Карън Робърдс
Страх (12)

Глава 12

— Те остават с мен — каза Дани на Сандърс, имайки предвид Сам и Тайлър. Погледна Сам, която седеше на един от подредените покрай стената сгъваеми столове в малкия и слабо осветен офис в хангара на Националната охрана на летище Скот= Сам беше бледа и отпуснала рамене и изглеждаше много уморена, както и прекалено млада да бъде нечия майка; и красива, като се имаха предвид обстоятелствата. Беше прегърнала детето си с едната си ръка, а то се бе сгушило в нея, стиснало мечето си, и спеше дълбоко.

— Сам, трябва да останете с мен. Не им позволявай да те убедят да отидеш някъде с Тайлър без мен. Чуваш ли?

— Чувам.

Погледна го смръщено миг преди да го отведат. Наближаваше пет часът сутринта и освен че беше уплашена до смърт, тя беше смъртно уморена. Но се държеше и той знаеше, че е така заради детето. Двама военни лекари сложиха Дани върху носилката и го понесоха към хирургичното отделение за спешна операция. Щяха да се погрижат за крака му, както и за другите му наранявания. Той нямаше друг избор, освен да им позволи да го направят, но мисълта за това, колко много неща можеха да се объркат, докато беше в операционната, не му даваше и миг покой. За десетината дни преди тази вечер, през които под името Марко бе поставен под защитата на Сандърс, беше разбрал как действа той — вземаше решенията, които бяха изцяло подчинени на задачата, която трябваше да изпълни. И можеше много лесно да реши, че Сам и детето й не са негов проблем и че дори пречат на изпълнението на задачата му. Накратко, беше напълно способен да ги изпрати някъде другаде, докато той, Дани, лежи в безсъзнание, а после, при свършен факт, само да свие рамене.

Никой, освен него, не даваше и пет пари за Саманта Джоунс и сина й. Те се бяха забъркали случайно в това и Сандърс ги бе спасил едва ли не против волята си. Не разполагаха с нищо, освен с общо описание на нападателите си. Вече ги бяха описали, докато пътуваха в колата, с това се потвърди, че и Вайт е бил там. Тъй като никой нямаше интерес да запази живота им, никой — хората от всички агенции — нямаше да се постарае да го направи. Никой нямаше да даде и пет пари за тях, стига да не знаеха местонахождението на Марко. Щом бяха в неведение, какво значение имаше дали хората на Зета ще ги заловят? Което и щеше да стане, ако някой не им помогнеше. Що се отнасяше до правителството, Сам и Тайлър бяха ненужни, което ги поставяше в сериозна опасност.

Щяха да са в безопасност само ако бяха с него. Защитата, с която го обграждаха, имаше своите недостатъци. Един от тях беше, че Зета бяха по неговите следи, а не по тези на истинския Рик Марко, но защитата пак бе достатъчно добра. Важното беше, че докато Сам и Тайлър бяха с него, щеше да се грижи за тях. Бе решил, че това е неговата мисия. Разбира се, щеше да е по-добре да разчита на физическите си сили и се надяваше това скоро да стане. Добрата новина беше, че раната му щеше бързо да заздравее.

— Разбра ли ме добре? — каза той на Сандърс, когато носилката мина през двойната врата на малката клиника, където щяха да го оперират. Миризма на антисептик нахлу в ноздрите му. После видя двамата мъже в зелени престилки и ръкавици, които го очакваха. По дяволите. Щеше да боли. Но други, по-належащи неща, изместиха тази мисъл от главата му. Дани изгледа Сандърс със смръщени вежди, за да му даде ясно да разбере, че няма да се откаже от защитата на Сам и Тайлър. — Ако не са с мен, когато изляза от упойката, няма да кажа нито дума.

— Опитваш се да изнудваш правителството? — изръмжа Сандърс в отговор. Но Дани беше сигурен, че са го разбрали. Ако не бяха, беше прекалено късно да направи каквото и да е. Вече бяха до него и забиваха иглата в ръката му. Нещо студено се вля във вените му и той направи гримаса…

Когато дойде в съзнание, беше замаян и устата му беше пресъхнала. Чувстваше се добре, което вероятно се дължеше на лекарствата, които му преливаха чрез системата. За миг му се струваше, че плава из въздуха, и не мислеше за нищо, освен за болката. После реалността започна да нахлува — кракът му беше ранен и беше опериран. Все още лежеше по гръб и беше върху количката, но сега беше завързан с колани през гърдите и бедрата. Със системи му преливаха кой знае какви обезболяващи. Беше в малка и тясна стая с извит таван. Банката бе празна наполовина. Беше студено и беше покрит с бяло одеяло до подмишниците. Беше радостен да открие, че ръцете му са свободни. Заопипва наоколо и откри, че стига до токите, които закопчаваха коланите, което означаваше, че можеше да се освободи при нужда, макар и не особено бързо. Светлината идваше от странни малки кръгли отвори в двата края на тавана. Чуваше се някакъв дълбок пулсиращ звук, от който цялата стая вибрираше — дали не бе някакъв генератор? Двигател?

После в сенките в далечния край на стаята се размърда фигура и се отдели от стената. Дани протегна врат, за да вижда по-добре кой върви към него.

Напрегна се. Беше прекалено отпуснат и тялото му не искаше да застане нащрек. Искаше да седне, но коланите го придържаха здраво за количката.

О, да, коланите. Защо, по дяволите, го бяха закопчали така?

Потърси токата, която бе на гърдите му. Но ръцете му бяха бавни, а пръстите — тромави и истината беше, че просто не можеше да се освободи бързо.

Като доказателство колко бавно работи мисълта му, току-що му беше хрумнало, че може да извика за помощ, когато фигурата се приближи достатъчно и той я позна.

— Критендън — произнесе на глас името на шефа си. Би трябвало да изпитва облекчение, но не беше така.

— Голяма каша забърка и трябваше да я разчистим, Пантеро. Петима убити. — Критендън тежеше близо сто килограма при ръст сто и осемдесет, имаше къса посивяваща коса, остри черти и постоянен загар. Беше на четирийсет и осем и беше специален агент на ФБР. И не изглеждаше никак щастлив. Приличаше на член на Националната охрана, в каквато униформа беше облечен. Охрана? Униформа? Имаше дори значка с име на гърдите. Дани премигна и започна да премисля онова, което виждаше. Умът му работеше бавно, да, но нещо не се връзваше. После осъзна, че Критендън е под прикритие. Разбира се. Като самия Дани, който бе приел самоличността на Рик Марко. Никой, включително Брус Сандърс и бандата му клоуни, временно натоварени със защитата му, не можеше да си позволи да знае, че човекът, когото охраняваха, не е този, за когото се представя или че има каквато и да е връзка с ФБР. В главата му се зароди мисъл и надделя над всички останали — щом Критендън можеше да проникне в охраната на Сандърс, Вайт и хората вероятно също можеха. И Дани отново изпита тревога.

— Аз убих само двама — възрази Дани. Сети се нещо, което на всяка цена трябваше да каже. — И, между другото, в момента Арми Вайт работи за Зета. Той беше по петите ми.

— Вайт, ха? — Критендън сви устни, сякаш искаше да подсвирне. — Трябва наистина да те искат — тоест да искат Марко — мъртъв. Е, вероятно можем да го премахнем като част от тази операция.

— Добра идея.

Критендън смръщи вежди.

— Какво стана там, по дяволите?

— Ти ми кажи. — Паметта на Дани започна бавно да се връща. Нападението над уж сигурната къща. Мъртвите полицаи. Самият той се беше спасил като по чудо. Сам. И Тайлър. Гняв закипя в него. — Къде, по дяволите, бяхте вие, момчета?

— Не можахме да стигнем до теб навреме. — В гласа на Критендън нямаше нотка нито на съжаление, нито на извинение. Сякаш водеше административна среща. И то не особено важна. — Хофман и Лутс държаха мястото под око, но когато наблюдаваш нещо отдалеч, може да има и пропуски. Като стигнахме там, теб вече те нямаше.

— Можеха да ме убият. — Обикновено не би повдигнал този въпрос — рискът беше част от работата му и особено от операциите под прикритие като тази — но сега явно му въздействаха лекарствата, които му преливаха. — Щяха да ме убият, ако не беше момичето.

Критендън кимна.

— Саманта Джоунс. Възраст двайсет и три. Самотна майка. Дете Тайлър, на четири. Собственик на камион и дребен бизнес. Завършила гимназия, посещавала за кратко колеж и сега учи за медицински техник. Израснала в системата за приемни грижи. Арестувана веднъж — на деветнайсет — за задигане на нещо дребно от магазин. Няма други данни.

Дани изгледа Критендън, докато информацията бавно попиваше в мозъка му и се добавяше към онова, което вече знаеше за Сам. Тревожеше го фактът, че е била арестувана веднъж.

— Добре си я проучил.

— Да, по дяволите. Ами ако е била подставено лице?

— Не е.

— И си сигурен, защото…? О, да, защото е секси.

— Няма нищо общо с това. Тя ми спаси живота. Ако не бе дошла, за да вдигне колата, в чийто багажник Вайт ме беше натъпкал, нямаше да водим този разговор. Щях вече да съм мъртъв. Длъжник съм й. Не искам нещо да й се случи — нито на нея, нито на сина й. Ясно ли е?

Критендън вдигна и двете си ръце в жест, който трябваше да означава невинност.

— Казваш го така, сякаш имам нещо против. А нямам. — Изражението му издаваше известна горчивина. — Красива жена, трябва да се признае.

Дани отново изгледа Критендън. Искаше погледът му да бъде красноречив и сплашващ, но не знаеше дали е успял, защото се чувстваше така отпуснат. Но думите можеха да помогнат.

— Тя и детето й ще останат с мен и ще получат закрила точно като мен. Или можеш да си вземеш задачата и да си я завреш в задника.

— Няма нужда от раздразнителност. — Тонът на Критендън го укоряваше. — Всъщност за нас е добре да изпълним молбата ти. Тъй като знаят за момичето и вече показаха, че са готови да преследват и нея, оставяме им още по-явна следа. Марко трябва да извади на бял свят всеки доставчик, клиент и мръсен агент, с които си е имал работа.

— Погрижи се тогава това да стане.

— Разбира се. Имаш думата ми.

— Освен ако нещо не се обърка, а? — Имаше предвид случилото се.

— Е, това вече е прекалено. Момичето ще бъде защитено.

В ума на Дани изплува неясен спомен. Мозъкът му наистина работеше бавно.

— Вайт ме пита къде са парите. Преди да стреля в крака ми. Когато изглеждаше, че се кани да направи същото с ръката ми, му казах, че са у Сантос. И той като че ли ми повярва.

Критендън го изгледа остро.

— Какви пари?

— Не знам. Но Вайт определено смяташе, че има такива. Като съдя по това, колко много искаше да узнае къде са, сумата трябва да е значителна.

— Той не каза ли… — Критендън вдигна рязко глава. Звук, който идваше отвън, достигна до съзнанието на Дани частица от секундата по-късно. Някой приближаваше. Може би дори няколко души.

— Имам нужда от оръжие — каза настоятелно. Беше очевидно, че разговорът му с Критендън беше история.

Критендън го погледна.

— Ще видя какво мога да направя. Но не тук. По-късно.

Метален звук, последван от отварянето на тясната врата в далечния край на стаята, привлече вниманието на Дани. Не беше забелязал вратата преди вероятно защото до този момент тя му се струваше част от загадъчно извитата стена. Тя се повдигна като крило и вътре нахлу свеж топъл въздух и сивотата на утрото. Видя част от небето, обагрено в розови отблясъци. Червените светлини на някаква кула се отразяваха от покрива на дълга и ниска сграда с огромна гаражна врата — хангар. И тогава разбра — намираше се в самолет. Малък самолет с може би шест места. Можеше да види седалките само ако повдигнеше глава. Количката се намираше в малкото товарно отделение отзад. Двете части на самолета бяха отделени със завеса, но тя бе дръпната само наполовина. Самолетът вероятно беше предназначен да превозва пациенти, което обясняваше и защо имаше приспособления за инсталирането на количка.

— Ще поддържаме връзка. — С тези думи, Критендън тръгна към вратата. Дани нямаше възможност да отговори.

В този миг влезе лекар, който не изглеждаше ни най-малко изненадан да види Критендън. Кимна му и тръгна към Дани, а Критендън излезе от самолета.

— Радвам се да видя, че си дошъл в съзнание. — Очевидно беше видял, че Дани го гледа. — Съжалявам, че трябваше да те оставя, но трябваше да приема спешно телефонно обаждане. Хенеси ли закопча коланите?

Дани предположи, че Хенеси беше всъщност Критендън.

— Готов съм да тръгваме. — Дани направи знак с вдигнати палци. Лекарят провери системата му, която сега бе пълна едва една четвърт. После вниманието на Дани беше привлечено от влизането на Сам, която носеше Тайлър на ръце. Беше дребна и крехка и синът й изглеждаше прекалено тежък за нея, но тя се справяше. Беше очевидно, че детето спи дълбоко. Сам влезе и се поколеба, но се отпусна малко, когато го видя. Знаеше как се чувства тя — той също изпитваше облекчение да види нея и момчето. До този момент не осъзнаваше колко силно се тревожи, че тя може да не се появи. Не защото нямаше доверие на Сандърс и Критендън — добре де, наистина им нямаше доверие, когато ставаше въпрос за Сам. Понеже и двамата се ръководеха единствено от правилата, за тях мисията диктуваше действията. Ако дори само единият от тях мислеше, че присъствието на Сам и детето на борда би застрашило мисията, щяха да се отърват от тях възможно най-бързо, без ни най-малко да се тревожат как би им се отразило това.

Но ето че Сам беше тук. Лицето й беше бледо, беше изтощена, косата й, макар и прибрана в конска опашка, пак се спускаше в безпорядък по гърба й, дрехите й бяха изцапани с кръвта му, но тя пак, както беше отбелязал Критендън, беше секси. Той й махна с пръсти, на което тя отговори с присвиване на очите и гримаса. Което не бе топло посрещане, но поне двамата с детето бяха тук. След тях влязоха Сандърс, Гроувс, Абрамович и О’Брайън. Те също изглеждаха уморени, но Дани не даваше и пет пари. Последен влезе мъж в униформа и затвори вратата. Пилотът вероятно вече беше в кабината, защото двигателите зареваха в мига, в който вратата бе затворена. Всички седнаха и закопчаха коланите. Лекарят спусна седалка близо до главата на Дани и също закопча колана си. Секунди по-късно самолетът се движеше по пистата и набираше скорост. После излетя, издигайки се стремително, и ако количката не беше закована за пода, той щеше да политне напред. Което наведе Дани на мисълта, че Критендън е доста съобразителен и има неограничени възможности. Само след секунди летяха Бог знае накъде.

Никой не дойде да разговаря с него, а монотонният рев на двигателите го приспиваше. Дани дори не разбра, че е заспал, докато не се събуди. Самолетът тъкмо кацаше, подскачаше по неравностите на пистата. Може би това го беше събудило. Когато спря, на Дани му стана ясно, че кракът му не се е възстановил на сто процента. Усещаше и другите си наранявания. О, не беше точно остра болка, но все пак достатъчна, че да го накара да погледне към системата и да види, че течността в банката е свършила. По дяволите.

Бърз поглед потвърди, че Сам — и вероятно Тайлър, макар че не можеше да го види — са все още с него. Това го зарадва и отклони мисълта му от болката.

Но когато го прехвърлиха от количката в чакащия го Шевролет — тъмен на цвят, но не черен, като че ли за да избегнат подозренията, че пътуват федерални агенти — Дани беше разбрал, че да не мисли за болката е изгубена кауза. Чувстваше се така, сякаш бе прегазен от тежък камион. Беше все още рано сутринта, нямаше девет часът според часовника на таблото, но слънцето грееше ярко на безоблачното небе и денят обещаваше да бъде горещ. Планините се издигаха в далечината с хладно величие, което контрастираше с равнината, през която минаваха. Като гледаше пейзажа, Дани бе почти сигурен, че са в Невада и пътуват на север. Единственото, което Сандърс и мрачните му спътници бяха казали, бе, че ще пътуват по земя, а няма да летят през останалата част от пътя, защото самолетите са лесни за проследяване. Не че всъщност имаше значение накъде пътуваха — основният принцип беше да се крият, а къде — не беше важно.

Преди да го сложи в инвалидната количка, която го чакаше на летището, и да му даде патериците за по-късно, а после да го остави на милостта на Сандърс и компания, лекарят даде на Дани торбичка, пълна с лекарства, и го инструктира какво и кога да пие. Но той не искаше да взема лекарства за успокояване на болката, защото трябваше да остане с трезв разсъдък. Сега обаче, когато се движеха бързо по магистралата със средна скорост десет километра над разрешената, за да не се различават по никакъв начин от другите превозни средства на пътя, кракът го болеше по-силно. Отказал се от мисълта да устои — а и с четирима добри полицаи за защита за какво му бе трезв разсъдък? — той извади едно шишенце, погледна етикета просто за да е сигурен, изсипа две хапчета Лортаб в дланта си и ги глътна с малко вода. После, за всеки случай, глътна още две, но се задави.

— Ето. — Тайлър, който се беше събудил при приземяването, му подаде кутията портокалов сок, която Сам бе изнамерила отнякъде и от която той отпиваше, откакто бяха в джипа.

Обикновено не би се възползвал от напитката на детето. Освен това, на кутията бяха нарисувани детски герои от анимационни филми, което го караше да мисли, че вътре има някаква смес за деца, която няма особено да му хареса. Трето, детето изглеждаше така, сякаш имаше по-голяма нужда от сока от него. Но хапчетата бяха заседнали в гърлото му, а наистина, наистина имаше нужда от тях.

Усещаше крака си така, сякаш някой се опитваше да го прегризе.

— Благодаря. — Взе кутията, извади сламката и изсипа малко от течността в устата си. Преглътна — не беше чак толкова лошо — постави отново сламката в дупката и върна кутията на Тайлър, с което си заслужи мрачен поглед от Сам.

— Той ми го предложи — каза Дани в опит да се защити.

Той седеше на най-задната седалка, протегнал крака си пред себе си. Не можеше да види как е превързан, защото, когато бе дошъл в съзнание след операцията, дрехите му бяха изчезнали някъде и бяха заменени от сини болнични пижами, които той усещаше прекалено стегнати. Пред него седяха Гроувс и О’Брайън. Сам и Тайлър, които като него бяха определени за най-задната седалка: той — заради нуждата да протегне крака си, а те, защото бяха дребни и леки и единствените, които бяха приятели с него — седяха от двете му страни. Отпред бяха Сандърс, който шофираше, и Абрамович, чието оръжие беше извадено. На всички им личеше, че не бяха спали. Дани предполагаше, че той и Тайлър бяха единствените, които бяха дремнали.

— Тайлър трябва да закуси — каза Сам първо на него, а после се наведе и го повтори по-високо, за да я чуят и другите. Тонът й подсказваше, че не е в най-доброто си настроение. — Ще трябва скоро да спрем.

— Няма да спрем, докато не стигнем там, закъдето сме тръгнали — отговори Сандърс. — Още няколко часа.

— Имам Сникърс в джоба си. Детето може да го вземе — предложи Гроувс и се обърна към тях.

— Благодаря, но е по-добре да не яде сладко на закуска. Може да му прилошее.

— Правилно, не искаме това — отговори Гроувс и не бе единственият, който хвърли тайно поглед на Тайлър.

— Всичко е наред, мамо — обади се Тайлър. — Не съм гладен.

— Какво има в хладилната чанта? — запита Дани с надежда, че някой бе се погрижил за храна, защото знаеше, че ще е изключително трудно да накарат Сандърс да спре, преди да са пристигнали. Щом детето имаше нужда от закуска, хладилната чанта бе най-добрата възможност.

Сам го изгледа с присвити очи.

— Оръжие — отговори тихо, вероятно не искаше Тайлър да я чуе. — Вече проверих.

— Оръжие — повтори щастливо Тайлър и се оживи малко. — Може ли да погледна?

Острият поглед, с който майка му му отвърна, накара усмивката на Дани да замръзне.

— Добре е детето да знае какво му е позволено и какво — не — побърза да се обади Дани.

Сам не изглеждаше доволна от похвалата.

— И така, къде отиваме? — Сам се облегна назад и скръсти ръце на гърди. — На вас говоря, мистър Сандърс.

Излъчваше враждебност. Два кичура се бяха изплъзнали от опашката и обрамчваха лицето й. Конската опашка и това, че не бе сложила грим — беше измила лицето си в тоалетната на самолета, знаеше го, защото я бе видял да го изтрива с кърпичка на излизане — би трябвало да отнема от красотата й. Но не беше така. Тя изглеждаше петнайсетгодишна, с тяло на зряла жена. Тъй като той беше по-висок от нея и заради прилепналото по тялото й потниче с ниско изрязано деколте, нямаше как да не вижда закръглените й гърди и тъмната цепка между тях. На всичкото отгоре, хапчетата, които беше взел, намаляваха самоконтрола му. Изискваше се усилие, за да извърне очи от съблазнителните й извивки. Накрая Дани все пак успя да събере достатъчно воля, за да гледа право напред или превозните средства, които се стрелкаха от двете им страни, и да не мисли за Сам, която седеше до него. Дани можеше да й каже, че си губи времето, като задава въпроси на Сандърс, но се наслаждаваше на ефекта от хапчетата и се стараеше да не прави нищо прекалено глупаво като например да го уловят, че гледа в деколтето й.

— Някъде — отговори неопределено Сандърс.

— Това са глупости. — Сам го стрелна с поглед. Под очите й имаше тъмни кръгове и Дани беше сигурен, че е заради липсата на сън. Но сега, на дневната светлина, те изглеждаха по-сини, отколкото му се бяха сторили предната вечер. Сини като лазура. Миглите й бяха дълги и гъсти и черни като косата й. Веждите й, също черни и деликатно извити, почти се срещаха над носа й, когато се мръщеше. Устните й, макар и стиснати гневно в момента, бяха пълни, естествено розови и изкусително меки. Точно каквито бяха и гърдите й…

Задръж. Не. Не мисли за това.

— Какво, по-точно, е глупости? — запита Сандърс.

— Цялата тази каша. От началото до края. — Отвори очи и погледът й срещна този на Дани. — Кога ще можем да си отидем у дома?

Наистина нямаше положителен отговор на този въпрос, затова Дани направи гримаса, която трябваше да го извини.

— Възможно най-скоро? — опита.

— Още глупости.

— Най-добрият отговор, който можеш да получиш — намеси се Сандърс. Което не беше мъдро според Дани, но така отвлече вниманието на Сам от него.

Хапчетата наистина действаха, разбра той тогава. Направи всичко възможно да фокусира погледа си в нещо различно от онова, което гледаше преди малко. Сега очите му бяха впити в Сандърс, който не знаеше това, защото беше с гръб към него. Дани се радваше, че гневът й бе насочен към Сандърс, а не към него. Като видя как другите леко се раздвижиха и седнаха така, че да не виждат Сам, Дани заключи, че той не е единственият, който забелязва женствените й форми.

— Искам да знам къде ни водите — каза Сам дори по-остро отпреди. — Имам право да знам.

В огледалото за обратно виждане, Дани видя как Сандърс присви очи, и разбра, че ако отговори, то думите му ще бъдат доста груби.

— В Невада сме — намеси се, преди Сандърс да е казал нещо, което само щеше да направи нещата по-трудни за всички тях. — Пътуваме на север. — Погледна планините в далечината и добави: — Мисля, че пътуваме към Айдахо.

Сандърс смръщи още по-силно вежди, с което му показа, че е прав.

— Къде в Айдахо? — Големите й сини очи се обърнаха към Дани. Не гледаха нежно и не бяха изпълнени със светлина. По дяволите, не трябваше да се намесва в разговора.

— Не знам — трябваше да признае.

Тя го изгледа гневно.

— Къде в Айдахо? — Въпросът бе отправен към Сандърс, който подхвърли отговора през рамо:

— Това е въпрос на сигурност.

— Трябва да знам.

— Казаха ми да запазя дестинацията ни в тайна, докато не стигнем там — каза мрачно Сандърс. — И това възнамерявам да направя. За твоята безопасност е, мис Джоунс. За безопасността на всички ни.

Като видя как Сам стисна устни — и в отговор как гърдите й се повдигнаха — Дани се застави отново да гледа право напред и се приготви да понесе възмущението й.

— Лошите още ли ни търсят, мамо? — намеси се Тайлър. Гласът му беше тих и напрегнат. Плъзна се малко по-близо до Дани, докато говореше, и така го принуди да сведе поглед към него. Сам, която седеше от другата му страна, издаде някакъв нечленоразделен, но тревожен звук. И погледна разтревожено Тайлър.

Преди да е успяла да каже още нещо или пък Сандърс да е отговорил с думи, които само биха предизвикали по-силен страх у тях, Дани се обърна към Тайлър:

— Майка ти изплаши всичките лоши момчета. Помисли: ти щеше ли да се приближиш до нея, ако имаше оръжие?

Това накара Тайлър да се засмее. Той поклати глава.

— Не.

— Аз също — усмихна му се Дани.

— Няма нужда да се тревожиш. — Гласът на Сам беше изгубил остротата си. Целта й бе единствено да успокои сина си.

— Знам, мамо. Сега сме в безопасност, защото сме с Трей.

Изражението на Сам подсказваше, че не е убедена. Но знаеше също така, че тя няма да подхване спор. После Дани усети една малка ръчичка да се пъхва под лакътя му. Сведе поглед и видя, че Тайлър прегръща ръката му. Явно усетило погледа му, детето вдигна очи към него и му се усмихна: бяха сини, обрамчени с дългите черни мигли на майка му с тази разлика, че в неговите се четеше доверие. Към него. Въпреки счупения си пръст, Дани прегърна детето през раменете. Тайлър се сгуши в него.

Това докосна някаква струна дълбоко в душата на Дани, за чието съществуване той не знаеше.

Обеща си, че каквото и да стане, ще запази живота на детето и на майка му.

Сам му хвърли поглед, който бе невъзможно да се разгадае. Но беше сигурен, че не се предава с думите: Благодаря ти, че беше мил със сина ми.

Усмихна й се. Тя смръщи вежди.

Известно време пътуваха мълчаливо и се чуваха само шумовете, съпътстващи движението на колата. Слънцето изгря и денят стана горещ. Дори в джипа започна да става топло — поне на седалката, до която въздухът от климатика очевидно не достигаше. Тъй като и Тайлър, и Сам се бяха облегнали на него и дремеха, Дани откри, че започва да се изпотява. Кракът започна пак да го боли, което означаваше, че действието на хапчетата преминава. Беше време да вземе още две — преди болката да е започнала да го разкъсва — но не искаше да протегне ръка към торбичката, която беше в джоба на седалката пред Сам, защото можеше да ги събуди.

Приготви се да търпи.

Полицаите разговаряха тихо. Дани не чуваше какво казват, а и не го интересуваше особено. Гледаше през прозореца, докато равнинната местност бавно преминаваше в хълмиста, а отнякъде дойдоха тъмни облаци, които засенчиха планините на запад. Край тях премина голям камион с осемнайсет колела и разтресе джипа. Тайлър издаде някакъв тих звук.

Сам се събуди веднага и се отдръпна от него, сякаш пареше. Протегна се и му хвърли гневен поглед. Беше ли възможно да е ядосана, защото се бе облягала на него в съня си? Ако не беше това, нямаше никаква идея какво може да бъде. И погледна тревожно Тайлър.

Тайлър беше буден, също се бе отдръпнал леко от Дани и разтъркваше очите си.

Дани се възползва от момента, наведе се напред и взе торбичката с лекарствата.

— Мамо — каза Тайлър едва чуто, — мисля, че ми е лошо.

Лошо? Дали щеше да повърне?

След секунда, през която от гърлото на Тайлър излезе гъргорещ звук, Дани разбра, че отговорът е положителен.

Благодарен, че действието на Лортаб бе преминало и рефлексите му са нормални, Дани изсипа хапчетата в скута си. Сам се наведе и извика:

— Трябва веднага да спрете!

Но тези, които седяха отпред, не подозираха нищо. Дани хвърли поглед на Тайлър, разтвори торбичката и я задържа пред бледото и потящо се лице на детето. Точно навреме.