Нино Ричи
Житията на светците (5)

Пета глава

В неделя бе празникът на Сан Камило де Лелис^[1]. За този местен светец се разказваше, че някога изцелил един хром нещастник на върха на планината Коле де Санти. В негова чест нашата църква свика енориашите на специална служба за събиране на помощи за болницата в Рока Сека. Историята за делото на Сан Камило ни разказа нашата учителка, за която светците не бяха само образи от едно митическо минало, а по-скоро вечни примери за подражание и в същото време личности, на които са били присъщи и напълно светски черти, но са били способни да вършат чудеса дори в ежедневието. „Кой знае — каза ни тя веднъж, — дали и сега сред нас няма някой бъдещ светец?“

Когато още бил много млад, той се прочул като непоносим побойник и грубиян. Всяка вечер се напивал и после се впускал в улични сбивания. Бил много висок, истински гигант, но няма значение колко си едър, защото Господ винаги може да те принуди да си плащаш за греховете.

И така един ден се стигнало дотам, че Сан Камило трябвало да плати за греховете си. Както винаги, той пиянствал в някаква кръчма и играел хазарт с едни крадци, обаче не подозирал, че Господ изпратил тези крадци, за да му дадат урок. Губел всеки път, когато залагал. Но винаги удвоявал залога с надеждата да обърне хода на играта. Само че към края на нощта той изгубил всичките си пари. Последното, което му останало, било едно златно разпятие, дадено му от майка му за първото му причастие. Когато и него проиграл, крадците го стиснали за врата и го изхвърлили на улицата.

В същата нощ той поел пеша към дома на родителите си в Бокчианико с надеждата да изпроси от тях малко пари. Ала щом се замислил за всичко, което родителите му дотогава били сторили за него и че нищо добро досега от него не видели, а след туй си спомнил как пропилял всичко на комар, дори и скъпоценното златно разпятие, идело му в земята да потъне от срам. И понеже Господ можел да надниква в сърцето му и да се убеди, че Сан Камило усвоил преподадения му урок. Той изпратил една ярка светлина да грее в небето — знак за Сан Камило, че греховете му били опростени.

Преди да чуя тези разкази от нашата учителка, аз много не се бях замислял за религията. Със сигурност може да се каже, че майка ми не се интересуваше от религиозните теми, макар че всяка неделя посещаваше църковната служба заедно с мен и дядо ми. Сядахме на предната скамейка, винаги запазена за нас заради видното положение на дядо, но макар доста бързо да научих наизуст всичките латински фрази и да ги повтарях усърдно на глас — както ни бе учила учителката, майка ми нито веднъж не помръдна устни.

— Аз ги повтарям мислено, в главата си — обясни ми веднъж тя. — Бог може да чете мислите ти.

Поне дядо ми пееше химните, а гласът му се извисяваше над гласовете на останалите богомолци. Само че звучеше като оплаквателните напеви на жените по погребенията, макар изражението на лицето му да си оставаше все така строго и сериозно. Всъщност обаче той възприемаше скептично религията.

— Моят дядо имаше навика да чете откъси от Библията — споделял той, което именно още повече спомогна да загуби разсъдъка си. Преди да умре, разправяше, че видял как ангелите се спуснали от облаците, за да го отведат на небето. И такива работи се случват на този свят.

Но разказите на нашата учителка за житията на светците ми подействаха като еликсир. Учителката ме бе нарочила за лошо момче — вярваше, че в мен се е вселил дяволът заради цигарите, които тайно пушех, а също и за бягствата ми от учебните часове. Само че ако дяволът наистина се бе вселил в мен — а аз бях твърдо убеден, че бе точно така — той би трябвало да го е сторил въпреки най-добрите ми намерения; заради бягствата от часовете трябваше упорито да се опитвам да се преборя с него, като избирам по-малката от двете злини.

— Трябва да признаваш прегрешенията си пред свещеника — поучаваше ме учителката, докато ни обясняваше кои грехове е редно да споделяме при всяка изповед, — дори ако само си се показал пред други хора по бельо или гол.

Така се стигна дотам, че винаги когато минавах покрай учителката по пътя за училището — което нямаше как да избягна, понеже всяка сутрин тя ни посрещаше на училищната врата. По лицето й ясно се четеше какво място заемаше всеки от нас в сърцето й, защото тя се усмихваше на добрите деца и се мръщеше на лошите. Та точно при поредното преминаване покрай смръщената учителка аз внезапно си я представих пак така изправена, само че чисто гола, кръстосала едрите си ръце под масивните си розови гърди, с една черна подутина, пулсираща като сърце между бедрата й. Това видение, което колкото по-упорито се опитвах да прогоня, толкова по-здраво се набиваше в главата ми, ме изпълваше едновременно с възбуда и ужас. Трябваше да си плащам за този грях с по десет молитви пред Дева Мария ежеседмично, шепнех ги скришом, докато седях до майка си по време на неделната проповед. Всеки път, когато Фабрицио задигаше по няколко цигари от баща си и ме причакваше, преди да отида до училището, аз се измъквах заедно с него към върха на Коле ди Папа, за да прекарам още един ден, посветен на видението, с ужасяващата голота на учителката.

Църквата във Вале дел Соле, с нейните високи варосани стени, бяла камбанария и заострен връх, се извисяваше над селото от склона, в чието подножие се бе сгушила малката кръчма на Ди Лучи. Сянката на камбанарията ежедневно падаше върху площада с изместването на слънцето като голяма часовникова стрелка. В деня на празника на Сан Камило майка ми, дядо ми и аз отидохме заедно до църквата и както винаги, минахме по пътя зад кръчмата на Ди Лучи в стремежа ни да избегнем стъпалата откъм площада заради болките в крака на дядо ми. Вътре в църквата хората посрещнаха с обикновени кимвания дядо ми, както винаги ставаше. Но макар църквата да се оказа препълнена още преди началото на службата дотолкова, че неколцина от богомолците бяха принудени да останат правостоящи до входа, местата на скамейката до майка ми останаха незаети. Свещеникът — падре Николо или както всички го наричаха Копача на лозето, защото с това навремето си изкарвал прехраната неговият дядо, — прочете проповед за Сан Камило и как той помагал на болните. Но към края на проповедта той неусетно премина от Сан Камило към един мъж, наречен Данаил — единственият, който успял да изтълкува написаното от Господ на стената. Аз обаче не успях да разбера на какво искаше да ни научи той. Все пак тази история ме подтикна отново да се замисля за баща ми, както и за странния му маниер на писане на писма до майка ми. Накрая, сякаш нарочно — за да се възползва от предимството, което му предлагаше препълнената заради празника църква, — той завърши проповедта с предупреждение относно суеверията на селяните, които не назова изрично, но изтъкна, че не се съмнявал, че били работа на дявола. Тази последна тема в никакъв случай не беше непозната на падре Николо, така че той никога не пропускаше всяка удобна възможност да я разнищва; ала днес, докато говореше от амвона, той като че ли удостои майка ми с един многозначителен поглед, сякаш носещ някакво потайно значение, което му се искаше да сподели с нея.

Но като излязохме отвън, майка ми рече:

— Днес се беше изпотил като свиня, а ние като някакви безмозъчни идиоти продължаваме да му даваме пари за неговото вино и неговите наденички, след което цяла седмица предъвкваме само сух хляб. Иска ми се да видя колко от това, което днес е насъбрал от хорските подаяния, ще даде на болните.

Майка ми често наричаше падре Николо „нашето угоено теле“, защото според нея след като той станал енорийски свещеник, нашата селска църква съвсем западнала, понеже прибирал в джоба си всичките пари, оставяни от богомолците. И други от селото често го осмиваха, ала все зад гърба му; ако обаче го срещаха на улицата, се държаха все така почтително и разговаряха с него смирено, със сведени надолу очи. В училище ние много се страхувахме от него, защото често идваше да ни препитва по вероучение. Падрето имаше навика за всеки неверен отговор да ни удря по три пъти по задниците с къса пръчка: по един за Отца, за Сина и за Светия дух. А понеже нашето училище беше съвсем близо до църквата, за падре Николо бе достатъчно само да си надене обувките, да измъкне пръчката от тайното място, дето я криеше всеки път, когато му скимнеше да дойде, за да ни изпитва. Така се появяваше най-внезапно, от никого неканен, на прага на училището, като черен ангел с развятото расо на прага, но с плътно пристегната бяла якичка около тлъстата си шия, нарочно криещ пръчката зад гърба си. Незабавно секваше всякакво шепнене, дърпане на коси, предаване на бележки в смачкани на топка листове хартия и късане на листа от тетрадките (защото учителката ни, колкото и да се стараеше, не можеше да се сравнява по строгост с падре Николо). Във въздуха се долавяше само приглушено скърцане на краката на столовете по бетона. Най-после всички редици от маси и столове биваха подравнени в безупречно прави колони, учениците застинали и изправени край тях, на равни разстояния един от друг, с погледи насочени право напред. Една напрегната тишина надвисваше в класната стая и само притеснени, леко удължени детски усмивки посрещаха тлъстата физиономия на падре Николо.

— Добър ден, деца.

— До-бър ден, па-дре Ни-ко-ло.

След като ни позволеше да се настаним по местата си, падре Николо първо правеше една бавна обиколка из стаята, като се втренчваше в лицата ни, за да провери за някакви признаци на греховност. Когато си избереше жертвата — винаги бе момче, той отиваше до катедрата, обръщаше се бавно и извикваше оттам името на нещастника, след което минаваше покрай редицата, за да застане зад жертвата си.

— Антонио Джирасоле, моля те, стани от чина.

Антонио бе длъжен да се надигне от мястото си и да остане с лице към черната дъска, докато свещеникът оставаше само на няколко сантиметра зад гърба му — достатъчно близо, за да може горкият Антонио да усети горещия му дъх в настръхналия си врат.

— Кажи ми, Антонио, колко лица познаваме ние в Бога?

Винаги започваше с някой по-лесен въпрос.

— Три лица, падре Николо.

— Три лица, чудесно. И как се наричат те, тези три лица?

— Отец, Син и Свети дух.

— Добре, Антонио, много добре. Ти вече си станал истински теолог, даже и йезуит можеш да станеш.

Другите ученици сподавено се захилваха. Всички прекрасно знаехме колко обичаше падре Николо да си поиграе с жертвата, преди да й нанесе последния, довършващ удар. Също като момче, което къса крилете на уловените от него мухи.

— А сега ми кажи, Антонио, как могат тези три лица да бъдат съвместени в едно?

Спускаше се мъртвешка тишина, нарушена най-накрая от неспокойно помръдване на крака и нечия изнервена кашлица. След краткия, но многозначителен отговор на Антонио „Не зная, падре“, падре Николо вече разполагаше с първата си жертва за деня.

Падре Николо никога не пропускаше да разпъне на кръст едно или две жертвени агнета при всяко свое посещение, като на всичкото отгоре се стараеше да ни натовари с усещането за нашата колективна вина. Защото кой от нас би могъл да отговори правилно на неговите засукани въпроси? Но след това, след като избраните от него нещастници вече бяха заплатили цената на изкуплението, той се поотпускаше малко и започваше да ни разказва разни случки от неговите дни в семинарията. Понякога тези разкази бяха тъй забавни, че дори ни караха да забравим за пръчката му, която обаче както винаги пак щеше да ни изплаши при следващата му поява на училищния праг. Дотолкова се вцепенявах, че хич не можех да проумея, как така всъщност падре Николо с пръчката и падре Николо, разказващ забавни истории, може да е една и съща личност.

— В семинарията имах един другар, чието име беше Домпиетро — започваше той, — когото познавах още от Рока Сека. Когато ни разпределиха по стаите, монасите настаниха Домпиетро на леглото срещу моето. Така че още на първата сутрин в семинарията аз отидох при Домпиетро, за да идем заедно на закуската, но когато приближих до леглото му, го заварих със завряна отдолу глава.

— Домпиетро — рекох му, — какво дириш под леглото?

— Търся си обувката — отвърна той.

След няколко минути той я измъкна изпод леглото и си я надяна на крака.

— Ето! — доволен рече той и на лицето му разцъфтя радостна усмивка, сякаш в този миг бе най-щастливият човек на земята. А в следващия миг коленичи на пода край леглото си, събрал ръце пред гърдите си, за да нашепва някаква кратка молитва.

„Какъв странен човек е този Домпиетро“, казах си аз. „Може ли да благодари тъй горещо Богу, че си е намерил обувката?“

На следващата утрин, когато отидох да взема Домпиетро, същата история отново се повтори: Домпиетро отново лежеше на пода, с глава под леглото.

— Домпиетро — рекох му аз, — какво дириш под леглото?

— Търся си обувката — обясни ми той.

И като я намери, отново зашепна кратка, но пламенна молитва в знак на благодарност към Господа.

Това продължи да се повтаря през всеки ден от седмицата — първо търсенето на обувката, сетне молитвата. Вече започнах да се съмнявам дали Домпиетро не си е изгубил разсъдъка. Но във всичко друго той изглеждаше съвсем наред. Единственото, което не разбирах в него, бе тази история с обувката. Затова накрая една сутрин не се стърпях и го запитах:

— Домпиетро, защо всеки ден си търсиш обувката под леглото? Не мислиш ли, че Господ ще бъде много по-щастлив, ако просто свикнеш да си оставяш обувките край леглото като всички останали братя, така че на другата сутрин да не го безпокоиш с усилията да я търси?

— Но аз не говоря на Господ за моята обувка всяка сутрин — отвърна Домпиетро. — Всяка вечер аз я захвърлям под леглото, за да имам какво да търся на сутринта и това е повод да коленича край леглото. А след като падна на колене, вече никак не е трудно да си припомня за всичко, с което Господ ме е дарил.

Майка ми обаче не вярваше много на историите на падре Николо.

— Какво дириш под леглото? — попита ме тя, когато се опитвах да последвам примера с Домпиетро, даден ни от падре Николо. Само че като й разказах за историята на падре Николо, тя само се разсмя.

— Каква работа, брей! Не вярвай на тези истории, глупачето ми. Кой знае откъде ги е прочел.

Но аз продължавах да харесвам историите на падре Николо, макар че сега не смеех да споделям това с майка ми.

В неделните дни по обед обикновено ни гостуваха леля Лучия и дъщеря й Марта. Но точно сега, в деня на празника на Сан Камило, в нашата кухня витаеше някакво странно и мъчително напрежение. Майка ми се изгори от тенджерата, докато я взимаше пълна със соса от огнището, затова разля малко от соса по каменните плочи на пода.

— Глупачка! — сопна й се дядо. — Не можеш ли да бъдеш по-внимателна!

Само леля Лучия си беше все същата, както я бях запомнил: с каменно спокойно лице, седнала на обичайното си място, с едра и внушителна фигура, както винаги с плътна пола и престилка над нея, дори и шал си бе увила около врата въпреки жегата, а косата й бе стегната назад със забрадка. Преди да се съберем за обяда около масата, тя ме повика и с прошарената си от синкави вени ръка измъкна от джоба на престилката си една монета от пет лири.

— Да имаш с какво да купиш нещо на приятелките си — обясни ми тя с дяволита усмивка. Кожата на дланта й бе станала лъскава от годините, едва ли не прозрачна.

Но Марта изглеждаше днес някак си нащрек, потънала в мрачно мълчание, като че ли едва се сдържаше да не задреме, макар че може би повече приличаше на онези стари хора, които костите ги болят преди буря. На мен поне тази Марта винаги ми бе приличала на жена без определена възраст — можеше да е на петнадесет, но можеше и да е на петдесет. Големите й черни очи още гледаха живо и с някакво детско любопитство, но кожата около тях бе започнала да се сбръчква с годините. Но дори и в нашето село към нея се отнасяха със смесица от снизходителност и респект, сякаш тя едновременно бе съвсем проста жена и вещица, обладана от магически сили. Изтекли са доста години, през които тя е криела странното в себе си, дори може би се е научила да бъде невидима или поне да се промъква от стая в стая като сянка, а когато спираше, застиваше на едно място като камък, движейки само очите си, пърхащи в орбитите си като очи на птичка; но днес аз бях особено напрегнат от нейното присъствие и внезапно усетих, че ако мога някак си да погледна на света с нейните очи, ще видя един нестабилен и много странен свят — нещо като гледката през парче от криво огледало.

Очаквах следобед да се появят и други гости, за да приветстват майка ми с успешното изцеление в болницата или поне за да си побъбрят с дядо ми за някоя от неуредиците в селото, както се случваше почти всяка неделя. Но след като леля Лучия и Марта си взеха довиждане с дядо и отидоха при Ди Лучи, през целия следобед къщата остана притихнала, докато майка ми мълчаливо плетеше в един ъгъл на кухнята.

Чак на следващия ден се отбиха двама посетители, точно когато майка ми и аз бяхме толкоз заети с печенето на хляба. На прага се появиха Мария Майале и Джузепина Даньело — приятелки на мама от детинство и някакви наши далечни кръвни роднини, каквито всъщност бяха половината от жителите на селото. Дойдоха откъм фонтана на площада, опрели коритата за прането на хълбоците си, а кокалчетата на ръцете им се бяха зачервили от силното търкане.

— Виж ни как живеем! Кучешки живот! — заоплаква се Мария още от коридора. — Изпери прането, стопли водата, опечи хляба, нахрани козите. За бога, няма ли най-сетне да имам поне една минута, за да отдъхна и аз малко?

И докато нареждаше все така, тя нахълта в кухнята — прохладна заради дебелите каменни стени, и тръшна коритото си на пода, а после уморено притегли най-близкия стол към себе си, за да се отпусне на него, както правеха младежите в кръчмата на Ди Лучи. Подпря яките си ръце на облегалките на стола и изпъна краката си напред. Вените й се очертаваха по тях като пурпурни пътища към високите места по бедрата й. Нейната плът, разтърсвана от трепета, от умората, сега замря в дългоочаквания покой, като гърдите и коремът й я натискаха към облегалката на стола като към скалист склон, надвесен над планински път.

Джузепина пък седна направо на пода, край вратата до мястото, огрято от слънцето, с все още опряно корито до хълбока си.

— Не мисля, че мога да остана за по-дълго тук — рече тя, но остана, при това там, където се бе настанила още с влизането си в кухнята.

Майките във Вале дел Соле — защото тези две жени бяха майки, както си личеше по прането в коритата, по изпоцапаните пелени, детските дрешки и малките чорапчета — се познаваха отдалече по загрубелите си подути ръце, по дебелите поли от домашнотъкана вълна, по късо подстриганите коси, прибрани под забрадките, по закръглените им кореми с престилки от груб коноп или зеленикав лен, от които шиеха и чувалите за житото. Обикновено пристъпваха бавно, поклащайки се като слонове, с ръце на хълбоците, като цялото движение се управляваше от хълбоците — навик, придобит от многото носене на легени с вода на главите им. За целта долната половина на тялото трябваше да се приспособява към всички неравности по пътя, за да запазва горната половина в почти непроменена позиция. Говореха на местния диалект, ама с най-опростената му форма, защото за разлика от мъжете — които поне бяха подобрили своя италиански по време на службата си в казармата, те бяха много далеч от всякакво образователно влияние. Пък и отдавна бяха изпозабравили всичко, което бяха научили за италианския език през петгодишното обучение в училището във Вале дел Соле. Само че моята майка не бе като тях — беше учила в средното училище в Рока Сека и понякога я бях слушал да говори с търговците на по-добър италиански от учителката ми. Мария и Джузепина бяха омъжени за местни фермери и вече бяха родили по няколко деца, така че отдавна бяха извървели пътя от дребните свободи на юношеството и младостта към ежедневните тегоби, неизбежни при майчинството на село.

Мария често се шегуваше и оживено жестикулираше; когато столът й изскърца в знак на протест, тя повдигна крака си върху напречната летва, за да спре скърцането. От мястото до майка ми, където седях, аз за миг зърнах затлъстялата кожа от вътрешната страна на бедрото й, докато тя наливаше вода в коритото си. Мария използваше метафори, които не разбирах — споменаваше нещо за Антонела, дъщерята на Алфредо Каталоне, която някой заварил долу в ниското пасище заедно с Антонио Джирасоле; подхвърли и още нещо за някакъв свещеник в Торнамонде, който си позволил да наруши една от Божиите заповеди, само че тя не уточни коя точно. Тогава Джузепина се намеси:

— Винаги се подиграваш на свещениците. — Гласът й прозвуча изтънял и висок, като планински вятър, свирещ около някой склон. — Не си права. — По снагата на Джузепина все още можеха да се забележат очертанията на бюста й, корема й, бедрата й; но създаваше впечатление, че само дрехите й ги задържат заедно, защото пищната й плът заплашваше всеки миг да разкъса тези прегради и да прелее в една обща безформеност. Но колкото и да бе странно, краката й по-надолу изтъняваха.

— Защо защитаваш свещениците? — попита майка ми, като се приведе над нощвите и отново се зае да меси тестото с двете си ръце. — Те с нищо не са по-добри от всички нас. — Днес тя носеше тънък черен пуловер, с ръкави навити над лактите, подчертаващ извивките на тялото й, докато работеше — ту заоблеността на гърдите й, когато вдигна ръка, за да отметне с опакото на дланта си един кичур, паднал върху очите й, ту гъвкавите извивки на гърба й, докато се извиваше над дъската, където трябваше да разточи тестото за корите.

— А пък ти си прекалено горда — обади се Джузепина и премести тежестта на тялото си от единия на другия си крак, като овца, попаднала сред каменист склон. — Дори и като момиче същата си беше. Кога за последен път си се изповядала?

— Че защо й е да се изповяда? Кристина не се нуждае от свещениците — намеси се Мария. Гласът й беше хриплив, като че ли едва се сдържаше да не избухне от смях. Макар днешният ден да бе хладен, по черния мъх на горната й устна се появи пот. — Нали затова се покатери на онова маслиново дърво? За да се добере до небесата.

— Покатерих се на онова маслиново дърво — каза майка ми и опря нощвите до дъската, — за да си набера от маслините.

Майка ми се залови с удвоена ярост да мачка тестото, което вече бе започнало да се сгъстява и запазваше формата на нейните юмруци. Капка пот надвисна от челото й и капна в тестото.

— Джузепи — рече тя, — защо не седнеш за малко? Онова ухапване от змия не е заразно.

Но сега за миг всичко изглеждаше така, сякаш някаква завеса се спусна между нас. Мария изведнъж се отмести в стола си и метна един мрачен поглед назад към Джузепина. Сякаш те двете си размениха някакво тайно безмълвно послание.

— Уф, оставила съм тенджерата на огъня — завайка се Джузепина, после промърмори нещо на раздяла и забързано излезе на улицата.

Този следобед, тъкмо когато подкарвах овцете по пътеката към върха на Коле ди Папа, аз дочух познати гласове откъм фонтана на площада. Чух също да се споменава името на майка ми. Стръмният склон извеждаше чак до горния път. Когато стигнах дотам, се надвесих надолу и през храсталаците видях, че там долу Мария и Джузепина наливаха от чешмите вода в стомните си.

— Знаеш ли какво говорят за нея в Рока Сека? — изрече Мария. — Сякаш всички са ослепели. А тя се разхожда наоколо като някаква принцеса.

— Бог ще я накаже — отсече Джузепина. — Неслучайно я ухапа онази змия.

— Че какво общо има тук змията?

— Е, поне така се говори. Тази сутрин ти тъй рязко отдръпна стола си от нейния, че още малко и щеше да излезеш насред улицата.

Мария глухо промърмори нещо.

— Жал ми е за баща й — сподели тя след кратка пауза — И за Виторио. Расте изоставен като плевел. Да си виждала някога да помага за жътвата като моя Винченцо? Никога. Той и майка му по цял ден уж учат уроците. Някой трябва да пише на бащата на това момче. Мога дори и аз да го сторя.

— Ти по-добре си гледай твоите грижи — сряза я Джузепина.

Двете жени бавно закрачиха към къщите.

— Е — чух аз Мария да казва, след като двете се поотдалечиха и гласовете им започнаха да заглъхват, — по един или друг начин той ще го узнае. Винаги така става.