Нино Ричи
Житията на светците (6)

Шеста глава

Завистта, според дядо ми, беше в основата на всичките беди на селяните. Това бе причината, поради която брат не се погаждаше с брат си, син с баща си, съсед със съседа; ето защо много от някогашните чифлици сега са раздробени, а нивите на селяните са пръснати из цялата околност, често отдалечени на много километри от селото; ето защо земята всяка година им дава толкова слаби реколти, а селяните я ругаят и проклинат като че ли е упорито, инатливо муле.

Някога, разказваше ми дядо, много преди Христос да слезе на земята, цялата територия около Вале дел Соле била едно огромно равно поле, по-скоро една незаселена от хора джунгла, богата и плодородна, като най-старите дървета в нея се извисявали на стотици метри, а реката била широка километър и половина. Накрая един гигант, чието име било Гамбелунг, слязъл до нашия край от далечните северни простори и прочистил земята, като разорал девствената целина с двата си огромни вола. После посадил семената, които донесъл със себе си — хиляди хектари пшеница, хиляди хектари лозя, още хиляди хектари с маслинови дървета, после още хиляди хектари зеленчуци и хиляда хектара пасища за овцете му. Но веднъж през зимата, когато Гамбелунг заспал, надошли вълци и нахълтали в кошарите му, а после се нахвърлили и върху него, та го разкъсали на парчета.

Главата му паднала в реката и течението я отнесло в морето, а всичките му крайници били разпилени по цялата околност.

През пролетта обаче се случило нещо странно: пръстите от жестоко изпохапаните ръце на Гамбелунг започнали да растат, като тези от лявата ръка се превърнали в пет жени, а от дясната му ръка — в петима мъже. Щом пораснали, петимата мъже се изпоженили за петте жени и се заели с обработването на земите на Гамбелунг. Но много скоро завистта пуснала корени между тях: този, който имал овце, завиждал на другия, който имал жито, защото имал месо и вълна, но пък нямал хляб. А пък който имал жито, завиждал на този, който имал овце, защото имал хляб, ала нямал месо и вълна. Жените, уверени че другите жени живеят по-охолно, се оплаквали на съпрузите си и ги насърчавали да крадат от хорските хамбари. Не след дълго се стигнало до ожесточени препирни, дрязги, свади и побоища. Шумът и врявата от тези междуособици — понеже те крещели много шумно, стигнали чак до небето.

— Това ли можахте да сторите с толкова богатото наследство, което получихте — рекъл Господ и ги наказал, като направил така, че от земята да се надигнат планини и скали, а почвата станала изтощена и бедна.

Тогава селяните били принудени да измислят нещо, за да се справят с вредите от завистта. Така се стигнало до поделянето на земите, на всеки от хилядите хектари, завещани от Гамбелунг, на пет равни дяла, след което допълнително преразпределили частта на всяка от първите пет двойки, като най-грижливо следели да не би някому да се падне по-лош дял отколкото на другите, дали няма да случи с прекалено камениста земя или с участък, много отдалечен от реката. А когато впоследствие се сдобили с потомци, те още повече раздробили парцелите — тук едно лозе, там едно пасище, като внимавали всички подялби да са справедливи. С течение на годините земята все повече се раздробявала — така се стигнало дотам, че един земеделец да притежава един хектар земя по склоновете на Коле ди Папа, друг парцел по-надалече — чак в Белмонте, трети участък някъде надолу по пътя в Долината на свинете. Понякога се случвало на един стопанин да не му стигне цял ден, за да наобиколя всичките си земи, така че хората често предпочитали, за да си спестят ходенето, да прекарват нощта на открито, като си стоплят малко качамак на огъня и се подслонят за спане в някакъв примитивен заслон.

Дори и при плодородни години селяните от Вале дел Соле не преставали да се оплакват от оскъдната реколта, понеже се опасявали да не си навлекат завистта, ако прекалят с хвалбите си. Майките пък се въздържали да обясняват колко деца са родили, за да не бъдат застигнати рожбите от някаква зла участ. Не се касаело единствено до опасенията от завистта на един човек спрямо друг; всички били наясно с могъщите сили, които завистта можела да пробужда и да подтиква всички съселяни да започнат да гледат на теб с лошо око. С това дори диктатор като Мусолини не можел да се справи. Веднъж самият папа трябвало да накаже един свещеник от Ватикана, понеже бил обладан от зли сили. Зло око фокусирало всичките онези загадъчни сили, които никой не можел да обясни чрез обичайните религиозни тълкувания. Това било нещо едва ли не свръхестествено, извън нормалните категории за добро и зло, защото умеело да се прикрива зад тези понятия, но не пропускало да порази както праведните, така и покварените. Всичко се свеждало до липса на бдителност, до някой каприз на съдбата, до цепнатина във вратата, през която да може да надниква в дома ти нечие зло око и така да те изненада, когато най-малко го очакваш. Смъртоносно опасна сила, като самата съдба, която нямала господар, защото била неподвластна нито на Бога, нито на дявола дори.

Селяните избягвали всеки или всичко, което било белязано от зло око, сякаш е чума, която може да зарази всичко наоколо. Когато една есен най-плодородната нива на Джироламо Даньело — онази, от която той добивал най-доброто жито, била подпалена от паднала мълния, той оставил нивата си на угар през следващите няколко години. А когато Фиорина Джирасоле роди две момчета близнаци, които умряха преди да бе изтекла една седмица от раждането им, местните хора дълго след това избягваха да минават покрай нейната порта, докато накрая не плъзна слух, че самата Фиорина се преместила в Белмонте. Белмонте се намира настрани от шосето, водещо до Рока Сека. Това селце било разрушено от германците през Втората война и заради суеверие неговите обитатели отказали да го възстановят, като се пръснали из целия свят, накъдето им видят очите — повечето се преселили в Рим, но някои стигнали чак до Америка, включително и Аржентина. Впоследствие схлупените покриви на бедняшките къщурки обрасли с трева, мъхове плъзнали по стените, всичко навред било пълно с плевели и диворастящи цветя, сред които прибягвали само гущери. Единственият обитател на Белмонте била една вещица, която се скитала из околностите през лятото, а през есента и зимата се приютявала в развалините на една от местните къщи. Веднъж, докато си играех сред тези руини, аз зърнах вещицата, макар и само за миг, през един избит прозорец — престаряла жена със загрубяла, сбръчкана кожа и дълга сива коса, висяща на невчесани кичури по гърба й. Обаче гримасата или усмивката, с която ме посрещна, преди да побягна, ми разкри два реда блестящи бели зъби.

В нашата къща никой повече не престъпваше прага, за да побъбри с дядо ми, за да му поиска помощта за уреждане на някакъв спор или просто да размени по няколко думи за грижите на селото. Ако на съселяните ни така или иначе се налагаше да минават покрай нашата къща, те не поглеждаха към майка ми, приседнала на каменната пейка пред къщата, а само промърморваха някакъв поздрав с приведена глава, след което бърже се отдръпваха към средата на улицата. Майка ми все по-често се застояваше вътре в къщата, като прекарваше по цели дни в плетене край огнището или просто се затваряше в стаята си. Тя и дядо ми почти не си говореха, като неведнъж се случваше ние тримата да се храним сред тежко надвиснала тревожна тишина.

Но един следобед, докато майка ми плетеше на долния етаж, а аз си четях уроците в леглото ми на горния етаж, дочух нечии предпазливи и забързани стъпки, отекващи по улицата, които внезапно спряха пред нашата къща.

— Сама ли си? — Гласът се чуваше почти като шепот, но аз успях да позная изтънелия, висок глас на Джузепина Даньело.

— Какво има? — Гласът на майка ми напоследък бе станал много изострен.

— Къде е баща ти?

— Отиде горе, в кръчмата на Ди Лучи. Както обикновено.

— А Виторио?

— Каква е тази толкова голяма тайна, Джузепи? Защо си толкова неспокойна? Влез, седни и ми кажи какво те води насам.

— Знаеш какво имам да ти казвам — започна Джузепина и аз чух как тя затвори кухненската врата зад себе си. — Как можеш просто така да седиш тук и да кърпиш чорапи?

— Ами защото бяха скъсани.

Много предпазливо изпълзях от стаята си, за да се сгуша до парапета над най-горното стъпало. Успях да различа сенките на майка ми и Джузепина, очертаващи се на пода на кухнята от слънчевата светлина, проникваща през отсрещния прозорец. Мама си седеше в своя стол, като ръцете й не спираха да се движат. Сянката, хвърляна от снагата на Джузепина, беше по-дълга, защото тя бе седнала по-далече.

— Кристина — отново започна Джузепина, — ние двете с теб сме като сестри още откакто бяхме съвсем малки. Много добре знаеш, че никога не съм ти желала злото. Но другите не са толкова добри и внимателни, защото се радват, когато някой е зле. Не можеш да си позволяваш повече да се държиш като някоя принцеса. Това настройва хората срещу теб.

— И какво трябва да сторя според теб? Да се заключа в обора само за да направя хората щастливи?

— Знаеш за какво ти говоря, Кристи. Трябва да направиш някакъв жест. Трябва да се изповядаш. Трябва да отидеш и да поговориш с падре Николо…

— Моля те, Джузепина, много добре знаеш, че нямам никаква полза от него.

За кратко настъпи тишина. Но сянката на Джузепина се приближи към сянката на майка ми.

— Виж, Кристи — започна тя накрая, с още по-снижен глас, — ако не искаш да се виждаш със свещеника, поне можеш да се решиш на един целебен ритуал.

— За какво говориш?

— Това подейства на моята братовчедка в Рока Сека — продължи Джузепина, като гласът още се сниши и зазвуча загадъчно. — Една старица в Белмонте й обяснила как да го направи… взимаш един петел или коза и му изцеждаш кръвта, после изтръгваш сърцето му, за да го поставиш по-късно в супата, за да ти даде сили. После трябва да си измиеш ръцете в тази кръв, а накрая да бръкнеш с тях в почвата и три пъти да кажеш: „Това е моята кръв, която се лее от мен, както реката се влива в морето.“ И след това на същото това място, където си проляла кръвта, да запалиш огън като за жертвоприношение…

Но майка ми само прихна от неудържим смях.

— Джузепи, не говориш сериозно! Как може една богобоязлива жена като теб да ми реди такива врели-некипели! Мислех те за по-разумна.

Ала когато Джузепина продължи да говори все така сериозно, в тона й се прокрадна неприкрито огорчение.

— Предупреждавам те, Кристи, че ще си навлечеш хорските проклятия, които могат да застигнат всичките ти близки. Само заради баща ти хората досега си мълчат. Но след онова змийско ухапване всички започнаха да шушукат. Не ми се искаше да ти го казвам, но ти ме принуди. Ти ни мислиш нас всичките за глупаци, понеже не мислим като теб. Но все пак няма да ти кажа с какво прозвище те наричат. Трябва да направиш някакъв жест.

По-късно, когато слязох долу в кухнята за вечерята, майка ми нищо не ми каза за посещението на Джузепина. В цялата къща надвисна дълбока тишина. Дори стените, подът, масата ми се сториха някак си странно далечни и неми, сякаш пазеха някакви свои тайни. Лицето на дядо ми оставаше сковано, като изсечено от камък, криещо мислите му както охлюв се крие в черупката си. Гледаше в пространството, сякаш мама и аз не бяхме там. По едно време майка ми изведнъж се надигна, за да му напълни чашата, докато се хранехме. Нейният жест за миг ми се стори като от някакъв призрак, носещ своето послание, борещ се със себе си, решен да се разкрие пред другите. За секунда повярвах, че тя се готви да заговори. Но тя побърза да се върне към своята чиния и ние продължихме да вечеряме в пълно мълчание. По-късно, докато още лежах буден в леглото си, очаквайки да чуя стъпките й по стъпалата, ми се прииска да вляза в нейната стая; но мина много време, а тя така и не се появи. Накрая съм заспал.