Нино Ричи
Житията на светците (12)

Дванайсета глава

Вече наближаваше полунощ, когато дядо и аз се прибрахме у дома. Слънцето отдавна се бе скрило зад хълма над Кастилучи. До кости бях изстинал от дъжда, който ни измокри следобед. Но в нашата кухня бе топло. Майка ми седеше пред огнището, приведена напред, за да се топли. На масата бяха оставени две чинии, в третата до тях имаше филии хляб и няколко резен сирене, а до чинията на дядо ми имаше гарафа с вино.

— Не можа ли да стоплиш поне малко супа? — попита дядо ми, но майка ми въобще не се обърна, все така загледана в огъня. Дядо ми метна сакото си на облегалката на стола и седна за малко до огнището, след което отиде в стаята.

— Всичко е наред за теб, ако изхабиш дървата, за да си топлиш краката, но не и за да нахраниш семейството си.

Дядо и аз съблякохме измокрените си дрехи и аз се настаних край масата за вечерята, но майка ми не се помръдна от мястото си пред огнището. Дядо изпи виното си, както го е учил баща му Виторио — на малки кратки глътки, което му позволи доста бързо да изпразва чашата си. Обаче виното не успя да утоли гнева му, както се е случвало с моя прадядо Виторио, а дори още повече го усили.

— Мамо — прошепнах аз, като се приближих до нея, щом се нахраних, — няма ли да слушаш музиката тази нощ?

— Нещо не се чувствам добре — глухо ми отвърна тя. — Май ще е най-добре още сега да си легна.

— Глупости! — внезапно се намеси дядо, като се извъртя на стола си. — Защо не го обявиш пред всички?

Майка ми стана от стола си, но не се обърна към него.

— Също както ти го стори снощи ли? — изрече тя след кратко изчакване.

— Това, което правя, си е моя работа.

— Същото важи и за мен — меко добави майка ми, като се загледа в огъня, сякаш бе споделила някаква тайна с него.

— Не, докато живееш в тази къща, нещастница такава! Не, ако искаш да останеш моя дъщеря!

Лицето му пламна. Дядо посегна към гарафата и се надигна от стола, като остави чинията си наполовина пълна. След като се прибра в стаята си и ядосано затръшна вратата след себе си, мама стана и се зае да разчиства масата. Изхвърли остатъка от вечерята на дядо в огъня — нещо, което дотогава никога не бе правила: поне хлябът можеше да остане, за да го даде утре на прасетата. Като привърши, тя се качи на горния етаж. Сега бе мой ред да се настаня на топло пред огнището, за да сгрея краката си. Парчето сирене от чинията на дядо ми, което мама бе захвърлила в огъня, започна шумно да цвърчи, преди да пламне. Накрая дядо излезе от стаята си, облечен в дебелия си черен вълнен пуловер, защото сакото му, накичено с цяла редица медали от войната, още съхнеше на другия стол пред огнището.

— Сложи си сакото — глухо изрече той. — Студено е. — Но сега пък се отвори вратата на стаята на майка ми и тя слезе по стъпалата с моето палто в ръце, увила около раменете си един дебел вълнен шал. Дядо я удостои само с кратък поглед, след което излезе навън в тънещата в мрак улица. Майка ми и аз го последвахме и скоро се сляхме със селяните и гостите на празника. Всички ние забързахме към площада.

Улицата сега беше изпълнена с паркирани коли и каруци, които бяха подредени покрай крайпътните канавки. Мулетата шумно пръхтяха и ревяха в среднощната хладина, опъвайки до скъсване поводите, с които бяха приковани към каруците или към металните халки, забити по фасадите на околните къщи. Самият площад вече бе изпълнен с народ — предимно малобройни групички от хора, всичките до един навлекли дебели пуловери и жилетки, като жените не бяха забравили да вземат и плътните си шалове, за да загърнат шиите си. Бяха се скупчили най-често около стълбовете за уличните фенери. Само децата, увлечени в игри, търчаха вън всички посоки, криейки се в сенките, притичващи насам-натам. Много от столовете, подредени насред площада, вече бяха заети от най-нетърпеливите зрители, зажаднели да си осигурят най-удобните места за гледката към арената на танцьорите. Но най-много шум се вдигаше около терасата на кръчмата на Ди Лучи, защото там хората непрекъснато прииждаха или си заминаваха. Потоците от селяни в двете посоки не секваха нито за миг, като мнозина се връщаха на терасата скоро след влизането им в кръчмата, като всички на излизане носеха в ръце по чаша с бира или вино. Чернокоси младежи се бяха облегнали на парапета на терасата, а встрани от тях една група вече се бе скупчила край масата за игра на карти.

Отстрани на терасата, точно между ъгъла на подиума за оркестъра и самата кръчма, бе паркиран един голям автобус, който неясно как бе успял да се промъкне през острия завой до главната ни улица „Сан Джузепе“.

На неговата задна врата с големи черни букви се четеше надписът „Капо ди Молизе“, а отдолу с по-малки букви бе изписано: „Фолклорна група“. Това бе оркестърът, който тази вечер щеше да свири на площада. Неговото присъствие обаче би било невъзможно, ако не бяха парите, изпратени за празника от емигрантите от селото, заминали преди години за Америка. Говореше се, че този оркестър бил прочут в цяла Италия и дори често пускали песните му по радиото. Иначе в нашето Вале дел Соле най-често наемаха оркестъра от съседното градче Рока Сека или от другото село — Капракота: пъстра и разнородна смесица от певци и музиканти, някои от които бяха от една и съща фамилия. Те и сега присъстваха, като вече дори бяха оформили полукръг като за сватбена снимка, следващи мелодията, изпълнявана на акордеон от водача на групата, който понякога дори намираше време — просто така, за акомпанимент, да удря барабана или да надува рога или тромбона. Но „Капо ди Молизе“ не бяха изминали напразно целия този дълъг път от Кампобасо — пътуване, което отнемаше почти цял ден. Ето, сега цялото им скъпо музикално оборудване бе подредено под навеса, опънат над подиума: бляскаво сребристи, лъскаво черни или кърваво червени инструменти и някакви принадлежности към тях, осветявани от уличните фенери и може би тъкмо заради това изглеждащи някак си нереални и странни, като нещо, което никога не се бе появявало насред площада и нямаше нищо общо със струпаните там хора, като дар, за всеобщо удивление внезапно изпаднал от небето.

Във Вале дел Соле всъщност нямаше прокарана електрическа мрежа, затова сега само към подиума на оркестъра се стелеше хаотично опъната паяжина от черни кабели, които накрая се обединяваха в един общ, доста по-дебел кабел, виещ се като огромна черна змия по терена към автобуса на оркестъра. Върху няколко пилона около подиума беше закрепено въже с окачени по него бели и оранжеви крушки. Още две подобни гирлянди се проточваха от подиума до дансинга, като едната стигаше до терасата на кръчмата на Ди Лучи, а другата — до корниза на къщата на отсрещната страна на площада. Електрическите крушки се поклащаха като миниатюрни стъклени балони в среднощния хлад. От години хората от Вале дел Соле чакаха с нетърпение електричеството или „светлината“, както му казваха, като неуморно притискаха дядо ми да не дава мира на чиновниците от съответната държавна служба в Рока Сека. Всъщност работата по този проект вече беше започната, но щом комунистите от Кастилучи узнаха, че тяхното село няма да бъде снабдено с електричество, се вдигнаха една нощ и подпалиха генератора, така че останаха само да висят безпомощно стълбовете без жици по тях, на около осемстотин метра от края на Рока Сека по пътя, водещ до Вале дел Соле. Само че тази вечер може би щяхме да се радваме на светлина — нали за това свидетелстваха белите и жълтите електрически крушки, окачени над главите ни, сякаш някакво чудо щеше да ги накара да светнат ослепително. Членовете на комитета загадъчно отклоняваха всичките въпроси, отправяни към тях заради крушките. Нищо не можеше да се прочете дори по израженията на лицата им.

— Ще видите — лаконично отговаряха те. — Ще бъде като чудо.

Но дядо ми продължи да крачи сред тълпата, без да поглежда нито наляво, нито надясно, безразличен към любопитството на хората за това дали накрая електрическите крушки наистина ще грейнат. Когато стигнах до другия край на площада, видях как Фулвио — по-големия брат на Фабрицио — пушеше цигара сред една група от по-големи момчета. Фулвио беше с пет или шест години по-възрастен от мен; отрано бе напуснал училището, за да помага на баща си на полето. Вече бе израснал на ръст и мускулест като повечето млади мъже в селото.

— Търсиш Фабрицио, нали? — попита ме той, щом улови погледа ми тъкмо когато минавах покрай него. — Той лежи болен в къщи, с насинен задник. — Момчетата около него гръмко се разсмяха.

Дядо ми ме поведе към най-задната редица от седалки. Доста дълго местата около нас останаха празни, но накрая някой се появи от застаналата зад нас група хора, чиито гласове ми се сториха познати. Видях слаб, черноок мъж с мека шапка и добре скроен син костюм да се настанява на мястото до майка ми.

— Алфредо — поздрави го майка ми. — Никой не ми съобщи, че си се върнал.

— Снощи си дойдох — рече мъжът. Познах, че говореше с диалекта, типичен за селяните от Кастилучи. Свали шапката си и остана загледан в нея, може би защото бе решил да избягва погледа на майка ми. — Върнах се, за да продам земята си.

— Ще продаваш земята си? Защо? За да изплатиш заема за този костюм ли? Ами че с него имаш вид на някой бродяга.

— Ще прибера семейството си в Канада — обясни той. — Прекалено много ми се видя петгодишната ни раздяла.

— Само че точно сега май не се трогваш от това, че сте разделени, защото не виждам жена ти да е край теб.

Мъжът обаче не се усмихна на това шеговито подмятане.

— Нося ти нещо от мъжа ти — каза той след кратка пауза. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и подаде на майка ми един плик. Тя го отвори и отвътре изпадна в скута й една банкнота, надписана с числото 50 във всеки от ъглите й.

— Какво е това?

Мъжът само сви рамене.

— Нещо, което да ти помогне за през зимата.

— Ама той ми изпраща пари през банката — рече майка ми. — Навярно той там повече се нуждае от тези пари, отколкото аз тук. Аз… аз чух, че там живеел в някакъв кокошарник, в нещо като кафез.

— Живее в една стая до хамбара на Умберто ди Мена — обясни й Алфредо. — Трябва да ти го е казал в писмата. Те му осигуриха вода и електричество.

— Обаче той нищо не е споменавал за това в писмата си — призна майка ми. — Само ме поучава. Ето, виж тук. — Тя набърже прегледа писмото, което мъжът току-що й бе връчил. — Ах, да, ето тук… „Погрижи се Виторио да не остане без топли дрехи през зимата.“ Сигурно трябва да се чувствам щастлива, че ми го напомня, защото иначе бедното момче щеше да ходи съвсем голо посред зима.

Алфредо докосна периферията на шапката си.

— Той се кани да купи там една ферма — промърмори той. — Иска да те вземе при себе си.

— Той много добре знае, че няма да изоставя баща си — отговори майка ми с леко раздразнение. — Освен това много се заблуждава, ако си въобразява, че ще живея в някой кокошарник, хамбар или плевня. И тук, във Вале дел Соле, си имаме доста хубави плевни.

По време на целия този разговор дядо ми не откъсваше поглед от подиума на оркестъра, сякаш не бе способен да мисли за нещо друго. Но ето че сега внезапно се надигна и се подпря на бастуна си.

— Браво! — недоволно измърмори той, като изрече думата с такова презрение, сякаш тя увисна във въздуха като късче лед. — Да ми прости Бог, че съм отгледал такава идиотка.

Върна се на площада, като тълпата се раздалечаваше, за да му стори път, но веднага след него отново запълваше празнината. Алфредо за миг изгледа майка ми в очите, но тя веднага отвърна глава. Лицето й бе пламнало от обидата. Когато отново заговори, в тона на Алфредо се долавяше властна нотка.

— През последните месеци на Марио хич не му бе лесно там. Изгуби работата си във фабриката, но въпреки това продължи да ти изпраща пари, дори и ако трябваше да ги вземе на заем от някого.

— Изгубил е работата си, защото с никого не може да се погажда. И аз подочух това-онова, въпреки че той нищо не споделя с мен. Пък и познавам Марио много добре. Винаги той е правият, така че с него просто не може да се говори. Единственият начин за водене на разговор, който признава той, е чрез раздаване на плесници и юмручни удари. А сега ми праща пари, защото е прекалено горд, за да ми признае, че е бил изхвърлен от фабриката.

— Да, така е, възможно е да си по дочула нещо — кимна Алфредо и продължи с по-тих глас, с почти заплашителен тон. — А какво, според теб, са чули другите хора, а? Ако той узнае всичко, което хората говорят, едва ли ще продължи да ти изпраща пари.

— Е, и така да е, какво от това? Какъв кретен! Мислиш си, че искам тези пари, така ли? Ето, върни му ги. И му кажи, че не му ща парите. — Майка ми смачка банкнотата, която още стискаше в ръката си, и я натика в джоба на сакото на Алфредо. — Или му кажи каквото щеш. За мен това няма значение.

Алфредо извади банкнотата от джоба си и я оглади с ръка, без да бърза, след което я напъха в процепа на седалката на стола си.

— Няма да съм аз този, който ще му го каже — заяви той и се надигна. — Но ще си мълча за негово, а не за твое добро.

Когато се отдалечи, майка ми измъкна банкнотата от седалката и я разгъна.

— Идиот — промърмори тя и със замах скъса банкнотата на две половини, които след това скъса на четвъртинки. Огледа се настрани и назад, сякаш търсеше къде да изхвърли парченцата от банкнотата, но накрая ги напъха в джоба на блузата си.

Точно тогава започна празничното представление на площада. След дълга реч, възхваляваща усилията на тазгодишния комитет за отбелязването на празника, председателят обяви първото представление. Всички впериха погледи в Силвио, нашият селски пощальон, който всяка година откриваше празненството в съботната нощ с някоя от своите поеми. В Америка преди Първата световна война бащата на Силвио бе натрупал богатство, макар и не кой знае колко голямо, така че останали пари и за Силвио да следва в университет, обаче там някакви младежи се възползвали от наивността му и той започнал да залага на комар, а след неизбежните загуби, когато пропилял повечето от бащините пари, се пропил. Накрая баща му бил принуден да го върне насила в селото, като преди това платил натрупаните от сина си дългове от хазарт. Хората в селото разказват, че той заварил сина си само с окъсани дрипи на гърба си пред гаснещото огнище в квартирата си да гори страници от поемите на Данте, за да се постопли. Сега работеше като пощаджия в селото, като доставяше пощата сутрин рано, а през останалото време се напиваше в голямата къща, която баща му бе построил със спечелените в Америка пари. И двамата му родители бяха мъртви, като по-голямата част от бащиното богатство бе пропиляно за образованието на Силвио и за дълговете му от бурните студентски години. Ежегодните поетически рецитации на пощальона често ставаха поводи за шеги в селото, особено когато си припомняха какво бе преживял на младини. Сега Силвио се бе изправил в средата на подиума под светлината на лампите. Карираният му костюм беше възтесен за напълнялото му тяло, а заради скъсаното копче на кръста му напред изскачаше големият му корем. Яката му бе допълнена с малка черна вратовръзка, пристегната със здрав възел, а главата му стърчеше най-отгоре като балон. Червендалестите му бузи допълваха впечатлението, че имаше навика да прекалява с виното, макар че очите му, като две загадъчно черни езера, като че ли подсилваха странния му вид.

— Госпожи и господа — започна той с типичния си изискан маниер, — за мен е голяма чест, че бях помолен да споделя моите скромни поеми с вас…

— Браво, Силвио! — провикна се някой.

— Остави речите! Давай с поемата! — извикаха други.

— О, Силвио, поема ли? Поема, вдъхновена от боговете! Всяка година все същите глупости се повтарят — рече майка ми. — Какъв кретен, ухилен като някой хлапак. А всичките тези хора не знаят нещо друго, освен как се гледат овце и кози.

Силвио вдигна очи към небето и започна да рецитира, смесвайки любовни поеми с възторжени стихотворения за родния край и балади, посветени на някакви героични бандити, които се сражавали срещу Гарибалди. Често прибягваше до силата на юмрука си, за да подсилва поетичния ефект, като здравата го блъскаше в гърдите си. След края на всяка поема публиката възторжено го му ръкопляскаше и оглушително викаше, което още повече въодушевяваше рецитатора. Приключи с един химн, посветен на Мадоната, като го издекламира с ръце, скръстени пред гърдите си като някой древноримски ритор:

„Мадона, ний мислим за теб,

Когато земята се налива с плод,

Когато маслини се сипят кат дъжд от небесния свод,

А гроздовете висят, натежали като женска гръд.

Мадона, ний мислим за теб,

Когато зелената утроба е празна,

Когато дърветата стърчат изоставени,

Като жени без ласка и любов.

А винарските изби са сухи като вятъра.

Мадона, ний идваме като любовници.

Даряваме целувки и милувки,

Благослови ни на есен, утеши ни през зимата.

Благодарим ти, Мадона, благодарим ти.“

С пламнало лице Силвио се поклони на публиката, която го възнагради с шумни овации и подкани да продължи. Но когато той изгледа въпросително председателя на комитета, чакащ в сенките на другия край на подиума, поетът остана горчиво разочарован от неодобрителното му поклащане на главата. След стихването на продължителните ръкопляскания председателят зае мястото на Силвио в средата на подиума.

— Моля ви — започна той, — от оркестъра поискаха да изгасим лампите, преди да излязат на подиума.

Отначало по-колебливо, но след това все по-силно, по дадения от председателя знак, лампите започнаха да гаснат, докато накрая на площада се възцари пълен мрак. Публиката за миг затаи дъх, спазвайки поканата за пълно мълчание. Но когато след това нищо не се случи, хората започнаха да се помръдват на столовете и скамейките, като се питаха удивено дали пък лампите не са изгаснали завинаги. После всичко стана много набързо: от автобуса на оркестъра заработи някаква машина, чийто звук отначало приличаше на силно ръмжене, но скоро прерасна в мощен рев и накрая от устните на всички присъстващи се отрониха въздишки на облекчение, като видяха как лампите отново просветнаха и след секунди на площада стана светло като през деня. Но не им остана време да се съвземат от изненадата, защото от подиума проехтя трясък, силен като гръмотевица — музикантите от оркестъра, вече заели местата зад инструментите си, започнаха някаква жива увертюра. След още един миг хористите се появиха и започнаха да изпълват пространството зад оркестъра, като се подредиха по трима мъже отдясно и три жени отляво. Всичките бяха облечени в ярки костюми в зелено, бяло и черно, като се поклащаха в синхрон с музиката. Последната двойка изникна на сцената вече при пълния блясък на лампите. Хористите вдигнаха ръце, а най-отпред излезе една млада мургава жена, чиито ръце бяха украсени с дузина златни гривни, както бе обичаят при циганките. Последва я един мъж с риза с широки ръкави и лъскава коса, силно пригладена назад.

— Добър вечер, госпожи и господа. Ние сме Капо ди Молизе.

Тълпата, както по всичко личеше, още не се бе съвзела от транса, в който бе изпаднала след внезапното й обливане с толкова много светлина и звуци. Само за няколко мига площадът на Вале дел Соле, който винаги бе имал средновековен вид, се бе преобразил в модерно сборище, ярко осветено и оживено като улиците в Рим и Неапол. На подиума певците, които се представиха като Мария и Марио, веднага след края на увертюрата се впуснаха в нещо като певчески дуел:

„Ще ми сториш зло, ако се влюбиш,

Защото ще откриеш войник, скрит под леглото.

Първата ти любов бе прекрасна,

Но втората я надмина.“

Хората едва сега постепенно започнаха да идват на себе си след първоначалния шок, като поклащаха глави и бавно запристъпваха към подиума, все още в унес, както се пристъпва към някое светилище. Като че ли внезапно всички ние бяхме пренесени в една от историите за житията на светците, на които ни учеше нашата учителка. Светът изведнъж се изпълни с много светлина и всички възможности отново станаха достъпни. Но до мен майка ми седеше напълно неподвижна, скована като часовой на караул, свила ръце плътно пред гърдите си, за да се пази от студа. Местата около нас бяха празни, имаше само няколко старци от селото, като всеки от тях се натискаше да се вреди по-близо до подиума, за да може по-добре да вижда. Постепенно към площадката за танците започнаха да пристъпват първите двойки.

— Като че ли никой от тях досега не е виждал електрическа крушка — отбеляза майка ми.

През цялото първо действие от представлението майка ми остана неподвижна и смълчана, гледайки към подиума, сякаш очакваше там да бъде разкрита някаква тайна. Зад нас площадът оставаше в мрак, ако трябваше да се сравнява с ярко осветения подиум. В гърбовете ни духаше студен вятър. На терасата на кръчмата на Ди Лучи остана малка група мъже, но по-голямата част от тълпата се премести към по-топлото място на завет край подиума, където бе много по-светло и забавно. Песните, изпълнявани от този състав, ми се струваха странни и чужди. Дори малкото местни мелодии, които музикантите изсвириха, ми прозвучаха като непознати — така ги преценяваха и нашите местни музиканти, които понякога свиреха същите тези песни — защото се обърквах от многото струнни инструменти и силното бучене на духовите инструменти в оркестъра. Създаде се впечатлението, че от целия площад изведнъж изчезнаха всички други звуци, въпреки че тълпата не бе престанала да шушука, а отзад машината в автобуса на оркестъра продължаваше да бумти. Танцуващите двойки все по-плътно ни обгръщаха, сякаш увличащата музика ни бе превърнала в никому непознати, дори невидими същества. Певците неусетно се подредиха в традиционния полукръг, а пък музикантите оставиха инструментите си, за да се присъединят към тях. Оставиха само акордеониста да поддържа ритъма. Марио и Мария още не бяха напуснали центъра на подиума, защото пееха поред стиховете от една позната на всички песен от местен произход. Сега не бяха съперничещи си влюбени от първата им среща, а щастлива двойка, припомняйки си дните на тяхното щастие:

„Искам да мога да се завърна,

Макар и само за час.

Толкова бе красив часът на моето щастие,

Когато се радвахме до прехлас,

На целувките, с които те обсипах аз.“

Но оживлението на тълпата като че ли достигна връхна точка чак сега, когато повечето от мъжете, опиянени от виното и бирата, започнаха вихрено да въртят партньорките си из дансинга, ама толкоз бързо, че вече дори и такта не спазваха. Беше нещо като показване на мъжката сила, граничещо с насилието, сякаш младите мъже бързаха да изразходват цялата си енергия, преди нещо… някакъв повод за гняв или някаква обида… да ги принуди да се затворят в себе си. Една двойка се блъсна по невнимание в кръга от стари жени, които бяха преместили столовете си по близо до дансинга, но мъжът успя да се овладее и не падна, макар че силно залитна. Все пак намери сили да посрещне това неудобство със смях, без да обръща внимание на виковете и проклятията на възмутените възрастни жени. Въртенето на човешките тела около мама и мен ми заприлича на колела на някаква голяма машина, които полека–лека ни изтласкваха към центъра на дансинга; но и майка ми, изглежда, внезапно се зарази от толкова странния прилив на енергия и се завъртя около мен в луд ритъм, все по-бързо и по-бързо, докато тълпата наоколо се сля в една безлична сива маса пред очите ми. Публиката започна да подпява заедно с оркестъра и певците на подиума. Стотици гласове подеха последния рефрен:

„Ех, как полетяха мечтите мои.

Толкова е щедро твоето сърце,

Та възпламени моята душа.“

Тук песента внезапно свърши. Надигна се оглушителна смесица от викове, свиркания и ръкопляскания. Десетки шапки полетяха във въздуха. Но в суматохата само няколко души от публиката изкрещяха за повторение на песента, сякаш повечето от танцьорите вече бяха забравили за оркестъра и се задоволяваха само да крещят на воля. Или пък бяха подразнени от новостите в пеенето, които им бе предложил оркестърът. Марио и Мария се готвеха да сведат глави в последния за вечерта поклон, преди да се оттеглят от подиума с техните широки, но леко пресилени усмивки. Всъщност имаха вид на хора, предусещащи някаква надвиснала заплаха.

След миг, макар хорът още да не бе слязъл от подиума, защото не бяха заглъхнали последните овации, машината в автобуса на оркестъра изведнъж замлъкна и площадът потъна в мрак. Шумът на тълпата й започна да стихва. Майка ми и аз още бяхме в средата на площада, ала във внезапно падналия мрак силуетите на останалите хора вече едва се различаваха, сякаш бяхме останали сами. Дори гласовете им ми се струваха като принадлежащи на някакви призраци. Последва една не много силна експлозия и небето над долината се озари от цветни светлини — проблеснаха зелени, бели и червени искри. Вече бе станало полунощ и последните фойерверки започнаха. Дори и Мадоната можеше да ги гледа от нишата в своя малък параклис.