Нино Ричи
Житията на светците (11)

Единайсета глава

От площада процесията пое по S-образния завой, разделящ на две половини долната част на Вале дел Соле. Колоната от хора се удължи, когато към процесията се присъединиха хората, които бяха пропуснали църковната служба, а сега забързано напускаха домовете си, за да не изпуснат тъй зрелищната процесия, макар че повечето от тях трябваше да закриват главите си от лекия дъжд с пуловерите или саката си. Пред някои къщи бяха изнесени маси, покрити с бели тъкани, като олтара в църквата, с оставени върху тях плодове, яйца и гирлянди от изсушени смокини. На едно място процесията спря за миг, за да могат жените, с техните дарове в ръце, да пристъпят напред към средата на улицата. Някои от тях поднесоха плодовете и яйцата пред нозете на статуята на Мадоната, други пък я окичиха с гирляндите през врата й, а трети тикаха банкноти в скута й. От балконите по вторите етажи на околните къщи жени с черни забрадки ръсеха с шепи ориз или жито по пътя, по който след малко щеше да премине Мадоната — също като обичая при сватбите. Една старица хвърли цяла шепа монети и цял орляк от момчета веднага се откъсна от процесията, за да прибере монетите. Но аз не се присъединих към тях. Вместо това инстинктивно бръкнах в джоба си, за да погаля моя талисман — голямата монета от една предвоенна лира, която ми бе за късмет. По навик я прокарах бавно през пръстите си, за да опипам по-добре гравираното върху нея и за да си припомня тежестта й.

Хората се скупчиха зад дядо ми и мен. Ограждаше ни съвсем тесен кръг, но все пак достатъчен, за да може дядо да размахва бастуна си. Аз се присъединих към хора от пеещи богомолци, обаче устните на дядо останаха плътно притиснати в каменно мълчание. Само размахваше бастуна си в забързан, нервен ритъм над хлъзгавите от дъжда павета. Накрая процесията се отклони от Сан Джузепе към квартала Джовани Батиста — най-бедната част от Вале дел Соле, където именно живееше Фабрицио. Тук уличките не бяха павирани и при дъжд се превръщаха в море от гъста кал, в която се отпечатваха стъпките на минаващите. Къщурките в този краен квартал бяха изградени от същия камък, както и в останалите краища на Вале дел Соле, но за разлика от тях в Джовани Батиста преобладаваха едноетажните постройки с много по-занемарен вид, с олющена боя по предните врати. Някои от къщите отдавна бяха изоставени, защото техните собственици се бяха преселили в Америка. Познаваха се най-вече по закованите дървени капаци на прозорците и вратите, напречно обковани с дъски. Стените им бяха започнали да се рушат, а покривите им бяха кипнати, защото покривните греди бяха проядени от дървесните червеи и от гниенето заради влагата. Преминахме и покрай къщата на Фабрицио, с мизерен вид както съседните, с покрив, леко наклонен към улицата. Никога не бях влизал вътре, защото майката на Фабрицио — едра, по накуцваща черноока жена — винаги ме гледаше с подозрение и ме караше да го чакам отвън пред вратата, когато идвах да го взимам. Но се е случвало да надзъртам вътре през открехнатата врата — виждаше се само една тънеща в полумрак стая, преградена в средата с изпоцапана завеса. Всичко вътре изглеждаше оскъдно; замазаният с глина под беше мръсен, а огнището представляваше просто една кухина в стената. Нощем, беше споделил с мен Фабрицио, всички от тяхното семейство спели от едната страна на завесата, а овцете и козите — от другата. Цялата им къща сега ми се стори съвсем пуста, защото никой не бе застанал край портата с дарове в ръце. По всяка вероятност всички се трудеха по нивите, пък и бащата на Фабрицио бе известен като един от малцината в селото, които не внасяха лептата си за празника.

Но когато стигнахме до края на улицата, където започваше острият зигзаговиден наклон към главната улица Сан Джузепе, някой ми прошепна предпазливо откъм страничната уличка:

— Здрасти, Вито.

Беше Фабрицио, който ми махна с ръка да го последвам в сенчестата уличка. Кепето му бе прогизнало от дъжда, а голите му пищяли бяха още по-измокрени.

— Трябваше да изкарам овцете на паша — обясни ми той и се ухили. — Само че аз ги оставих на ливадата и дотичах, за да видя процесията. Повече не мога да жъна пшеницата, защото се порязах. — Показа ми един дълъг, вече започнал да потъмнява белег по крака си, останал от неумелото му боравене със сърпа.

— Ами ако се изгуби някоя овца?

— Е, като реших да се поразтъпча за малко, преди това ги натирих в един дълбок дол край гробището, където хората са се крили през войната. Но светата Дева да ми е на помощ, ако после не се върна навреме, за да ги измъкна оттам. Хич няма да е лесно, защото са затлъстели като крави.

По улицата зад нас още се влачеха последните участници в процесията. За кратко гласовете им отекваха в уличката, където ние двамата се бяхме скрили. Фабрицио ги огледа и внезапно се сниши, като веднага рязко ме задърпа да се отдръпнем по-навътре в уличката.

— За бога — задъхано изрече той, щом се добрахме до сенките от околните къщи, — стори ми се, че леля ми Кармела ме видя. Ако каже на баща ми, че съм се отбил тук, за да си бъбря с теб, той ще ми смачка топките от бой.

Инстинктивно и аз се наведох, преди да се извърна и да погледна назад към улицата. Изведнъж се почувствах като беглец, издирван от стражарите.

— Не, не е заради теб — опита се да ме успокои Фабрицио. Отново заговорихме по-силно, понеже отмина краят на процесията и гласовете на пеещите богомолци заглъхнаха напред по улицата. — Всичко е заради майка ти и змията. Урочасана е. — Той смръщи вежди и опря двата си показалеца до главата си като рога, за да ми подскаже, че всичко това е дело на дявола.

Вместо отговор аз само мълком сведох очи към нозете си.

— А довечера ще можем ли ние двамата да си поиграем? — осмелих се да попитам след дълго и тягостно мълчание.

— Не е сигурно — въздъхна Фабрицио. — Ще трябва да изчакаме да започне училището. Тогава ще се забавляваме до насита. Баща ми вече пуши цигари с филтър.

Той бръкна в джоба си и извади от там една цигара, овлажнена и омекнала от дъжда.

— Запази я за после — заговорнически ми прошепна той. — А сега трябва бързо да се върна при овцете.

Едва сега дъждът поспря и сред сивия балдахин, надвиснал от небето, проблеснаха малки късчета бистро синьо небе. Процесията сега трябваше да поеме обратно към Сан Джузепе и отново да премине през площада. Най-отпред продължаваше да пристъпва тържествуващо падре Николо, без да престава да размахва китката си, макар повечето от светената вода да се изсипваше сред уличната кал. Но светата Дева оставаше суха под пурпурния балдахин, поклащайки се високо над главите на тълпата, олюляваща се само понякога в синхрон със зачитанията на носачите й. Отгоре балдахинът бе засипан с капките от дъжда, както и с оризовите и пшеничените зърна, хвърляни от жените, струпали се по балконите. Само една малобройна група зрители, главно от Рим, приветливо махаше с ръце на крачещите изпод навеса на терасата на кръчмата на Ди Лучи. Явно гражданите не желаеха да си цапат дрехите и да си калят обувките по нашите мокри селски улички.

Отново заех мястото си до дядо ми, който продължаваше да крачи изправен и смълчан сред хлъзгавата улична кал. Тежките му обувки отекваха като копита по калдъръма. Вятърът се усили, но пък за сметка на това небето над нас бързо се прочисти и късчетата синьо небе скоро се разшириха дотам, че облаците бяха подгонени като зли духове далеч на изток и не след дълго от тях останаха само жалки следи, разпокъсани като дрипи. Щом наближихме края на Вале дел Соле, внезапно на небосвода изскочи слънцето, за да накара да заблестят дъждовните капки, стичащи се от улуците на стрехите по околните къщи. А като наближихме нашата къща, аз извих глава настрани, за да видя дали майка ми няма да се появи на прага на портата в мига, в който пред нашата ограда ще премине носилката с Мадоната. Но къщата изглеждаше като изоставена, дори завесите на вратата към балкона на горния етаж не бяха дръпнати.

Процесията приключи някъде на осемстотин метра извън Вале дел Соле пред ръждясалите железни врати на гробището. Самото гробище запълваше само един малък участък от оградената площ, защото наскоро починалите ги погребваха в старите гробове, за да пестят от терена, така че всеки път се налагаше да изравят цял куп кости на някой неизвестен покойник. Подреждаха ги върху тревата по двата края на пътеката с изрязани в нея стъпала. Но след вратите на гробището, преди да започне лекият наклон на пътеката, се издигаше един малък, много стар параклис, чийто стени и покрив бяха обрасли с мъхове и диви лози. Този параклис щеше да служи за дом на статуята на Мадоната до Великден, когато следващата процесия щеше отново да я върне в църквата. Вътре параклисът не бе украсен, за да не бъдат изкушавани крадците. Единственото по-забележимо сред белите стени, изпъстрени тук-там с петна от мухъл, бе малкият прозорец от цветно стъкло на задната стена, кръгъл като илюминаторите по корабните каюти, както и малкият олтар в параклиса, изваян от мрамор със зелени и кафяви примеси. Всяка година по това време Мадоната биваше оставяна в нишата на този олтар с размер на домашно огнище, откъдето се откриваше приятна гледка към долината през крилата от безцветно стъкло в горната половина на вратата на параклиса. Оттам в ранната пролет дори можеше да се проследи първото раззеленяване по склоновете на хълмовете.

Отдалечих се от дядо, зает да си проправям път сред тълпата към входа на параклиса, за да гледам отблизо как носачите ще оставят Мадоната в нейното убежище. Вече бяха прибрали балдахина и двама от носачите повдигнаха статуята от носилката, за да я помъкнат към тясната врата на параклиса. Насъбралата се тълпа ахна уплашено, когато единият от тях се препъна на прага, залитна и едва не изпусна скъпоценния товар.

— Сега по-внимателно — обади се падре Николо отвътре, изправен като официално лице край носачите, които минаха зад него. — Материалът е много деликатен, а и лесно чуплив. Може би някой ден ще се сдобием с истинска Мадона, изваяна от мрамор. — Той самодоволно се усмихна на собствената си шега.

— При цялото ми дължимо уважение — обади се единият от носачите, докато внимателно нагласяваше статуята в нишата, — и тази си е съвсем истинска, ако мога да вярвам на раменете си, върху които се стовари цялата й тежест. Но ако се сдобиете с мраморна, ще трябва да я оставите тук за през цялата година, понеже никой няма да може да я помръдне.

— Да, ако я смените с мраморна — намеси се и един от зрителите отстрани, — трябва да сте сигурни, че няма да е бременна, за да се понамали малко теглото й.

— Или пък тя, като всички други жени, ще трябва да остави рожбата си у дома.

Но в следващия миг отекна оглушителна експлозия, разтърсила цялата долина. Всички вдигнаха очи към синьото небе, където се изви стълб от бял дим, който след малко се разтвори като току-що разцъфтяло цвете. След броени секунди последва друг трясък, а после, след равни интервали, се изредиха третият и четвъртият гърмеж. Накрая дойде ред на дълга серия от взривове и ослепителни блясъци, чието ехо дълго не заглъхваше. Това бе първият от фойерверките, съпровождани с оглушителни гърмежи, обявяващи на цялата долина, че тази вечер във Вале дел Соле ще се празнува с много песни и танци.