Нино Ричи
Житията на светците (9)

Девета глава

Всяка година фестата или празникът на Мадоната през последните почивни дни от септември преобразуваше Вале дел Соле от заспало селце в карнавален център. Трите фестивални дни, изпълнени с много музика, танци, религиозни процесии и фойерверки, ознаменуват края налятото и отпразнуването на успешното прибиране на новата реколта. Хората от съседните села, от Рока Сека, както и преселници от селото в Рим и Неапол, се струпват във Вале дел Соле. Надничари и ратаи от далечни чифлици и ферми си взимат отпуска. Емигранти от северните страни — най-вече от Швейцария и Франция — се блъскат в претъпканите влакове, за да се доберат до родния край след дълго изнурително пътуване. Понякога дори се прибират и по няколко от нашите „американци“, предварително планирали завръщането така, че да съвпадне със селската „фиеста“.

Около месец преди началото на празника членове на Комитета на Мадоната обикалят всяко семейство от селото, за да събират помощи за изплащане на разноските, очаквани във връзка с провеждането на празника. Обикновено се появяват на портата по двама, издокарани в костюмите си за неделните църковни служби, като прибягват до най-добрите си познания по италиански, за да измолят необходимата лепта. Недоимъкът на повечето от селяните понякога превръща тези обиколки в твърде неблагодарно занимание. Но предаността към родното село подтикваше дори и най-бедните фамилии да заделят от оскъдния си залък, да бръкнат — след кратко колебание, разбира се — в делвата или буркана, където кътат спестяванията си, и да заделят по нещо — най-често отдавна прежаления брой банкноти. В течение на всяка календарна година във всяко село от околността се изрежда съответният местен празник в чест на светеца, който е покровител на селото. Съперничеството между селата, наследено от незапомнени времена, задължаваше селяните да се примиряват дори с гладуването, само и само да не позволят селото им да не може да се отсрами пред околните села. Но празникът на Мадоната беше свързан с това съперничество по още по-сложен начин: първоначално празникът на Вале дел Соле бил посветен на св. архангел Михаил, който се падал на 28 септември, но веднъж една свирепа епидемия от холера покосила по-голямата част от обитателите на Вале дел Соле, докато в съседното село Кастилучи нямало нито един смъртен случай. Всички си обяснили този парадокс с това, че светецът на Кастилучи — св. Яков — бил по-могъщ от архангел Михаил, затова пратеничество, съставено от първенците на Вале дел Соле, заминало за Рим, за да измоли от Ватикана замяната на светеца покровител с някой „по-влиятелен“. За тази роля те предложили Мадоната, за чието успешно общуване с толкова отдалечения и недостижим Бог никой нито за миг не се съмнявал. Макар че папата не одобрил идеята, нашите предци все пак дръзнали да обявят дева Мария за покровителка на Вале дел Соле и така запазили последните петък, събота и неделя от всеки септември за празник в нейна чест.

Съперничеството между селата — онова, което бе наследено от незапомнени времена, през последните години доведе и до непрестанно нарастване на пищността на селските празници, макар че междувременно селяните не бяха кой знае колко забогатели. Най-силен подтик даваха нашите селски имигранти, които бяха преуспели отвъд океана. Тази година например плъзнаха слухове, че ежегодният празник ще бъде нещо невиждано досега в нашия край, защото Салваторе Манчини, който бе напуснал Вале дел Соле преди войната, натрупал солидно богатство в Америка и изпратил от там на Комитета на Мадоната такава сума, която накарала дори папата в Рим да ахне от удивление.

Но в дома на моя дядо никаква предпразнична възбуда не се усещаше. Нашата кухня остана странно смълчана за това време на годината. Макар че дядо ми рядко биваше избиран за член на комитета, все пак като кмет той председателстваше неговите заседания през пролетта и обикновено беше добре осведомен за дейността му. Само че тази година никой не го посети, за да уговарят заедно кога да започнат фойерверките или колко стола да вземат назаем от Рока Сека, или пък каква сума трябва се плати на оркестъра. Когато двамата представители на комитета, както си бе според обичая, потропаха на дядовата порта, той не ги покани вътре — както винаги дотогава — на чаша амарето^[1], а просто им връчи дарението си, без никакви белези за тържествеността на момента, така че посетителите си тръгнаха, без да бъдат удостоени да седнат край трапезата ни. Всъщност дядо ми напоследък твърде рядко се свърташе у дома, защото от ранна утрин излизаше, за да отиде до кръчмата на Ди Лучи, откъдето се връщаше чак за обяда, като и тогава почти не продумваше. От ден на ден все по-упорито се затваряше зад непроницаема стена от ледено мълчание. Веднъж, когато прекосявах града, за да купя мляко, го видях да стои съвсем сам на терасата пред кръчмата на Ди Лучи, загледан в пространството като изнемощял старец, сякаш се бе приютил там, за да не пречи никому, като изхвърлен в старчески приют от дъщерите или снахите си или като оставен да се прилича на слънце на балкона на горния етаж, да мърмори на слънцето и на мухите. Въпреки недъзите си, въпреки приведената му стойка, той винаги досега бе изглеждал като мъж, който вдъхва респект, но ето че напоследък като че ли внезапно се смали и присви, сякаш нещо от блясъка му бе избледняло или безвъзвратно изчезнало.

Майка ми също бе обзета от подобно необяснимо мълчание. От онзи ден, когато обядвахме в ресторанта на Лучано в Рока Сека, сякаш невидима завеса се бе спуснала между нас двамата. Отначало си въобразявах, че бих могъл да се възползвам от това, защото така майка ми по-малко ми обръщаше внимание; но като изминаха повече дни, обтегнатостта между нас двамата още повече се задълбочи, сякаш майка ми и аз бяхме непознати, които просто нямат какво да си кажат. Майка ми внезапно започна да се интересува много повече от градината ни, като понякога се стигаше дотам, че прекарваше времето си там от зори до здрач. Поливаше цветята, прекопаваше лехите, а при дядо и при мен идваше само за да се нахрани сред пълно мълчание, миришеща на пот и прах, като ръцете й от ден на ден все повече загрубяваха, покрити с мазоли и драскотини. Но макар че благодарение на нейното старание градината все повече процъфтяваше — всички растения биваха засявани грижливо и поливани ежедневно, при това многократно, във всичко това се долавяше някаква показност. Бързият растеж избиваше повече на листа, а не толкова на добив на домати, чушки или грозде, които по това време на годината вече трябваше да са узрели. Тези домати, наричани от нас „кравешки сълзи“, имаха цветчета, по-различни от другите сортове, открояващи се с жълтия си оттенък сред зеленината на градината, но не стигна време да узреят преди първите слани.

Сега бях самотен по цели дни, чакайки да се случи нещо, което да възстанови нормалния ход на нещата — или да дойде селският празник, или да стане октомври, когато отново трябваше да тръгна на училище. В училището поне можех да се виждам с Фабрицио, който през лятото вечно беше зает да помага на баща си на полето. Фабрицио всъщност бе единственият ми приятел във Вале дел Соле, макар че бе с една година по-голям от мен и въобще не си приличахме — той съвсем не бе срамежлив и стеснителен като мен, пък и лесно успяваше да разсмее хората. Винаги крачеше с ужасно наперена походка, изпъчил корем, с вдигнати нос и брадичка, нахлупил на главата си едно избеляло кафяво кепе, което сваляше само в училището и църквата — тогава го напъхваше в задния си джоб, за да го измъкне, както си беше омачкано, при първия удобен случай да го нахлупи отново на главата си с обичайното за него небрежно килване на една страна; имаше само два панталона, стигащи до коленете му: един зелен и един син, които (също като фазите на луната) редуваше два пъти месечно или две седмици се мъкнеше със зеления, после две седмици със синия, дори и през зимата, когато идваше на училище с побелели от студ нозе под коленете и целият настръхнал като гъша кожа — дори и тогава той не си сменяше панталоните с по-дълги. Но най-ценното му притежание, с което най-много се гордееше, бе сгъваемият нож, донесен от чичо му чак от Америка, с голямо острие в единия край и по-малко в другия; понякога, докато скитахме в подножието на планината, той ми го даваше, за да си поиграя с него или да си издълбая името върху кората на някое дърво.

Фабрицио се сприятели с мен още от лятото преди аз да тръгна на училище, когато един ден той дойде при мен на пасището, където пазех овцете. Първата му работа бе да сподели с мен наскоро преживяното от него унижение и страдание, като ми показа белезите от боя, нанесен от баща му, защото оставил една овца да падне от една скалиста урва.

— Не е чак толкова зле, а? — изрече той, като повдигна ризата си. — Петнадесет удара ми нанесе с колана си. Броях ги на ум, за да не ревна от болка. А накрая, щом свърши, аз само му рекох: „Е, сега съм като Христос“, защото и него здравата са го били, след което татко съвсем побесня и наново започна да ме налага. Но аз вече си знаех, че ако не зарева с все сили, това още повече ще го вбеси, затова се развиках да спре. Тогава мама най-сетне се намеси и рече: „Стига, Луи, да не искаш да го осакатиш от бой?“

Беше същият ден, в който Фабрицио ме научи да пуша. Измъкна две смачкани цигари от джоба на ризата си и ме направляваше със съветите си по време на първите ми пафкания, докато най-после, след кратка съпротива, димът започна да преминава през гърлото ми. Светът изведнъж бавно се завъртя около камъка, на който бях седнал. После полудувахме цял един час в търкаляне по тревата и борби из ливадите. Смеехме се на историята с овците, които имат навика, когато им скимне, да се търкулват по урвите надолу, заради което бащите после здравата налагат синовете си. Или заради света, изглеждал тъй стабилен допреди малко, а ето че се завърта около теб с шеметна скорост, която обаче става осезаема само когато си дръпнеш от поредната открадната цигара. От този ден нататък, винаги щом ме срещаше по уличките на Вале дел Соле, неизменно ме поздравяваше с радостния възглас: „Здрасти, Вито!“, с вечно прегракналия си глас, като за повече убедителност се потупваше по корема, имитирайки поздрава, с който мъжете от селото често се приветстваха един друг.

Отначало останах изненадан от това, че Фабрицио ме прие за свой най-близък приятел. Мислех си, че той принадлежи към някоя от бандите — онези потайни групички, които не принадлежаха на моя свят и винаги си устройваха тайните сборища в потайна нощна доба. Но се оказа, че съм се излъгал: той всъщност не принадлежеше към никаква банда, а само пускаше неясни намеци, че уж се бил присъединил към тази или онази банда, обикновено съставени от съвсем малки хлапета, за да им стане предводител. Ама накрая ми призна, и то съвсем ненадейно, просто така, насред поредната ни игра или занимавка: „Хайде, да тръгваме“ и ние двамата се запилявахме сами по някое пусто пасище и се мотаехме по брега на реката. С по-големите момчета се държеше наперено и предизвикателно, така че хич не бе за чудене, че често се стигаше до ожесточен тупаник, от който доста често губеше схватката, понеже не беше от едрите; ала щом се надигнеше от земята, първо изтупваше прахта от панталоните си, а сетне продължаваше нататък, сякаш нищо не се бе случило, че уж пет пари не даваше дали е победил, или е изгубил.

Сега обаче, след началото на жътвата, Фабрицио беше все по полето, от съмване до мръкване. На няколко пъти отидох да го търся, най-вече за да му покажа онази едра монета от една лира отпреди войната, която бях получил като талисман от Лучано и с която вече не се разделях. Но бащата на Фабрицио, чийто прякор беше Грозника, все измисляше някаква причина да цапардоса Фабрицио по темето веднага щом ги наближавах, затова престанах да се навъртам около тях. Прекарвах времето си затворен в стаята си, като се преструвах, че съм се посветил единствено на учебниците си с надеждата майка ми най-после да се отбие при мен и да ми обърне внимание. Понякога скришом я гледах от балкона, докато тя плевеше градината. Косата й бе прибрана назад под забрадката, а гърдите й издуваха блузата й, особено когато се навеждаше, за да изтръгне някой плевел. Но аз бързах да се отдръпна назад, върху леглото си и царящата в къщата тишина отново ме обгръщаше, изпълваше главата ми като сподавен вик, изместващ всичките мои грижи и мисли. Тишината като че ли струеше от всяка цепнатина или кътче в къщата, затъмняваше мебелите и стените и ме запокитваше в някаква призрачно чиста празнота, толкова ефирна, че дори ударите на мотиката на мама в градината отекваха оглушително и заплашваха да срутят основите на къщата. А по-късно, когато паднеше нощта, аз си лежах в тъмното, мълком загледан в паяжините по гредите под тавана, заслушан в тихите стъпки на майка ми, сливащи се с повея на вятъра като нещо неестествено, сякаш въздухът вече отказваше да пренася човешки звуци, а всичките те вече бяха заровени в земята от потискащата тишина.