Нино Ричи
Житията на светците (14)

Четиринайсета глава

Скоро след схватката й с Мария някакви нови демони обладаха майка ми. Намерих я в обора, облегната на ниската преграда около клетката за прасетата. Прасетата се бяха разквичали както никога досега. Насред мръсния под се виждаше локва от повръщано с някакъв невиждан синкав цвят. Майка ми приглушено стенеше, когато се доближих към нея. А после тялото й рязко политна напред и последва нов пристъп на повръщане, от който подът наоколо съвсем се оплиска. Чак сега забелязах, че ръцете й бяха целите в кръв. В следващия миг вече търчах запъхтян, с все сили нагоре по стъпалата, за да изскоча на „Сан Джузепе“ и да се втурна към кръчмата на Ди Лучи.

Все пак този път не беше толкоз тревожно и забързано както предишния път, след като онази змия я ухапа. Заварих дядо си сам в задната стая. След няколко минути той, Ди Лучи и аз вече се бяхме настанили във фиата на Ди Лучи, който веднага потегли към вкъщи. Аз, придружаван от Ди Лучи, заварих мама сгърчена от силна болка край стената на клетката за прасетата. За мое успокоение сега тя стенеше по-слабо, но беше вкопчила ръце в корема си; чак сега успях да си обясня онази загадка с кръвта по ръцете на майка ми — на дървеното трупче пред нея лежеше едно обезглавено пиле, а до него се виждаше окървавения сатър и едно легенче, почти пълно с кръв.

Ди Лучи първо подхвана майка ми под мишниците, а после й помогна да се облегне на стената на обора.

— За бога, Кристина, какво става с теб?

Но тя намери сили само колкото отново да простене едва чуто. Очите й се замъглиха и накрая Ди Лучи се видя принуден да преметне едната й ръка през рамо, за да я повлече към вратата на обора и оттам по стъпалата нагоре. В това време дядо ми ни чакаше навън край автомобила на Ди Лучи.

— Иди да се погрижиш за овцете — нареди ми той. — Не се плаши, майка ти няма да умре.

Ди Лучи нагласи майка ми на задната седалка и след броени секунди колата потегли, оставяйки зад себе си облак от прах, докато се отби към шосето, за да изчезне в посоката, водеща към Коле ди Папа.

Още тогава бях решил какво трябва да се направи. Тази мисъл всъщност се зароди в главата ми по-отдавна, когато Джузепина посети майка ми скоро след като мама бе ухапана от онази змия. Имаше шанс Ди Лучи, докато беше в обора, да е видял пилето, което майка ми бе заклала там. Така че май трябваше да не забравям за тази възможност. А пък дядо ми, макар рядко да слизаше до обора, все още държеше много на своите домашни животни, защото всяка зима разчиташе на тях за нашата прехрана. Но аз вече се бях примирил с тази вероятна опасност. Сега всичките ми мисли бяха обсебени от усилията да си припомня препоръките на Джузепина. Много важно бе всичките тези неща да бъдат извършени с най-голяма точност. Невъзможно бе майка ми да не се е била подготвила да изпълни съвета, който Джузепина й бе дала. Иначе защо би събирала кръвта в легенчето? Ами… можеше ли мама просто да е била решила да използва тази кръв за нещо, което искала да сготви, но нещо е сбъркала и се е ядосала? Но сега, след като бях научил толкова много — от съучениците си, от подочутите разговори между другите, от разказите на дядо ми, от случайно събраните факти, за които Фабрицио споделяше с мен — всичко това така се обърка в мислите ми, че чак главата ме заболя. Съществуваха безброй начини, чрез които да накараш врага ти да страда: като изсипеш натрошено стъкло в отпечатъците от стъпките му или като хвърлиш палтото му в огъня; знаех още, че имаше птици, които не бива да бъдат избивани през определено време от годината, особено фазани и мушитрънчета, защото който ги убива, ще си счупи някоя кост или кравите му ще дават кърваво мляко; наясно бях и с това, че имаше места, където е забранено да се завърташ или да носиш там вретено, особено по протежението на шосето или пред наскоро засята нива, защото растенията в нея ще поникнат много изкривени и ниски. Заради всичко това, когато вече се бях върнал в обора, за да прибера закланото пиле и главата му в една торба от зебло, аз си припомних окървавените ръце на мама. Видението ме порази с необичайната си яснота — от стичането на капките кръв до огъня накрая. Затова сега още по-уверено надникнах навън през вратата на обора, за да съм сигурен, че никой не ме следи, след това се затичах надолу по пътеката, докато торбата от зебло се мяташе насам-натам, окачена на рамото ми.

Една тясна пътека прекосяваше долината и стигаше до пасището отвъд нея. Поех по нея, за да се добера до онова затънтено място, където трева не растеше, а вирееха само диви лози. Зад тях имаше гъсти храсти, предимно от много бодливи трънаци, образуващи почти непроходима стена. Стиснах зъби, затворих очи и се промуших през тръните и къпините, за да стигна до тясната просека в подножието на един стар кестен, отдавна оставен да расте на самотек. Пътечката се извиваше на голямо разстояние от него, понеже се говореше, че някога тук се обесил един от местните хора. Тук лъчите на слънцето рядко проникваха, възпрепятствани от буйната растителност, от плътната завеса от надвисналите пожълтели листа. Наоколо, сред гниещите листа, бяха пръснати стотици кестени, които в лъскавите си черупки приличаха на дребни зверчета.

Докато прочиствах пръстта от пътеката, пръстите ми напипаха няколко червея и стоножки, които с трепет и погнуса веднага захвърлих настрани. После струпах малка купчинка от гнили листа, вейки и клонки. След това оставих там легенчето с кръвта, което бях взел от обора, и го скрих, заедно с торбата от зебло, под купчината от клонки, като най-отгоре го затрупах с много гнили листа, за да залича следите. Последното, което трябваше да сторя, бе като се върна у дома, да грабна кутията с кибрит от скарата над огнището и да я отнеса в стаята си. Скрих кибрита под възглавницата си. Сега бях готов да чакам нощта, когато никой нямаше да види огъня, който трябваше да запаля.

Щом се прибрах с овцете, с падането на нощта задуха студен вятър. Заварих дядо си смълчан, но с угрижен вид край кухненската маса, на която имаше наполовина изпразнена чаша с вино.

— Ще се върне ли мама? — попитах го аз.

— Приготви си нещо за ядене — рече ми той. — Майка ти ще остане за няколко дни в болницата.

По-късно, в стаята си, аз си навлякох дебелия пуловер, за да бъда готов за нощното приключение. Опитах се да прочета нещо от учебниците си, но непрекъснато излизах на балкона, за да поглеждам към пътеката. Сякаш очаквах някой да ми даде знак от там или да зърна някакво доказателство, че духовете са склонни да ми помогнат и с готовност ще приемат моето жертвоприношение. Накрая изгасих лампата си, за да не ми пречи, докато дебнех от балкона дали още свети лампата в стаята на дядо ми. Поне десетина пъти трябваше да се надвесвам от парапета, макар да ме побиваха тръпки от брулещия студен вятър. Най-после светлината долу изгасна и сега останаха да светят от небето само звездите и тънкият лунен сърп, закривани понякога от ниско носещите се облаци, при което в мрака долу на двора се очертаваха причудливи форми. Наум преброих до хиляда, за да изчакам дядо ми да заспи, след което още веднъж преброих до хиляда, като мислено си повтарях числата и дори ги виждах като изписани, сякаш бяха издялани в камък. Чак тогава, с кибрита и изгасения фенер в едната си ръка, тихо се спуснах по стъпалата, предпазливо открехнах вратата и се шмугнах на улицата.

Навън нито една лампа не светеше по цялата улица „Сан Джузепе“. Беше тъмно, дори и в кръчмата на Ди Лучи, където често мъжете до късно играеха на карти. Странно бе да си мислиш, че жителите на селото, до последния човек, сега спяха в леглата си, докато само аз, за разлика от всички тях, съвсем самотен крачех по улицата, цялото село бе притихнало и спокойно, сякаш дори и Бог бе отишъл да спи; нейде далеч в мрака се мержелееха светлинките на някакво непознато за мен село — стори ми се тайнствено, понеже през деня то не можеше да се види, сякаш тогава се скриваше от светлината и шума. Като се възползвах от оскъдната лунна светлина, успях да се спусна по стъпалата пред къщата ни и да прекося градината, за да изчезна в мрака около пътеката, осеяна с къпини от двете страни. От тук нататък нямах друг избор, освен да напредвам пипнешком, досущ като нещастен слепец. Доста се изтормозих, докато напипам просеката в храсталака, която си бях подготвил по-рано през деня. Накрая с препъване се домъкнах до една съвсем тясна полянка, ама там бе толкоз тъмно и празно, че поляната ми се стори безкрайна; запалих фенера, като се стараех да поддържам пламъка нисък, но устойчив, колкото да мога да виждам в един малък кръг около мен. Тогава се почувствах по-сигурен в тази просека, под големия кестен, още повече че всичко, което бях домъкнал по-рано през деня, под купчината от листа и клонки, си беше на мястото.

Няколко мъртви листа изпаднаха в легенчето с кръвта; едно по едно ги измъкнах оттам, после запретнах ръкави и потопих дланите си в кръвта. Оказа се гъста и изстинала, процеждаща се като тиня между пръстите ми. Разтрих китките си, докато полепналото по тях се разпредели на равномерен тънък слой по пръстите ми, а след това излях останалата кръв в средата на мястото, което бях разчистил от листата, където тя се задържа за миг като гъста локва, преди да се стече в прахта. Тогава три пъти изговорих думите: „Това е моята кръв, която изтича от мен както реката към морето.“ Сега оставаше само да запаля огън.

Изтласках купчината от листа и клонки върху мястото, където бях излял кръвта, после изсипах от торбата от зебло върху земята пилето и отрязаната му глава. Тялото още беше отпуснато, защото не се бе сковало от смъртта, макар че около шията се бе втвърдила почернялата съсирена кръв. Изкопах малка дупка най-отгоре на кладата и поставих в нея тялото, като го заметнах като с покров с торбата от зебло.

Но пилешката глава, която бях оставил отстрани до кладата, ме гледаше с немигащите си очи, сякаш в следващия миг щеше да ми зададе някакъв въпрос. За мой ужас не си спомнях какво се казваше за главата в указанията на Джузепина. Сигурно го бях забравил, защото за да бъде ритуалът успешен, не можеше да бъде пренебрегната толкова важна част от жертвоприношението. Реших да направя една проба. Забих в земята една здрава пръчка и набучих на върха й пилешката глава, а после, като опрях другия край на пръчката в корема си, със затворени очи завъртях пръчката с окървавените си длани, да, три пъти я завъртях надясно и после още толкова наляво, а накрая я повъртях стихийно, неопределен брой пъти в двете посоки, за да оставя всичко в ръцете на съдбата. Дори си измислих магическо заклинание:

„Пилешка глава, бяла и червена,

Завъртам наляво, завъртам надясно.

Ако лицето ти е напред, ще те запазя.

Ако лицето ти е назад, ще те изгоря.“

Когато отворих очи, се оказа, че гледах точно в разтворената пилешка човка. Духовете ми бяха пратили ясно послание.

— Благодаря ти, сеньор Галино — прошепнах аз, след което отново извърнах пилешката глава към кладата, за да може тя да проследи жертвоприношението на долните части от някогашното си тяло.

Имах само четири кибритени клечки, но успях да подпаля огъня едва с третата. Явно не бе лесно да пламнат леко овлажнените листа и трева. Щом пламъкът се разпали — отначало с тлеене, а после с буйно горене, — аз приседнах до кладата. Макар че през първите секунди огънят се разгаряше мудно, със съскане и пращене заради влагата, издигайки нагоре гъст сив дим, най-после той обхвана цялата триъгълна основа на подготвената от мен клада и запламтя с пълна сила, дори облъхна лицето ми с горещ въздух. А малко след това пламъците започнаха да облизват торбата от зебло, метната най-отгоре на кладата. За миг се позабавиха там, преди да погълнат цялата торба. Тя изгоря с такава бързина, толкова буйно, че за миг пламъците се извисиха неочаквано рязко нагоре и малко оставаше да достигнат до най-ниските клони на дървото. Дори пламнаха няколко от листата му. Внезапното лъхване на силно нагорещен въздух ме принуди да се дръпна рязко назад, но горещината ме застигна дори и когато се сврях в най-близките, ужасно гъсти храсталаци в края на просеката — все едно че ме притисна в стена. Като че ли за миг кестенът, с цялата си широко разпростряла се корона, бе готов да се превърне в огромна факла, от която да се разпространи пожар из цялата долина. Беше само въпрос на време преди пламъците да достигнат до селото. Косата ми настръхна от ням ужас, като си спомних как всичките плевни по цялата дължина на „Сан Джузепе“ са претъпкани със сухо сено и слама след края на жътвата.

Измъкнах от джоба си моята монета талисман и трескаво започнах да я търкам в пръстите си с надеждата да успокои злите духове.

И тогава огънят изпусна няколко оранжеви езици и затихна тъй бързо, както се бе разгорял. Очевидно торбата от зебло и по-сухите листа бяха изгорели. Постепенно кладата спадна до ниска, кротко тлееща жарава, като огънят се отдръпна само в средата й, все по-силно задушаван от натрупалата се пепел. Най-отгоре догаряше един по-дебел клон, така че вече можех да виждам очертанията на пилето заедно с черния пръстен от съсирена кръв около шията му, овъглените останки от перата му и извитите нокти. Но като че ли не успях да постигна много от цялото това мъчение — очаквах пилето да изгори като дънер, за да се свие накрая до купчинка тлееща пепел, а то продължаваше да лежи като плътна маса, отказващо да се предаде докрай пред всепоглъщаща мощ на огъня.

Предпазливо добавих още няколко снопа пръчки, после насипах и няколко шепи гнили листа. За кратко останах загледан в лумването на пламъците, които отново се извиха буйно нагоре; а накрая приседнах, за да изчакам догарянето на огъня с надеждата пламъците сега да догарят по-бавно и по-търпеливо, за да погълнат с по-голяма сигурност останките от трупа на пилето. Внезапно ме налегна голяма умора, сякаш тялото ми едва сега си припомни, че вече преваляше полунощ. Изтощен от будуването край огъня, накрая се унесох в неспокоен сън на пресекулки. Докато съм спял, неспирно ме тормозеха някакви странни видения: как майка ми кляка в някакво поле, сякаш иска да се изпишка, но вместо това снася едно голямо синьо яйце; как падре Николо се изправя тържествено пред един ковчег в църквата и започва да чете литургия за господин Марио Галино; как пред мен зейна една голяма черна човка, готова да ме погълне, както китът глътнал библейския Йона.

Целият бял изтръпнал и вцепенен, измръзнал до кости. Пък и пикочният ми мехур адски ме измъчваше. Газеният фенер до мен бе изгаснал и изстинал, защото му бе свършила газта. Огънят вече съвсем догаряше, само няколко въгленчета тлееха, перата на пилето бяха обгорели до очернени клечки, но тялото още си стоеше непокътнато, само леко поприсвито. Тогава от сънищата ми внезапно изплува един образ на някаква едра кървава пихтия, заплашително пулсираща в протегнатите ми ръце. Бях забравил да изтръгна сърцето на пилето. Това сърце още лежеше някъде вътре в сгърчения труп на обезглавеното пиле, закътано там, защитено с тялото от досега на духовете на огъня, докато главата, останала настрани и разминала се с огненото изпитание единствено заради моята разсеяност, сега ми се хилеше насмешливо от височината на пръчката, като че ли извисена на върха на някаква наблюдателна кула.

През една тясна цепнатина в храсталака успях да видя, че на изток небето вече бе започнало да просветлява, отначало обаче само в наситено синьо, както винаги ставаше, преди да се развидели. Скоро много от селяните щяха да излязат по полето, за да се заемат с гроздобера. Разкопчах панталона си и се изпиках върху догарящия огън. Урината ми угаси последните въглени. После измъкнах обгорялото тяло на пилето и на бърза ръка затрупах следите от огъня с околната прах. Грижливо стъпках прахта и чак тогава насипах отгоре дебел слой от листата наоколо. И така, с пилешката глава в джоба си и тялото на пилето в легенчето, аз поех по обратния път през долината към стръмнината, спускаща се до фонтана в центъра на селото. Захвърлих тялото на пилето в една глинена тръба, която влизаше под пътя към фонтана. С помощта на една дълга пръчка успях да напъхам пилето доста навътре. После изскочих горе, на пътя, огледах се зорко, за да проверя дали вече не се е появил някой от селото, и чак тогава изтичах до фонтана, за да си измия ръцете на чучура. Долината вече се изпълваше със сивкава светлина, когато успях да се вмъкна незабелязано в нашата къща и да изтичам горе в стаята си. Чак там скрих пилешката глава в един чорап и го напъхах под моя матрак.

На сутринта се успах. Пробудих се едва когато дядо ми ме извика да отида да нахраня животните — което обикновено е работа на майка ми. Той не дочака обаче да се събудя напълно и отиде сам да свърши това.

— Какво стана с пилето, което майка ти чистела в обора, когато й прилошало? — сърдито ме попита той, когато аз най-после се свлякох по стъпалата на долния етаж.

Вместо отговор аз само свих рамене.

— Ох, как може да си такъв идиот — въздъхна той. — Трябваше да го донесеш тук, горе. Сега сигурно някое куче го влачи по улицата.

На следващия ден в училището през всичките часове само клюмах заспало на чина.

— Виторио! — сепна ме викът на учителката, внезапно прекъснала монотонното разказване на новия урок. Странно, но след сбиването ми с Винченцо тя се държеше вече много по-мило и сърдечно с мен. — Само не ми казвай, че пак си задрямал. Трябва да се събудиш. Чух, че майка ти отново я приели в болницата.

— Да — отвърнах аз, тъй ненадейно сепнат от дрямката. — Но вече била по-добре.

— Разбира се! — кимна учителката. — Разбира се, че сега е по-добре.