Нино Ричи
Житията на светците (28)

Двайсет и девета глава

Откакто започна пътуването, капитанът твърде рядко се появяваше сред пътниците, като веднъж или може би два пъти на вечеря седна за малко начело на голямата маса в салона за хранене на първата класа, сериозен и скован и дори вкиснат, ама доста преди края на вечерята изчезна нанякъде. Веднъж Антонио ме отведе до капитанския мостик и аз застанах само на няколко метра от капитана. Очаквах той да се извърне към мен, да покаже с нещо, че ме познава, обаче той продължаваше да оглежда морето с присвити очи, сякаш въобще не ме бе забелязал, с напъхани в джобовете си ръце, толкова здраво стиснал челюсти, като че ли някаква стара вражда не му даваше мира, а той премисляше всичко за нея отново и отново, като така гневът му още повече кипваше. Около него все витаеше излъчването на някакъв властен авторитет, което ме подтикваше да си спомням за политиците от Рим, от които хората във Вале дел Соле вечно се оплакваха — мъже, които направляват живота ни, ама от толкова значително разстояние, че с тях ние никога не можем да се срещнем. Като привидения от някакъв друг свят.

Само че като измина около една седмица от потеглянето ни от Неапол, Антонио Дарканджело почука на вратата на каютата с покана от капитана.

— Капитанът би искал да знае дали госпожата и синът й ще се присъединят към нас за вечерята?

Майка ми само вдигна въпросително вежди.

— На какво дължим тази чест?

Дарканджело смутено се изкашля.

— Капитанът желае да се извини заради… заради онзи дребен инцидент в Неапол.

— Разбирам отвърна майка ми. — Само че този жест изцяло ли е по идея на капитана?

— Признавам, че добавих една-две думи…

— А казахте ли на капитана какво мисля за онази негова дребна шега, в която той ни забърка?

— Извинявам се, Кристина, но… не казвайте пред другите мъже нищо, което би могло да го изобличи. Моля ви, направете го заради мен.

— Добре, добре, ще видим как ще се държи той.

Капитанската каюта беше точно под кабинета му и се отличаваше със същия стил на поовехтяла елегантност — тъмни ламперии по стените без нито един прозорец; тежки дървени мебели, износени тапицерии от кадифе. От едната страна, под един месингов свещник, се виждаха десетки стъклени висулки, надвесени над дълга маса за хранене с бяла ленена покривка. Повечето от столовете около масата вече бяха заети. Капитанът, начело на масата, се надигна, щом влязохме, а останалите мъже последваха примера му.

— Дарканджело, предполагам, че си предал моите извинения за бъркотията в каютата на госпожата. — Той леко се поклони към майка ми, обаче в този жест се долавяше, че за него всичко това е само нещо, за което едва ли следва повече да се споменава. На стената зад него обаче аз забелязах фотографии на четири деца, окачени в големи овални рамки, а в средата — портрет на жена, която изглеждаше като по-млада и по-красива версия на онази, която тъй бурно бе нахълтала в нашата каюта.

Антонио Дарканджело ни представи. Бяхме общо дванадесет или тринадесет души, повечето от които с униформи на флотски офицери, със стегнато скроени сини кители, до един с пристегнати колани, почти неразличими един от друг. Само един гост обаче се отличаваше от останалите — едър, пълен мъж с пооредяла и посивяла коса, с осеяни от червеникави капиляри бузи. Той бе облечен изцяло в бяло, от яката до обувките си. Вече го бях зървал веднъж или дваж, в салона за хранене на първата класа, да обикаля от маса на маса, при това неизменно с чаша в ръка. Гласът му кънтеше над останалите.

— Това е д-р Козабене — представи го Антонио, — който се грижи за всички на кораба, които боледуват или умират. Което означава, че той обикновено няма никаква работа.

— Приятно ми е да се запознаем — кимна корабният лекар, протегна дебелите си пръсти към ръката на майка ми и я поднесе до устните си.

Масата бе отрупана с порцеланови съдове и блестящи сребърни прибори; салфетки от червен плат като екзотични цветя обкръжаваха столчетата на чашите с вино, а бутилките с червено вино стърчаха насред масата като колони по булевард. Към всяко място бяха подредени по три чинии една върху друга, с голям поднос най-отдолу, както и купа за супата, плюс малки чинийки за ордьоври от целина и моркови, маслини, резени шунка и сирене проволоне. Приличаха ми на миниатюрни модели на пищните фонтани от по няколко нива, които видях по площадите на Неапол.

Ние заехме отредените ни места и капитанът вдигна глава. Само този негов жест се оказа достатъчен, за да се въдвори пълна тишина. Той ни пожела „Добър апетит“ и офицерите се задвижиха като автомати, чиито пружини изведнъж са били отпуснати — разпростряха кърпите на коленете си и се наведоха мълчаливо над дребните блюда с ордьоврите. Междувременно стюардите, незабележими като привидения с техните бели ръкавици и костюми за сервиране, навлязоха в помещението с вдигащи пара супници и покрити подноси, които поставиха на масичките за сервиране, намиращи се отстрани. Един от тях обиколи масата с единствената задача да отпуши бутилките и да налее в чашите.

— Благодаря — кимна майка ми, когато чашата й бе напълнена. Гласът й прозвуча странно в тази стая, наситена единствено с напрегната тишина. — Може би ще се намери малко газирана вода за сина ми.

Тя обаче не започна да се храни, а първо огледа всички присъстващи с надеждата някой от корабните офицери най-после да подеме някаква тема за разговор.

— Хайде, Виторио, да се съсредоточим върху храната — примирено изрече тя накрая. В чинията си нави руло от шунката и ми го подаде, после сви едно на себе си, отхапа от него, а накрая избърса пръстите си в салфетката и протегна ръка към чашата си.

— Наздраве! — Забързано изречени дружни приветствия от мъжки гласове се изредиха наред около масата, след което обаче отново се спусна завесата от напрегната тишина. Майка ми за втори път върна чашата си на мястото й.

— Извинете, капитане, но да не би да сте забранили разговорите на масата?

Дузина уста около масата застинаха насред оживеното дъвчене. Капитанът веднага вдигна поглед от чинията си и поднесе салфетката към устните си. Лицето му мигом се зачерви.

— Да е забранено? Защо говорите така?

— Защото никой от вас не е продумал повече от десетина думи откакто влязох тук. Имам чувството, че съм на погребение!

Капитанът обаче само се усмихна кисело, сякаш едва сега проумя за какво става дума.

— Аз само държа да се спазват някои формалности — обясни й той. — Разбира се, госпожата има свободата да говори колкото си ще.

Капитанът отново пое чашата си в ръка и въпреки поканата му ние отново затънахме в натегнато мълчание, само че след като изпи виното в чашата си, той пак се извърна към майка ми и отново я удостои с невеселата си усмивка:

— Някога капитанът в открито море е бил пълновластен господар на кораба си — започна той. — Ала сега навсякъде се сблъсква само с безредие. Тези дребни ритуали са единственото, което ни е останало.

— А вкъщи? — подметна майка ми.

Антонио, който седеше до нея, се помръдна неудобно на стола си, след което рязко грабна салфетката и забързано я поднесе към устните си.

— Извинете? — попита капитанът.

— Попитах за това дали един морски капитан още притежава абсолютна власт в дома си?

Леко сдържан, по-скоро леко нервен смях обиколи масата. Капитанът също се поусмихна, при това не чак толкова кисело, колкото преди малко. Антонио отчаяно метна салфетката си върху масата.

— Ами… разбира се, че да — отвърна капитанът с едва ли не сърдечен тон. — Или поне докато жена му не се опита да внесе безредие.

Сега дружният смях на корабните офицери не беше чак толкова сдържан.

— Кажете ми тогава — продължи майка ми, като отново се залови със съдържанието на чинийката с ордьовъра, — не се ли притеснявате да прекарвате толкова дълго време в открито море? Какво ще си помислите за жена ви, след като по цели месеци я оставяте сама? Дори и една жена понякога може да бъде обладана от силно желание, което трябва поне от време на време да бъде удовлетворявано. — Още един залп от смях. Само че този път избликът много скоро стихна, щото на капитана сега явно хич не му беше до смях.

— Какво върши тя, си е нейна лична работа — намусено отвърна той. После се съсредоточи върху чинията си, сякаш с това бе изчерпил въпроса.

— Разбирам — настоятелно продължи майка ми, — обаче виждам също, че децата ви — тя посочи с кимване към фотографиите на стената зад капитана, — удивително много приличат на вас. Може би поне затова би трябвало да сте благодарен на съдбата.

Капитанът, сломен, остави вилицата си и напрежението в помещението още повече се сгъсти. Но накрая той поклати глава и издаде някакъв неясен звук, наполовина като изсумтяване, наполовина като смях.

— Очевидно не се предавате лесно, госпожо — призна той. — Е, нееднократно вече съм бил обвиняван, че съм тиранин. Няма да се засегна и от обвинението, че съм недостатъчно толерантен.

Като че ли сега напрежението в помещението се поразчупи и постепенно разговорът започна да се лее много по-свободно. Докато стюардите сервираха супата, някои от офицерите поискаха разрешение от капитана да свалят куртките си, което той позволи само с едно леко кимване; а пък когато дойде ред на печеното, повечето от тях поразхлабиха твърде пристегнатите си колани и дори навиха ръкавите на ризите си. Разговорът все по-начесто се прекъсваше от звънък смях. Върху подносите по масичките за сервиране се струпваха все повече изпразнени бутилки, ала стюардите упорито продължаха да доливат чашите. Седящият срещу мен д-р Козабене стисна една току–що отпушена бутилка под лакътя си, за да му е по-лесно с пълненето на своята и на съседите си чаши. В резултат неговата поне винаги бе пълна догоре, буквално до ръба. А по едно време той издебна майка ми да отклони погледа си някъде настрани, за да ми намигне съучастнически, докато доля малко от бутилката с вино в моята газирана вода, след което стените започнаха бавно да се въртят пред очите ми, като някакъв голям глобус около оста си. Единствен капитанът като че ли не бе под въздействието на изпитото вино. Наистина той редовно изпразваше чашата си, както и всички останали, обаче за разлика от тях виното още повече го вкисваше — също като дядо ми — и го подтикваше да поглъща все повече вино, както животните влачат всичко в хралупите си.

Още докато не бяхме приключили с ордьоврите, д-р Козабене нееднократно се опита да се присъедини към разговора, душата на който бе майка ми, ала всеки път напразно. Едва сега, когато стюардите вече разчистваха чиниите от печеното и зеленчуците, за него се откри пролука и докторът побърза да се вмъкне през нея:

— Извинете, госпожо — намеси се той в оживения разговор, като се наведе през масата, за да си придаде вид на човек, съобщаващ нещо поверително. — Знаете ли, аз обикновено лесно разпознавам откъде е някой само по неговия акцент. Мога дори да отгатна не само от коя провинция е, но и от кой град в нея. Обаче вече ви слушам цяла вечер и все още не мога да определя откъде сте родом.

— Родена съм в кралския дворец в Казерта — обясни майка ми, като говореше повече към Антонио, отколкото към доктора, преструвайки се, че не става дума за шегата на доктора. — Само че по-късно моята майка ме дала на циганите, за да ме спаси от републиканците.

— Ха, ха — разсмя се докторът. — А сега несъмнено бягате в Америка, за да се спасите от циганите.

— Нещо от този род, да.

— Кажете ми, госпожо, ако ми позволите да ви задам един личен въпрос, преди колко време се сдобихте с този малък пакет, който сега запълва скута ви. Разбира се, че питам единствено воден от професионален интерес, като началник на пощенска станция към пощальон, така да се каже.

— Кой би могъл да знае? — сви рамене майка ми. — Сам знаете колко нередовни са пощите.

— Ха, ха, много добре. Само че, знаете ли, преди три месеца изродих едно бебе на същия този кораб. Родилката беше от Калабрия. Роди го две седмици по-рано от термина — заради клатушкането на кораба, нали разбирате. Водите й изтекоха и хоп! За нещастие бебето се роди мъртво…

— Докторе, моля ви. — Антонио се надвеси над майка ми с намерението да я защити.

Обаче докторът безпомощно разпери ръце, давайки да се разбере, че този коментар бил неизбежен за случая.

— Съжалявам — неловко избъбри той, — съвсем не исках да разстройвам госпожата… само че се чудя как жена в нейното състояние се е решила на това пътуване? Защо не сте изчакала още месец или два, за да родите бебето в дома си?

— Понякога е по-лесно да носиш бебе в корема си, отколкото на ръцете си — отбеляза майка ми.

— Ха, ха, може би наистина имате право. Но все пак сега навярно не ви е лесно. Не сте ли вече в последния месец?

— Прекалено много станаха въпросите, докторе. Да не би някога да сте бил свещеник?

— Ха, от къде на къде! Никога не съм бил свещеник. Дори и като момче в църквата не ме взеха да им помагам. Въпреки че работим съвместно със свещениците, те започват оттам, където аз свършвам. Ха, ха, ха…

Докато стюардите разчистваха последните чинии и сервираха плодове, вечерята внезапно бе прекъсната — един юнга, съвсем младолик, но с крайно сериозен вид, стиснал в ръка до побеляване на кокалчетата си моряшката си шапка, бързо нахлу в помещението със спешно донесение за капитана.

— Идва буря, господин капитан. Току-що получихме каблограма от „Вулкания“. Първият помощник предположи, че ще искате лично да я прочетете.

— Добре. — Сянка от умора премина през очите на капитана. — Кажи му, че след минута ще бъда на мостика. Вие останалите имате десет минути да заемете постовете си. Госпожо, ще трябва да ме извините за прекъсването. Дарканджело, след като си изпие кафето, ще се отбие да ви види във вашата каюта.

Сега разговорът много бързо секна. Един по един офицерите си взеха довиждане с майка ми, поднесоха й извиненията си, пожелаха й лека нощ и след десет минути останахме само докторът, Антонио, майка ми и аз, както и стюардите, които започнаха да разчистват масата. Докторът все още държеше пред себе си една бутилка с вино, така че когато стюардът се пресегна да я прибере, докторът внезапно вдигна ръка, да го спре и бутилката се катурна връз масата. Виното се разля наоколо. Майка ми рязко се дръпна назад, ала заради издутия си корем не успя да побърза и част от виното се изля в скута й.

— Довиждане — рече тя и се надигна. Стюардът — момче на не повече от четиринадесет или петнадесет — се разбърза около нея, мърморейки хиляди извинения, като започна да търка с кърпата, която държеше преметната на ръката си, петното върху роклята на мама.

— Внимавай къде си поставяш ръцете — предупреди го докторът. — Все пак госпожата е бременна…

— О, извинете, госпожо! — още повече се засуети стюардът, целият пламнал от притеснение. — Не исках…

— Всичко е наред — опита се майка ми да го успокои. Пое кърпата от ръцете му. — Докторът само се шегува.

— Аз просто бях загрижен за здравето на госпожата — обади се докторът.

Д-р Козабене се изправи и посегна към другия край на масата за следващата бутилка, оставена там недокосната от офицерите. С бутилката в едната си ръка и чашата в другата той се заклатушка неуверено към койките и шезлонгите в далечния край на помещението.

— Помня — отново заговори той, — каква буря ни връхлетя най-внезапно през тридесет и трета. И тогава небето изглеждаше като сега: в една минута синьо, ала в следващата — черно като нощ. А пък корабът, на който тогава служех, беше толкова стар, все едно от времето на Цезар. Трябваше да се завържем за нещо неподвижно на палубата, за да не изпопадаме зад борда. Не е като сегашните огромни кораби, в които можеш да спиш по време на буря и нищо да не усетиш…

Отпусна се морно в една от койките, запазени за капитана, и се наведе напред, за да развърже връзките на обувките си. Гласът му бе подрезгавял и напрегнат.

— По-добре да тръгваме — каза Антонио и подхвана майка ми под ръка. — Бурята може скоро да ни връхлети, а пък аз така или иначе трябва да смъкна тази униформа. А докторът, както сама виждате, не е много приятен събеседник след вечеря. Лека нощ, докторе.

— А? Ама още е толкова рано, за къде тръгнахте? — Докторът се изтегна на койката. Краката му, в бели чорапи, стърчаха от другия й край. Бутилката и чашата си той бе оставил пред себе си, на ниската масичка край койката. Тази масичка бе също като онази в нашата двеста и тринадесета каюта, само че по-голяма. Върху нея бе просната същата стара кафява карта, на която Европа изглеждаше странно уголемена и издута, докато Америка приличаше на тясна ивица, преграждаща безкрайния океан. Антонио ни поведе към вратата, но докторът ни спря точно когато минавахме покрай него и се пресегна към бутилката на масичката, за да ни я подаде.

— О, останете само за още по чашка — примоли се той. — Ето, виждате ли, корабният лекар настоява. Не искате? Е, добре тогава, вървете по дяволите. И приятно пътуване на госпожата. Надявам се, че… — Обаче ние вече излизахме през вратата.

Щом се озовахме на палубата, Антонио посочи към късчето от небето, някъде далеч, почти до хоризонта, където звездите като че ли внезапно бяха изчезнали.

— Изглежда, че се насочваме право в центъра на бурята — замислено изрече той. Но странно, зад палубния парапет водата изглеждаше съвсем спокойна и даже неподвижна на лунната светлина; само вълните от движението на кораба нарушаваха гладката морска повърхност.

— Да си приготвим ли спасителните жилетки? — обади се майка ми.

Ала сега Антонио внезапно стана много сериозен.

— Всъщност, реално погледнато, няма опасност — каза той. — Все пак никак не е забавно да преминаваме през буря. Този кораб е стар, така че ще трябва само да следим кила, който не е толкова добър както при по-новите кораби.

— Ти ще се тревожиш за кила — каза му майка ми. — Аз искам само да зная дали ще мога да спя спокойно тази нощ.

— Не е зле да има по едно ведро край всяка койка.

Щом стигнахме до вратата на нашата каюта, Антонио спря.

— Кристина, никак не ми се иска през тази нощ да излизаш от каютата. При твоето състояние…

— Да, да, зная. Само че ми омръзна да слушам все да се натяква за моето състояние. Не съм болна, а бременна. — Майка ми докосна носа на Антонио с портокала, който бе взела от капитанската маса. Хайде, стига, с мен всичко ще е наред. Иди да си играеш с твоите играчки, като всяко добро момче.

Докато майка ми се къпеше, аз гледах през илюминатора как бурята приближаваше. Морето сега стана много по-неспокойно, изпращайки като предупредителни сигнали отблясъците от лунната светлина, падаща върху разигралите се вълни. Аз съзерцавах като омагьосан как вълните се надигаха все повече и повече, докато накрая започнаха да засипват с пръски илюминатора. Светлината от луната и звездите се стопи незнайно къде, сякаш огромен балдахин бе спуснат от небето, така че само палубните светлини и лампите откъм другите илюминатори нарушаваха мрака. Тежки водни капки забарабаниха отвън, по стъклото на илюминатора. Точно когато майка ми излезе от банята, дъждът рязко се усили. Замайването ми, причинено от виното, което д-р Козабене бе налял в чашата ми с газирана вода по време на вечерята, сега се примеси с ново замайване, което обаче много по-силно разбърникваше стомаха ми.

— Струва ми се, че бурята ни застигна — каза майка ми. — Жалко, че тази великолепна супа ще отиде на вятъра.

Като се хвана за опора към рамката на двете койки, тя се отпусна на долната. Веднага след като легна и се отпусна, започна да диша по-учестено.

— Ох, най-после. Сякаш гърбът ми ще се откъсне. Така ще се радвам да се отърва от цялата тази допълнителна тежест.

Изоставих наблюдателния си пункт край илюминатора и отидох при мама. Подът сега видимо се наклони и цялата мебелировка в каютата започна да скърца. Портокалът, който майка ми бе оставила върху масичката за кафе, започна бавно да се търкаля назад-напред, неохотно някак, сякаш някакво дребно насекомо, напъхано под него, непрекъснато се напрягаше с все сили, за да го отмести.

— Свети Христофор ще ни закриля — промълви мама и ме взе в прегръдките си. — Виж как се стреми да се противопостави на бурята.

Само че сега се мърдаше и картината със свети Христофор, драскайки стената на каютата при всеки подскок.

— И той не си стои на мястото — рекох аз.

— Не, не се мести картината, а стената.

— Мамо, лошо ми е, мамо.

Аз бях първият от нас двамата, който изхвърли цялата си вечеря в тоалетната. Не след дълго ме последва и майка ми. Скоро цялата ни каюта се развоня на повръщано. Клатушкането на кораба дотолкова се засили, че вече бе невъзможно да стоиш изправен, ако не си се хванал за нещо неподвижно. През няколко минути отново ми прилошаваше и накрая се предадох. Отказах се от изтощителното катерене нагоре и спускане надолу по стъпалата към горната койка. Проснах се, както си бях по пижама, на пода на банята, с една ръка стискайки рамката на вратата за опора, а другата присвита към стомаха ми. Краката ми се триеха о пода, за да не се плъзгам. Крушката в банята започна да примигва като светкавица, от което още повече ми се зави свят. За да се отърва от този кошмар, здраво стиснах клепачи и се заслушах в търкалянето на портокала по масичката за кафе. Представях си как той ще прекосява нови и нови океани, та дори и цели континенти, все така клатушкайки се върху тази масичка, очакващ с нетърпение мига, в който най-после ще се отърве от нея и ще тупне върху пода на каютата.

През десетина минути майка ми се отправяше към зеещата врата на банята, разперила ръце за опора, за да се облекчи в тоалетната. С едната си ръка се подпираше откъм гърба си, за да не се строполи на пода. Изведнъж започна да се гърчи, ама тъй силно, че чак ме изплаши. Снагата й подскачаше като ударена с камшик при всяко по-рязко надигане на корпуса на кораба. Насред примигващата светлина имаше вид на диво животно, виещо срещу вятъра. Ама след третото или четвъртото й посещение в тоалетната тя като че ли вече бе изповръщала цялата си вечеря. Сега дишаше плитко и забързано. При всяко поклащане на каютата майка ми отмяташе глава назад и простенваше, сякаш непоносима болка пронизваше гърба й. Накрая все пак посещенията в тоалетната спряха, макар че продължавах да чувам как тя дишаше тежко и охкаше.

Макар че подът в каютата продължаваше рязко да се клати, бърникането в стомаха започна да спада. Измина доста време от последния път, когато бях изтърчал в тоалетната. Майка ми сега само мърмореше нещо едва чуто, от което нищо не разбирах. Стоновете й още повече се усилиха и зачестиха, сякаш някакъв едър клон бавно се пречупваше под напора на бурята. В паметта ми се запечата образът й, както се беше опънала на койката с издутия си корем и изпотената си коса; главата й се мяташе напред и назад; само че аз не исках да напусна банята, за да отида при нея, а вместо това останах прикован към пода, като броях колко пъти корабът ще се разклати между две поредни нейни стенания. Веднъж преброих до двадесет и три, после до двадесет, а след това — до осемнадесет,

Накрая тя ме повика при себе си. Лежеше с повдигнати колене, вкопчила длани в рамката на койката. Докато я зяпах изплашено, нов пристъп на болка я прониза и тя простена, затворила очи.

— Ох, най-после — рече ми тя, щом болката й попремина. — Така ми се искаше да бъдем само ние двамата, без онзи пиян идиот.

Усмихна се немощно, но сълзите издайнически изпълниха краищата на очите й. Стисна ръката ми.

— Няма какво друго да се направи — въздъхна мама. — Трябва да отидеш и да повикаш доктора. Кажи му… кажи му, че болките все още са през няколко минути. Качи се по стълбата до главната палуба и отиди до амбулаторията. Намира се до плувния басейн. Там трябва да има сестра или някой, който да знае къде е той.

За миг обаче останах насред каютата, вцепенен, обзет от нерешителност.

— Хайде, върви. — Затвори клепачи, отново се присви и изохка. Когато се приближих до вратата, спазъмът като че ли отмина.

— Сложи си обувките, Вито — едва чуто ми рече тя, само че аз се втурнах навън, с клатушкане, към стълбата, по която се стигаше до палубата.