъпи напред върху бежовите плочки — всичко в къщата беше в бежови, кафяви или други приглушени земни нюанси — за да види по-добре тубичката. В банята бе все още топло от водата и ухаеше приятно, а по огледалото все още се виждаха капчици влага, както и по завесата надуша. Тя спря до вратата и погледна надписа върху тубичката.

— Мехлем антибиотик. Утре, което ще рече двайсет и четири часа след отстраняването на куршума, трябва да смениш превръзките и да намажеш раната с него. После отново да я превържеш. И после да повтаряш това по веднъж на ден. — Сведе поглед към ранения му крак, който в момента не се виждаше, защото оставаше под халата с дължина до под коляното. Тя беше облечена в същия халат, но при нея той стигаше до глезените и беше достатъчно голям за да я обгърне два пъти. Което само показваше колко едър бе той. — И трябва да внимаваш превръзките да остават чисти и сухи.

— Старая се, виждаш ли? — Преди Сам да е осъзнала какво се кани да направи, той разтвори халата и й показа бедрото си. За миг изтръпна, но видя края на боксерките му и изпита облекчение. Кракът му бе омотан в найлон до коляното. Той дръпна леко найлона и разкри бинтовете. — Не са дори влажни.

— О, да. — Липсата на ентусиазъм, с която каза това, го накара да се усмихне.

Сам осъзна, че за първи път го вижда да се усмихва и усмивката му бе като откровение. Хубав мъж. Думите изникнаха в главата й сякаш по своя собствена воля и тя веднага осъзна, че точно така би го описала на Кендра. Това не я зарадва. Погледът, който му хвърли, само го накара да се усмихне още по-широко. Усмивката му бе леко изкривена на една страна — вероятно заради порезната рана. Тя разкри здрави бели зъби и оформи ситни бръчици около очите му, които, едва сега забеляза, бяха с цвят на тъмно силно кафе. Усмивката го накара да изглежда по-млад. И беше също така дяволски секси.

Смръщи вежди. Секси бе последната дума, с която искаше да свързва нещо у Марко. Почти толкова ядосана на себе си, колкото и на него, тя понечи да се обърне. Можеше да се свлече от умора. Единственият лек за това бе сънят. Той вероятно щеше да излекува и главоболието й. А и нали поговорката гласи, че утрото е по-добро от вечерта? Можеше само да се надява. Поглед към огледалото й разкри, че е бледа и има сенки под очите. Дори устните й изглеждаха бледи. Беше измила и подсушила косата си — ако имаше сешоар в къщата, то тя не беше го открила — и бе прибрала непослушните кичури зад ушите си, преди да сложи Тайлър да спи. Почти суха сега, тя се спускаше до средата на гърба й на непокорни черни къдрици.

Надяваше се, че ще изглежда по-добре сутринта. Или ако намереше сешоар и успееше да подреди косата си.

— Лека нощ — подхвърли през рамо.

Марко я спря с едно бързо:

— Ъъ, между другото, тъй като си слушала добре, чу ли кога отново ще мога да вървя? Защото не съм чул нищо такова, дори някой да е казал нещо.

Сам се обърна и му хвърли убийствен поглед.

— Пропуснал си доста неща, нали? Вероятно защото цял ден си надрусан.

— Не съм надрусан. Просто вземам болкоуспокояващи. И това е, защото наистина много ме боли. Поне когато не вземам лекарства. — И отново й се усмихна. Тя го изгледа с присвити очи и той побърза да добави: Е, чули кога отново ще мога да ходя без патерици или не?

— Не. — Той посегна към патериците и макар да не искаше да го прави, тя му подаде тази, която бе по-далеч от него. — Чух само, че трябва да сменяш превръзката и да мажеш раната всеки ден в продължение на седмица.

— Седмица, значи. — Марко изглеждаше доволен.

— Но, виждаш ли, мисля, че също така в продължение на седмица не трябва да отпускаш теглото на тялото си върху ранения крак. Използвай инвалидната количка, която ти дадоха. Патериците бяха за втората седмица.

Като го гледаше как ги намества под мишниците си, впечатлена от мускулите на ръцете и гърдите му, тя смръщи вежди.

— Тъй като говорим за време, знаеш ли кога двамата с Тайлър ще можем да се върнем у дома?

Отново свиване на раменете, придружено от бърз преценяващ поглед към нея. Разбираше това като: Не искаш да знаеш. И не искам аз да съм този, който ще ти каже. Тя смръщи вежди още по-силно, а той заподскача на един крак в опит да намести по-добре патериците си. Правеше го нарочно или поне тя предполагаше така.

Липсата на директен отговор я ядоса. Скръсти ръце на гърди и го изгледа гневно.

— Защото не можем просто така да изчезнем. Не за дълго. Хората ще се тревожат за нас. — Сам се замисли за Кендра и за другите си приятелки, за пралеля си Марла, бивша приятелка на чичо й Уилфред, с която се виждаше от време на време, както и за бащата на Тайлър, когото виждаше рядко, но който със сигурност по някое време щеше да разбере, че синът му е изчезнал, за хората от службата и… — Хората вероятно вече се тревожат за нас. — Отново се замисли за Кендра. — А ако разберат за мисис Менайфи, ще изгубят и ума, и дума.

Марко вече бе хванал здраво патериците и беше отпуснал теглото на тялото си върху здравия крак.

— Даде телефона си на Сандърс, нали?

Сам кимна.

— В такъв случай, хората, на които се обаждаш най-често или които ти се обаждат най-често, са получили съобщение, че ще отсъстваш известно време по семейни причини. Вероятно дори е било изпратено тази сутрин, преди да се качим в самолета.

— Никой, който ни познава, няма да повярва на това. — Сам се замисли за Марла, която беше на деветдесет и две и живееше в старчески дом в Уентзвил. Кендра може и да повярваше на лъжата й за възникване на спешни проблеми, защото щеше да ги свърже с Марла, която напоследък не беше съвсем здрава. Но ако не се чуеше със Сам и Тайлър няколко дни или ако от старческия дом й отговореха, че двамата не са били при Марла, щеше да започне да се обажда на другите й приятелки, за да провери какво става. И ако не откриеше и следа от тях, какво щеше да направи? Да се обади в полицията? Може би, но хората от Сейнт Луис обикновено не се обаждаха в полицията. Дали щеше да подаде рапорт за изчезнали лица? Отново може би, но… Сам смръщи вежди и най-после се сети защо никой нямаше да повярва, че отсъства по спешни семейни причини. — Никой няма да повярва, когато се разбере, че бедната мисис Менайфи е била убита в къщата ми.

— Може да помислят, че тази е истинската причина да напуснеш дома си. Че си се замесила в нещо лошо, което се е объркало. Че може би си открила тялото, уплашила си се и си избягала. Или че ти си извършила престъплението и си побягнала.

— Никой няма да помисли, че аз съм убила мисис Менайфи. — Сам ококори очи, след като помисли малко. — О, Боже мили, полицията не мисли така, нали?

— Беше убита в дома ти, а когато полицията е пристигнала, теб вече те е нямало.

Сам сигурно изглеждаше ужасена, защото той отново й се усмихна. И тогава тя разбра, че се шегува.

— Не е смешно — каза гневно.

— Но изражението на лицето ти е. О, не каза ли, че си стреляла в къщата? Сигурен съм, че полицията ще стигне до твоя пистолет.

Сам веднага съобрази.

— А онези двамата, които застрелях? Няма ли да свържат куршумите с техните пистолети? — Стомахът й се сви при мисълта, че могат да я обвинят в две убийства — не, в три, ако се броеше и мисис Менайфи.

Той поклати глава.

— Съмнявам се, че полицията ще разбере нещо за онези, които са били в къщата ти. Вероятно вече са станали храна за рибите в Мисисипи.

— О, мили Боже! — Сам не знаеше какво е изражението на лицето й, но сигурно е било комично, защото той се засмя.

— Както и да е, тъй като Сандърс взе пистолета ти, отдавна се е отървал от него. Няма да има с какво да сравнят балистичните анализи.

— Това е добре. — Ако в гласа й имаше съмнение, то това беше, защото изпитваше такова.

— Да. — В очите му все още имаше весели искри. После, в отговор на нещо, което видя изписано на лицето й — може би силен страх — изражението му стана сериозно. — Чистачите са професионалисти. Ще се погрижат да има правдоподобна история за случилото се с мисис Менайфи, в която ти няма да си убиецът и която ще обяснява къде сте ти и Тайлър. Освен това, ще я поднесат така, че полицията да повярва. Те ще успокоят тези, които имат нужда от успокоение, и ще се погрижат никой да не те търси. Повярвай ми, името ти дори няма да се появи във вестниците.

Сам беше едновременно удивена и ужасена.

— Те могат да направят това?

— О, да.

Тя го гледаше така, сякаш й беше трудно да повярва.

— Кои сте вие, момчета?

Усмивката му проблесна и изчезна.

— Едни от тези, заради които плащаш, данъци, кукло.

Като си спомни, че на него вече не му се плаща от нейните данъци, Сам не каза нищо известно време. А когато проговори, гласът й беше тих и измъчен.

— Мисис Менайфи… Видях я. Беше завързана за един от кухненските столове. Изглеждаше… — Сам си пое дълбоко дъх. — Измъчвали са я. Кръвта беше навсякъде. Сигурна съм, че те… — Поколеба се, защото й бе трудно дори да го изрече. — Бяха отрязали върха на единия й пръст. — Гледаше го обвинително. — Защото търсеха теб.

Той не се усмихваше вече. Погледът му задържа нейния.

— Съжалявам за мисис Менайфи. Съжалявам и че трябваше да видиш такова нещо. И въобще, че ви забърках във всичко това.

Гърлото на Сам се сви.

— Но тя нямаше нищо общо с това. Тя само наглеждаше Тайлър.

— Знам. Тези момчета не уважават човешкия живот. Убиват всеки, който застане на пътя им.

— Щяха да направят нещо ужасно и на Тайлър, ако го бяха открили. — Това не беше въпрос, знаеше го с абсолютна сигурност. Само при мисълта, какво можеше да се случи, я заля студена пот. — Щяха да го убият. Мен също. Ще го сторят, ако ни намерят.

Изражението му потвърждаваше думите й.

— Затова и двамата с Тайлър ще останете с мен.

Сам издаде неопределен звук.

— Като че ли това ще ни спаси? Та нали те търсят теб?

— С мен сте в по-голяма безопасност, отколкото където и да било другаде.

— Така твърдиш ти. Аз не съм толкова сигурна.

— Ако имаш някаква друга алтернатива, която искаш да споделиш с мен, целият съм слух.

Това беше. Тя не можеше да се сети за нищо друго. Кендра и Марла вероятно биха ги приютили, но след като беше видяла какво се бе случило с мисис Менайфи, Сам знаеше, че така само ще им навлече неприятности, каквито не би искала да причини и на най-големия си враг. Мислеше дали да не вземе Тайлър и да избяга някъде сама с него, но отхвърли тази мисъл така бързо, както се беше зародила. Първо, тъй като никога не й се беше налагало да се крие, нямаше голямо доверие на способността си да изчезне без следа й, второ, нямаше пари, с които да преживява. А безпаричието, както отдавна беше разбрала, спъва възможностите.

Задушаваше се от чувството, че е хваната в капан.

Той я наблюдаваше.

— Нямаш, прав ли съм?

Сам неохотно поклати глава. Двамата с Тайлър нямаше как да изчезнат толкова лесно. Той трябваше да ходи на градина, а тя да учи. И да работи. И да плаща сметките. Реалността на живота, от която нямаше къде да се скрие, започна да изпълзява от дупката, в която я бе натикал ужасът. И тя ококори очи.

— Трябва да съм на лекции в понеделник. Предполагам, че мога да отсъствам, но… Не мога да пропусна повече от три, ако искам да получа сертификат. Също така, трябва да платя сметката си за електричество в понеделник. Наистина трябва, защото получих предупреждение. Ако не платя тогава, ще ме изключат. Също в понеделник трябва да платя таксата за детската градина на Тайлър или ще загуби мястото си. И… — Като се замисли за всичко, което трябва да свърши, тя усети как гърдите й се стягат. Ако не отидеше на лекции, щеше да отпадне. Ако не отидеше на работа, нямаше да имат пари. А не можеше да работи, ако не си беше у дома. — Чака ме и чекът със заплатата ми. Трябва да го взема. О, мили Боже! Ще изгубя договора си. Ако не съм там, за да вдигна колите, които трябва да бъдат вдигнати, ще дадат работата на някой друг. — Вероятно на Боби Томпсън или на Ал Фишър или… имаше толкова много хора, които се занимаваха със същото. При мисълта, че може да изгуби работата си, Сам усети нарастваща паника. Беше работила упорито, за да изгради някакъв живот за себе си и Тайлър, и не можеше да захвърли всичко просто така. — Оставих камиона на улицата, паркиран срещу къщата. През уикендите може да се намери място само там. Ако не съм там да го преместя рано сутринта в понеделник, ще го вдигнат за неправилно паркиране. И ще трябва да платя кой знае колко, за да си го получа обратно. Не мога да си го позволя. Трябва да се прибера у дома.

Той я гледаше.

— Знаеш, че не можеш, нали?

— Трябва. Ще изгубим всичко. — Стомахът на Сам се свиваше болезнено.

Дани смръщи вежди.

— Направи списък на плащанията. Ще уредим нещо.

— Ще уредите нещо? Ами лекциите ми? А кой ще работи всяка нощ вместо мен? Кой ще се грижи за бизнеса ми? — Сам сви длани в юмруци и се обърна рязко. — А смъртта на мисис Менайфи? Винаги е била изключително мила с Тайлър и мен, а сега е мъртва. Ние двамата с Тайлър едва не умряхме, а сега животът ни ще бъде съсипан. И всичко това заради теб.

— Сам. — Той тръгна след нея, но патерицата му се спъна в края на килима. — Внимавай!

Сам се обърна навреме, за да види как залита и губи равновесие. Спусна се инстинктивно към него, опита се да го хване, но той бе по-тежък и тялото му я притисна към стената.

Господи, наистина беше едър.

— Уф! — Възклицанието просто се изтръгна от нея. Гърбът й бе притиснат в стената и тя се чувстваше като насекомо, хванато в паяжина.

— Оу! По дяволите! — Този път възкликна той и се опита да възстанови равновесието си, но очевидно без да иска, отпусна тялото си върху ранения крак. Отново залитна. Хвана се за раменете й и се опита да се задържи прав. Сам го хвана през кръста и вложи всичките си сили в опит да го задържи, но той бе прекалено тежък. Не можеше да направи нищо. След няколко танцови стъпки всичко завърши зле — паднаха заедно на пода. Сам падна по гръб, а той почти я покри с тялото си. Тя бе така зашеметена, че за миг не помръдна, опитвайки се да възстанови равномерното си дишане, а той изруга. Халатът се бе разтворил при падането му, така че бе почти гол. Беше тежък като торба цимент и тя напразно се опитваше да го помръдне. Дланите й докосваха гладката му и леко влажна кожа над здравите мускули. Усещаше свиването и отпускането на гръдния му кош при дишането. И без да иска, вдишваше аромата на сапун и мъж, усещаше голата му кожа до бузата си, както и цялата дължина на опънатия му ранен крак, притиснат до нейния. Бърз поглед й показа, че бузата й докосва гърдите му. Те бяха широки и мускулести. Усещането за мъж я тревожеше, макар тя да се опитваше да скрие това и от самата себе си. Премести се, доколкото можа, та поне бузата й да не опира в гърдите му, успя да се повдигне нагоре с около сантиметър-два и очите й се озоваха на едно ниво с брадичката му. Едната му ръка, сгъната, беше под главата й. Другата я прегръщаше през раменете. Цялото му тяло бе напрегнато. Реши, че е от болката. Близостта му я караше да се чувства неудобно. Ако можеше, щеше веднага да скочи на крака. Но не можеше да стане, докато той не се отместеше от нея. Макар и неохотно, срещна погледа му. Неговият бе леко разфокусиран. Не беше сигурна дори, че я разпознава.

Което не беше чак толкова зле.

— Добре ли си? — запита, макар изражението му да подсказваше, че отговорът е отрицателен. Раната със сигурност го болеше. Надяваше се, че не е започнала да кърви. За щастие, килимът беше дебел, а раненият му крак беше върху нея.

— Ще оживея. — Гласът му бе някак напрегнат, но поне й беше отговорил.

Тя си пое дълбоко дъх. Нямаше да му позволи да разбере, че й е неудобно и е смутена.

— Виждаш ли защо трябваше да останеш в инвалидната количка?

— Инвалидната количка не е за мен. — Усети как напрежението бавно напусна мускулите му. С крайчеца на окото си го видя да опъва предпазливо ръката си и си спомни, че раната в крака му бе най-лошата.

— Защо?

— Трябва да се възстановя възможно най-бързо.

— Това със сигурност няма да стане, ако падаш непрекъснато.

— Краят на патерицата ми се запъна в килима. Чиста случайност.

— Опитваш се да правиш неща, за които е прекалено скоро. — Мили Боже, звучеше така, както когато се караше на Тайлър, който правеше нещо, което тя не одобряваше. Бърз поглед към леко извитите устни на Марко й каза, че той също е разпознал тона.

— Не съм на четири, знаеш ли?

— Като че ли можеш да ме заблудиш. — Тя се опита да се отмести, да се измъкне изпод него. Нямаше начин. Но трябваше. Топлината на тялото му и близостта му така, както се притискаше в нейното, предизвикваха странни усещания у нея. — Искаш ли да се опиташ да станеш?

Лицата им бяха само на сантиметри едно от друго — толкова близо, че усещаше лекия ментов дъх на пастата му за зъби, която очевидно току-що беше използвал. Имаше нужда от бръснене — наболата по челюстта му брадичка беше може би на два дни. Вдигна поглед нагоре, за да не вижда устните му, които я привличаха. Той я гледаше замислено.

— Да — каза, но без да направи и най-лекото движение. — Причиних ли ти болка?

— Не. — Погледна го по-внимателно. Сега очите му бяха по-скоро черни, отколкото тъмнокафяви и тя осъзна, че е така, защото зениците му са разширени. Разбира се, имаше причина за спъването му, причина двамата да се озоват на пода и причина той да не бърза да се изправи. И когато тази причина й стана кристално ясна, тя го изгледа с отвращение. — Наистина си надрусан, нали?

— Надрусан? — Той смръщи вежди, после поклати глава. — Не. Не съм надрусан. Работата е там, че не можеш да се надрусаш, ако наистина имаш нужда от болкоуспокояващите. А в момента аз имам нужда от тях. — Пое си въздух по-дълбоко отпреди, клепачите му се спуснаха малко по-ниско над очите. Погледът му срещна нейния. Имаше нещо в очите му под тъмните мигли, което… — Знаеш ли какво? Миришеш на ягоди.

Преди дори да е измислила какво да отговори, той вдигна глава, премести се леко и я целуна.