Нино Ричи
Житията на светците (16)

Шестнайсета глава

Майка ми се прибра от болницата без много шум, в автобуса камион на Казингуло, след като изкара там повече от една седмица. След завръщането й започна да носи по-дълги и по-хлабави рокли, от онези, които не бяха пристегнати в талията, а свободно се спускаха надолу, за да прикрива — поне докато можеше — онова, което ставаше под роклите. И вече съвсем престана да излиза из селото, дори и от неделните служби в църквата се отказа. Ако въобще си показваше носа извън къщата, то бе само за да нахрани добитъка или да бере маслини от дръвчетата в дъното на градината. Ако все пак трябваше да се изпълни някаква поръчка — например да се донесе вода или да се купи нещо от магазинчето на Ди Лучи — тя все мен пращаше, ама рано сутрин, преди да съм тръгнал за училището. Или пък ме изчакваше да се завърна късно следобед. И като че ли разговаряше с мен само когато трябваше да ми обясни поредната поръчка; иначе рядко дори забелязваше присъствието ми. Лицето й бе лишено от всякакво изражение, като лице на някое безплътно привидение. Сякаш издуващият й се корем поглъщаше целия живот в нея. Ни дума дори не си разменяше с дядо; просто се правеха, че никой не вижда другия и се движеха из една и съща къща, дори в една и съща стая като че ли си бяха напълно чужди и всеки бе за другия само някаква бледа сянка. В продължение на първите няколко дни след завръщането на мама от болницата дядо въобще не излезе от стаята си. Ама после отново започна да посещава кръчмата на Ди Лучи, само че сега не седеше на терасата отпред, нито в задната стая, където Ди Лучи понякога сервираше по нещо за ядене и където хора като Анджело Червения или Силвио пощальона оставаха понякога до късно вечер да си допиват питиетата. Късно вечер, когато дядо се прибираше от кръчмата у дома за спане, дъхът му тежко вонеше на вино.

Ала най-зле беше, когато сядахме за хранене край масата. Понякога дядо ми въобще не се прибираше у дома, така че трябваше да тичам до кръчмата на Ди Лучи и да го викам за обяд или вечеря. Случваше се майка ми и аз да го чакаме, потънали в мълчание, за половин или дори цял час, че и повече, пред напълно подредената за хранене маса, преди накрая да се примирим и да започнем да се храним без него. Винаги щом идваше в кухнята, той неизменно се затваряше в своето каменно мълчание, с глава, приведена над чинията, докато майка ми сядаше на отдалечения край на трапезата, без да смее да протегне крака под масата, за да може в следващия миг да стане и да изпълни някое негово искане… да му донесе от шкафовете това или онова. Всяко хранене преминаваше под знака на някакво временно събиране на случайно срещнали се непознати, които с нетърпение чакаха да се заловят за нещо много по-важно; но в същото време често се проточваше непоносимо дълго, сякаш бяхме изпаднали в необяснима леност, в нещо като следобедна дрямка, и невидими сили забавяха движенията ни до болезнена, дори влудяваща мудност. В подобна напрегната тишина дори и най-слабите, дори и най-невинните звуци, като потракване с вилицата по чинията или приглушеното предъвкване със зъбите, изглеждаше неестествено, едва ли не като някакво нарушение на реда.

Все пак в някоя неделя леля Лучия и Марта се отбиваха да обядват с нас, дори и когато дядо ми беше излязъл от къщата. Тогава и само тогава поне за кратко можех да се порадвам на по-спокойна атмосфера, пък и леля Лучия умееше както никой друг да вдъхва спокойствие, което поне на мен ми се струваше като рядко срещан признак на вродена мъдрост, като че ли тя би могла само с няколко думи изведнъж да уреди всичките трудности в нашата къща. Но тези неделни гостувания неизбежно преминаваха все в същата тягостна атмосфера. Леля Лучия бъбреше безгрижно за какво ли не, като че ли бе сляпа за неуредиците в нашето домакинство, така че дори в мен започна да се насъбира недоволство от нейното безразличие и незачитане. Само когато ми връчваше поредната монета от пет лири да си купя нещо, на лицето й се появяваше същата призрачна усмивка, сякаш нищо не се бе променило. Вместо нея Марта от време на време се поотпускаше да говори, понеже тя все пак се интересуваше от нещо и знаеше доста за всичко това. Но и това се случваше рядко, а когато го правеше, като че ли се люшкаше между безсмислиците и внезапно спохождащите я проникновения. Случваше се например без всякакво предупреждение да прекъсне разговора на другите, за да сподели колко я заболял кракът в деня, в който се поразходила до фонтана, или пък като видяла край къщата си един невероятно едър плъх. Но само след няколко минути беше способна да вметне в диалога някоя напълно смислена забележка, все едно че бе следила внимателно целия предишен разговор. Понякога просто започваше да говори като нормалните хора, ала после постепенно се увличаше по неведомите пътища на странната си логика, като сипеше коментари, достойни за любителите на загадки или почитателите на древните оракули. Ако пък се опиташ да схванеш значението на току-що казаното от нея, тя ще започне да се изплъзва от ясен отговор. Най-често обаче просто си седеше смълчана, като ни следеше неуморно с нервно шарещите си като на птица очи, попивайки всеки наш жест, но особено силно се втренчваше в подутия корем на майка ми.

Фабрицио така и не се появи в училището. От брат му Фулвио узнах, че го наел за ратай един земеделски стопанин, който живеел близо до Рока Сека.

— Ей, ти, боклук такъв? — провикна се той веднъж, като ме срещна насред улицата. — Метър и половина, а? Добре си успял да подредиш брат ми, не ще и дума. Баща ми го натири от вкъщи, защото изостави овцете в планината, та после трябваше да ги издирваме чак до средата на пътя до Капракота. Сега е далеч от долината, заедно с, онова дърто копеле Ромпакацо, и ще извади голям късмет, ако издържи там през зимата!

Но в училището на другите момчета като че ли внезапно им бе омръзнало да се закачат с мен. Или се бяха досетили затова, което се криеше под по-широките рокли, каквито сега носеше майка ми, или бяха започнали да се опасяват, че предсказанието на Алфредо Джирасоле може наистина да се сбъдне — неговото произнесено със зловещ шепот предупреждение, че мама може да роди дете със змийска глава. Само учителката все така продължаваше да ме удостоява с вниманието си. „Виторио — провикваше се тя, когато сутрин, на идване в училище, минавах забързано покрай нея, — виж, ризата ти пак е изскочила от панталоните!“ И с усмивка се навеждаше, за да натика ризата ми, макар че всяка сутрин поне една дузина други деца минаваха покрай нея с незатъкнати ризи. Част от мен я насърчаваше да постоянства с това ново отношение, защото само за няколко седмици успях да се превърна в образцов ученик. Всяка вечер се усамотявах с учебниците и тетрадките си, потънал в прилежно заучаване на всичко преподадено от нея напоследък. Не е чудно, че вече получавах само отлични оценки за домашните си, които тя изписваше с червено мастило. А когато имахме писмени упражнения в час, ме оставяше спокойно да попълвам отговорите, подминавайки моя чин, за да следи работата на останалите, повечето от които гълчеше или дори удряше по главите. Накрая се връщаше при мен, щом ме видеше да оставя молива си. Надвесваше се над чина ми, с нейната смесена миризма на чесън и парфюм, отпуснала тежката си ръка на рамото ми.

— Добре, Виторио, браво! — хвалеше ме тя, вдигнала в ръка моята тетрадка за домашни упражнения, за да я размаха пред целия клас. — Виторио отново е отговорил съвсем вярно на всеки от въпросите!

След часовете аз продължавах да оставам в класната стая, за да премитам пода и да избърсвам черната дъска. Въпреки че заплахата от насилие като че ли напоследък бе поспаднала, аз все пак бях благодарен, че учителката ми помагаше да удължавам с половин час неизбежното завръщане у дома; но понякога, вдигайки очи от метлата, улавях погледа й. Очите й бяха навлажнени и преливащи от толкова много жалост към мен, че нещо вътре в мен изстиваше и се заемах да мета много по-яростно, вдигайки големи облаци от прах, които се измъкваха през прозорците като мъгла. Така един ден, докато събирах последните боклуци, останали от деня, ми направи впечатление как на няколко пъти тя ме изгледа многозначително и ми се стори, че нещо дяволско потрепна в нея.

— За днес, Виторио, свърши чудесна работа — каза тя накрая. — А сега ела тук. Имам нещо за теб.

Отидох пред катедрата, но тя ми даде знак с ръка да я заобиколя и да застана до нея.

— Не бъди чак толкова срамежлив.

Протегна ръка надолу между краката си и извади изпод плота на катедрата една доста ожулена ръчна чанта, а от нея измъкна някаква голяма книга с платнена подвързия. На корицата се четеше заглавието: „Житията на светците“, адаптирани от Джанбатиста дел Фиоре според Златната легенда. Отдолу, към задната корица на книгата, бе залепена лъскава цветна илюстрация, показваща мъж в расо сред някаква градина или поле, разперил ръце. Върху всяка от обърнатите му нагоре длани бе кацнала по една бяла птица. Главата му бе увенчана със златист ореол.

— Това е свети Франциск или Сан Франческо, както му казваме ние в Италия — обясни ми учителката. — Толкова нежен и фин бил този свят мъж, та дори птиците идвали да кълват направо от дланите му.

— Аз пък видях в Рока Сека един, който като него хранеше гълъбите пред църквата — рекох й аз.

— Не е същото — твърдо рече учителката. — Свети Франциск е бил светец. Птиците идвали при него, понеже бил Божи човек. А онези гълъби в Рока Сека са като плъховете, които само търсят какво да излапат.

Учителката разтвори книгата и се зае да разгръща страниците й, изтъркани от многото пръсти, докосвали се до тях. Накрая спря върху страницата, посветена на светеца, чийто църковен празник се падаше именно днес. Преди тази страница имаше още една цветна илюстрация, но тя, за разлика от предишната, бе покрита с парче от най-фин бял плат. Учителката нежно го отгърна. Появи се още един мъж с ореол над главата, само че той бе сред някаква гора, с дълга златиста коса, с висока дървена тояга в едната си ръка. Единият му крак бе опрян върху главата на една голяма змия, свита на кълбо, застинала неподвижно най-отпред на картината.

— А пък този е свети Леонардо — обясни ми учителката и се зае да ми чете легендата за него. Сан Леонардо бил силен като лъв и сътворил много чудеса; той бил светец покровител на затворниците и разчупвал веригите им, когато нещастниците призовавали името му в пламенните си молитви. Докато учителката ми четеше унесено, аз неволно се наведох към нея, за да улавям още по-добре извивките на гласа й; накрая тя протегна ръката си и ме погали по рамото. — И така, когато веднъж Сан Леонардо бил паднал ничком по очи на земята, за да потъне в страстна молитва — отново зачете тя, — една огромна змия изпълзяла изпод близките дървета и полазила по ризата му. Светецът обаче нито за миг не прекъснал молитвата си. Изчакал да стигне до края и чак тогава продумал на змията: „Зная, че още от деня, в който Бог те е създал, ти се стараеш да сториш колкото можеш повече зло на човеците; но сега, ако Бог те дари със силата да ме сразиш, стори с мен туй, що съм го заслужил!“ И след тези думи змията отскочила като попарена от ризата на Сан Леонардо, за да се строполи мъртва в нозете му.

Така се започна с нашия ритуал, почти ежедневно повтарян през следващите седмици; всеки ден след като привършех с чистенето на класната стая, учителката с нежен глас ме канеше да отида при нея до катедрата, за да ми чете за славните дела на пресветите мъже. Отначало трябваше да потискам моята спонтанна неохота; обаче накрая не можех повече да крия от себе си смътния копнеж и напрегнатото очакване кога ще дойде най-после часът, в който тя отново ще ми зачете от „Житията на светците“. Нито пък можех да отричам колко разочарован оставах, щом четенето за днес свършваше и бях принуден да се затътря обратно към все тъй мрачната обстановка, царуваща в нашата къща. Понякога обаче, докато метях пода на класната ни стая, в мен се надигаше омраза към учителката — и то дотам, че на моменти дори никак не можех да я понасям, та трябваше да напрягам мускулите на челюстите си, както правех и в междучасията, когато някой адски дълго дращеше с нокът по черната дъска. Ала по време на четенията цялата тази омраза бавно се изцеждаше от мен. Когато ми четеше, учителката сякаш внезапно изгубваше присъствието си тялом — сякаш не беше повече същество от плът и кръв, за да се превърне само в един безплътен глас, пречистен, извисен; и така неизменно се стигаше до сепването ми в края на четенето, защото тогава изведнъж осъзнавах странно едрата й, натежала от много плът снага, с всичките нейни миризми и подутини и вдлъбнатини, седяща до мен съвсем реална и солидна.

Доколкото можеше, учителката ми се стараеше при тези четения да следва календара на светците; макар че понякога си позволяваше да се отклонява и да подбира светци, които би трябвало (според нея, разбира се) да бъдат по-специални за мен. Имаше дори светци, носещи моето име: свети Викторинус, прочут с необичайната си твърдост пред страданията, понеже бил измъчван до смърт в една голяма мраморна гробница; свети Виторио Първи пък бил папа, който бил подложен на непрестанни гонения заради своята необичайна преданост към светата вяра и ревностното й служене; свети Иноченте (Инокентий), също бил папа, фанатично верен на християнството, който трябвало да напусне Рим за благото на Вечния град също както Лот трябвало да напусне Содом. А на моя рожден ден се честваше свети Бартоломео (Вартоломей), един от дванадесетте апостоли, който след възкръсването на Христос отишъл да проповядва евангелието в Индия и там сътворил много чудеса, като покръстил в правата вяра безчет грешници, за което обаче бил жив одран от варварите езичници и накрая обезглавен, което увенчало неговото мъченичество.

Когато разпуснаха училището за коледната ваканция, учителката се смили над мен и ми позволи да отнеса тази свята книга у дома за празниците. Скрих я в стаята си сред другите мои учебници, загрижен да не я видят моите съученици или майка ми; но когато за пръв път я извадих там и започнах да я разлиствам, разбрах, че беше изпълнена с дълги, сложни думи, чиито значения не разбирах — сигурно учителката ги бе прескачала, докато ми четеше в класната стая. Затова още на следващия ден, с помощта на речника, който открих в стаята на дядо ми, успях сам да прочета цялата история за света Кристина, чествана на двадесет и четвърти юли — девственица и мъченица, прочута с чудесата, които сътворила благодарение на могъществото на Исус Христос.

Света Кристина се родила в дома на един много богат римски патриций, но още съвсем млада приела християнството и натрошила всичките златни и сребърни статуи на езическите богове в бащиния си дом, за да раздаде отломъците на бедните. Когато баща и открил какво е сторила, я пребил без капка милост и след това я замъкнал до съдията за окончателната присъда, като с това било поставено началото на дългата поредица от нейните мъчителни наказания. Съдията първо заповядал да хвърлят света Кристина в яма със сто отровни змии; но тя, благодарение на силата Христова, се справил с това изпитание и тогава отново била завлечена в съда. Сега палачите й се заели да късат плътта й къс по къс с големи железни куки; обаче света Кристина грабвала поредното парче от собствената си плът и го запокитвала в лицето на съдията. Накрая съдията се разпоредил да я вържат на кол сред една клада и да я изгорят като вещица; ала щом огънят бил запален под босите й нозе, той подпалил целия квартал наоколо, като изгорил стотици римляни, само света Кристина останала непокътната. През следващата нощ, докато света Кристина изчаквала следващото си наказание на сутринта, съдията получил сърдечен удар и издъхнал.

На сутринта света Кристина била отведена пред втория съдия. Той отсъдил да я напъхат в една голяма вана с врящо олио, но света Кристина излязла от ваната сякаш просто си била взела една топла баня. Тогава обръснали главата й и я превели чисто гола през целия град до храма на Юпитер; но щом стигнала до храма, статуята на бога рухнала насред улицата и се пръснала на хиляди парченца. Тогава и вторият съдия получил сърдечен удар и издъхнал.

На третата сутрин косата й отново била пораснала, а плътта й — изцелена. Така света Кристина била отведена при трети съдия. Двама от палачите я приковали с вериги към стената и отрязали гърдите й, но от раните й вместо кръв рукнало мляко, а света Кристина, чудодейно освободила се от веригите, предупредила съдията да не продължава с изтезанията, понеже неговата сила не можела да се сравнява със силата Христова. Съдията заповядал да й изтръгнат езика; но света Кристина продължавала да говори съвсем гладко дори и след като захвърлила езика си в очите на съдията, който моментално ослепял. Накрая съдията отсъдил света Кристина да бъде хвърлена в морето. Край нея марширувал цял батальон от стотина мъже, докато крачела неустрашимо, макар да била гола и окована. Така се добрали до пристанището, където я привързали към носа на един кораб и я отвели на няколко километра навътре в морето, където водата била много дълбока. Завързали към веригите около шията й един голям тежък камък — трябвало една дузина мъже да се напрегнат, докато я издигнат на палубата и оттам да я изтласкат в морето. Ала тъкмо когато света Кристина трябвало да потъне във водата, камъкът и веригите най-мистериозно се хлъзнали и отдалечили от нея; за миг тя увиснала над повърхността на водата като дух, облечена сега в бяла дреха, докато небето, което доскоро било съвсем ясно и синьо, внезапно се забулило от пурпурни облаци, от които към света Кристина се спуснал един ярък лъч от светлина. И накрая до нея застанал архангел Михаил, а докато войниците гледали смаяни, той напълнил шепата си с морска вода и наквасил челото на света Кристина. После протегнал ръка към нея и я повел към небесата, докато на земята се разразила ужасна буря, а римският кораб, заедно с всички на борда, потънал в морето.