Метаданни
Данни
- Серия
- Житията на светците (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lives of the Saints [= The Book of Saints], 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Стамен Стойчев, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нино Ричи. Житията на светците
Канадска. Първо издание
ИК „Персей“, София, 2007
Редактор: Диана Кутева
Коректор: Митка Печева
ISBN: 978-954-9420-66-1
История
- — Добавяне
Двайсет и пета глава
В деня, за който бе насрочено заминаването ни, сутринта се случи дъждовна и студена. Чух как дъждът започна още в малките часове на нощта, много преди зазоряване, като първо връхлетя вятърът и изпосъбори нещо на балкона, та го тресна о металния парапет, а после с грохот надолу го затъркаля надолу. Чак след това първите пориви на дъжда засипаха с пръски прозореца. Шумът нарасна до силно барабанене, ала изпод облаците и през завесите започна да се процежда сивееща светлина, която придаде очертания на всичко в стаята — на стола до леглото, на разнебитената масичка, на разпятието на стената. През последните нощи аз почти не заспивах дълбоко, защото постоянно оставах в напрегнато, полубудно състояние, заслушан в ритмичното дишане на майка ми. Не можех да престана да мисля за издутия й корем, който, странно наистина, като че ли й придаваше някакъв необясним прилив на енергия; само че тази нощ майка ми през цялото време спа неспокойно и все се въртеше в леглото си, а дишането й бе накъсано и забързано.
— Ставай, Виторио — събуди ме тя още с надигането си от леглото. — Време е да потегляме.
Закусихме мълчаливо с леля Лучия и Марта, докато огънят гореше в огнището, а навън продължаваше силно да вали. Майка ми днес като че ли бе още по-напрегната и раздразнителна. Занесе закуската на дядо ми, но те двамата нито дума не си размениха.
— Не се тревожи за него — опита се да я успокои леля Лучия. — Марта и без това няма за кого другиго да се грижи. Той ще й бъде и като баща, и като син.
В очите на Марта проблеснаха искрици, от наранена гордост или пък може би просто заради вродената й дързост. За миг това й придаде вид на много сведуща по всичките дела в къщата. Ала въпреки това в следващия миг тя стана от стола си и пое към вратата.
— Къде си тръгнала в това лошо време? — попита я леля Лучия.
— Трябва да нахраня прасетата.
— Стига де, това можеш и по-късно да го направиш. — Но Марта вече си бе сложила шала и се измъкна от стаята като сянка.
След закуската в кухнята на Лучия започна да се сбира малобройна група от най-доброжелателно настроените наши съседи, братовчеди и познати. Първи дойдоха Джузепина с мъжа си, Силвио пощальона и още неколцина други. Последен се появи Ди Лучи, сериозен и намусен, загърнат с широко пончо, за да го пази от дъжда. Малко след като ни поздрави мрачно, той извади някакъв предмет от найлоновата торба, която стискаше в ръката си.
— Това е фотоапарат — прошепна той на майка ми. — Само за няколко снимки, преди да тръгнеш. Просто така, за спомен.
— Моля те, Атононио — махна с ръка мама, — не и тази сутрин.
— Извинявай, Кристина, ама кога, ако не сега?
Няколко от другите гости също бяха донесли вързопи и ги стискаха в ръцете си, сякаш се смущаваха от тях, но накрая Джузепина се приближи до майка ми с малък пакет от кафява хартия, спретнато вързан с бял конец.
— Това е нещо дребно за братовчеда на мъжа ми — заговори тя. — Но ако толкова нямаш място в багажа…
Майка ми уморено въздъхна.
— Съжалявам, Джузепина — каза тя. — Решила съм нищо да не взимам. Това не е заради теб, в никакъв случай, но няма да ставам твой пощальон. Ако преди три месеца бях умряла, никоя от вас нямаше да ме изпрати. Не зная сега какво е по-различно.
Обаче Джузепина остана за секунда скована на място, сякаш не бе разбрала какво й се говори, все още протегнала пакетчето си към майка ми.
— Не разбирам какво искаш да кажеш — изрече тя най-после.
— Много добре знаеш, по дяволите, какво искам да кажа — ядосано й отвърна мама. — Както ти, така и останалите.
Джузепина набърже огледа стаята и лицето й почервеня.
— Ако така ще се държиш с мен, тогава не знам защо въобще си направих труда да дойда да те изпращам.
— Ами тогава… тръгвай си.
И без това майка ми вече се бе обърнала с гръб към Джузепина, заета с опаковането в сандъка на последните вързопи с храна за из път. Ала Джузепина все още се надяваше, че всичко това е само някакво досадно недоразумение, така че още за миг остана в средата на стаята, но сега бе прибрала към гърдите си ръката си, стискаща пакетчето. Ама най-после като че ли гордостта й надделя и тя рязко се обърна към вратата.
— Хайде, Алберто, да си вървим — хладно рече тя. Мъжът й за миг се поколеба, свел смутен поглед към шапката си. Но накрая последва Джузепина към вратата.
В стаята надвисна тягостна тишина и още няколко от присъстващите поеха към вратата, сякаш бяха решили да си тръгват. Но ги спря тропотът на копита, долетял отвън. След малко на прага се появи едрата фигура на чичо ми Паскуале. Много месеци бяха изминали, откакто бяхме преустановили всякакви срещи с хората от бащиния ми род. Само че сега именно той, чичо ми по бащина линия, се появи в стаята, наметнат с найлон през раменете, за да пристъпи с неловка усмивка към майка ми.
— Е, значи най-после се реши да заминеш за Америка — започна той и се наведе напред да я целуне по бузата. — Ама трябваше преди това да ни известиш. Марио нищо не ми спомена за това в писмата си. — Само че майка ми предпазливо отвърна лице от него.
— Всичко се реши толкова набързо — обясни му тя. — Ето, ела и седни тук. Сигурно целият си се измокрил. Ще ти сваря кафе. Огънят още не е съвсем угаснал.
— Не, не, всичко е наред. И без това трябва да бързам за пазара. — Той измъкна един пакет от ловджийската си чанта, провесена през рамото му, и колебливо го подаде на майка ми. — Мама иска да занесеш това на Марио — някаква риза или нещо подобно, сякаш те там в Америка си нямат ризи. Ама ако нямаш място, ще го върна обратно. Това е само така, за спомен.
Само че мама веднага го взе от ръцете му.
— Всичко е наред — побърза да го успокои тя. — Ще успея да го вместя в багажа. — И наистина тя на бърза ръка натика пакета в сандъка до последните пакети с храната. Обаче напрежението в стаята сега още повече се сгъсти. Дори и чичо изглеждаше заразен от общото неловко настроение и това си пролича въпреки обичайното му добродушно изражение.
— Марио ще те посрещне ли на пристанището? — попита той.
— Не — сухо отвърна майка ми. — Ние сами ще вземем влака от там. Ще се оправим.
— Аха.
За кратко той остана сковано в средата на стаята, вперил очи в пода.
— Е, може би все пак ще изпия една чаша кафе — примирено рече той накрая.
Другите посетители вече започнаха да си тръгват. Майка ми се сбогува с всеки от тях на излизане, строго скръстила ръце пред гърдите си, сякаш бе нетърпелива по-скоро да се раздели с тях. Накрая остана само чичо ми, седнал с приведени рамене на стола до леля Лучия пред огнището, докато на отсрещната страна на масата седяха Ди Лучи и Силвио. Междувременно Марта се върна от обора, пак така сърдита и мълчалива, както бе преди да излезе. Веднага се зае да мие чашите и чиниите. Ние всички изчакахме няколко минути в пълно мълчание. Майка ми и аз също седнахме на столовете. Но Ди Лучи и Силвио вече се бяха отдръпнали до вратата, готови да излязат, когато отвън се чу автомобилен клаксон, надделял над шума от дъжда — това беше сигналът на Казингуло, който щеше да ни отведе до Рока Сека. След секунди неговият автобус, по-скоро камион, паркира пред къщата и той си подаде главата през вратата.
— О, тази ли била къщата? Пресвета Дево, навън вали като из ведро. Трябва да побързаме, ако не възразявате, госпожо. Возя една дузина души отзад в камиона и сега те всичките искат да ми счупят главата от бой.
Силвио и Ди Лучи отнесоха до камиона нашия багаж — плетения кош с храната и куфара с дрехите. После отидоха с Казингуло до старата ни къща, за да натоварят и сандъка. Но чичо остана при нас, като бавно прекоси стаята, за да се приближи до майка ми, седнала край масата.
— Виторио, иди да се сбогуваш с дядо си — нареди ми мама. Чичо отпусна лакти на масата, после леко се приведе към майка ми, свел поглед към ръцете й. Марта, която още не бе приключила с миенето на чашите на мивката, наклони главата си към нас.
— Няма да отидеш при него — едва чуто промълви чичо. — Прочетох го в очите ти още щом влязох тук.
Майка ми рязко се извърна към мен:
— Виторио, по дяволите, нали ти казах да отидеш при дядо си!
За миг останах объркан до масата, но мама изведнъж се изправи и със силно дръпване ме поведе към стаята на дядо. Щом влязохме вътре, дядо я изгледа недоволно, но тя веднага излезе и затвори вратата след себе си.
Останах само за минута в стаята на дядо ми. Без нищо да каже, той протегна ръка и ме привлече към себе си, притискайки наболата си буза към моята. А когато ме отдръпна, в очите му проблеснаха сълзи.
— Надявам се на Бога тя да не съсипе живота ти така, както съсипа своя — прошепна той.
Щом излязох в коридора, чух как чичо ми навън оправяше нещо по каруцата си. Дори не бе дочакал да се сбогува с мен. В стаята цареше тишина, напрегната както след всеки спор между близки, макар че аз не чух някой да повиши глас, докато бях оттатък при дядо ми. Леля Лучия, с гръб към мен, още гледаше втренчено догарящия огън; Марта продължаваше да бърше чашите в ъгъла. Майка ми стана от масата веднага щом влязох, заобиколи ме и отиде в стаята на дядо ми, без да ме погледне, като затвори вратата след себе си.
— Е, идваш ли? — Казингуло надникна през предната врата. — След половин час тръгва автобусът от Рока Сека.
Сега Силвио и Ди Лучи застанаха зад него. Ди Лучи, сгушил се под пончото си, още стискаше в ръцете си найлоновата торба с фотоапарата в нея. През следващите няколко минути всички ние чакахме мълчаливо в кухнята на леля Лучия, докато през вратата на стаята на дядо ми до нас достигаше приглушения разговор между него и майка ми.
— Какво толкова имат още да си говорят? — нетърпеливо се обади Казингуло. — Да се целунат по бузите и толкоз.
— Потрай още минутка, де — рече му леля Лучия. — Остави ги да се сбогуват на спокойствие.
Ди Лучи пристъпи към огъня и протегна ръцете си, за да ги постопли; но гласът на дядо ми внезапно се надигна остро и шумно иззад вратата:
— Да не си полудяла? Ако продължиш да упорстваш, тогава Господ да ми е на помощ. Ще се моля през всеки ден от живота си да изгориш в ада!
— А ти какво би сторил на мое място? Да вървя по дяволите? Или просто да си стоя тук и да го чакам?
— Ще си платиш за греховете и ще се моля Господ накрая да се смили над душата ти!
— За моите грехове вече си платих хиляда пъти!
— А пък за момчето… — добави дядо ми, вече крещейки с все сила, — замисляш ли се какво ще стане с него? Не можеш да ми го отнемеш просто така!
— Ще си взема сина и ще го отведа там, където пожелая. И нито ти, нито пък някой друг може да ме спре.
— Тогава се махай! Вън от този дом! И ако още веднъж прекрачиш прага му, кълна се в Бога, че със собствените си ръце ще те удуша!
Вратата на стаята на дядо ми рязко се разтвори и майка ми връхлетя като буря в кухнята.
— Вървете всички по дяволите! — развика се тя. Сграбчи шала си от закачалката и го метна връз раменете си.
— А ти там — обърна се тя към Казингуло, — не стой като магаре на мост. — С рязко движение тя си проправи път сред мъжете, струпани край вратата, за да изскочи на улицата. — Виторио! Грабвай си палтото и да тръгваме!
След миг аз вече подтичвах по улицата след нея, изплашен да не бъда изоставен завинаги. В каросерията на камиона на Казингуло заварихме пет–шест души, нагласили бохчите и чантите си върху коленете си, нямо загледани в нас, очакващи да се качим при тях. Но майка ми решително закрачи напред към шофьорската кабина, а седналият там непознат мъж побърза да й отстъпи мястото си, след което се затича отзад да се качи в каросерията при останалите.
Казингуло, заобиколен от Ди Лучи и Силвио, още стоеше сепнат до вратата на леля Лучия и удивено зяпаше към нас.
— За бога, какво чакате още? — ядосано му извика майка ми.
По цялото протежение на най-дългата улица в селото — „Сан Джузепе“, от всички балкони или стъпала пред портите занадничаха местните хора, загърнати кой с шал, кой с някое палто, наизлезли да ни зяпат, не само жени, но и мъже, дори и съвсем малки дечица, ама също и старци, дето по цял ден не помръдват от столовете си… всичките те ни гледаха тъй неподвижно и унесено, сякаш позираха за общ фотопортрет, който да запечата последния им смръзнал се образ, докато само ромоленето на дъжда нарушаваше тишината. За миг майка ми, със сплъстена от дъжда коса, с дрехите й, полепнали по корема и бедрата й, изведнъж ми се стори странно смалена и съкрушена; нещо като сянка от страх като че ли пробягна в очите й и тя още по-здраво затъкна краищата на шала си пред гърдите си.
— Глупаци — промърмори тя, ама по-скоро на себе си. Обърна се назад към отворената врата на шофьорската кабина и ме подкара към нея. — Хайде, Виторио, качвай се вътре.
Но преди да ми помогне да се добера до кабината, тя внезапно размаха ядосано ръка, като с другата още ме стискаше за рамото.
— Глупаци! — отново им изкрещя. — Опитахте се да ме убиете, ама ето, още съм жива. А пък вие чакате да ме видите обесена, само че няма да го дочакате. Вие сте мъртви, а не аз, защото никой от вас не знае какво значи да си свободен и да имаш избор. Моля се на Бога да затрие това село и всичките глупаци в него от лицето на земята?
Щом свърши, странна тишина надвисна над селото, та дори и дъждът най-неочаквано стихна. Селяните още стояха сковани като камъни, като че ли сливащи се с каменните огради на къщите си и с калдъръма пред тях, превърнали се най-накрая в прости подутини или вдлъбнатини по скованата скалиста фасада на планината.
Майка ми припряно ме натика в шофьорската кабина.
— Хайде! Качвай се и карай! — провикна се тя назад към Казингуло. Качи се до мен, цялата измокрена от дъжда. Избърса челото си, отметна мокрите си кичури от лицето си и така обсипа с пръски вода страничното прозорче на камиона.
Само след миг Казингуло вече се бе настанил на мястото си зад волана.
— Извинете, госпожо — рече той, докато замислено потриваше брадичката си, — зная, че това не е моя работа, ама…
— Тогава потегляй! — прекъсна го майка ми. — Единствената ми грешка е, че не напуснах по-рано този ад, още преди десетина години, когато още имах някакъв шанс. Хайде, карай!
Казингуло като че ли се канеше да каже нещо, ама накрая само сви рамене, притича напред да включи двигателя и натисна лоста за скоростите. През страничното огледало, измокрено от дъжда, аз хвърлих последен поглед към селяните — някои от тях вече започваха да се отдръпват от портите си или да се прибират от балконите си, а трети се оттегляха като привидения към края на селото, но никой не вдигна ръка като за поздрав, като пожелание за добър път, както бе обичаят при напускането на някое семейство. Само след броени секунди ние излязохме на шосето, Казингуло умело взе завоя, без да намалява и щом стъпихме на шосето, той превключи на по-висока скорост. Тогава именно Вале дел Соле завинаги изчезна от погледа ми.