Нино Ричи
Житията на светците (1)

Първа глава

Ако тази история трябва да има начало, то трябва да е онзи миг, в който един-единствен жест разкъсва повърхността на събитията както камък, запратен в морето, поражда безкрайно много вълни. Нещо подобно се случи през един горещ юлски ден от 1960 г. в селото Вал дел Соле, когато една змия ухапа майка ми.

Вал дел Соле — което въобще не е долина, а по-скоро е кацнало селце връз западния склон на Коле ди Папа на височина около деветстотин метра над входа на долината — не се отличава нито с кулинарни специалитети, нито с древни руини; забравено и от никого невъзпято, просто едно от стотиците селца, запокитен сред италианските Апенини като камъни, изтъркаляли се надолу по урвите. Главната му улица Сан Джузепе се виеше на около километър и половина, започвайки от отклонението от шосето, после следваше острият S-образен завой през центъра на селото и накрая свършваше край дола, намиращ се на шестдесетина метра извън селото. В този юлски следобед всички улички пустееха, защото жените и дечурлигата се бяха изпокрили на хлад зад стените на къщите с плътно спуснати дървени капаци, за да не проникват вътре нито мухите, нито жегата. Мъжете още се потяха по полето, закъдето се бяха отправили преди зазоряване и откъдето щяха да се върнат чак след като падне вечерният мрак.

Но в нашата къща нямаше мъже, които да могат да излязат навън, за да поемат кърската работа. Баща ми — кореняк, само че не от Вал дел Соле, а от вечния му съперник, близкото селце Кастилучи — бе емигрирал в Америка от близо четири години, когато аз съм бил едва тригодишен. А пък дядо, бащата на майка ми, в чиято къща живеехме всички ние, куцаше с единия си крак, защото през Първата световна война един кон толкова се подплашил от избухналата наблизо граната, че строшил дядовото ходило с копитото си и оттогава единият крак на дядо останал по-къс от другия. Сега той преживяваше благодарение на инвалидната пенсия, отпусната му от правителството, ама си помагаше и с рентата, дето я събираше за неговите няколко хектара с лози и маслинени дръвчета. В селото го знаеха просто като кмета, защото той бе успял да се задържи на този пост още от времето, когато властта принадлежеше на фашистите.

Сутринта пощальонът донесе едно писмо на мама. Всеки месец тя получаваше по едно писмо от баща ми, но този път стегнатият надпис със синьо мастило, който успях за миг да зърна върху плика — преди тя да го отнесе в спалнята си, — беше изписан с четлив и прилежен почерк. Хич не приличаше на нещо писано от татко, който имаше навика да драска все тъй буйно и небрежно по листата. Ама не напомняше и на изписването на буквите, както ни учеше учителката в училището. Всичките нейни букви бяха старателно подравнени като редици от ченгели, завъртени все с еднакви големини. Следобед дядо ми, както обикновено, излезе, за да се отбие в кръчмата на Ди Лучи за по една чаша червено вино, разредено с малко вода, а също и за една игра на скопа^[1]. Всички знаеха, че Ди Лучи, който винаги се бе отличавал с предприемачески дух, никога не затваряше за следобедната сиеста^[2]. Мама също се измъкна от къщата малко след него, като преди това ме накара да й обещая, че ще си седя мирно в кухнята и ще си уча уроците.

— Къде отиваш? — попитах я.

— Имам да свърша една работа.

— С кого?

— С мъжа, който реже пишките на онези момченца, които задават прекалено много въпроси.

Оставиха ме с купчината учебници, защото през първата си година в училището не се бях представил много добре. Учителката, една едра и кокалеста жена от Рока Сека, чиито гърди стърчаха напред като планински върхове, а от снагата й се разнасяше силна миризма на чесън и парфюмиран сапун, ме бе върнала вкъщи със следната бележка:

„Виторио Иноченте е умен, но мързелив. Ако госпожата не прояви интерес към неговото образование, нищо повече не може да се направи.“

На всичкото отгоре не посещавах редовно часовете. Все тъй се случваше, че прекарвах повечето от времето, определено за училището, в скитане нагоре по Коле ди Папа или надолу по реката с приятеля си Фабрицио, с когото си деляхме цигарите, които той задигаше от баща си. Веднъж, в един следобед, учителката посети мама, за да я осведоми за моите бягства от часовете и други пороци, но вместо отговор мама само се засмя.

— Просто му е скучно. Това е всичко. След като го карате по цял ден да седи в класната стая.

Но сега, както изглеждаше, трябваше да се променя.

— Ще й покажем на тая твоя учителка, нали? — рече мама. — Един ден, като пораснеш, ще станеш папа. Само че това лято първо трябва да залегнеш над уроците, които си пропуснал, докато сте се шляели наоколо двамата с Фабрицио.

И така се озовах на каменната пейка пред дядовата къща, с разтворен на трета страница в скута ми учебник, озаглавен „Принципи на математиката“. Но не му обръщах кой знае колко внимание. Вместо това изпаднах в блажен унес — нещо обичайно за това време на годината, особено когато часовникът показва един на обяд, слънцето грее ослепително, а целият свят наоколо като че ли е обвит от топла, жълтеникава дрямка. Наблизо рояк мухи се рееше над фъшкиите, изпопадали върху калдъръма. По-смелите първи налетяха отгоре им и сякаш приканваха останалите да ги последват.

— От коза са, но не са зле! — И запотриваха пипала, също както чичо ми Паскуале радостно потриваше ръце, когато сядаше на трапезата пред блюдо с тортелини.

Откъм ъгъла на улицата се зададе стадо овце, следвано от стария Анджело Даньело или Червения, както го наричахме, защото бе един от малцината комунисти във Вал дел Соле. Но може би и заради червения му нос и бузи, прошарени с кръвоносни съдове — придобивка след дългите години, прекарани в пиянство. Пристъпваше бавно и безгрижно, отмятайки далеч напред дългите си нозе при всяка крачка, докато горната половина от тялото му се поклащаше в такт. Макар че ръцете му висяха отпуснати от двете му страни, само едната помръдваше, лениво размахваща овчарската гега покрай крака му. Орлякът от мухи, накацал връз козите фъшкии, дружно се вдигна и полетя, щом овцете приближиха.

— Здрасти, Вито — провикна се Анджело. — Какво правиш там? Да не си решил да се опържиш на туй силно слънце?

— Уча си уроците по математика — отвърнах, отворил широко очи, докато прелиствах страниците. — Ще ставам папа.

— Папа! Бре, че защо само папа? Защо не направо Исус Христос?

Дядовата къща беше на самия край на селото, отделена от по-големите къщи с пътека, скрита сред ниски храсталаци. Наблизо свършваше калдъръмът, а по-нататък се виеше черен коларски път, прорязан от коловозите, оставяни от магарешките каручки. Беше ужасно прашен при сухо време — прахта се стелеше като мъгла около нозете на хората. Или пък затъваше в кал, щом паднеше проливен дъжд. Щом стигна до общинския фонтан, Анджело спря за кратко там, колкото да подложи шепи под струята, за да поднесе глътка вода към пресъхналата си уста.

Отгърнах следващата страница в книгата и за миг се заслушах в шумоленето на хартията. На рисунката бяха показани четири бляскави ябълки, но двете бяха по-раздалечени, а другите две — много по-близо една до друга. Под тях бе изписано 1 + 1 = 2. Учебникът сякаш се съмняваше дали ще успея да направя връзка между ябълките и изписаното под тях, докато слънцето, отразявано от лъскавата хартия и наливащо сънна дрямка в очите ми, явно бе на друго мнение. Клепачите ми бавно се отпуснаха и склопиха, докато в главата ми в див танц се понесоха ябълки и числа, освободени от тиранията на учебника.

Сепна ме някакъв приглушен вик.

Викът — стори ми се нададен от мъж — долетя откъм посоката, водеща към нашия обор, дето е откъм улицата, със скосен покрив, но притиснат към склона на планинския хълм. Оставих учебника на пейката и се спуснах по витата странична стълба около къщата. Но щом завих зад ъгъла, до най-долното стъпало, веднага спрях. Вратата на обора беше затворена, но през цепнатината под нея се прокрадна една малка, плоска глава, с мятащ се от устата език. Змия. За мой късмет я бях съзрял точно навреме. Останах така, вцепенен, докато гледах като омагьосан как една дълга и пъстра, светлозелена лента се изви през цепнатината под вратата и изчезна нататък сред лехите с доматите в градината на майка ми. Тихото шумолене на листата продължи, за да стигне накрая до канавката, образувана от години по края на градината на майка ми от водата, изтичаща от общинския фонтан.

Във Вале дел Соле на змиите отколе се придава по-особен смисъл. Някои от селяните вярват, че са безсмъртни, защото смъкват кожата си, при това точно по време на пролетната сеитба, което според тях помагало за по-добра реколта. Някои дори купуваха прах от смлени змийски кожи и го разпиляваха по нивите си. А други пък се кълняха, че ако змия ти пресече пътя, ама само откъм дясната ти страна, ще е на късмет, докато ако е отляво, на лошо ще е. Или още по-лошо ти се пише, ако попаднеш на кафява змия, защото в нея се е вселило злото, докато зелената била малко по-добра. Но във Вале дел Соле най-често се повтаряше: „Където гордостта свие гнездо, там се свива и змията“, защото никой не се съмняваше, че змиите, каквито и да са другите им отлики, винаги са слуги на дявола, от когото селяните се плашеха повече от всички останали християнски божества или зли духове и от когото старателно се пазеха, като носеха талисмани с чесън или вълчи зъби или пък приковаваха кози рога над портите си.

Но докато продължавах да гледам втренчено по пътеката, където изчезна змията, някой открехна вратата на обора. Две очи — сториха ми се тъмни отначало — се впиха в мен откъм сенките, съсредоточили цялата си енергия върху мен, за да ме принудят насила, дори само със силата на волята, да се махна от тук. Тъкмо се бях извърнал, за да се затичам назад, когато вратата на обора се открехна с още няколко сантиметра и двете очи внезапно пак надзърнаха отвътре, забързани като лястовици, излитащи от гнездото си, пък после, на слънчевата светлина, изведнъж се превърнаха в сини, с изгарящи пламъци в тях, които съвсем ме ошашавиха и сякаш обгориха всичките белези на фигурата, която очаквах да се нахвърли върху ми. Отстъпих машинално назад и паднах, свил инстинктивно ръце, за да се опазя от удар, ама никакъв удар не последва и след миг проскърцването на пантите на вратата ми подсказа, че нещо е последвало шмугването на змията в канавката.

Останах за миг все така зашеметен там, където бях паднал. Бях си ударил главата. Дланите ми се одраха и се разкървавиха от падането. Плътната завеса от храсти, треви и фиданки покрай канавката закриваше от очите ми ливадата, ширеща се отвъд нея. Но по стръмната пътека, виеща се все нагоре, зърнах проблясването на нещо метално сред стволовете на дърветата, издигащи се до завоя. И докато зяпах все тъй смаяно, една дребна фигура се прокрадна по склона между дърветата, а от там се дочу шум от мотор и сетне един малък автомобил изведнъж изскочи изпод сенките на дърветата, ама почти веднага се скри зад завоя на пътя до планинския склон. Отпраши в посоката, водеща право към Кастилучи.

Някой май още се спотайваше в обора. Моята майка. Видях я да излива вода от кофата на свинете, сякаш нищо не се бе случило. От гредата над главата един фенер пръскаше бледа синкава светлина.

— А, ти ли си бил… — рече тя, щом се обърна. Прокара ръка през косата си, за да отметне стрък от сено, заплел се в косата й. — А пък аз си мислех, че учиш уроците си по математика.

— Ами счу ми се, че някой извика — казах й аз.

— О, това нищо не е. Аз пък видях змия.

— Само че не беше ти. Беше някакъв мъж.

Майка ми сбърчи устни и ги изви настрани. Винаги така правеше, когато се замисляше за нещо. Накрая се приведе над мен.

— Какво си видял, когато си идвал насам? — рече тя накрая. За миг ме изгледа втренчено, изпитателно, с присвити очи, ама аз нищо не й отвърнах, затуй тя се видя принудена да отпусне нежно длани върху раменете ми.

— Не се плаши — каза ми тя, този път много по-меко. — Може би ще те питат и някои други хора. И ти тогаз какво ще им речеш? — Въпрос и отговор: точно така учителката ни учеше да запомняме уроците си в училището. Така и падре Николо, селският свещеник, ни обучаваше по катехизиса. Всеки въпрос имаше верен отговор. От всичко, което чуеш и знаеш, трябва да отсейваш само туй, дето е нужно, ама само когато ти го поискат.

— Нищо не съм видял — рекох накрая.

За миг майка ми остана загледана в мен, с присвити очи, сякаш си служеше с тях като с някакъв уред, за да изпробва доколко бе сериозен моят отговор. Но се наведе напред, за да ме целуне по челото. Благодарение на благословията на майчината целувка сега наистина ми се струваше, че май бях казал истината, че онези странни сини очи не са били нищо друго, освен някакво привидение, някакъв фокус на яркото слънце. Но сега пък зърнах две малки розовеещи петна, бавно почервеняващи, по глезена на мама.

— Мамо — рекох, — има някаква кръв по крака ти.

Майка ми сведе очи надолу към глезена си.

— Исусе Христе и Дева Марийо!

Тя протегна ръка, оцапа пръста си с кръвта и я размаза по брадичката си.

— Бързо тичай направо при Ди Лучи — задъхано ми нареди тя, — за да го доведеш с колата му? Кажи му, че съм ухапана от змия!