Карън Робърдс
Страх (2)

Глава 2

Хубаво момиче в началото на двайсетте, с деликатен нос и брадичка и дълга черна коса, която се развяваше на вятъра. Бейзболна шапка беше нахлупена ниско над очите му, които бяха силно присвити. Широката чувствена уста беше стисната здраво.

Вярно, умът му беше доста объркан от събитията, но в никакъв случай не халюцинираше. Тя определено беше там, силуетът й се очертаваше ясно на фона на звездното нощно небе и държеше с една ръка отворения капак на багажника. Беше висока може би метър и шейсет, но това зависеше от обувките, които носеше — а той не виждаше по-долу от кръста й. Беше облечена в синя риза с къси ръкави, на нея имаше значка с името й. Беше със светла кожа и много слаба. И изглеждаше толкова изненадана да го види, колкото и той нея.

И много по-малко щастлива.

— Помощ — каза той с дрезгав глас.

Тя смръщи вежди.

— Ще се обадя на ченгетата. — Обърна се и като че ли се канеше да си тръгне.

— Чакай! Не! — Исусе, беше му трудно да мисли, какво оставаше да говори. Но знаеше едно — ако тя избягаше, той нямаше шанс да оцелее. — Трябва да…

Но така и не довърши изречението.

— Какво, по дяволите… — Възклицанието дойде някъде иззад гърба й и беше произнесено с остър мъжки глас. Дани отвори уста, за да я предупреди, но тя се обърна рязко. Прекалено късно, защото пистолетът я удари силно по слепоочието. Дани го видя да проблясва на лунната светлина. От тъпия звук при удара му прилоша. Момичето падна като торба с пясък. На нейно място се появи едрият силует на един от нападателите му. Той се задържа достатъчно дълго, че Дани да го разпознае, а после се скри от очите му — вероятно се наведе над момичето. Серхио Торес, член на Зета и човек на Вайт. Около трийсетгодишен, нисък и като че ли без врат, с черна коса и мургава кожа, изпитваше радост, когато можеше да нарани някого. Фактът, че момичето нямаше абсолютно нищо общо с това, въобще не би му попречил. Хрумна му да извика за помощ, докато това все още бе възможно, но се отказа. По две причини. Едната беше, че вероятно наоколо нямаше никого, освен момичето, което Торес вече бе елиминирал, а другата — че викът сигурно щеше да му спечели силен удар по главата, ако не и нещо по-лошо. Дани проклинаше и себе си, и Бога, както и цялата Вселена заради неспособността си да й помогне по някакъв начин, както и да се възползва от частта от секундата, за да извика за помощ — въобще, да направи нещо — когато Торес се изправи с момичето в ръце…

… и го хвърли в багажника до него. Освободи се от нея така, сякаш беше торба боклук. Тя падна като парцалена кукла и се опря в гърба му. Беше топла и не изглеждаше кой знае колко тежка, но зае малкото свободно пространство. Тежестта й, падна изцяло върху завързаните му ръце и това му причини силна болка. Бяха изтръпнали, защото притокът на кръв в тях бе оскъден.

Но сега те отново бяха чувствителни и той направи гримаса, когато предпазливо раздвижи пръстите си. Струваше му се, че един от тях е счупен.

Едва тогава Дани осъзна, че положението на тялото му е абсолютно неудобно. Бяха се свлекли към отворения край на багажника. Вероятно предницата на колата е била повдигната, докато е бил в безсъзнание. Както и да е, беше се изместил напред и така оставаше малко свободно място зад него. Което сега тялото на момичето беше запълнило.

— Ще се видим отново скоро, Марко — каза Торес.

Капакът на багажника се затвори и Дани отново потъна в непрогледен мрак, сякаш се намираше в дълбока пещера.

По дяволите. Беше пропуснал шанса си.

Да направи какво? Нямаше смисъл да вика за помощ, тъй като наоколо нямаше никого. Да изскочи от багажника и да побегне, както бе завързан, а и ранен, също не беше възможно. По дяволите, дори ръцете и краката му да бяха свободни, пак не беше сигурен, че ще може да върви. Нямаше да успее да ги убеди да го пуснат — и това беше сигурно.

Тогава какво можеше да направи?

Добър въпрос. Отговор — каквото и да е. Защото алтернативата беше да лежи там и да чака да умре.

— По дяволите, защо просто не я застреля? — запита нападателят му. Макар и приглушени — и въпреки затворения капак, шумът от дишането на момичето и отекването на собствения му пулс в ушите му — думите все пак стигнаха до него. Дани ги чу, но не разпозна гласа.

— Тук, на улицата? — отговори Торес. — Всеки може да ни види.

— Не виждам никого.

— Което не означава, че и нас не ни виждат…

Дани не чу нищо повече, защото очевидно се бяха отдалечили от багажника. Лежеше в задушния мрак и не му достигаше въздух, за да си поеме дъх, виеше му се свят и изпитваше болки по цялото тяло. Най-силна беше тази в бедрото. Грубият плат на дъното на багажника драскаше бузата му и кожата на голите му ръце. А металният под отдолу беше твърд като гранит.

Исусе Христе, откъде се бе взело това момиче? Която и да беше, щяха да убият и нея, след като я бяха хвърлили в багажника при него.

Фактът, че тя нямаше нищо общо с това, едва ли щеше да ги спре. Макар Дани да не бе имал личен контакт с Вайт преди, той бе добре познат на ФБР. Беше безмилостен убиец като всички други, с които Бюрото си беше имало работа, и фактът, че сега работеше за Зета, го правеше още по-важна мишена — ако Дани доживееше да разкаже за това на някого. Зета бяха мексикански картел за наркотици, известни с бруталността си. Само преди две седмици в Интернет се беше появил видеоматериал, който показваше как обезглавяват шестима от бандата на техните съперници, картела Гълф. Фактът, че един от тези обезглавени беше агент под прикритие на име Карлос Рамирес, беше известен само на ограничен кръг от Бюрото. Но точно това убийство беше позволило на току-що арестувания Рик Марко да сключи сделка с правителството, което бе предал. И беше създало възможност Дани, който по ръст, тегло и цвят на кожата приличаше достатъчно на Марко, да бъде внедрен, докато истинският Марко беше отведен на сигурно място, където да разкаже всичко, което знае.

Силен стържещ звук, който идваше някъде отвън, привлече вниманието на Дани. Той беше придружен от рязко разтърсване — каквото и да означаваше, те още се движеха. Струваше му се, че теглят колата, което имаше смисъл, щом тя беше вдигната на двете си задни колела.

Очевидно е бил в безсъзнание дълго и е пропуснал нещо.

Нещо, свързано с момичето.

Време беше да действа въпреки ситуацията.

— Хей — каза той в мрака. — Хей, момиче, чуваш ли ме?

Тя се беше отпуснала на гърба му и увеличаваше натиска върху завързаните му ръце и крака. Теглото на тялото й го побутваше по наклона и го изместваше безмилостно в стената. Чуваше дишането й, което означаваше, че е жива. Като си спомни силата на удара, който я беше повалил, реши, че може да остане в безсъзнание известно време. Деликатни кости, крехко телосложение — нежно цвете, ако можеше да се съди по външния вид. Да, беше като декоративно растение и той се съмняваше да дойде бързо в съзнание.

А в момента имаше нужда нещата да се развиват бързо.

Дани изруга тихо. Като се имаше предвид в какво състояние беше той, тя беше единствената им надежда.

— Госпожице — опита отново и по-учтиво с надеждата да докосне сърцето й. Говореше настоятелно, но не толкова високо, че да го чуят и извън багажника. — Чуваш ли ме, момиче? Трябва да се събудиш.

Нищо. Дани опита да я сръга, но съжали, че се е помръднал, в мига, в който усети остра болка в гърба.

Но опита отново.

— По дяволите, жено, ако не дойдеш в съзнание, и двамата ще умрем.

Тя изстена. Дани усети как се скова. У него се зароди надежда. Нима беше помръднала? Дали го беше чула? Трудно беше да се каже. Колата се залюля и изскърца. Той имаше впечатлението, че са завили. Всяка минута Торес и компания можеха да спрат и тогава щеше да се появи Вайт…

Бум. Бум. И щяха да са мъртви.

— Чуваш ли ме, момиче? — В гласа на Дани се долавяше напрежение. Трябваше да полага все по-големи усилия, за да остане в съзнание и да се концентрира върху настоящето. Страхуваше се, че няма да издържи още дълго. А ако той изгубеше съзнание, с тях беше свършено. — Госпожице?

Тя си пое рязко дъх и се размърда. Нещо — промяна в дишането й или в атмосферата около тях — го накара да мисли, че е в съзнание.

— Госпожице? — Чувстваше се като глупак, че използва това обръщение. — Как се казваш?

За миг реши, че е сгрешил и че тя все пак не е в съзнание.

После чу тих глас:

— Сам.

Дани изпита огромно облекчение.

— Добре, Сам, това наистина е важно. — Способността му да запазва разсъдък в извънредни ситуации му беше спасявала живота и преди. Като че ли нямаше чак такова голямо значение сега, но още не беше готов да се предаде и да се остави да умре. — Трябва да се концентрираш. Разполагаме само с няколко минути, преди да ни убият.

Отново я чу да си поема рязко дъх.

— Какво… се случи? — Звучеше объркана точно като човек, който идва в съзнание, но поне беше будна и говореше.

Нямаха време за дълги обяснения.

— Попадна на наистина лоши момчета, получи силен удар по главата и беше захвърлена в багажника на колата. Тук, при мен. Когато спрем, лошите момчета ще отворят багажника и ще те убият. Ще убият и мен, но вероятно първо теб, защото от теб нямат нужда.

— Кой…? — поде тя все така объркано, но той я прекъсна безмилостно.

— Няма значение. Нямаме време. Не чу ли, като казах, че ще те убият?

Стори му се, че тя кимна. После, толкова тихо, че едва я чу, каза:

— В багажника на БМВ-то сме, нали? Онова, което се канех да закача и тегля.

— Ти си шофьорът на камиона? — Ето я и информацията, която му липсваше.

— Да.

— Добре е да го знам. А сега ме чуй. Ръцете ми са завързани на гърба. Трябва да ме развържеш. Опипай около себе си дали няма да намериш нещо остро. Каквото и да е. И срежи въжето.

Чуваше дишането й, тя дори се отмести леко. Но не отговори.

— Сам? Хей? Чуваш ли ме? — Гласът му беше напрегнат. Едва се сдържаше да не извика. Да, бяха в безизходица, или поне така му се струваше.

— Чух те.

— Добре. — Търпението му беше на свършване. — Можеш ли да опиташ? Моля те.

— Откъде да знам, че няма да ме нападнеш, ако те развържа? — запита тя. Умът й като че ли започваше да се възвръща. Най-после. За нещастие, май изпадаха в положение, което нямаше да им помогне особено. — Възможно е ти също да си от лошите момчета.

Всяко колебание от нейна страна едновременно го подлудяваше и ужасяваше. Чувстваше се така, сякаш течаха последните минути на баскетболен мач, неговият отбор губеше с десет точки, а часовникът тиктакаше.

— Кой е в шибания багажник заедно с теб? — опита се да я вразуми той. Трябваше да полага големи усилия, за да остане в съзнание. Нямаше нужда от спорове. — Мисля, това доказва, че сме на една и съща страна, нали?

Дани имаше впечатлението, че тя премисля ситуацията. Колата се залюля и подскочи, след което като че ли набра скорост. Дали не пресичаха някое кръстовище? Реши, че е така.

— Сам, виж, нямаме много време — каза. — Ще ни заведат на някое отдалечено място, където ще ни застрелят. Наистина ще помогнеш много, ако намериш нещо остро и срежеш въжето. Моля те.

Чу я отново да си поема дълбоко дъх, усети я как се напрегна. Като че ли се съвземаше.

— Добре — каза накрая.

— Можеш да ми имаш доверие. И двамата искаме едно и също — да се измъкнем оттук живи. — В багажника беше станало още по-горещо и задушно. Беше тъмно като в гроб и тясно като в утроба. Не можеха да избягат от мириса на кръв, изгорели газове и пот. Разбира се, тя нямаше да разпознае миризмата, нито да разбере какво означава тя. Сам се размърда и той въздъхна от облекчение. Надяваше се и се молеше тя да го послуша и да намери нещо остро, с което да среже въжето.

Тя беше единственият им шанс.

— Те колко са? — Дишаше бързо и плитко, гласът й беше изтънял. От въпроса й той заключи, че тя може да разсъждава, че мислеше трезво.

— Сигурно ще бъдат двама, когато багажникът се отвори. Може би трима — Усещаше женските й форми, притиснати до тялото му. При други обстоятелства щеше може би дори да се наслаждава на това, но в момента мислеше единствено, че пространството е много тясно за двама души.

— Въоръжени ли са? — Това всъщност не беше въпрос.

— Да. — Усещаше хладния допир на дланите й по ръцете си. Те се плъзгаха към завързаните му китки. После стигнаха до възела и започнаха внимателно да го опипват. Господи, какво правеше тя — проверяваше здравината на възела? Нямаха време…

— Завързан съм здраво и въжето се впива в китките ми — обясни й отново. Беше прекалено тъмно и тя не можеше нищо да види. Също като него, мракът превръщаше и нея в слепец. — Възлите са два. Не можеш да ги развържеш. Имаш нужда от нещо, с което да прережеш въжето.

Усети гърдите й да се притискат в гърба му, коленете й се забиха в плътта му. Лек приятен мирис — на шампоан? — проряза задушния въздух. Всичко това му напомни, че тя е жена. Която скоро щеше да умре, ако той не намереше начин да я спаси.

Мисълта го подлудяваше.

— Побързай — каза.

— Не мърдай. — Пръстите й стиснаха здраво китката му и болката се стрелна нагоре по ръцете му, но той не издаде нито звук. Нямаше да направи нищо, което да я стресне или да й попречи.

— Ще трябва да прережеш въжетата — повтори отново през здраво стиснатите си зъби. Нещо остро се заби в лявата му китка — някакво острие — и така го изненада, че извика тихо.

— Съжалявам — каза тя.

Но нямаше значение, защото той започваше да вижда смисъл във всичките й действия.

— Намерила си нещо остро. — Макар да изглеждаше невъзможно, тя се беше справила и при това достатъчно бързо.

— Винаги нося джобно ножче у себе си.

Чувството на благодарност, което изпита, бе така силно, че граничеше с боготворене.

— Не мърдай.

Опитвайки се да събере сили за онова, което предстоеше, Дани положи усилия да не мърда ръцете си. Болката беше силна, затова се застави да не мисли за нея. Усещаше ясно ударите на сърцето си. Пулсът му биеше тежко в ушите. Вече дишаше през устата, поглъщайки малкото останал въздух на жадни глътки, опитвайки се умът му да остане ясен. Благодарение на нея, сега имаха шанс да се измъкнат. Но дори тя да успееше да освободи ръцете му навреме, пак щеше да е нужно чудо, за да останат живи. Беше наострил слух, за да долови и най-малкия звук, идващ отвън. Все още пътуваха, но това нямаше да продължи вечно. А когато автомобилът спреше…

Тя каза:

— Искаш ли да ми кажеш кой си и защо си в този багажник? — Острието отново закачи китката му, преди да се забие във въжетата, но той така отчаяно искаше да бъде свободен, че не издаде звук.

— Аз съм кучият син с най-малко късмет в цялата страна — опита да се измъкне от отговора Дани и почувства освобождаването на китките си като дар от Бога. После си спомни в какво състояние беше и не знаеше дали да се засмее, или да заплаче. Невъоръжен, отслабнал от загубата на кръв, пребит до смърт, с куршум в бедрото, вероятно счупен пръст и безброй наранявания, щеше да бъде истински воин, без съмнение.

Но щеше да положи всички усилия. Освен че наистина не искаше да умре тази нощ, сега трябваше да защити и момичето.

— Това ли е отговорът ти? — В гласа й се усещаше нотка на недоверие. Тя се бореше с втория възел. Но спря да работи с ръцете си, когато заговори. Почти усещаше как мръщи вежди.

Исусе, сега не бе моментът за проява на разни настроения. Тясното задушно пространство изсмукваше и последните му сили. А мисълта какво ги чакаше, го плашеше до смърт.

— Продължавай да режеш въжето. Ако искаш да останеш жива, трябва да мога да се движа, преди да са отворили багажника.

— Имаш ли име? Или не? — Явно разбираше в какво отчаяно положение се намират, защото започна да реже отново.

— Няма нужда да знаеш името ми. Трябва да знаеш само, че съм човекът, който ще запази живота ти, нали така? — Замисли се за секунда. — Е, ако побързаш, може и да успея.

Най-кратката пауза.

— О, сега наистина се чувствам в безопасност.

Сарказмът беше напълно заслужен и може би дори щеше да го накара да се усмихне при други обстоятелства. Той самият трябваше да признае, че даденото от него обещание не беше кой знае какво. Но тя поне продължаваше да реже въжето.

— Е, ще ми кажеш ли защо си в този багажник? — запита отново.

Можеше да й признае — не се отказваше лесно. В момента не беше сигурен дали това е добре или зле.

— Не искаш да знаеш — каза Дани. — Повярвай ми. Колкото по-малко знаеш, в толкова по-голяма безопасност си.

Тя изсумтя.

— Като че ли има значение какво ще ми кажеш сега.

Добре, значи беше достатъчно умна да разбере, че здравата са я загазили.

— Трябва само да помниш, че като помагаш на мен, помагаш и на себе си — каза той. — Ние сме от един и същи отбор.

Тя издаде звук на недоверие.

— И трябва да приема думата ти?

— Имаш ли друга възможност?

Ръцете му бяха освободени и от второто въже и това отвлече мислите й от въпросите, които задаваше. Облекчението беше придружено от силна болка, която се стрелна нагоре по ръцете му, обхвана раменете му, после отново се стрелна надолу, тъй като положението му беше безкрайно неудобно. Дани стисна зъби, за да не изстене, и разпъна и сви пръсти няколко пъти.

— Дай ми ножа. — Сви ръце зад тялото си, за да го вземе, без да обърне внимание на пронизалата го непоносима болка.

— Защо? — В гласа й изведнъж се долови нотка на съмнение.

Плод на въображението му ли беше, или колата наистина намаляваше ход? Люлеенето встрани определено беше намаляло.

— Защо, мислиш? Нима се тревожиш, че ще се обърна и ще те нападна с него? Няма, разбра ли? Глезените ми също са завързани. Не можеш да ги стигнеш, затова ми дай ножа.

Тя издаде някакъв неясен звук, който той нямаше време да осмисля, но му подаде ножа — едно от онези малки джобни многофункционални ножчета. Беше тясно, но макар да беше много трудно, той успя да превие тяло и да стигне до въжето. Острието беше малко, а движенията му причиняваха болка. Освен това ясно усети как от раната му отново бликна кръв.

Трябваше да спре кървенето, ако искаше да оцелее.

— Колко сигурен си, че ще ни убият? — Гласът на момичето беше още по-тих отпреди. Може би защото беше имала време да помисли върху положението им и сега бе наистина уплашена. Инстинктът му подсказваше да я утеши и окуражи, да й каже, че всичко ще бъде наред. Но при тези обстоятелства инстинктът му можеше да върви по дяволите. Тя трябваше да знае истината.

— Сто процента. Ако не ги бяха прекъснали, вече щях да съм мъртъв.

Въпросът беше кой ги бе прекъснал. Дали бяха хората на Критендън, или полицаите, от чиито ръце го бяха откъснали, или някой друг, който също искаше да залови Марко? Или може би нов играч, чиито ходове още не бяха отбелязани на дъската.

Нямаше как да узнаят отговора. Докато тези мисли минаваха през главата му, Дани сряза първия възел и се зае с втория. Не беше въображението му — колата определено намаляваше ход.

Внезапното хрущене на чакъл под гумите му подейства като предупредителна сирена — където и да отиваха, това бе встрани от главните шосета. Което означаваше, че може би приближаваха мястото, избрано от Вайт да ги убие. Защото, разбира се, Вайт беше на път, за да се срещне с Торес и да довърши работата. При тези обстоятелства, чакълът под гумите не можеше да е добър знак. Щеше да е глупак, ако предположеше нещо различно от това, че наближават определеното място.

— Чу ли скърцането на чакъла? Мисля, че пристигаме, където и да е това.

— Вероятно сме на бунището — каза тя.

— Бунището?

— Да, за стари автомобили, нали знаеш. Беше близо до мястото, където те открих. Целият двор там е покрит с чакъл.

В това имаше смисъл. Да, звучеше разумно. Знаеше, че вероятно е загуба на време, но все пак се опита да измисли кой и какво може да им помогне.

— Има ли дежурен? Има ли въобще нещо наоколо като бар или денонощен магазин? — Някъде, накъдето би могла да побегне.

— Не. — Сега дишаше по-бавно, като че ли искаше да се успокои. Успя да среже и втория възел и, слава Богу, краката му бяха свободни.

Щом ги размърда, болката се разпръсна по тялото му на хиляди малки стрелички. Усети как от раната му отново потече кръв. Кого заблуждаваше? Щеше да се бори с Вайт и главорезите му с джобно ножче? В състоянието, в което беше? Дори беше изненадан, че вече не е в безсъзнание заради загубата на кръв. Помисли си, че това вероятно може да се припише на прилива на адреналин. Застави се да се концентрира и започна да разпасва колана си.

— Какво правиш? — запита тя, очевидно доловила движенията му. В гласа й сега определено имаше страх. Е, помисли си той и извади колана си, ако не се страхуваше, вероятно щеше да бъде малоумна.

— Имам куршум в бедрото. Ще направя турникет от колана си.

— Простреляли са те. — Това не беше въпрос. — Ето откъде е кръвта.

— Да.

— Какво, да не е отмъщение? Кои са те?

— Пак ти казвам, че е по-добре да не знаеш.

Дълъг и стържещ звук дойде отвън, някъде откъм предницата на колата, и накара Сам да си поеме рязко дъх.

— Чуваш ли този шум? Това са спирачките на камиона — каза тя и в същия миг колата се залюля различно отпреди. — Спираме.

Дани, макар да му се повдигаше и виеше свят, се опита да си поеме достатъчно въздух, прибра джобното ножче в джоба на тениската си, за да не го изгуби в мрака, завърза колана около бедрото си и го стегна здраво. Господи, болката беше непоносима. Но импровизираният турникет спря изтичането на кръвта. Все пак, имаше опасност да изгуби крака си, ако останеше така повече от петнайсет минути.

Което, изглежда, бе най-малкият им проблем в момента.

— Искам да си готова за скок веднага щом се отвори багажникът. Скачай на земята и бягай. Просто побегни колкото можеш по-бързо и по-надалеч. Бягаш, за да спасиш живота си, чуваш ли ме?

— Чувам. — Отново дишаше бавно, като че ли за да се успокои с усилие на волята. — О, господи, страх ме е.

— Страхът е нещо хубаво в ситуация като тази. Държи те нащрек. — Хвана ръката й. Беше крехка и нежна и изненадващо — като имаше предвид температурата в багажника — студена. Като лед. Или може би не беше изненадващо — усещаше пръстите й леко да треперят, което беше очевидно доказателство за страха й. Тя стисна дланта му и така му подсказа, че има нужда някой да я успокои. Той дръпна ръката й пред тялото си, повдигна я към устните си и я целуна по кокалчетата. Усети я да помръдва едва доловимо и приписа това на изненадата. Тя обаче не се опита да се отдръпне.

— Изненадата е на наша страна — каза той. Продължаваше да държи ръката й, а тя — да го стиска здраво. За да успее да избяга, тя имаше нужда от окуражаване и увереност в себе си. — Ще успеем. Просто прави това, което ти казвам, и ще бъдеш добре.

— Да. Ще те послушам. — Гласът й бе по-спокоен. — А ти?

— Остави ме сам да се тревожа за себе си.

Колата спря. Тялото му се напрегна, а сърцето му увеличи темпото си. Сам задържа дъха си, после бързо издърпа ръката си. Трябва да бе осъзнала какво означаваше фактът, че не се движеха. Усети я как се напрегна, тя се отдръпна от него и вече не се опираше в гърба му. Телата им все още се допираха в няколко точки, но тя като че ли се бе отдръпнала възможно най-далеч и опираше в стената на багажника. Сякаш се страхуваше, че може да не я забележат. Той нямаше нищо против, защото така поне имаше място да се движи. Само да успееше да скочи…

— Ето каква е сделката. — Извади джобното ножче — малко и далеч не смъртоносно — от джоба си. Каква ирония — сега, когато беше спрял кръвотечението, кракът го болеше повече. Трябваше да положи истинско усилие, за да не мисли за него. За щастие, имаше какво да отвлича вниманието му от болката. — Ще се хвърля върху онзи, който отвори багажника. Те мислят, че все още съм завързан, така че няма да очакват нападението ми. Ти ще се възползваш от това, че ще отвлека вниманието им, и ще скочиш на земята. Ще разполагаш вероятно само с няколко секунди, затова трябва да побегнеш така, сякаш те гонят хиляди дяволи.

— Тихо — предупреди го тя.

И тогава най-после ги чуха — стъпки по чакъла.

Идваха.

Дани се напрегна. Пое си дълбоко дъх и усети как пулсът му се забавя. Тялото му се подготвяше за битка. Сега, когато бе развързан, поне имаше някакъв шанс, колкото и малък да бе. Запъна здравия си крак в някаква издатина в багажника и стисна ножчето. Уменията му за ръкопашен бой бяха отлични, но тъжната истина беше, че беше невъоръжен. Трудно е да се защитаваш срещу един въоръжен нападател, а какво оставаше за двама. Ако не беше ранен, може би щеше да има шанс, но сега…

Шумът от стъпки секна. Всички сетива на Дани бяха нащрек. Звуците му подсказваха, че идват двама и дори къде са застанали зад колата — единият в средата й, другият малко вляво.

Вероятно и Торес и другия, когото не познаваше така предполагаше. Ако Вайт или някой друг беше тук, то трябваше да е пристигнал по-рано. Защото щеше да чуе, ако още някое превозно средство се приближеше по алеята.

— Изправи глава — прошепна.

Едва беше осъзнал, че вече не чува дишането й, и чу металическо изщракване, което накара космите по тила му да настръхнат, и го предупреди, че някой бе натиснал бутона за отваряне на багажника.

Това беше.

Стомахът му се сви. Мускулите му се напрегнаха като корабни въжета. Адреналинът изпълни вените му.

Багажникът се отвори бавно — нещо, което не отговаряше на ситуацията. За частта от секундата, необходима да нахлуе свеж въздух и да видят звездното небе, Дани успя да регистрира факта, че са на открито. Усети също така мириса на боклук и на реката и видя, че Торес и другият са на местата, където бе предположил, че са. И че дулото поне на един пистолет е насочено към тях.

Време беше за действие.

Приготви се да скочи. Чу щракването на оръжие, готово за стрелба, зад себе си! — и това бе единственото предупреждение.