Нино Ричи
Житията на светците (26)

Двайсет и седма глава

Двеста и тринадесета каюта беше тясна, но все пак спретнато подредена, ала силно миришеща на някакъв ароматизатор, потискащ смрадта на плесен и гнило. Мебелировката бе скромна: две койки, една върху друга, покрай вътрешната стена; два крехки на вид шезлонга с възглавници на цветя; кръгла масичка за кафе с простряна на нея остаряла и доста потъмняла карта, на която очертанията на държавите и континентите ми се сториха много по-разкривени от тези, на които ни бе учила учителката. Всичко това бе здраво завинтено за пода на каютата. Болтовете и скобите ясно се виждаха над сивкавия килим по пода, сякаш бяха добавени после, след допълнително обмисляне. На едната стена висеше картина с масивна рамка. На платното бе изобразено как свети Христофор прекосява реката с младенеца Христос, кротко възседнал раменете на светеца. Бебето Христос държеше в едната си ръка златен скиптър, а в другата — малък глобус в яркосиньо и зелено.

В банята яркият хром и светлият порцелан блестяха ослепително под силната светлина на електрическата крушка. С една верига, висяща над тоалетното казанче, се пускаше да шурне водата в него, а чрез сребърните кранове над мивката и ваната се смесваха топлата и студената вода.

— Не се тревожи — успокои ме майка ми, — през следващите две седмици ще се наситиш на вода. Вода, вода, та чак до втръсване само вода. И то от всичките посоки на света. Така че щом стигнем в Америка, за сто години няма да искаш да видиш ни капка вода.

Майка ми се скри в банята, за да се измие и преоблече.

— Когато съм готова, ще се качим по стълбата до горната палуба, за да погледаме отплаването на кораба.

Откъм по-отдалечената стена на каютата два малки кръгли илюминатора, със завеси зад тях, гледаха към морето. Като се изправих на единия от шезлонгите и надникнах през илюминатора, успях да видя един от кейовете в залива. От тук морето, на няколко метра под мен, не изглеждаше синьо, а по-скоро черно-зеленикаво. Отвъд този кей един голям черен кораб тъкмо потегляше от пристанището, изпращан от цяло ято малки лодки, които силно се клатушкаха в оставяната след него буйна и пенлива вълниста диря.

Точно тогава някой почука силно и забързано по вратата отвън.

— Отвори! Веднага! Отвори вратата! Зная, че си вътре!

Беше женски глас, ама ужасно гневен, та чак треперещ от гняв. Майка ми припряно изскочи от банята, както си беше по бельо, бършейки лицето си с една кърпа.

— Какво става? Трябва да има някаква грешка. — Отвън отново се почука.

— Отвори! Много добре зная коя си! Отвори, за да ти видя лицето! Толкова искам да видя лицето на една развратница!

— Тази жена е луда — рече майка ми, цялата пребледняла, но все пак отиде до вратата на каютата, за да отключи.

В коридора, запречила рамката на вратата като къс скала, отронен от планински склон, стоеше невисока, но набита, пълна жена, чиито прекалено тесни дрехи й придаваха вид, сякаш в следващия миг щяха да се пръснат под натиска на обзелия я гняв. Ала щом майка ми открехна напълно вратата, кръвта внезапно се изцеди от лицето на непознатата.

— Боже мой! — кресна тя и сключи ръце пред гърдите си досущ като каещата се грешница от иконите. — Тя била бременна! Мили боже, какво доживях! — А пък в следващия миг, щом ме зърна да надничам иззад фигурата на майка ми, клепачите се спуснаха безпомощно, сякаш се приготви да припадне.

— Още едно! Бог да ми е на помощ! — И като отблъсна грубо с лакът майка ми, а сетне и мен, тя връхлетя в каютата и сломено се тръшна на шезлонга, дишайки тежко и неспокойно.

— Две деца! Никога не съм си го представяла, дори и в най-кошмарните си сънища. Да не говорим, че има още четири у дома, които вече са забравили физиономията му!

— Извинете — бавно заговори майка ми, като се загърна по-грижливо с кърпата, после я привърза на кръста си, за да освободи ръцете си; с тях закри гърдите си и наведе напред настръхналите си рамене, — ама коя сте вие?

Непознатата измъкна носната си кърпичка от деколтето си и попи потта по челото си.

— Какво значение има коя съм аз? — простена непознатата, все още затрудняваща се да си поема дъх. — Никоя. Да, аз съм никоя. Две деца! Не, не мога, не мога повече да понеса! Ще се самоубия. — Тя шумно се изсекна в кърпичката си, след което порой от сълзи рукна от очите й. Тридесет години! Тридесет години му слугувам като безропотна робиня…

— Извинете, но не ви разбирам — изрече майка ми, все още изправена в недоумение край вратата. — Кой ви заставя да му слугувате като робиня?

— Кой, кой, много добре знаете, не по-зле от мен знаете кой! — избъбри жената, макар едва да си поемаше дъх. — Това ли е новото му скривалище? Когато жената на корабния готвач ми го каза, отначало не й повярвах, мислех си, че го прави само защото ми завижда, защото нейният мъж вечно се бъхти около печките. Само че след като открих в джоба му ключа за двеста и тринадесета каюта, точно същата, за която тя ми бе подшушнала… десет години! Десет години ме е разигравал, без нито дума да ми каже. Ако знаете какво трябваше да изтърпя… — и тя отново се разплака.

Но сетне някакво прозрение осени майка ми, тя пристъпи към жената и приседна край нея.

— Успокойте се — кротко я заговори мама. — Мисля, че е станала някаква ужасна грешка. Аз не съм жената, която търсите.

— Ама как така! Какво говорите? — изхлипа непознатата. — Та нали това е неговата каюта. Зная, че винаги е била неговата. Исках само да ти извия врата, ама сега виждам в какво положение си, с две деца… Че той може би и твоя живот ще съсипе…

— Извинете, госпожо — отново заговори майка ми. — И двете сме били изиграни… приятелката на капитана няма да е на борда за това плаване, така че тя се е наговорила с него да ме настанят тук, за да ви заблудят. Нищо не зная за тази история, освен това, че той се опита и двете ни да ни направи на глупачки.

Жената погледна към майка ми този път някак си по-различно, с повишено внимание. Сълзите й изведнъж секнаха.

— Ама наистина ли? — задавено промълви, докато продължаваше да размазва грима по очите си с носната си кърпичка. — Да не се опитвате да ме излъжете?

— Да, истина е.

— Ами децата?

— Този, на когото принадлежат, не е вашият съпруг. — Жената набърже отмести поглед от лицето на майка ми към моето, а после отново се взря в мама.

— О, слава богу! — тежко въздъхна тя и обви врата на майка ми с дебелите си ръце. — Благодаря ви, госпожо, много ви благодаря. Не знаете какво бреме ми смъкнахте от гърба! Е, можете ли да си представите какво преживях, когато дойдох тук и ви видях издута като кит, а после и това малко момче, с очи също като очите на мъжа ми…

Ала сега внезапно засвири корабната сирена, при което очите на жената отново се наляха със сълзи. Подът на каютата се разтресе, като че стомахът на някакво огромно чудовище внезапно се бе разбунтувал.

— Госпожо, струва ми се, че двигателите на кораба току-що заработиха — предупреди я майка ми. — По-добре е да слезете от кораба, освен ако не сте си наумили да ни следвате чак до Канада.

— Да, да, благодаря. Надявам се да ме извините, че дотолкова си бях изгубила ума, та бях повярвала, че сте някаква продажна жена…

— Да, добре, ама сега побързайте — рече майка ми, като изпрати жената до вратата. — Ако имам възможност, ще разменя няколко думи с него за вас.

— Много, много ви благодаря, госпожо, безкрайно ви благодаря — забързано изрече тя, докато затваряше вратата и на раздяла погали ръката на майка ми; но само след миг, докато бързаше надолу по коридора, я чухме как пак се развика: „Ще го убия! И двамата ще ги убия!“

— Сбогом — промълви майка ми, докато я гледаше как се отдалечава. — Бедната жена. — Обаче след миг се усмихна: — Е, поне на нея всъщност дължим тази каюта, нали, Виторио? Хайде, ще се облека и ще излезем да кажем „Сбогом“ на Италия.

На палубата тъкмо вдигаха мостика. Пристигналите в последния момент пътници изоставиха багажа си и се струпаха зад парапета, за да помахат с ръка на изпращачите си. По цялата дължина на палубата се бяха наредили пътниците в три, дори четири редици, плътно до парапета, викайки с все сила към онези, които оставаха долу на кея:

— Довиждане, Италия! Здравей, Америка!

Майка ми се опита да се провре, заедно с мен, сред навалицата, до мястото, където долу на кея освобождаваха въжетата, с които корпусът на кораба беше привързан към кея. Отдолу изпращачите се провикваха с последните си напътствия към заминаващите, вдигайки достатъчно шум, за да събудят мъртъвците в гробищата:

— Предупреди Джовани, че го търсят военните!

— Да предадеш от мен много поздрави на президента Айзенхауер! И да ми изпратиш от там една американка и за мен!

— Кажи на баща си, че когато ми падне в ръчичките, ще му откъсна топките!

После, сред цялата тази невъобразима врява, аз чух един момчешки вик: „Здрасти, Вито!“ и очите ми трескаво се заеха да претърсват тълпата, докато накрая не се приковаха към едно познато лице, изскочило от сенките и размахващо шапка от рипсено кадифе. Ръката ми инстинктивно се надигна, за да помаха в отговор на приветствието отдолу.

— На кого махаш? — попита ме майка ми.

Но аз само се присвих смутено — шапката от кафяво рипсено кадифе пристъпи още по-напред, в отговор на моето махане или на нечие друго, само че под нея не се оказа едно малко момче, а зрял мъж с набръчкано лице и почернели зъби.

Щом междината между парапета на палубата и брега се разшири, корабната сирена силно изсвири и за миг успя да заглуши всичките викове. Корабът бавно, като грамаден и много уморен кит, се изтегли към водите на залива, след което се завъртя с носа към открито море. Най-после силуетите на хората на кея се сляха в една обща сива маса, виковете им вече едва се чуваха. И докато корабът неуморно се отдалечаваше, аз най-неочаквано изпитах огромно облекчение, сякаш можех някак си да причиня болка или друга вреда на оставащите на смаляващия се бряг. Сега не ни оставаше нищо друго, освен майка ми и аз да се слеем с безкрайната свобода, необятна и синя като морето.

Останахме край парапета на палубата, докато повечето от хората се оттеглиха. Постепенно вятърът се усили и миризмите на Неапол и на тълпите по пристанището отстъпиха пред мириса на соленото море.

— Дядо дали ще умре, докато ние ще бъдем в Америка?

— Може би.

— А ще живеем ли с баща ми, като отидем там?

— Това ли искаш?

— Не зная.

Когато най-после се прибрахме в нашата каюта, Неаполитанският залив вече не изглеждаше по-голям от купа, която можеш да стискаш в ръката си. Вече бяхме в открито море.