Нино Ричи
Житията на светците (31)

Трийсет и втора глава

Следващите няколко седмици прекарах в делириум. Бях пипнал пневмония и през остатъка от пътуването трябваше да пазя леглото. По едно време ме налегна и силна треска. Като че ли бях изпаднал в царството на сънищата, където нито един обект или образ нямаше нормалното си значение, а по-скоро криеше някакво тайно значение, което аз трябваше да разгадая. По цели дни и нощи мислите ми препускаха, съчинявайки най-различни коя от коя по-сложни схеми и теории за това, което в крайна сметка следваше от всичките тези отчайващи събития, след което ми оставаше единствено да сглобявам всичките късчета от мозайката до крайното магическо решение. Но тъкмо когато това решение ми изглеждаше съвсем близо, нахълтваше един странен образ: над мен се надвесваше лицето на д-р Козабене, ала изопачено като в криво огледало; виждах и една бяла стая, чийто груб таван се преобразяваше в повърхността на луната; две лъжици с размерите на млади мъже уморено се подпираха на стената, както си бяха с пушките през рамо; един голям оранжев балон спокойно се носеше в небесната шир, а някой в коша под него махаше за сбогом на някакъв свой приятел, останал там долу на земята.

По-късно, в болничното отделение, където хиляди диви гласове несвързано бъбреха около мен, дойдоха двама посетители. Първият всъщност не ме изненада; наистина преди това го бях виждал само веднъж, при това само за броени секунди, обаче неговите очи, като синкави пламъци, тогава бяха прогорили завинаги място в спомените ми, запазено единствено за него, така че много лесно го познах, когато пристигна и се надвеси над леглото ми — присъствието му попадна тъкмо на мястото си като онази крайна сума в аритметичните задачи, които ни даваше учителката ни. Ала по онова време още се съвземах от моя делириум, обзел ме след треската, пък и впоследствие не можех да кажа със сигурност дали той наистина е стоял надвесен над мен или аз просто си измислям всичко това.

Имах и втори посетител, който се появи скоро след първия, когото не очаквах да видя; някакъв непознат, който всъщност беше баща ми, само че съвсем не се оказа като онзи чернокос великан, който си представях, а само един мъж с уморени очи, чиято коса бе започнала да сивее, на когото дори плещестите му рамене и едрите му крайници му седяха някак неудобно, досущ като неделните дрехи, които селяните от Вале дел Соле обличаха само за църковните служби в неделите. Развика се най-безсрамно, когато сестрата го доведе до леглото ми; а после всеки ден, чак докато треската ми не отмина, той присядаше на края на леглото до мен, ама нито дума не продумваше, а само ме гледаше с воднистите си очи, стискайки като талисман шапката си в ръка. Когато най-сетне ме изписаха от болницата, ние с него се качих на един опушен от сажди влак, като баща ми държеше бебето в ръце, ама крайно предпазливо, докато пътувахме сред някакъв пустинен пейзаж, оголен и покрит със сняг докъдето очите ти могат да видят.

Само че всичките тези по-късни събития са ми като в мъгла. Преди да се спусне тази мъгла обаче, аз бях благословен с няколко по-ясни мигове — достатъчно време, за да се запечата в паметта ми погребението на майка ми, което бе на другата сутрин след като тя умря. На което ми позволиха да присъствам, понеже никой, дори и аз самият, не бе забелязал, че изгарям от треска. Погребението се състоя на кърмата на кораба, където обикновено се намираше слънчевата палуба, само че екипажът предварително бе прибрал всичките шезлонги. Слънцето току-що се бе показало над стихналото море, а въздухът бе студен, но небето си оставаше удивително ясно; и въпреки ранния час присъстваше малка група от изпращачи — онези, с които майка ми бе успяла да се сприятели: господин д’Амико, германецът с посивялата коса, двойката младоженци и още неколцина, които не познавах. Всички те застанаха отзад, като че ли се страхуваха да не ги изпъдят от церемонията. И Антонио Дарканджело, разбира се, беше там, както и капитанът, също и няколко от корабните офицери, капеланът на кораба, а също и Луиза, изправена до безкрайно натъжения и мрачен д-р Козабене.

Обаче само Луиза и господин д’Амико, както и двойката младоженци, плакаха по време на службата; останалите запазиха каменно мълчание, сковани и непохватни, сякаш яркото утринно слънце и ясно синьото небе ги бяха накарали да се чувстват неестествени в тяхната скръб.

Тялото на майка ми, положено в един чувал от брезент и завито с италианското национално знаме, лежеше на малка платформа, която издигнаха над парапета и изтеглиха навън над морето. След като капитанът прочете заупокоен псалм от молитвеника, Антонио произнесе надгробното слово. Само че аз много не го слушах — сигурно имаше някаква грешка или нещо от този род, понеже мъртвите не умират или от там, където отиват, понякога може да се случи да се върнат обратно към живота, както житото в полята около Вале дел Соле, затрупано под снега през зимата, изведнъж пониква и се раззеленява през пролетта. В един момент дори бях искрено уверен, че главата на майка ми ще се подаде от края на чувала. „Виторио — ще ми каже тя, — гледаш много озлобено, а устните ти са толкова присвити. Виж се само колко си сериозен!“ И всички щяха да се разсмеят.

Само че сега Антонио, с глас, подрезгавял от чувства, приключваше своето надгробно слово и след една дълга, смълчана и тягостна пауза един млад корабен офицер с болнав вид засвири някаква песен с рог, докато всички ние стояхме с приведени глави. А когато той свърши, корабният капелан прекръсти майка ми и след едно кратко, мълчаливо кимване на капитана ръката на Антонио се плъзна към лоста под платформата, върху която лежеше майка ми, поколеба се там за миг, а накрая силно дръпна лоста назад. Платформата се наклони рязко към морето и чувалът изведнъж се измъкна изпод знамето; но преди да чуя как плясва в морето, коленете ми се подкосиха и аз потънах в мрак.