Нино Ричи
Житията на светците (30)

Трийсет и първа глава

Майка ми лежеше в същата поза, в която я бях оставил, с коленете нагоре и ръце, стиснати в рамката на койката. Но поне дишането й сега ми се стори по-спокойно.

— Още няколко минути — изнемощяло каза тя, когато влязохме, — и щях да бъда принудена сама да се оправям. Водите ми изтекоха. — Докторът опипа матрака между краката на майка ми. Ръката му веднага се намокри.

— От колко време сте така?

— От няколко минути.

— Бебето подранява ли?

— С около месец.

— Луиза, трябва да я поставим на пода. Метни няколко одеяла там. А ти — докторът се обърна към мен, — застани там пред св. Христофор и не гледай насам. И смъкни най-после тези дрехи.

Луиза се протегна към горната койка и смъкна оттам одеялата, натрупа ги на камара на тясната пътека между койката и шезлонгите. За щастие сега лампите престанаха да мигат, дори клатушкането на кораба като че ли понамаля, въпреки че вятърът и дъждът продължаваха да връхлитат върху илюминаторите. Луиза вече бе оставила на масичката за кафе легена, който бе довлякла със себе си. Вътре сестрата бе поставила и една малка сребърна кутия, в която чух да се трака нещо метално.

Докторът и Луиза я подхванаха под мишниците и с тяхна помощ майка ми бавно се надигна от койката, за да легне на одеялата, застлани от Луиза върху пода. Още дишаше равномерно, но лицето й бе покрито с пот.

— Приготви я, Луиза — разпореди се докторът. А той чевръсто смъкна сакото си, после се извърна с гръб към майка ми, за да не го види как тайно измъкна малката бутилка и отпи глътка от нея. После метна сакото си връз облегалката на шезлонга, бръкна в черната си чанта и измъкна от там дебел калъп кафяв сапун, увит в чист целофан.

— Искате ли да я обръсна? — попита Луиза. Тя коленичи между краката на майка ми и бръкна под нощницата й, за да й свали бельото, което беше съвсем мокро.

— Никакво време няма! — задъхано изрече докторът, заобиколи майка ми и се втурна към банята. — Бебето много скоро ще започне да излиза.

И като в отговор на тези негови думи майка ми внезапно започна да се задъхва. Тялото й се напрегна и по едно време тя за няколко дълги, мъчителни секунди въобще не можа да си поеме дъх. Юмруците й сграбчиха одеялото под нея. Накрая дълъг, силен вик се изтръгна от гърлото й, затихвайки в бавно заглъхващи стенания, както една вълна се разпилява по брега. Дишането вече въобще не се успокои и само след миг тя отново изкрещя.

Докторът изскочи от банята.

— Дай ми чантата.

Щом Луиза му я подаде, той измъкна отвътре някакъв малък пакет и го разкъса със зъби. В пакета имаше памучен тампон; докторът изля върху него малко от съдържанието на сребърната кутия и коленичи край главата на майка ми.

— Какво правиш — изохка майка ми между две вдишвания. — Ти вониш… като фабрика за спирт.

— Това е само за анестезия.

— Не. Никаква анестезия.

— Госпожо, бъдете разумна — рече й докторът, все още с ръка, надвесена над главата на мама. — Защо да се подлагате на толкова много болки?

— Искам… да видя… всичко. — Обаче следващият спазъм я сграбчи и докторът притисна памука към лицето й. Викът й бе заглушен. Докторът задържа задълго памучния тампон върху лицето й; накрая майка ми като че ли се поуспокои, мускулите около очите й се отпуснаха и тя май изпадна в дълбок сън, като дишането й сега стана по-спокойно и по-ритмично.

— Луиза, ела тук и стой до нея. Ще й даваш по една доза през няколко минути.

Докторът коленичи между краката на майка ми и вдигна нощницата до кръста й; после я подхвана с ръцете си под коленете, за да ги разтвори. Извади някакъв тънък пакет от чантата си и си нахлузи две тънки прозрачни ръкавици; извърши това с две резки подръпвания и накрая ръкавиците прилепнаха по дебелите му пръсти и длани като нов допълнителен слой кожа. Наведе се напред и започна да бърка с пръсти в тъмното място между краката на майка ми. Не издържах и отвърнах очи.

— Главичката вече започва да излиза. Слава богу, че поне няма разкъсвания като онази проклета родилка от Калабрия. — Майка ми още простенваше, само че не викаше силно както преди, а от устните й се отронваха само полусподавени стонове като някой, който плаче на сън. Така изминаха няколко минути, през които всичко друго наоколо притихна, освен тези нейни приглушени стенания. Дори скърцането на корпуса на кораба като че ли спадна, а дъждът и вятъра вече не връхлитаха върху илюминаторите. Всичко изглеждаше застинало в някаква точка на неподвижност, както става на прага на зейнала бездна.

Широките рамене на доктора, надвесен над снагата на майка ми, ми пречеха да виждам какво става с нея; но когато той се отмести, видях, че ръцете му, още в онези прозрачни ръкавици, придържаха върха на някаква белезникава синьо-черна сфера, която се подаваше измежду краката на майка ми като яйце от кокошка.

Луиза, изглеждаща сега още по-уморена и сънлива, сведе дългите си клепачи, но оставаше коленичила край главата на майка ми, като през няколко минути й поднасяше памучния тампон.

— Много по-лесно е с етера — рече докторът. — Но защо не излиза?

Ала след като изминаха така още няколко минути и нищо не се случи, докторът като че ли започна да губи търпение.

— Дай ми форцепса — обади се той.

Със свободната си ръка Луиза се зае да тършува в чантата.

— Няма го.

— Там е, нали го сложих.

Луиза остави тампона и затърси по-съсредоточено.

— Не мога да го намеря. Искате ли да отида горе и да го донеса?

— Не, искам те тук — раздразнено каза докторът. — Ще изпратя момчето. Как ти беше името, момче?

— Виторио.

— Да, да, точно така. Е, Виторио, искам бързо да се качиш по стълбата до амбулаторията и да влезеш в моята стая, във вътрешната стая за прегледи. Вътре в третото чекмедже на първия шкаф отдясно ще намериш нещо, което прилича на две големи лъжици, съединени заедно, които могат да се отварят и затварят като уста. Ето така. — Той измъкна ръцете си измежду краката на майка ми, за да ги затвори и разтвори като челюсти. — Разбра ли?

Аз само кимнах.

— Добре, върви. Ама не се бави. И като се върнеш, смени си най-после дрехите.

Персоналът по поддържането на кораба започна да се събира в трапезарията, за да се разпределят хората за избърсването на подовете и за почистването на парапетите и стените. Тези мъже с комбинезони и жени с мрежи на косите и гумени ръкавици ми се усмихваха, докато преминавах край тях:

— Ей, малкия, какво си се разбързал толкова?

Ама аз продължавах да тичам, докато накрая, когато се добрах до амбулаторията, вече бях останал без дъх. По стените в стаята за прегледи имаше много шкафове и лавици, но аз не бях забравил указанията на доктора. Започнах да претърсвам всяко чекмедже и шкафче, търсейки отчаяно нещо приличащо на чифт лъжици. Намерих ножици, пакети с памук, някакви странни очила, други още по-странни инструменти от лъскава стомана, а накрая, на дъното на едно чекмедже, попаднах на списание, от чиято корица ме гледаше жена със замрежен поглед, загърната в прозрачен воал. Обаче никъде никаква следа от нещо като лъжици. Накрая грабнах една къса стълба, която взех от ъгъла, и се покатерих до един висок шкаф, за да претърся рафтовете в него. Там видях комплект бутилки и метални контейнери, подредени в дървени касети, но не и лъжици. Като отворих третия шкаф, една зле закрепена бутилка се изтърколи от там и се разби върху белите плочки по пода, разливайки някаква червеникавокафява течност, от която стаята се изпълни със странна миризма.

Изпаднал в паника, аз с мъка пролазих по пода и се втурнах обратно към двеста и тринадесета каюта.

— Не можах да го намеря! — изкрещях още щом отворих вратата. Избухнах в плач. Но друг вик пресече моя откъм банята, не много мощен, ала все пак силен. Докторът вдигна очи към мен от пода, където още бе коленичил между краката на майка ми.

— Какъв помощник си ти? Имаш късмет, че майка ти ни облекчи. Само с един допълнителен напън и излезе ето това.

Луиза се показа от банята, понесла някакъв малък вързоп, увит в чаршафа.

— Кажи добре дошла на сестричката си. — Тя се наведе към мен, ама аз се отдръпнах назад. От вързопа се показваше само едно дребно лице, съвсем малко и грозно, с ужасно синя кожа, сбръчкано като изсушена маслина. Все пак бях залят от облекчение, че имаше всичко като останалите хора: тънко носле и очи и уши, че не беше някакво чудовище със змийска глава, както ме бе подплашил Алфредо Джирасоле.

Когато Луиза още повече доближи миниатюрното личице към мен, за да мога да го огледам по-добре, то се сви в гримаса и ревна. Луиза се засмя.

— Не те хареса — каза ми тя. — Братята и сестрите често не се спогаждат.

— Качи се на горната койка и си легни — каза ми докторът, след което се обърна към сестрата: — Донеси чисти чаршафи.

Майка ми сега само лежеше кротко; изглеждаше заспала, със затворени клепачи, а главата й бе отметната на една страна върху възглавницата й. Докторът още беше наведен между краката й, като държеше една черна тръба, увита около ръката му. Ръкавиците му бяха изцапани с кафеникава кръв, но също и с нещо бяло, приличащо на сирене. Под ръцете му бе поставен металния леген, който Луиза беше донесла.

— Какъв спектакъл, а? — рече докторът. — Сега остава само да дочакаме десерта.

Изчакахме доста дълго, без да говорим, без да помръдваме даже, но майка ми продължаваше да лежи спокойно на пода, а докторът все още дежуреше до нея, на колене, увил черната тръба около юмрука си. Накрая явно вече не можа да издържи повече и леко подръпна тръбата, ама съвсем лекичко, при което незабавно измежду краката на майка ми потече гъста, тъмна и кървава течност към легена под нея. Аз побързах да отвърна очи, усетил как ми се повдига.

— Готово — обяви докторът. — Може още малко да кърви, ама повече няма за какво да се тревожим.

Пристигна Луиза с чаршафите.

— Господи, каква бъркотия е направило момчето горе! Разляло е йод по целия под. Никога няма да успея да го изтъркам.

Луиза оправи койките, след което помогна на доктора да вдигне майка ми, която вече кротко спеше. Настаниха я, разбира се, на долната койка. Имах чувството, че бе изтекло много време, обаче навън, през илюминаторите, небето още тънеше в нощния мрак. Все пак бурята поне като че ли напълно ни бе отминала, защото високо горе на небосвода отново блещукаха хиляди звезди. Сега всичко ми се струваше като някакъв сън: бурята, кошмарните минути, когато едва издържах на палубата, но кожата ми още ме сърбеше под мократа ми пижама, сякаш някакви мънички червейчета пълзяха по нея.

— За последен път ти казвам да смъкнеш тези дрехи — сгълча ме докторът. — Вземи една гореща баня и след това си легни. На сутринта ще дойда, за да прегледам майка ти.

Той се обърна, за да вземе сакото от мястото, където го бе оставил, но внезапно се спря, за да вдигне нещо от пода — портокала на майка ми.

— Тъкмо за закуска — рече той и започна да го бели. Малко от сока покапа по ризата му, той изруга и го избърса. А когато свърши с беленето на портокала, докторът го раздели по равно за всички нас. За един миг ние тримата мълчаливо отхапвахме от портокала в средата на каютата, както го правят фермерите на полето.

— Добре свършена работа през толкова тежката нощна смяна — каза докторът на излизане. Докато двамата излизаха, аз го видях как протегна ръка към задника на Луиза и я ощипа.

Два пъти се сапунисвах във ваната в банята с топла вода, за да се стопля, а когато накрая се добрах до койката си, внезапно ме налегна силна умора. За да се топля през остатъка от нощта, все пак си навлякох едни дълги долни гащи и дебела фланелка. Ала преди да се покатеря на горната койка, майка ми с тих глас ме извика:

— Свърши ли се? — прошепна тя.

— Да.

— Момче или момиче?

— Момиче.

— Легни до мен.

Коремът на майка ми сега бе хлътнал, отпуснат и мек, а косата й още бе мокра от потта; но това никак не ми попречи да се гушна до нея, обгърнат от топлината й. Тя ме целуна по челото.

— Момчето ми — прошепна ми мама.

Почти веднага след като затворих очи, се унесох в сън. Струваше ми се, че съм спал доста дълго в пълен мрак, без никакви тревожни мисли или кошмарни сънища. Ала накрая все пак ме споходи един странен сън: че лежа в басейн с топла вода и се събудих стреснат, дори подскочих в койката, подплашен да не съм заспал отново във ваната в банята. Но не, оказа се, че още съм в койката на майка ми — усетих нейната топлина, както си лежеше неподвижна до мен в мрака, а дишането й бе тъй спокойно и слабо, че едва се долавяше. Отначало си казах, че сигурно съм се върнал в стаята на майка ми във Вале дел Соле, ала после си припомних и за кораба, а накрая дотолкова се обърках, че се озовах някак си едновременно и на кораба, и във Вале дел Соле, само че усилието за раздробяване на истината ми се стори прекалено голямо. Исках само да се върна, за да си доспя; обаче, макар да чувствах как пак ме притисна тежестта на съня, не успях да се потопя в него, понеже внезапно усетих като че ли цялата тази тежка нощ сега бе отпуснала ръка върху рамото ми. Снагата ми имаше стотина оплаквания — крайниците ми още ме боляха и сърбяха, сякаш бяха покрити с рани и ожулвания; а по гърба и бедрата си усещах нещо топло и лепкаво, като че ли бях забравил да си сваля просмуканата ми с морска вода пижама. Или се бях подмокрил в леглото? Все още убеден, че съм се върнал, кой знае как, обратно във Вале дел Соле, аз се надигнах от койката, за да отида зад обора и най-после да се изпикая на воля. Вече бях стигнал до банята и тъкмо се канех да запаля там осветлението, когато в ума ми изщрака една ужасяваща мисъл и едва тогава осъзнах къде съм, а че топлото и лепкавото по мен бе кръв — от едната страна дрехите ми бяха изцяло напоени с нея, дори на места кръвта бе започнала да засъхва и да се съсирва.

Господин д’Амико тъкмо се показа на прага на каютата си, когато се втурнах към трапезарията. Щом ме видя, лицето му веднага пребледня.

— За бога, какво се е случило? — После той видя през отворената врата на нашата каюта майка ми, още лежаща в койката, затова бързо притича до нея и дръпна чаршафите й.

— Боже мой!

Грабна китката на майка ми за кратко, след което трескаво се втурна назад към трапезарията и затвори вратата след себе си.

— Ти добре ли си?

— Да.

— Изчакай ме в моята каюта. Ще повикам доктора.

От каютата на господин д̀Амико видях как докторът дотърча, още по пижама, а зад него ситнеше Луиза с лекарската чанта в ръка. След няколко минути господин д’Амико се върна заедно с Антонио.

— Погрижи се за момчето — каза Антонио. Той също влезе при майка ми в нашата каюта и затвори вратата.

Сред пълна тишина господин д’Амико ми приготви банята. Щом смъкнах дрехите си, той ги сви на топка и ги пусна в една найлонова торба, която измъкна от един от неговите куфари. За няколко минути ме остави сам във ваната. Чух как Антонио влезе в каютата и за кратко поговори с него, ама толкова тихо, че нищо не чух. Когато Антонио си тръгна, господин д’Амико влезе при мен в банята и се отпусна на колене, присвил лице в гримаса, затворил клепачи зад стъклата на очилата си. После взе една кърпа и започна да търка гърба ми, ама непрекъснато топеше във водата края на кърпата, за да я измие, така че накрая кръвта от мен промени цвета на водата във ваната на светлочервен. Най-после той издърпа запушалката на дъното и водата от ваната започна бавно да изтича през канала. Загърна ме с нова кърпа през раменете, след което смъкна очилата си и потри очите си с ръка, като че ли бе много уморен. Но видях, че едва се сдържа да не се разплаче.

Наведе се към мен накрая и си помислих, че е решил да ме вдигне и измъкне от ваната, обаче вместо това той само стисна раменете с ръцете си и притисна бузата си о моята, докато цялата му снага се тресеше от тих плач.

— Мъртва е майка ти — прошепна той накрая, сякаш споделяше с мен някаква ужасна тайна. — Мъртва е.