Нино Ричи
Житията на светците (7)

Седма глава

На моя седми рожден ден майка ми и аз, хванати ръка за ръка, вървяхме по горния път, сред хладната мъгла, паднала в ранната утрин, за да хванем автобуса за Рока Сека. Слънцето току-що се бе надигнало над върха на Коле ди Папа, кръгло и огненочервено, прогонвайки мрачината така, както Божията прошка пропъжда греховете. Цветовете на планинските склонове полека се променяха от безцветно сиво до наситеното зелено и златисто. Пшеницата в нашия край узрява на бавно преместващи се вълни, започвайки от долините и постепенно разпростирайки се по високите склонове. Това продължава през цялото лято, неотменно, макар и без много бързане — както слънцето отначало наднича съвсем малко иззад някой облак, преди да започне да заслепява всичко с пълния си блясък. За най-високите села и махали се знаеше, че там жънат чак през септември, а засяват през август, като посяват семената между още неожънати класове от предишната сеитба. Макар че по-надолу по равните участъци край реката вече оряха с плугове, в земите около Вале дел Соле жътвата тепърва започваше и навред се виждаха дребни фигури, приведени надолу да подрязват със сърповете си късите пшенични класове.

Автобусът за Рока Сека всъщност бе малък износен камион, със заковани дъски от трите му страни, загърнат отгоре с прашен брезент и нахвърлени пейки под него. Камионът, притежаван и управляван от дребния мургав местен предприемач Казингуло (прякор, означаващ на италиански „да ти се наврат топките в задника“ — което именно обикновено се случваше след дългото друсане с неговия разнебитен камион по още по-разнебитените черни пътища) пое по пътя между Капракота и Рока Сека, като по пътя пътниците се качваха или слизаха според желанията си. Казингуло не спазваше някакво разписание, по което да можеш да си сверяваш часовника — никога не потегляше, преди „автобусът“ му да е с пълен товар (пълен според официалните стандарти, което не означаваше, че той не можеше да намести още осем или девет пътника, ама чак след като премине през полицейския контролен пункт преди излизането на шосето). Селяните обаче винаги знаеха кога ще мине край тяхното село, сякаш долавяха предупредително тресене на земята, издаващо приближаването на „автобуса“. Ето, не бяха изтекли дори пет минути, откакто майка ми и аз бяхме стигнали до шосето, когато облаче от прах закри завоя и от него се появи камионът на Казингуло.

— О, Кристи! — Казингуло познаваше поименно всички в околността. — За Рока Сека, нали? Специално за днес малкото момче ще пътува на половин цена, ако седи в твоя скут. А ти ще пътуваш безплатно, ако седнеш в моя.

Около дузина пътници вече се бяха настанили отзад преметнали нозе връз чанти и торби, натъпкани като сардели. Но след неизбежните начални посбутвания и размяна на ругатни и крясъци срещу алчността на Казингуло, както и оплаквания от вечната несрета на селяните, на една от скамейките се освободи място и майка ми седна там. Аз пък се сгуших между коленете й и се облегнах върху оставения наблизо чувал с лук. След като всички се настанихме, камионът потегли с обичайното силно поклащане, оставяйки след себе си облак от прах.

За градчето Рока Сека се твърди, че било изградено върху руините на древната Аквилония — крепост на самнитите, която била изградена тук много преди Христа Самнитите — свирепо планинско племе, били първите заселници в нашия регион. Дошли от север през планинската верига на Апенините върху гърба на един гигантски вол, дарение от боговете. Според легендата техните внушителни крепости Аквилония, Бованиум и Коминиум били изсечени в голите скали на планинските склонове, но по-късно римляните ги изравнили със земята, така че от тях сега са останали само жалки развалини — крайпътни камъни, обрасли с мъх основи на храмове или светилища, извити каменни скамейки в някой амфитеатър; именно това местните хора с гордост сочат като доказателство за древното минало на този край. Църквата в Рока Сека, която се намира насред централния площад, е била построена върху огромен ъглов каменен блок от някогашната крепостна стена на Аквилония, към чиито основи има достъп откъм криптата на църквата.

Рока Сека някога била голям център, прочут с производството на златарски и бронзови изделия, със своите училища и манастири, а също и като седалище на аристокрацията на региона. Но напоследък богатството на Рока Сека все повече се топи: политиците от Рим — според оплакванията на местните хора — мислят единствено за събиране на данъците и за гласуването на закони, които никой не проумява кому са нужни, щом нищо не правят за строителството на обществени сгради, пътища или железопътни магистрали. Днес местните хора масово предпочитат да купуват фабрично произведени стоки вместо ръчно изработени. От много години хората от Рока Сека емигрират, най-вече в Аржентина, вследствие на което цели квартали са обезлюдени, а къщите в тях — със заковани капаци на прозорците, оставени бавно да се рушат.

Последната следа от някогашната слава на градчето е имението Жардини, кацнало върху един самотен хълм в покрайнините. Някога то е служило като родово имение на най-могъщата фамилия в региона, притежаваща половината земя от Рока Сека до Капракота. Алберт, последният наследник от рода Жардини, умрял малко преди началото на Втората световна война и затова старците в градчето още го помнят. През деветдесетте години на XIX век той служил като офицер по време на войната в Абисиния; но след поражението на италианската армия се впуснал в дълго пътешествие в Африка, така че за няколко години изчезнал от света. После, един ден някакъв просяк преминал по главната улица на Рока Сека, с парцаливи дрехи, с брадясало лице и ужасно измършавял. Та той извършил нещо, с което привлякъл любопитството на хората от градчето: отишъл до каменната постройка с три помещения в центъра на площада, използвана за претеглянето на житото, предавано от арендаторите и данъкоплатците. Там смъкнал панталоните си до коленете и отпуснал разголените си бедра на камъка. Този жест от много години бил традиционен за Рока Сека — така всеки мъж, който бил похарчил всичките си пари, можел публично да обяви, че е напълно фалирал.

Но смаяните зрители разбрали, че това бил Алберто де Жардини, върнал се най-после след мистериозното си тъй дълго отсъствие едва след като той измъкнал от връвта около шията си един ключ и с него в ръка се запътил към имението на хълма на края на града.

Жардини никога не обяснил на когото и да било защо отсъствал толкова дълго. Следващите години преживял в уединение, без да се вижда с никого от съгражданите си. Само понякога се появявал в градчето, окичен с всичките почетни знаци, доказващи неговия аристократичен произход — най-вече медалите му, закачени в идеално подравнена редица на гърдите му, след което започвал да крачи напред-назад по главните улици като някакво смайващо привидение. А по-късно, след като отминала Първата световна война, Алберто де Жардини се заел с един мащабен проект, на който посветил остатъка от дните си: превърнал цялото си имение в подобие на праисторическия рай, като внесъл тропически дървета, цветя и храсти, след което изградил просторна оранжерия за опазването на изискващите топъл климат растения през студените зимни месеци. Накрая се заел с развъждането на екзотична фауна — маймуни, газели, някакви невиждани дотогава в нашия край тропически птици. Така успял да превърне хълма, върху който се простирало имението му, в малък африкански оазис, в който въздухът по цяла нощ бил огласян от странните звуци, типични за екваториалната джунгла. Но след смъртта му, тъй като Алберто де Жардини нямал наследници, имението му останало за държавата, която за кратко го запазила под формата на обществена зоологическа градина. Ала поради липсата на интерес сред местните жители към подобни екстравагантни начинания, имението скоро започнало да запада, животните измрели, никой не се заемал с неотложните ремонти. Имението вече придобило напълно запуснат вид, оранжерията била оставена да се руши от природните стихии, ливадите обрасли с плевели, клетките за животните били разбити, а голямата остъклена клетка, която някога била обитавана от странно оцветените птици, сега била разрушена от буйно растящите клони на дърветата, които никой не си правел труд да подрязва. Жителите на градчето предпочитали да избягват порутеното имение. За Алберто де Жардини останала само легендата как някога той се появил изневиделица насред градския площад и образът му като предтеча на стопяването на богатството и влиянието на Рока Сека.

В сравнение с другите градчета от района Рока Сека изглеждаше по-честно по отношение на своята преходност. В края на краищата Рока Сека бе населявано от селяни и дребни търговци, които още в тъмните нощни доби довеждаха каруците си до улиците край пазара, за да могат още от ранни зори да разпънат сергиите си. Стояха там чак до свечеряване, когато стихваше шумът и се смрачаваше — тогава сергиите отново се прибираха в очакване на следващия ден. На моя рожден ден ние с мама слязохме на края на пазара, като случихме именно най-оживения час за пазаруване. Отвред долитаха викове и смях, дрънчене на монети, когато ние се показахме изпод брезента на камиона на Казингуло, спрял в една съседна уличка. Много месеци изминаха, откакто аз за последен път посетих пазара заедно с майка ми. Сега тя вече от доста време насам предпочита сама да ходи да пазарува в Рока Сека. Но тогава, когато започнахме да си проправяме път сред оживената пазарна улица, борейки се за място с козите, каруците и едрите жени от градчето, много от търговците ми подвикваха името, защото ме бяха запомнили от предишните ми посещения.

— О, Вито! Я виж колко си пораснал! И си станал толкова красив, също като майка си!

— Днес е рожденият му ден — каза им майка ми. — Дошъл е да си избере подаръците. — Ставаше дума само за подаръци, които да струват до пет или най-много десет лири. Тези монети подрънкваха в джоба ми, докато обикаляхме пазара.

Обаче пазарът днес изглеждаше по-зле от обикновено, улиците прекалено тесни за толкова много хора, а тълпите прекалено многолюдни. Жените от Рока Сека, които до една ми се струваха невероятно едри и кокалести, се блъскаха в мен без въобще да ме забележат. Търговците, след като за миг или два общуваха с мен, скоро ми обръщаха гръб, защото посвещаваха всичките си усилия да спечелят майка ми като купувач. Така ме оставяха да заничам иззад камарите със зеле и домати или лук, подредени с толкова старание върху дървените тезгяхи. А под тях бяха наблъскани кафезите с домашни птици, които провираха шии в опити да кълват от отпадъците, посипали се по паважа. Струйки мръсна вода се виеха между паветата, а от тях се разнасяше неприятна миризма.

— Мамо, искам да си тръгна.

Майка ми тъкмо се бе увлякла в разговор с приглушен тон с някакъв възрастен мъж, който ми бе непознат. Той се извисяваше над мен, толкова бе висок и широкоплещест. Колкото и да бе странно, той бе облечен в дрехи като за неделната църковна служба — с бяла риза и вратовръзка, макар че ръкавите му бяха навити до лактите, а горните копчета на ризата му бяха оставени незакопчани. Черната му коса беше леко накъдрена и много дълга.

— Ето — каза майка ми, като се обърна към мен, — сега ще помоля Лучано да вземе чантата ми. По-късно ще напазарува зеленчуци. Нали не отваряш преди пладне?

— Само че тогава на пазара ще остане за купуване само най-лошата стока, която само свинете могат да харесат — възрази й мъжът. — Жена ми ще ми сплеска топките, ако не й донеса хубави маслини. — Но все пак се усмихна и ме прегърна с жилестите си ръце, след което с лекота ме вдигна на раменете си и обгърна с ръце коленете ми.

— Обзалагам се, че отгоре можеш да виждаш целия свят, Виторио — каза ми той.

Отгоре пазарът ми изглеждаше като море или река, в които като вълни се поклащаха главите на хората, понякога закривани от ламаринените покриви на сергии.

— А ти откъде знаеш името ми?

— О, аз зная всичко за теб — увери ми мъжът и се обърна, за да погледне към майка ми, която крачеше до него. — Майка ти ми разказва всичко за теб.

— Само че не знаеш какъв ден е днес.

— Разбира се, че знам. Денят на свети Вартоломей.

— Не — опровергах го аз. — Днес е моят рожден ден.

— Че защо никой не ми каза?

Неусетно стигнахме до края на пазара. От тук улицата продължаваше до площада. От високо можех да виждам очертанията му, намиращи се на няколко стотици метра напред. Но след като изминахме десетина метра, Лучано кривна в една тясна странична уличка, от двете страни на която се виждаха само стари, порутени къщи. От тук шумът от пазара достигаше само като неясен шум, прекъсван сегиз-тогиз от нечий вик или смях. Лучано пъхна ръце под мишниците ми, внимателно ме подхвана, повдигна ме и ме спусна на паважа. При слизането обаче обувките ми изцапаха бялата му риза.

— Как ще обясниш тези петна на жена си? — попита го майка ми. — Не биваше да се обличаш в бяло, щом не можеш да опазиш дрехите си чисти.

— Говориш като някой свещеник.

Майка ми приседна на каменното стъпало пред закованата врата на една къща, присви колене и ги обви с ръцете си, сякаш още бе малко момиче. Лучано седна до нея, а после бръкна в джоба на панталона си и измъкна от него една голяма сребърна монета.

— Това е една лира от старите — обясни ми той, като вдигна монетата към мен. — Останала е отпреди войната, когато още можеше да се купи нещо с една лира.

Годината, гравирана с дребни цифри под ноктите на орела от герба, беше 1927. Лучано ми посочи едно дребно вдлъбване върху крилото на орела.

— Искам да ти разкажа нещо за този белег — отново заговори той, като сключи пръсти около монетата като някой фокусни. После ме придърпа да се настаня на коляното му. — Намерих тази монета — започна той — в едно поле в Гърция. По време на войната. Сигурно бе изпаднала от джоба на някой от войниците, защото я намерих проблясваща в калта, в отпечатъка от нечий ботуш. Кой знае какво съм си мислил тогава… може би, че ние маршируваме срещу неприятеля, а пък аз се спирам, за да се наведа и да вдигна една лира от калта, като някой ученик. — Лучано погледна към майка ми, приседнала до нас. — Онзи ден беше много тежък за нас — въздъхна Лучано, като отново се извърна към мен. — Изгубихме битката и много от моите приятели бяха убити. Беше като някакъв кошмарен сън. Но в онази нощ, когато се прибрах в палатката си, напипах малка дупка в джоба на куртката си, колкото дупка от куршум. Бръкнах в джоба и извадих монетата. Тогава видях вдлъбнатината върху крилото на орела. После си спомних, че по-рано днес бях намерил тази монета и осъзнах, че тя, по една случайност, ми бе спасила живота — навярно е спряла куршума, насочен точно към сърцето ми.

Майка ми се засмя.

— Истина ли е всичко това? — попита тя и притегли към себе си ръката на Лучано, за да огледа по-внимателно монетата.

— До последната дума. Кълна се в Светото семейство. Дори и сега нося навсякъде тази монета със себе си, просто така, за късмет. Но сега — обърна се той към мен с повдигнати вежди, — съм решил да я дам на теб.

Пусна монетата в дланта ми. Оказа се много по-тежка от всички други монети, които досега бях докосвал — по-новите, но по-дребни монети от по пет и десет лири, които събирах. По-скоро бе дебела и тежка като петдесет или сто лири. Прекарах палеца си по ръба й, за да усетя тежестта й, да опипам гравираната й повърхност. Направи ми впечатление сложната изработка на перата по крилете на орела.

— Обърни я от другата страна — посъветва ме Лучано. — На нея е изписано името ти.

На другата страна бе изсечена в профил главата на някакъв плешив мъж. Лучано ми посочи гравирания надпис около периферията на монетата, който не беше „Република Италия“ както на всички, които дотогава бях виждал, а „Крал Виторио Емануел III“.

На мен ми се стори странно, че щастието може да се постигне тъй просто, както го описа Лучано, че може да се предава един носещ щастие талисман от човек на човек или че животът ти може да зависи от една тъй дребна дупка на джоба на ризата ти. Но само след миг забравих за всичко това, защото Лучано и майка ми отново заговориха приглушено.

— Той дойде ли в селото? — попита Лучано почти шепнешком. — Кристи, не се опитвай повече да изкушаваш дявола.

— Какво мога да сторя? — сви рамене мама. Изрече го съвсем спокойно, свела поглед към дланите си. — Тази сутрин пристигна едно писмо. А самият той се появи следобед. Как можех да го спра?

— Някой трябва да ви е видял — замислено изрече Лучано. — Чух, че хората започнали да говорят.

— Нека си говорят.

— Чух също, че някой от германското посолство дошъл да го издирва. Той каза ли ти за това?

— Да — призна мама.

— Толкова много години изтекоха, а те не са забравили. Ако бяха като нас, италианците, още преди пет години щяха да са изгубили досието му. Сякаш не са изгубили войната… ако се бе прибрал у дома си, щеше да бъде признат за герой за това, което е сторил. Каза ли ги поне къде е бил досега?

— Какво ме касае къде е бил? Може би в Милано или в Швейцария… от толкова отдавна нищо не бях чувала за него. Както и да е. И без това си имам достатъчно свои грижи. Надявам се само да не ми е оставил един малък подарък за спомен… беше много възбуден, когато видя змията.

— А пък тази змия е върхът на всичко. Знаеш, че не съм суверен, Кристи, но все пак змията си е змия…

— Не ставай глупак. Това със змията беше само един глупав инцидент.

Лучано неспокойно помръдна върху каменното стъпало и вдигна ръка, за да изтрие потта от врата си.

— Стига, Кристи, вразуми се — въздъхна той след кратко мълчание. — Не забравяй за съселяните ти. Много добре знаеш колко обичат да са свидетели на някой скандал. За тях всичко подобно е като Божи знак. Нещата за теб могат много да се объркат. Какво ще правиш, ако той се завърне?

Майка ми сви рамене.

— Може би ще избягаме заедно в Америка.

— Кристина, как можеш да се шегуваш с такива неща.

— Че кой се шегува? Америка е голяма. Никой няма да ни открие там.

— Виж — заговори по-твърдо Лучано, — трябва да отида и купя зеленчуците. Защо вие двамата с Виторио не наминете към моя ресторант за обяд? За моя сметка, разбира се. Имам хубаво вино от миналата година. А за Виторио ще има пълна купа тортелини болонезе.

Той се наведе, за да целуне майка ми по бузата, след което се изправи и отпусна ръка на рамото ми.

— Чао, Вито — рече Лучано, а след като се отдалечи малко, се извърна назад към нас и извика: „До скоро“, преди да изчезне зад завоя. Стъпките му отекнаха за кратко, но скоро стихнаха и се изгубиха сред долитащия отдалече шум от пазара.