Нино Ричи
Житията на светците (3)

Трета глава

Болницата в Рока Сека се намираше в покрайнините на града. Заради много високите си стени приличаше на средновековна крепост, но преди Втората световна война била използвана за сиропиталище. Влязохме през масивните предни врати в просторната приемна, където от всички посоки долитаха шепот и стенания. Навред бе пълно с хора, някои облегнати по стените, други направо насядали по пода, макар че хич не бяха малко и онези, дето само кръстосваха неуморно напред-назад с изражения на призраци. Отдалеч им личеше, че бяха селяни, отдадени само на усилната работа на полето. Все пак неколцина от тях се бяха издокарали с празничните си дрехи, онези, които изваждаха от скриновете само за в неделя. Ала повечето си бяха с техните изпоцапани работни дрехи, измъчвани от превързаните си крайници или увредени вътрешности, което си проличаваше само по приглушените им стенания и пребледнелите им лица. Единствената светлина в помещението влизаше откъм двата високи, но възтесни прозорци на една от стените. От средата на високия таван висеше само една гола електрическа крушка, само че не светеше. Няколко бебета не спираха да реват, ала техният рев като че ли се потискаше от атмосферата на едва ли не религиозно благоговеене, царяща в залата. Изведнъж си припомних, че съм влязъл бос и само по потник. Веднага се засрамих, също като в кошмарните си сънища, в които кой знае защо се виждах съвсем гол в училището или в църквата.

В ъгъла на залата имаше малко бюро, зад което седеше една жена с униформа на медицинска сестра и касинка, отпусната на облегалката на стола си, докато усърдно се занимаваше с маникюра си. Ди Лучи, преизпълнен с усещането, че е важна персона, се втурна пред нас и се завтече към нея. Едва не се препъна в един мъж, който дремеше със затворени очи, протегнал превързания си крак на пода и свил ръце зад главата си като възглавница.

— Тази жена беше ухапана от змия — зае се да й обяснява Ди Лучи. — Вижте колко е подут глезенът й.

В залата надвисна тишина и поне дузина глави се извърнаха към майка ми. Една старица, цялата в черно, забързано се прекръсти и промърмори нещо. Дори и мъжът с превързания крак отвори очи и внезапно се понадигна, оглеждайки я с любопитство. Глезенът на мама вече се бе толкова подул, че бе заприличал на пъпеш. Сега едва пристъпваше, както братовчедка ми Мария — онази, дето накуцваше с единия си крак — като се облягаше на рамото ми за опора.

— Първо трябва да попълните един формуляр — рече жената зад бюрото.

Но сега към бюрото се приближи дядо ми.

— Колко ще трябва да чака, преди да я прегледа докторът? — сърдито заговори той и се подпря на бастуна си. — Измина вече цял час, откакто е ухапана.

Ди Лучи обаче ни бе довел удивително бързо — надали бяха изминали повече от десетина минути, откакто бяхме напуснали Вале дел Соле.

Жената зад бюрото имаше открито, приветливо лице като на дете. Очите й бяха големи като кестени, а носът й малък и леко вирнат. Но разтревоженият вид на моя дядо явно никак не я впечатли.

— Сам виждате колко е зает докторът днес — обясни тя и с кимване посочи към препълнената зала.

Ди Лучи бръкна в джоба на панталоните си и измъкна една банкнота, която побърза да свие на топка в шепата си. После дискретно пусна банкнотата на бюрото, като я подбутна с пръсти към жената. Тя отвори чекмеджето, изчака пръстите на Ди Лучи да довършат това, с което се бяха заели, после отново затвори чекмеджето с лакът. След това сви рамене.

— Ще видя какво мога да направя — промърмори тя.

— Идете там и намерете с майка ти къде да седнете — рече ми дядо. — Помогни й да охлаби превръзката, после преброй до тридесет и отново я превържи.

Мама от известно време не бе продумала нито дума. Клепачите й вече се бяха отпуснали и се поклащаше като Анджело Червения след бутилка вино. Докато се оглеждах, търсейки в залата място за сядане, мъжът с превързания крак ми махна с ръка да отида при него. Той се сви, пък и беше мършав, така че се освободи място до него, за да седне и мама на пода. Вместо покана направи жест с ръка, сякаш забърсваш пода, но не успя да отстрани всичката мръсотия от мраморния под.

— Какъв цвят беше змията? — прошепна мъжът, когато се настанихме до него. Майка ми го изгледа сънено и не му отговори.

— Зелена — рекох му аз. Наоколо се разнесе одобрителен шепот.

— Зелена е добре — обяви мъжът. — Може би ще има късмет.

Той ми помогна да охлабя превръзката над глезена на мама, докато аз броях на ум до тридесет. Подуването вече се бе изкачило по-нагоре по крака й, така че при повторното превързване моята риза се впи в плътта й като канап около наденица.

— Ще се погрижиш ли за мен, Виторио? — промълви мама и се опита да разтегне устни в лека усмивка, но гласът й прозвуча някак далечен и заглъхващ.

— Отровата се разпространява — прошепна ми мъжът над протегнатите нозе на майка ми, като се стараеше да не надига глас, така че тя да не може да го чуе. После притисна пръст към главата си и го завъртя наляво-надясно. — Ще започне да действа върху мозъка.

Говореше ми тъй, както се говори на зрял човек, с нисък тон, поверително, привел пребледнялото си лице към моето.

— Но поне сега имаме медицина… докато в старите времена, ех, сбогом и край! Ще видиш, че ще се оправи, ама след като докторът я види. Най-лошо е, когато докторите нищо не могат да направят за теб, а само ти прочитат молитвата и те връщат у дома, като онзи там, дето е до вратата.

Той посочи с ръка мъжа с пригладена черна коса, настанен в един от малкото столове в залата, чиито ръце бяха целите в окървавени бинтове. Той бе кръстосал ръце пред гърдите си, сякаш бе дете, и само се поклащаше напред-назад, мърморейки нещо на себе си.

— Какво може сега да направи докторът за него? — продължи новият ми приятел. — Полицията го доведе преди по-малко от час. Сбил се със съседа си заради едно пиле. Съседът му измъкнал пушката си, започнала стрелба, викове и олелия и накрая… бум! И следващото, което видял, било как изстрелът отнесъл половината от ръката му. Хей така, за миг. И то заради едно пиле! А пък момчето до него, с превръзката върху окото… Ами някой от съучениците му решил, че било много забавно да го подразни, защото едното му око било зелено, а пък другото — кафяво. Наговорил разни глупости, че дяволът се вселил в него и все в тоя дух. Тогава момчето не издържало, грабнало една пръчка и прас! С това искало да оправи работата. Да извадиш собственото си око! Бог да ни е на помощ на всички нас!

Около входа внезапно настана някаква суетня. Една млада жена, водена от слаба по-възрастна жена в черни дрехи, се превиваше от болка в корема. Докато пристъпваше вътре, снагата й се тресеше от конвулсии. Започна да повръща. От устните й бликна и се изля по пода зеленикаво-синкава течност, та дори оплиска хората наоколо. Сестрата зад бюрото за приемане на пациенти вдигна очи от формулярите, които още попълваше заедно с дядо ми и Ди Лучи, и сбърчи нос от отвращение.

— Беатриче! — провикна се тя. Никой не очакваше, че е способна да изтръгне толкова силен вик от слабата си шия. — Донеси кофа! И парцал!

След секунди друга сестра, с изпоцапана и накриво закопчана престилка, изскочи от коридора и веднага се зае да бърше повърнатото от пода. Междувременно младата жена се бе облегнала безпомощно до стената, а нейната по-възрастна спътница се присъедини към дядо ми и Ди Лучи пред бюрото за приемане на пациенти, за да се впусне в продължителна и страстна молба, съпроводена с много хленчене.

— Умолявам ви, госпожо, от сърце ви се моля, дъщеря ми умира. Само тя ми е останала на този свят, всички останали са вече мъртви… ох, проклятие е това, така ще ви кажа, та затова докторът трябва веднага да я види…

— Съжалявам, госпожо — прекъсна я Ди Лучи, — но дъщерята на този мъж бе ухапана от змия…

Ала жената въобще не го удостои с поглед.

— Толкова сте алчни! Проклети да сте — изкрещя тя и заплака тъй горчиво и сърцераздирателно, като че ли бе на погребение. Плачът й отекна в цялата зала и принуди всички ние да се почувстваме неудобно — дори и тези, които бяха най-зле, за кратко забравиха за своите болки и грижи, дори като че ли се зарадваха, че се намери повод да се отърсят за миг от тях. „Бедната жена“, зашепнаха те и дори мъжът с окървавената превръзка за броени минути престана да мърмори под носа си, а само поклащаше тъжно глава. Непознатата се вайкаше също както баба ми, когато дядо ми по бащина линия, Виторио Иноченте, на когото съм кръстен, се строполи мъртъв на пода в кухнята навръх празника Сан Джузепе. Същите разтърсващи стонове, идващи като че ли от дъното на човешката душа, разкриващи цялото страдание и нещастие, натрупвано там с години. Дядо ми беше мрачен, дори неприятен човек, вечно сърдит за нещо — от онези, които сякаш само чакат повод да избухнат. И макар че много бе привързан към баба, когато се ядосваше, тя се вцепеняваше от буйния изблик на гнева като заключено в клетка животно. И макар дядо да умря тъкмо когато бе надигнал в кухнята ръжена срещу нея, за да я халоса по ръката, тя продължаваше да жали за него, като че ли неговата смърт бе най-голямото унижение, което той можеше да й нанесе. За мен смъртта на моя дядо беше едва ли не някакво чудо, Божие възмездие — нали в един миг се нахвърли със зачервено от гняв лице върху моята баба, обаче в следващия вече лежеше мъртвешки блед на пода, а гневът му изведнъж се бе изпарил като по чудо. Вцепенен като паднал могъщ дънер, с очи широко изцъклени от безкрайната изненада. Гневът му се бе изпарил като дим от кухнята. Дотогава на мен поне неговият гняв вечно ми напомняше за някаква стихия, за която няма граници, която може само да нараства, докато не помете всичко наоколо. В онзи паметен следобед гневът му пламна най-внезапно, като подпалена пламнала слама, когато чичо ми Паскуале заговори за баща ми.

— Марио се оказа единственият по-умен сред нас — изрече чичо ми насред разговора с чичо Умберто за реколтата. — Докато ние останалите ще се бъхтим като роби тук до края на дните си.

Макар чичо ми да се облегна лениво назад в стола си, докато изричаше всичко това, след което отмести чинията си настрани и кръстоса ръце върху корема си, сякаш искаше нагледно да ни покаже, че хич не се чувства като нечий роб, че всичко това е било само една шега, дядо ми внезапно изригна в страховит изблик на гняв:

— Не ти стигна яденето, а? Нали винаги имаш достатъчно ядене на трапезата?

След което баба, заедно с всичките мои лели, се впусна да го успокоява, което обаче май още повече го вбеси, наливайки масло в огъня, та той реши да се възползва от случая да докаже правотата си, твърдо решен никому да не позволява да се изпречва на пътя му.

— Марио това, Марио онова… ама ето той вече бил пуснал корени в Америка и всички ние ще повлечем крак след него! А добро ли е, според теб, да се опълчва той на баща си? И нима си мислиш, че там той живее царски? Ще ти река аз на теб къде се е свил той — в един кокошарник, в един кафез! В един проклет пилешки кафез, за бога! А в същото време остави жена си да си развява полите наляво и надясно като някоя уличница!

Усетих как тялото на мама до мен внезапно се вцепени, как тя цялата настръхна. Но точно тогава баба ми му възрази или просто извика нещо, при което дядо рипна от стола и се пресегна към ръжена. Ала само след миг челюстта му увисна, сякаш нечий невидим юмрук го бе халосал с все сила и от удара той се бе строполил мъртъв. Зарадвах се, като го видях да лежи неподвижен на кухненския под… или поне се радвах, докато баба ми не започна да го оплаква и тогава разбрах, че смъртта трябва да е нещо ужасно, много по-страшно дори от гнева на дядо. Така и не разбрах защо трябва да бъде така: толкова често мрат хора, дори и във Вале дел Соле. Не се минава месец без някоя погребална процесия да не се проточи по улица „Сан Джузепе“ надолу към гробищата, но в крайна сметка май нищо не се променя.

Но сега, както си седях върху студения под в болницата, загледан в жената в черно, която сега се обясняваше нещо с медицинската сестра — рецепционистката, дежуреща зад бюрото в ъгъла — внезапно се почувствах като ударен от същия як юмрук, който се бе стоварил върху челюстта на дядо в онзи следобед. Сякаш някакъв силен вятър изведнъж ме връхлетя, та ме обзе една ужасяващо тревожна мисъл, внезапно изскочила като мехур с въздух от дъното на някой вир: че могат да умрат дори и такива адски важни за мен хора като майка ми примерно. Веднага се извърнах към нея и още повече се подплаших, че тъкмо това се бе случило, защото очите й бяха затворени, а челюстта й провиснала и устата й полуразтворена, също както на дядо ми, когато умря.

— Умря! — неистово изкрещях аз. — Мама умря!

Сега вниманието на всички присъстващи се отклони от жената в черно и се пренасочи към майка ми. Ди Лучи разблъска тълпата и енергично си проправи път към нас.

— Дръпни се настрани! — извика той. — Стой настрани! Исусе и Дева Марийо! — Когато стигна до нас, той се хвърли напред и силно цапардоса мама по бузата, но в резултат само главата й отхвръкна на една страна — челюстта й не се прибра, а клепачите й останаха склопени. Накрая дядо застана до Ди Лучи и с тревожна гримаса побърза да поеме в дланта си китката на мама. Зяпачите около нас протегнаха шии, за да виждат по-добре какво става. Наоколо надвисна мъртвешка тишина. Но накрая дядо ми махна с ръка и уморено изрече.

— Изпаднала е в несвяст. Всички да се отдръпнат, за да има повече място за нея, та да си поеме дъх.

Тълпата за миг не помръдна, шиите на хората бяха все така протегнати, но накрая дядо ми повтори настоятелно нареждането си и хората бавно заотстъпваха, въздишайки с облекчение и мърморейки под носа си благопожелания.

От близкия коридор отекнаха стъпки и всички глави отново се извърнаха, но този път към коридора, за да не пропуснат дългоочакваната поява на доктора. От мястото, където се намирах, той ми се стори висок почти до тавана — висок, слаб мъж с остри черти, със старателно пригладена назад черна коса, в която нямаше косъм, който да не беше на мястото си. Носеше дълга, безупречно чиста бяла престилка, а обувките му бяха полирани до блясък, дотам, че дори можеше да се огледаш в тях. Щом влезе в залата, огледа всички нас през малките си очила с телени рамки, след което се обърна към сестрата, дежуреща на рецепцията.

— Кой е следващият? — попита той на изискан италиански. Но мъжът с превързания крак изпревари сестрата и властно се намеси, посочвайки с ръка към майка ми. — Вземете госпожата. — Останалите посетители в залата промърмориха нещо одобрително.

— Тя беше ухапана от змия — добави Ди Лучи, отново възприел обичайния си авторитетен тон. — А сега е в шок.

Докторът сведе поглед към майка ми и се намръщи.

— Добре тогава — изрече той, след което се провикна към коридора: — Беатриче? Донеси носилката!

Беатриче забързано притича от коридора.

— Ама, докторе, всички носилки са заети — обясни му тя.

— А какво ще кажеш за тази? — Докторът посочи с ръка към една носилка, която едва се забелязваше от мястото, където бях застанал, понеже бе чак в дъното на коридора. Обаче въпросната носилка се оказа заета — върху нея бе метнат чаршаф, под който се долавяха очертанията на нечий нос, корем, колена и обувки.

— Някой да го смъкне на пода — нареди докторът. — Той повече не се нуждае от нечие внимание.

Нервна тръпка обходи залата, ала никой не помръдна, за да отиде в коридора и да смъкне трупа от носилката. Накрая мъжът с превързания крак се надигна и закуцука нататък по коридора.

— Е — провикна се той, — няма ли някой да ми се притече на помощ?

— Иди да му помогнеш — обърна се дядо ми към Ди Лучи.

— Аз ли? — удиви се Ди Лучи. — Ама там има мъртвец!

— Щом е мъртъв, няма да се оплаква — спокойно му отвърна дядо.

С мърморене и е недоволна гримаса Ди Лучи повдигна единия край на трупа от носилката, докато другият мъж — онзи с превързания крак — го вдигна от другия край. За миг тялото се прегъна в средата, но после отново се изпъна, когато двамата мъже го положиха на пода, след което го отместиха и подравниха до стената, като че ли бе греда за строеж. Ди Лучи протегна ръка, за да оправи педантично някаква гънка на чаршафа и изпод него се показа една бледа ръка.

— Хайде, Андо! — натъртено го подкани дядо ми. — Остави го!

Майка ми също бе превита на две, когато те я повдигнаха, за да я понесат като чувал с жито към носилката. Ди Лучи, който я придържаше откъм краката, се опита да подпъхне едната си ръка под тялото й, за да може със свободната си ръка да я придържа откъм гърба, но веднага се изчерви, когато ръката му се озова под роклята й. Силно засрамен, той побърза да издърпа ръката си.

— Е, сега можете да се възползвате от състоянието й — отбеляза докторът и се усмихна някак си странно, сякаш на майка ми въобще не й бе прилошало, а само бе заспала. — Защото после няма да ви позволи това.

Когато най-сетне настаниха майка ми на носилката, Бетриче я покри с едно одеяло и затласка носилката нататък по дългия болничен коридор. Докторът огледа набърже за последен път приемната, след което последва Беатриче и носилката. Ехото от стъпките му по мраморния под отекваше още дълго след като силуетът му се скри надолу в полумрачния коридор.