Нино Ричи
Житията на светците (15)

Петнайсета глава

След сбиването ми с Винченцо реших всяка сутрин да тръгвам по-рано за училище, за да не ме причаква по пътя дотам някое от момчетата в селото. Учителката като че ли бе отгатнала причината за ранното ми появяване пред прага на училището, затова може би нарочно все гледаше да ме задържа след часовете, уж за да й помагам за разчистването на класната стая.

— Моля те, Виторио — казваше ми тя с напълно сериозен тон, сякаш ми налагаше някакво наказание, — трябва да останеш днес след часовете, за да изметеш стаята.

Разбира се, не бе нужно учителката да ми говори чак толкова строго — всичките мои съученици прекрасно знаеха, че макар доскоро да бях заклеймяван като едно от най-непослушните деца в класа, сега изведнъж се бях превърнал едва ли не в някаква местна забележителност, което ми осигуряваше немислимото досега положение на любимец на учителката ни. Тази хитрост вършеше работа: когато свършвах с метенето на пода и чистенето на черната дъска, всичките момчета вече се бяха прибрали по домовете си, макар че цената, която плащах за тази амнистия, хич не бе лека — след неизменното „Благодаря ти, Виторио“ на раздяла, с което моята учителка ме изпращаше всеки ден на прага на класната стая; както и изражението на светец мъченик, което неволно се изписваше на лицето ми всеки път, когато бях залавян да дремя в час… та всичко това ме изпълваше с погнуса и омраза към самия мен (заради туй, че част от мен преливаше от благодарност за вниманието, с което учителката ме удостояваше). Пък си знаех, най-вече от прошепнатите обидни подмятания, от които всеки ден се измъчвах в класната стая — „мамино синче“, така ми викаха момчетата. Тази амнистия бе само една временна мярка, защото срещу мен се струпваха доста силни противници, които точеха зъби в очакване на деня за разчистване на сметките. Денят, в който никой няма да ме защити, когато нечия груба ръка ме завлече зад някой храст и ми плати с юмруци по носа за закрилата, на която сега се радвах.

Бяха изминали няколко дни след моето среднощно бдение в долината, а майка ми все още беше в болницата. Веднъж, на излизане от класната стая след поредното чистене, за моя изненада заварих Гуидо Мастроанджело седнал на широките каменни стъпала пред църквата. Гуидо беше от бандата, защото го одобриха заради яките му ръце и рамене, макар че по-надолу тялото му не беше толкова внушително. Дори можеше да се каже, че прилича на сламка. Другите момчета го наричаха „надут като пуяк“, защото той никога не си отваряше устата, без да изрече нещо превзето, сякаш въобще не можеше да възприема света като всичките останали нормални хора.

— Гуидо Мастроанджело — ще попита, примерно, учителката, — защо Йосиф и дева Мария трябвало да се приютят в обора, когато се върнали във Витлеем?

— Ами — започваше Гуидо, като лениво, без да бърза, се надигаше от чина и изправяше мършавата си като на паяк ръка, за да се почеше по тила — защото в онези дни всичките хотели били притежавани от фашистите.

Целият клас се заливаше от смях и дори върху укорителното до този миг лице на нашата учителка се появяваше спонтанна усмивка.

Гуидо никога не ми бе причинявал зло, но дружеше с Алфредо Джирасоле — водачът на бандата, към която се бе присламчил и Винченцо Майале. Сега, като минавах покрай църквата, той май не ме забеляза, защото беше прекалено зает с измъкването на поредния сопол от носа си. Цялото му лице бе напрегнато от мъчителното за него съсредоточаване. Но щом стигнах до стъпалата, спускащи се от църковните двери до площада, той ме запита:

— Имаш ли кибрит?

Спрях се и се извърнах назад към него, докато той продължаваше да се вторачва в малкото черно петънце на върха на пръста си.

— Няма страшно, дори и да нямаш — добави Гуидо, сякаш говореше не на мен, а на пръста си, ала най-после ме изгледа сериозно, дори натъжено. — Защото Алфредо може би има. Но ми рече да те попитам, просто така, за всеки случай.

Че какво общо можеше да има Алфредо с моя кибрит? Сигурно Гуидо просто така си бъбреше или се бе объркал нещо.

— Трябва да се прибера, за да изведа овцете — рекох му аз.

Гуидо бавно и грижливо избърса пръста си в панталоните.

— Не се кахъри чак толкоз за овцете, де — рече. — Алфредо е говорил с Фабрицио и той ще ги изведе вместо теб. Дядо ти пък рече, че всичко било наред. Учителката не ти ли го каза?

Гуидо ме измери с преценяващ поглед, докато аз целият се изчервих от смущение. Сигурно не ме лъжеше, след като лесно можех да проверя всичко това, като попитам учителката. Трябваше само да се върна с няколкостотин крачки до класната стая и да я запитам…

— Трябва да вървя — настоях аз, но изпълнен с несигурност накъде да тръгна.

— Мислех си, че ще се качиш на хълма за по една цигара — продължи Гуидо. — Затова те чакам тук. Алфредо вчера бил в болницата за свиждането с леля си от Торнамонде и там попитал майка ти дали можеш да станеш един от нашата банда. Тя му рекла, че всичко било наред. Когато някой е в болницата, не е зле да се запали по някоя и друга цигара, за да се държат злите духове настрани.

С всичките тези усложнения Гуидо успя да накара главата ми да се завърти, та чак свят да ми се завие. Нищо от казаното от него нямаше смисъл — все едно че светът внезапно се бе срутил под краката ми и всичко се бе обърнало с краката нагоре. Ала само след броени секунди всичко ми стана ясно: жертвоприношението на пилето бе започнало да действа. Всяка сутрин аз си припявах мислено един мой малък псалм, за да подсиля действието на магията:

„Пилешка глава, бяла и червена,

изпод леглото що ме гледа.

Запази ни от беди и мъст,

за да не станеш ти на пръст.“

И понеже бях много настоятелен, злите духове накрая чуха горещата ми молба. Така, значи, стават тези работи — понякога духовете трябва да бъдат умилостивявани и приласкавани, за да се поразмърдат. Но след като веднъж решат да се задействат, няма връщане назад. И всичко се променя.

Гуидо се бе изправил и ме чакаше да поема с него.

— По-добре ще е да тръгваме — рече ми той, сякаш никога не се бе съмнявал, че ще дойда с него. — И без това вече те чакат. — И когато поех след него, той преметна през рамото ми яката си ръка, досущ като ръка на истински бандит.

Фабрицио и аз стотици пъти бяхме скитосвали по пътеките на Коле ди Папа, но пътеката, по която сега Гуидо ме поведе, се извиваше и кривеше толкова объркващо във всички посоки, през най-гъстите храсталаци и стръмните скалисти склонове, през полупознати поточета, че накрая се обърках. По едно време ми се стори, че до безкрайност ще се въртим като в омагьосан кръг.

— Вече почти стигнахме — рече Гуидо. — Сигурно досега никога не си се катерил в тази част на планината. Трябваше да съставим специална карта, за да запомнят нашите хора как се стига до тук.

Но тясната, скрита под короните на дърветата просека ми се стори много подобна на онази, в която Фабрицио и аз често се криехме, за да пушим от цигарите на баща му. А сега около дузина момчета се бяха събрали там в кръг, облегнати на стволовете на близките дървета или насядали по камъните, като си предаваха една запалена цигара от ръка на ръка.

— О, най-после! — провикна се някой, когато Гуидо и аз се измъкнахме от храсталака,

— О, Вито! Крайно време беше!

Щом ни видяха, момчетата наскачаха и се скупчиха около мен, като някои от тях дори ме потупаха дружелюбно по рамото. Приближи се дори и самият Винченцо, напъхал ръка под колана си, с грейнало в усмивка червендалесто лице. Именно той ми подаде цигарата.

— Е, какво, ще бъдем ли приятели?

С жест ме подкани да си дръпна от цигарата, но когато го направих, всмукнах дима така забързано, че ми изгори гърлото и веднага се закашлях. Винченцо обаче, безкрайно загрижен за мен, нежно ме потупа по гърба, за да ми помогне да прочистя дробовете си. Щом се поокопитих, надигна се още едно хорово приветствие:

— Здрасти, Виторио — поздрави ме Алфредо. Той бе единственият, който не се бе приближил до мен, защото бе седнал в една ниша в скалата, величествен като някой цар на трона си. Шапката му от кафяво рипсено кадифе бе небрежно килната на една страна, а дългите му нозе — изпънати на тревата с подчертана небрежност. Алфредо имаше длъгнесто, източено тяло, което винаги бе заблуждавало онези, които дръзваха да се сбият с него. Но самоувереността, която се излъчваше от него, омайваше момчетата и смущаваше противниците му, така че контролът му над групата беше абсолютен, от никого неоспорим.

— Надяваме се, че не се сърдиш заради имената, с които сме те наричали — заговори той с топла усмивка.

Алфредо винаги говореше бавно, провлечено и тихо, дори почти шепнеше, сякаш ако заговореше по-силно или по-бързо, това щеше да смути вътрешното му спокойствие. — Беше просто така, на шега. Е, хайде, ела и седни до мен. — Потупа с ръка камъка край него. Когато пристъпих и седнах, той преметна ръка през рамото ми, което подейства като сигнал за останалите момчета да се наредят в кръг около нас. Отначало никой нищо не продума.

— Гуидо ми каза, че си видял майка ми в болницата — заговорих накрая аз.

— Така ли? — Алфредо вдигна глава с мудността на някаква много могъща птица, за да насочи взор към Гуидо. — В болницата? Точно така, нали, Гуидо?

— Точно така — веднага потвърди Гуидо. — Видял си я вчера, когато си отишъл да посетиш леля си от Торнамонде. А тя ти казала, че нямало нищо нередно Виторио да се присъедини към нашата група. — Останалите момчета промърмориха нещо в знак на съгласие.

— А пък майка ти ми рече да те попитам — добави Алфредо с окуражаваща усмивка, — за това какво се е случило в онзи ден в обора, когато била ухапана от змия. Тя ми рече също, че ти всичко си видял.

Едва сега мислите ми внезапно започнаха да се проясняват.

— Видях само змията — едва чуто избъбрих аз, почервенял от смущение. — Тъкмо когато се промъкваше навън изпод вратата на обора.

— Изпод вратата, значи — замислено повтори Алфредо, присви устни и кимна: — А с какъв цвят беше змията?

— Зелена беше — обясних аз.

— Зелена ли? — каза Алфредо. — Зелена змия е на добро. — Усмихна се, а момчетата, насядали в кръг около него, също се ухилиха. — И колко дълга беше тази зелена змия?

Само че колкото и да се напъвах, образът на змията така и не изплува в спомените ми.

— Не зная — признах си аз.

— Метър? Или метър и двадесет? А може би метър и половина?

— Метър и половина — рекох. — Мисля, че беше към метър и половина.

— Метър и половина! Мили боже, една красива зелена змия, дълга метър и половина! — Алфредо се разсмя, но незлобливо, дори приятелски, бих казал. Другите момчета… е, и те се разсмяха.

— Можеш ли да си я представиш — подметна Винченцо. — Метър и половина!

— Дори и езика й видях — доуточних аз.

— И езика ли? — ахна Алфредо. — На всичкото отгоре и езика й бил видял!

Но сега той изведнъж стана дяволски сериозен и отново ме притегли към себе си, сякаш се готвеше да сподели с мен някаква важна тайна.

— Знаеш ли, Вито, голям късмет си извадил, че майка ти не е тръгнала с друг мъж — зашепна той на ухото ми. — Иначе щеше доста да го закъсаш, а? Казват, че ако една жена тръгне с друг мъж и тогава я ухапе змия, следващото бебе, което роди, ще бъде със змийска глава. И тогава може само едно нещо да се направи — той внезапно махна с ръка, като че ли набутва някъде стиснатия си юмрук — да се убие бебето още в минутата, когато се роди, а после да му се извадят очите, за да се избегне преследването от очите на дявола.

За миг ми се прииска въобще да не бях се изкачвал по този планински склон. Искаше ми се още да се шмугна между нагъсто израслите дървета и да изчезна някъде надалеч. Съзнанието ми изведнъж се изпълни с видението за онези две очи, които ме следяха от обора в деня, в който видях змията. С ужас осъзнах, че съм бил участник в някакво неописуемо страшно престъпление, за което сега Алфредо, без да бърза, говореше съвсем открито; но Алфредо вече се бе облегнал назад и се бе заел да чопли ноктите си със сгъваемия си нож, сякаш изведнъж бе изгубил всякакъв интерес към мен. А когато заговори отново, този път тонът се бе променил и станал някак си по-хладен и дори леко заплашителен.

— Каза ли ти Гуидо какво трябва да направиш, за да станеш наш член? — попита ме той.

— Не съм му го казвал — обясни Гуидо, — защото учителката вървеше по следите ни.

Аз пък въобще не бях видял учителката, нито можех да си представя как тя се катери по стръмните скали на Коле ди Папа, за да ни проследи или пък да се крие залегнала някъде в храстите; но Алфредо само му кимна разбиращо, сякаш бе отлично запознат с методите за следене, предпочитани от учителката.

— Тази дърта курва — процеди той и останалите момчета се засмяха. — Добре. Винченцо ще ти го обясни, той знае как се прави това, нали, Винченцо?

— Разбира се, всички сме минали през това изпитание, пък и не е кой знае какво — обади се Винченцо, а останалите момчета промърмориха нещо одобрително. — Първо трябва да си покажеш пишката, за да докажеш на всички, че си мъж, а после ние ще преценим дали е достатъчно голяма, та да заслужаваш да се присъединиш към нас. Трябва да бъде поне наполовина от една цигара.

Значи все пак имало изпитание. В стомаха ми се надигна вълна от отвращение. Фашистите, беше ми разказвала майка ми, понякога подлагали хората на изпитание, като ги заставяли да пият рициново масло — точно така се чувствах и аз сега, сякаш ме заставяха да погълна нещо, което никак не ми хареса. Насъбралата се в стомаха ми горчива жлъчка вече започваше да се надига, за да стигне чак до гърлото ми.

Винченцо ми посочи към една малка дупка в земята, точно пред Алфредо.

— След като всичко си покажеш — продължи да ми обяснява Винченцо, — ще трябва да си го напъхаш в таз дупка и петдесет пъти да го набуташ надолу и да вдигнеш нагоре. Ние, останалите, ще броим на глас. Когато стигнеш до петдесет, ще си вече признат за новоприет член.

Всичко се разигра много набързо. След одобрителното кимване на Алфредо Винченцо и още едно от другите момчета ме прихванаха под мишниците, вдигнаха ме във въздуха и преди да имам време да се усетя, вече бях проснат по гръб на земята. По едно момче беше затиснало всяка от двете ми ръце, а Алфредо бе седнал върху глезените ми. Останалите момчета се взираха отгоре към мен като ято от някакви странни птици. Алфредо разкопча панталоните ми и освободи колана ми, а после ми дръпна гащите. Ноктите му одраскаха кожата ми, докато ми смъкваше панталона и аз потръпнах. Но дори и ако исках да побягна, нямаше как да го сторя, след като бях прикован към земята като с гвоздеи. Момчетата продължаваха да ме зяпат с широко разтворени очи.

— Вижте само колко му е пишката! — провикна се Винченцо. — Трябва да има метър и половина. — Само че никой не се засмя.

— Е, да, голяма е — призна Алфредо и се отдръпна назад, за да могат другите да ме огледат по-добре.

— Че то, тя е почти колкото на муле — рече един от тях и тогава Гуидо се пресегна надолу и сграбчи сбърчения край на пишката ми с палеца и показалеца си, за да я размаха напред-назад и да я провери по-старателно.

— Не е от обичайния размер — отсъди той накрая, а другите момчета нищо не рекоха. След кратка пауза той добави: — От онзи размер, какъвто са имали мъжете преди войната. С повече месо.

Някои от другите момчета се съгласиха, че Гуидо наистина имаше право. Но едно от тях отбеляза, че повече приличало на членовете на африканците и че може някой от моите прадеди да е бил африканец. Друг път го опроверга с думите, че такива яки пишки се срещали само в Америка, което означавало, че един ден и аз ще отида в Америка. Сега всяко от момчетата се присъедини към едната или другата страна в спора, като обсъждаха дори цвета и дължината и дебелината на пишката ми, но така и не стигнаха до съгласие.

— Дайте ми една цигара — нареди най-после Алфредо. — Ще се заемем с останалото от ритуала.

Винченцо бръкна в джоба си и подаде на Алфредо една смачкана цигара. Но точно когато Алфредо се пресегна напред, за да ме измери, а погледите на всичките останали момчета се бяха вперили в мен, Алфредо внезапно политна напред и силно изпъшка, впил ръка в тила си. Изведнъж цялата просека се изпълни с викове и неописуема суматоха: само за миг момчетата, струпани около мен, се разпръснаха, сипещи проклятия и бягащи през глава към нещо в другия край на просеката. Алфредо бързо се окопити от удара, скочи на крака и за пръв път през този следобед извика оглушително: „Убийте го!“

Там, на далечния край на просеката, с гръб към стръмния скалист склон, размахващ дебела сопа като полудял в обкръжаващия го полукръг от вбесени момчета, отблъсквайки всички дотичали по пътеката, се биеше Фабрицио, сипейки ругатни и проклятия:

— Ще ви счупя главите аз на вас, всичките!

За миг ми се стори, че наистина ще го стори: той отново и отново улучваше някой от нападателите, улучвайки с тъп тътен ту нечия глава, ту лакът или ребра, така че ги държеше на прилично разстояние. Но какво го беше прихванало? Та той сега проваляше всичките ми шансове, така че се изчервих още веднъж, ама този път от гняв и омраза, омраза към Фабрицио, единственият ми приятел, който внезапно се показа като безкрайно глупав и ненужен в цялата тази история. Мразех го в този миг повече, отколкото някога бях мразил Винченцо или Алфредо или което и друго от момчетата, които ме тормозеха в училището, мразех го, сякаш той ме бе забъркал в цялата тази беда, с толкова дива сила, с колкото дивите животни отхапваха краката си, стиснати в челюстите на някой ловджийски капан. И го ненавиждах дотам, че дори за миг не се замислих, че ужасната истина вече се бе стоварила върху мен, че всичките събития от този следобед започват да се изкривяват и изопачават като отражения в криво огледало.

Алфредо вече се бе изправил и когато Фабрицио завъртя сопата към него, Алфредо светкавично протегна ръка и ловко успя да хване близкия й край с отворената си длан, след което чевръсто я стисна и с другата си ръка. Едва тогава я издърпа силно. Фабрицио, който още държеше здраво другия край на сопата, внезапно политна напред и се стовари на земята. В следващия миг другите момчета вече се бяха хвърлили връз него, а Фабрицио се провикна отдолу, изпод купчината от тела: „О, Вито, грабни сопата!“ Но аз вече бягах с все сили, диво, претъркулвайки се по нанадолнището на планинския склон, и продължих така, докато не се добрах накрая, съвсем задъхан и окървавен, до църквата в селото, но със сетни сили продължих да подтичвам, чак докато рухнах в леглото си, където измъкнах изпод матрака чорапа, в който бях скрил пилешката глава, за да я изхвърля през балкона колкото можех по-надалеч към долината, преди да се стоваря с хлипане в леглото. Не ми бе нужно да чакам до следващата сутрин, когато Алфредо прошепна: „Метър и половина дължина?“, когато минаваше покрай моя чин, което се посрещна с оглушителен групов смях, за да разбера, че съм предал Фабрицио, сигурно бе това, както бе сигурно, че бях пожелал смъртта му, за да осъзная, че дотолкова бях затънал в срамни дела, че вече никаква магия или чудо не можеше да ме спаси.