Нино Ричи
Житията на светците (10)

Десета глава

В следобеда на съботата от трите празнични дни, когато църковните камбани започваха да бият тържествено, под надвисналите ниско на небето сиви облаци дядо и аз се запътихме към църквата, където трябваше да започне службата, отбелязваща истинското начало на празника. Облечени бяхме с най-официалните си дрехи, пазени само за неделните служби, като на гърдите на дядо ми се поклащаха всичките му медали за преданост. Улиците вече бяха претъпкани с групички от хора, разговарящи оживено или разменящи си шеги пред портите на къщите. Многолюдни семейства забързано се насочваха към църквата, за да не изпуснат началото на празничната служба. Неколцина наши бивши съселяни, преселили се в Рим и Неапол, бяха паркирали автомобилите си от онези, които бяха на мода през петдесетте и шестдесетте години, на края на селото, по протежение на черния път, водещ до шосето.

— О, та това е кметът! — провикна се един от тях, когато дядо ми премина покрай него.

Ала някой от хората до него му прошепна нещо на ухото и той веднага млъкна. Знаех, че му бяха подшушнали, че моят дядо вече не е кмет на селото.

Най-важното започна миналата вечер, при официалното откриване на празника. Тази церемония не включваше нещо за забавление на тълпата, нито някакъв придружаващ спектакъл, обаче на нея присъстваха повечето от жителите на селото, и то не заради продължилите повече от един час встъпителни речи на различните членове на комитета, а най-вече за последната фаза от процедурата по събиране на даренията за празника, при която селяните можеха да узнаят дали някой техен съселянин ги е посрамил, като е дарил предизвикателно голяма сума или пък са си навлекли завистта на най-близките си съседи, като са пожертвали по-щедра лепта от тях. Дядо ми се отдалечи от мен, за да се присъедини към покачилите се на подиума членове на комитета. Когато му дадоха думата, той заговори сухо, както бе обичайно за него, с тон, по-хладен от зимен вятър:

— Не е работа за инвалид като мен да се намесвам в политиката — обясняваше дядо ми. — Има толкова много други млади хора, жадуващи да се доберат до моя пост. Нека се изяви някой от тях.

Камбаните престанаха да бият точно когато дядо ми и аз стигнахме до църквата. Заварихме заети дори последните скамейки; новодошлите се струпваха във входа, гневни, че не могат да се доберат до ъгъла, където се извършваше миропомазването. Но все пак хората оставиха свободна една тясна пътека, по която да преминем ние двамата с дядо. Още повече се изненадах, когато видях, че ни бяха запазили незаета предната скамейка. Прииждаха все повече хора и тълпата още повече се сгъсти, като накрая последните богомолци трябваше да изчакат на площада пред църквата. Клисарите бяха принудени да разтворят докрай църковните двери и вътре в църквата нахлу студен въздух отвън, носещ влага и свежест, тъкмо за да разреди натежалия мирис на пот, старо пресъхнало дърво и рушаща се мазилка.

В нашата църква никога не е имало орган, затова началото на службата се даваше чрез встъпителните, предизвикващи трепет у нас ноти от католическата меса, изсвирени от падре Николо, след като влезе от запазената само за свещениците врата в дъното на църквата. Гласът му внушително отекна в притихналата църква и ние се изправихме от скамейките, макар че той не спря при нас, а продължи към площада пред църквата. Скупчената край входа тълпа се отдръпна, за да му стори път. Падре Николо, облечен семпло в своето ежедневно черно расо и бяла наметка, с малката шапка, вече излезе напред, за да проправи пътя за процесията. Следваше го монсиньор Фелано от Рока Сека, облечен изцяло в бяло — наметнал върху раменете си къса мантия от брокат и епитрахил от бяла коприна, ослепително бляскав. Придружаваха го четири момчета с невинни лица, като херувими, придържащи над главата му богато извезан балдахин от пурпурен брокат, с веещи се пискюли от всичките му страни. Веднъж, по време на празника на Сан Джузепе, бях видял монсеньор Фелано в Кастилучи, но той никога досега не бе удостоявал нашия празник с присъствието си, защото — според слуховете — кардиналите във Ватикана не ни бяха простили подмяната на светеца, на когото в миналото нашият празник е бил посвещаван. Но днес монсиньор Фелано бе дошъл, при това с всичките външни признаци на високия си сан. За кратко обаче се наложи да спрат процесията, защото балдахинът на монсиньора се закачи за рамката на вратата, преди да излезе на площада. В подножието на олтара четирите момчета събраха балдахина и го оставиха в ъгъла, а монсиньор Фелано се настани скромно на една от скамейките в източната половина на църквата.

Падре Николо ръководеше първата част от службата, като през цялото това време монсиньор Фелано остана на скамейката си, прилежно скръстил ръце в скута си. Приятният му баритон се чуваше само когато трябваше да пее в унисон с паството. Падре Николо изнесе своята проповед с необичайна за него лекота в изразяването, като всяка дума произнасяше звучно и отчетливо, без да пропуска и най-дребните извивки на интонацията; обаче присъствието на монсиньор Фелано в църквата по-скоро приличаше на някаква невидима заплаха, защото падрето начесто се извърташе към скамейките вляво от пътеката, което пък го принуди поне десетина пъти доста внезапно да се обръща и в противоположната посока, за да обхваща с поглед всичките присъстващи богомолци — просто така, за поддържане на равновесието. Поглеждаше за кратко над главите на насъбралото се паство, чак до разпятието отсреща, след което отново обръщаше глава в посоката на монсеньор Фелано. Накрая, след като падрето приключи и своята тържествена проповед, монсеньор Фелано се надигна, а падре Николо се оттегли на скамейката след нисък поклон, като веднага щом седна, измъкна носната си кърпа и дискретно попи дребните капчици пот от челото си.

Монсиньор Фелано се облегна върху малкия църковен аналой, по-скоро се надвеси над него като едра планинска птица на някой клон. Мълчаливата му поява като че ли вдъхна респект над паството и за миг всички застинаха, пазейки пълна тишина. Той започна тихо и спокойно, с идеално школуван италиански, без никаква следа от диалект, който отначало ни се стори затрудняващ, за да следваме мисълта му, но постепенно се избистряше, докато накрая стана прозрачна като стъкло, сякаш думите изчезнаха и остана само тяхното значение, носещо се във въздуха като вятър.

— Мария е била жена — започна той, прегънал ръката си с дълги пръсти на аналоя, — благословена с Божията милост. Една жена, за която непорочното зачатие е било просто знак свише за нейната вътрешна чистота. Но тя в същото време е била от плът и кръв, жена на прост занаятчия, като онези жени — точно тук той вдигна ръка, с протегнати два пръста, за да размаха ръката си сред притихналата църква, — които можете да срещнете докато прекосявате улиците на вашето село, жена с дете на ръце или с делва с вода на главата си. Евангелията ни учат, че дева Мария е била жена, отличаваща се с доброта и благоприличие. Само че има и една друга история за нея, която те не ни разкриват. Те не ни казват — сега той се отдръпна от аналоя, за да слезе от подиума долу, сред паството, за онзи ужасяващ срам, който тя трябвало да изстрада заради скептиците, които не повярвали в непорочното зачатие. Евангелията не ни казват също — продължаваше монсиньор Фелано с постепенно увеличаване на темпото и силата на гласа си, — за изпитанията, които тя и Йосиф трябвало да изтърпят, за да осигуряват препитанието на семейството си, за отглеждането на младенеца. Говоря за същите трудности, с които всички ние се сблъскваме, говоря за отрудения живот на бедните люде. Те не ни казват — сега вече той започна да изстрелва думите като куршуми, като понякога удряше дланта на едната си ръка с юмрука на другата, — за болката на една майка, която трябвало да преживее гледката, при която нейният първороден син бил заплюван от тълпите и прикован на кръста като обикновен престъпник. — Последва пауза, както проливният дъжд при някоя опустошителна буря внезапно стихва, а гласът му спадна почти до шепот. — Ето, и това е част от историята на Мария.

Веднага щом свърши, четирима широкоплещести членове на комитета по честването на празника си проправиха с усилия път сред множеството от дъното на църквата по централната пътека, понесли малката дървена носилка, която обикновено се използваше за пренасянето на ковчезите от църквата до гробището. Оставиха носилката пред нишата с дъговидния свод отдясно на източната половина на олтара, където винаги стоеше статуята на Мадоната — голяма усмихната фигура с ореол, обсипан със звезди, и яркосиня рокля, сгушила младенеца Исус в скута си. Ние останахме по местата си на скамейките, загледани в мускулестите четирима мъже, пренасящи статуята на Мадоната върху носилката; на стъпалата пред олтара падре Николо, с китка в ръка, търпеливо изчакваше отстрани, за да оглави процесията. Монсиньорът се отпусна на една от най-близките до олтара скамейки. На пръв поглед изглеждаше, че той няма да вземе участие в процесията, но съвсем друго подсказваше наличието на балдахина и четирите момчета, които сега се суетяха с повторното издигане и опъване на балдахина в дъното на централната пътека, докато членовете на комитета пък чакаха да се подредят в процесията след монсиньора.

Председател на комитета тази година беше Алфредо Мастроантонио. Сега той се приближи до олтара, за да поздрави монсиньора. Алфредо, беше чичо на падре Николо и бе много уважаван в селото, защото не работеше, а се издържаше само от рентите, които събираше от земите, които бе наследил. Макар да не беше от най-богатите — например нямаше автомобил, нито голяма къща — Алфредо винаги ходеше облечен с костюм и говореше с всеки с добре подбрани фрази на съвсем правилен италиански, защото бе завършил гимназията в Рока Сека. Той се приближи до монсиньора, коленичи пред него и допря устните си до десницата на протегнатата ръка, след което му благодари на висок глас за присъствието му. Главите на всички присъстващи се извърнаха към него. Когато Алфредо се надигна, очите му за кратко се извърнаха към дядо ми, намиращ се на няколко метра от предната скамейка. Като че ли се готвеше да го повика при себе си, за да го представи на монсиньора, но в последния момент той плесна с ръце, сякаш обявяваше края на церемонията. Но след това се обърна с гръб към нас, за да прошепне няколко думи на монсиньора.

Процесията най-после потегли. Най-отпред крачеше падре Николо, запътил се с тържествена походка към изхода и ръсещ светена вода с китката по централната пътека. Гласът му постепенно се изви в песен, а Мадоната, настанена на високо върху подиума зад падре Николо, приличаща на древна царица, особено заради пурпурния балдахин, развяващ се зад нея. Малко след това централната пътека се изпълни с хора, надигнали се от скамейките, като във въздуха прокънтя песента:

„По-красиви от морето са твоите очи.

Като бисерите океански се белее твоят лик.

Две рози са твоите бузи,

Целунати от Спасителя, твоя син.

Като цветя са устните твои.“

Дядо ми и аз се озовахме най-отзад на процесията. Смълчан и намръщен, той ме поведе със себе си, за да си проправяме с труд път към църковните двери. Процесията се проточи по пътя, с лек наклон напред покрай кръчмата на Ди Лучи, след което изви към главния площад. Напредваше бавно и дори дядо ми, въпреки недъгавия си крак, можеше да я следва. Но сивите облаци, които бяха надвиснали в небето още преди началото на службата, сега още повече се бяха сгъстили, а вятърът бе станал по-влажен и по-студен. Когато дядо ми и аз с края на процесията стигнахме до площада, дори започна леко да ръми.